Джоана Линдзи
Чаровникът, който я укроти (5)

Пета глава

— Как така си я отвлякъл? Говори, момче, сигурно не съм те чула добре.

Рейфиъл потупа леля си по ръката. Нямаше да крещи. Не му се налагаше, защото беше седнал от лявата й страна, а с лявото си ухо тя все още чуваше сравнително добре. Но в момента главата й беше увита с дебел шал. Чудно, как Есме не носеше ръкавици?

Боже мили, в салона не се дишаше от горещина. Рейфиъл разхлаби яката си. Докато караше каретата, почти премръзна, ала след две минути тук вече бе свалил жакета си.

— Много добре ме чу, лельо. Но не е това, което си мислиш. След няколко дни ще разполагам с пълното одобрение на родителите й да я задържа като своя гостенка.

— Те ти я продават?

— Не, не, нищо подобно. Просто ще си въобразят, че мисля за брак, което е вярно, само че не за моя брак. Госпожицата е толкова свадлива, груба и опърничава, че чак не можеш да си представиш. Разпространява лъжи, без ни най-малко да се интересува, че някой може да пострада.

— За разлика от половината Лондон — презрително изсумтя Есме.

Рейфиъл се засмя.

— Половината Лондон поне смята, че разпространява истината. Офелия съзнава, че лъже.

— Тогава защо, по дяволите, се занимаваш с нея?

— Решил съм да я превъзпитам. По хубост няма равна на себе си. Представяш ли си какво ще е, ако и отвътре е толкова красива?

— Тогава ще бъде ли подходяща за твоя съпруга?

— А, не на мене тия, лельо. Сватосвай някой друг. Уверявам те, че когато се запознаеш с Офелия, изобщо няма да я харесаш.

— Нали ще я превъзпиташ. Ще забравя първите си впечатления.

Той поклати глава:

— Защо ли вие жените вечно сте такива оптимистки?

— Защото вие мъжете сте страшни песимисти. Е, ти може би си изключение от правилото, щом смяташ, че можеш да промениш това момиче.

— Това не е сигурно. Но ако нещата се развият добре, аз лично ще я покровителствам във висшето общество, за да съм сигурен, че тя ще си намери добър мъж. Но това няма да съм аз. Остават ми няколко години, преди да помисля да се задомявам.

— Тогава защо си се нагърбил с тази задача?

— Щом толкова искаш да знаеш, хванал съм се на бас. Един мой приятел е уверен, че Офелия Рийд е обречена кауза. Аз пък мисля другояче. И така двамата се обзаложихме.

— Трябваше да се досетя — намръщи се Есмералда. — Момче, имаш лошия навик много лесно да поемаш предизвикателства. Защо ли оставам обаче с усещането, че в случая ще мамиш?

— Кой, аз? — ухили се Рейфиъл. — За нищо на света. Просто някой трябваше да вдигне ръкавицата. Момичето няма да се откаже от лошите си навици без малко чужда помощ, защото смята, че няма лоши навици. Аз обаче твърдо съм решил да успея. Какво ще кажеш да се присъединиш към нас в Олдърс Нест? От теб ще излезе чудесна придружителка за младата госпожица.

— Защо не останете тук?

Рейфиъл обмисли набързо предложението и поклати глава.

— Домът ти не е достатъчно отдалечен. Наблизо имаш съседи.

— И какво от това?

— Не възнамерявам да я държа под катинар. Искам да съм сигурен обаче, че тя няма да се измъкне от гостуването си в глухата провинция. Не мога да й помогна, ако избяга от кокошарника, нали така?

— Както желаеш — сви рамене Есме. — Признавам, че татковата щуротия винаги е събуждала любопитството ми. Аз лично никога не съм ходила в Олдърс Нест. Не може да се каже, че татко желаеше компания при положение, че отиваше там, за да се измъкне от шума, който вдигахме в Норфорд Хол.

— Никога не бих предположил, че си била шумно дете.

— Не съм казвала такова нещо — изсумтя тя, но в кафявите й очи пламнаха весели искрици. — Джули и Коринтия все пищяха и се караха за нещо, а аз… само им пригласях. Но да знаеш, че баща ти беше подстрекателят! Не минаваше и ден, без да подразни някоя от нас. Гонеше ни из къщата, погаждаше ни номера. Добре, че най-сетне порасна и забрави хлапашките лудории.

Рейфиъл се зачуди дали същото някога ще се случи и с него. Беше наследил от баща си своята склонност към шеги и закачки. Обожаваше да дразни сестра си Аманда. Но тя, милата, беше толкова лековерна, че той просто не можеше да устои.

— Ще потеглим рано сутринта — каза Рейфиъл, нави ръкавите си и избърса челото си. — И да не вземеш да издадеш на Офелия къде отиваме! Тя все още си мисли, че сме на път за Лондон. — Най-накрая той не се сдържа и попита: — Лельо Есме, наистина ли ти е толкова студено?

— Не, просто искам Уилям да се чувства полезен — шепнешком призна тя, в случай че старият иконом случайно ги подслушваше. — Напоследък взе да говори за пенсиониране. Старият момък много ще ми липсва. Имаме толкова малко посетители, че вече не отваря внушително вратата както едно време, но все още го бива хубаво да стъква огъня.

Рейфиъл се засмя:

— Нещо против да отворя за малко прозореца?

— Нищо — ухили се тя.