Джоана Линдзи
Чаровникът, който я укроти (51)

Петдесет и първа глава

Очарователна? Пряма? Готова да поеме своята отговорност за действията си? Такава бе новата Офелия, не старата, с която Рейф си имаше вземане-даване, откакто тя бе научила за проклетия облог. Единствено той ли виждаше опърничавата жена?

Вече нямаше да си блъска главата с предположения. Направо щеше да отиде при нея и да я попита. И в двата случая го беше заблудила напълно. Рейф не обичаше да го правят на глупак. Но сега щеше да се върне в Лондон и да разплете случая.

Беше напуснала Норфорд Хол преди съмване. Изглежда се беше измъкнала, без дори да събере дрехите си. Това вероятно би го събудило, а тя очевидно не е имала желание да обсъжда случилото се помежду им. А може би е искала…

Лакеят му предаде бележката й точно когато си тръгваше. Той се обнадежди при този неочакван знак:

„Още не си се прибрал у дома. Любенето ни беше само примирие. Ако наистина искаш да разбереш колко е хубаво да се върнеш у дома, трябва да ми обясниш защо си започнал да си играеш с живота ми от чист каприз?“

Нима не бе чула нищо от думите му? Или е била прекалено разгневена, за да го чуе? Рейф се закле, че с нея ще обсъдят този и много други въпроси.

Когато пристигна в Лондон, той незабавно се отправи към къщата й. Оказа се, че я е изпуснал само за половин час. Осведомиха го, че е излязла да пазарува с майка си на Бонд Стрийт. Не, дамите не споменали в кои точно магазини ще се отбият. Той просто трябвало да почака, докато се приберат. Рейф се съмняваше, че ще намери Офелия на претъпканата улица малко след пладне, когато беше пиковият час. Щеше да му се наложи да влиза във всеки магазин.

Все пак се отправи натам.

 

 

Офелия никога не е била толкова разсеяна. Не слушаше майка си, която я водеше от един магазин в друг. Когато й се наложи да вземе решение за покупка, успя да измърмори едносричен отговор, но не знаеше за какво.

Щеше да си има бебе. Вече не можеше да го отрича, щом й се гадеше при миризмата на едно от любимите й ястия. Беше се оправила, щом се отдалечи от трапезарията!

Щеше да си има бебе. Едно кривване от правия път и ето ти най-чудесният резултат. Бебе. Колко странно; мисълта за дете я изпълваше с радост. Колко глупава е била да си затваря очите пред фактите. Колко удивителни бяха майчинските инстинкти, които се надигаха в нея. Това бебе щеше да бъде отгледано правилно. Знаеше как не се възпитава дете, следователно просто щеше да върши нещата различно. Това дете щеше да бъде обичано и закриляно. Нямаше да прави отстъпки по въпроса за бъдещето му. Обичаше майка си, но си даваше сметка, че Мери прекалено често е отстъпвала пред волята на Шърман. Офелия нямаше да допусне нейните грешки. Щеше да се бори със зъби и нокти.

Предполагаше, че е редно да каже на Рейф, но всяко нещо с времето си. На първо време й се искаше тя самата да свикне с тази мисъл. Той беше избрал да не живее с нея, така че губеше правото си да научи незабавно. Що се отнася до нея, Рейф можеше да пропусне раждането на собственото си дете — не, сега говореше гневът й. Трябваше да се освободи от този гняв преди раждането. Нейното бебе нямаше да слуша викове и скандали.

— Фили? Фили, добре ли си?

Офелия се опомни и видя, че майка й току-що е влязла в магазин с многобройни мостри от дантела, изложени на тясното прозорче, служещо за витрина. Обърна се да види кой я е заговорил и остана изненадана да открие, че Мейвис Нюболт стои до нея на претъпкания тротоар. Лицето й бе разтревожено, ръцете й бяха напъхани в маншон. Мейвис, нейният единствен враг, се тревожеше за нея? Надали.

Какъв беше въпросът? А, да.

— Добре съм — предпазливо отвърна Офелия. Не бе виждала Мейвис от приема в Съмърс Глейд, а двете им стълкновения там не бяха никак приятни. — Защо питаш?

Мейвис повдигна рамене.

— Все едно бродеше в друг свят.

— Така ли? За момент наистина се бях отнесла.

— Тъкмо минавах с каретата си и те видях. Трябваше да спра.

Офелия незабавно се изпълни с ужас. Нямаше да се скарат тук, нали?

— Защо? — остро попита тя.

Изведнъж Мейвис започна да нервничи.

— От няколко дена все смятам да мина да те видя. Искаш ли да се разходим с каретата ми и да си поговорим?

— Да си поговорим ли? Нима между нас остана нещо неизречено?

Мейвис се дръпна, за да пропусне мъж и жена, хванати под ръка. Тротоарът бе почти толкова претъпкан с пешеходци, колкото улицата — с файтони, карети и каруци.

— Исках да те поздравя по случай женитбата ти.

— Благодаря.

— И да ти пожелая…

— Недей — остро я прекъсна Офелия и незабавно съжали за тона си.

Бързо овладя надигащия се гняв. Съзнаваше, че е способна да го укроти и изпита гордост от силата си. Мейвис и баща й бяха хората, които извикваха най-лошото у нея, но тя успяваше да превъзмогне озлоблението си.

— Без повече злобни забележки — по-спокойно завърши тя.

— Нямаше да…

— Моля ти се, Мейвис. Повече не искам да се караме.

— Аз също.

Офелия недоверчиво изгледа бившата си приятелка. Просто не можеше да й повярва. В крайна сметка Мейвис не беше успяла да си отмъсти, не и колкото се надяваше. Всичко, което постигна в Съмърс Глейд, бе да притесни Офелия — или поне тя така си мислеше. Мейвис не знаеше колко я е наранила. И никога нямаше да узнае.

— По изражението ти съдя, че не ми вярваш, и не те виня. — В гласа на Мейвис долови съжаление. — Всичката ми омраза към теб е била неоправдана. Мислех, че ме лъжеш за Александър. Знаех, че тогава лъжеше непрекъснато — все за дреболии, тъй че не се притеснявах особено. Мислех, че сме приятелки до момента, в който ти се опита да ме убедиш, че Александър е нищожество, което само ме използва, за да се добере до теб. Не ти повярвах. През цялото време бях много нещастна, защото не исках да те мразя, но просто не можех да се овладея.

Гласът на Мейвис секна и в гърлото на Офелия се надигна буца.

— Защо отново обсъждаме тази тема, Мейвис?

— Наскоро видях Александър. Наследницата, за която се беше оженил, го е напуснала. Бях чула слуховете, но толкова отдавна не го бях виждала. Сега е надебелял, състарен и очевидно се е пропил. Беше пиян, когато го срещнах. Дори не ме позна. Когато му напомних коя съм, само ми се изсмя.

— Съжалявам — каза Офелия, но старата й приятелка не я чу.

— Знаеш ли какво ми каза? „Ах, лековерната глупачка, която мислеше, че ще се оженя за нея. Сега поумня ли, гълъбче?“ — и тя заплака.

Офелия протегна ръка към нея, но Мейвис я отблъсна.

— Ти ме предупреди, но вместо да те послушам, аз те намразих. Божичко, толкова съжалявам! Само това исках да ти кажа. — Сълзите се стичаха по лицето й, когато се втурна към каретата си от другата страна на улицата.

Офелия се опита да я спре. Извика я по име, но Мейвис не се обърна. Помисли да я догони, но движението по улицата беше прекалено натоварено, а една карета май беше излязла от контрол, защото минаваше опасно близо до останалите превозни средства. Утре Офелия щеше да навести Мейвис и да я увери, че не изпитва лоши чувства… освен към мъжа си. Двете дори можеха да се сприятелят отново.

Продължи да наблюдава Мейвис, защото искаше да е сигурна, че се е добрала благополучно до отсрещния тротоар. Все пак младата жена не се оглеждаше. Изведнъж Офелия се намръщи. Препускащата карета се носеше право към Мейвис!

Тя скочи на улицата. Никога не беше тичала така бързо. Заобиколи някаква бавна каруца, избягна един конник. С малко късмет щеше да издърпа Мейвис от пътя на опасното возило. Но кочияшът очевидно имаше някакъв контрол над подплашените коне. Той се бореше с юздите и крещеше на хората да се отдръпнат. Дори успя да намали скоростта. В последната секунда зави, за да заобиколи Мейвис, и се натъкна на Офелия.

Щеше да е добре, ако каретата беше блъснала Офелия така, че тя да падне встрани. Но не би. Тя попадна точно под конските копита. Незабавно цялото й тяло беше пронизано от болка — гърдите, рамената, лицето… Толкова много болка. След секунди вече не знаеше къде я боли. Светлината гаснеше от очите й.