Джоана Линдзи
Чаровникът, който я укроти (39)

Тридесет и девета глава

— Балните ти рокли да не са се свършили? — попита Мери от подножието на стълбището, когато дъщеря й излезе да се присъедини към нея в преддверието.

— О, не, въпреки че може би ще се нуждая от още една-две преди края на сезона — отвърна Офелия. — Защо?

— Облечена си във вечерна рокля — изтъкна очевидното майка й. — Прелест! Този нюанс на синьото определено ти отива. Но сега отиваме на бал. Не искам да се чувстваш не на място.

Момичето се изкикоти.

— Няма да ми е за пръв път да не съм облечена подходящо за съответното събитие. Но балът е утре вечер, мамо. Сега отиваме на вечеря и музикално соаре у лейди Кейд.

— Олеле, значи аз съм облечена неподходящо! — Мери свали пелерината си, за да покаже балната си рокля. — Боя се, че приехме прекалено много покани. Ще се наложи да направя списък, за да следя къде какво. Дай ми пет минутки да се преоблека. Честна дума, няма да се забавя.

Мери се втурна нагоре по стълбите и Офелия се усмихна. Майка й просто не беше свикнала да излиза от къщи или да приема покани по време на сезона. Силата й беше да организира приеми, не да ги посещава.

Офелия отиде да чака в салона, но веднага съжали за решението си. Баща й беше там и четеше книга. Той я погледна и се усмихна иронично.

— Ако аз те придружавах, нямаше да ти се наложи да чакаш — каза. Личеше си, че ги е чул. — Ти си намери доста недомислено извинение да излезеш с майка си, а не с мен.

— Нищо подобно. Как очакваш да си намеря съпруг, ако съм толкова бясна, че изплаша всички благонадеждни кандидати?

Той скръцна със зъби.

— Не е нужно да се караме.

— Също така не е нужно да контролираш живота ми, но кога това те е спирало да го правиш?

— Достатъчно! — изръмжа той. — Няма да подхващаме отново старата песен. Между другото, този цвят наистина ти отива. Трябва да го носиш по-често.

Комплимент? От него? Искаше й се да се ощипе, за да се увери, че не сънува. Помисли си дали да не му обясни, че редовно носи дрехи в този нюанс, но той е бил прекалено погълнат от собствените си дела, за да й обърне внимание. Вместо това се намръщи и каза:

— Да не съм пропуснала нещо? Точно тази сутрин ти ми се нахвърли, защото не можех да ти кажа кога Рейфиъл ще се върне в Лондон.

— Да, да, а ти ми заяви, че не даваш пукната пара дали той изобщо ще се върне някога. Това не е правилно отношение спрямо твоя бъдещ съпруг. Той е единственият, върху който трябва да се съсредоточиш, и тъй като половината Лондон вече ви мисли за сгодени, трябва само да…

— Тези нелепи слухове са абсолютно безпочвени.

— Видели са те да го целуваш преди няколко вечери. Не мога да ти опиша радостта си, че поне веднъж си изпълнила желанието ми.

— Целувала съм се стотици пъти, но това не значи, че съм се сгодявала, нали?

— Откраднатите целувки не се смятат за неприемливи. На другите се гледа с лошо око.

Офелия си пое дълбоко дъх и се опита да се успокои. Тези проклети слухове бяха напълно неочаквани. Беше сигурна, че може да ги накара да утихнат, само дето не знаеше как. Както и да е, нямаше да обсъжда отново въпроса с баща си.

През последните няколко дни, в които си беше останала у дома, той далеч не беше толкова тираничен като преди. Без съмнение доброто му настроение се дължеше на слуховете за нея и Рейф. Баща й беше приел, че бракът между нея и бъдещия херцог е вързан в кърпа.

— Това да не е някаква нова стратегия? — доста по-спокойно попита тя. — Така да ме ядосаш, че даже да не мога да изляза от къщи?

Шърман въздъхна тежко и облегна глава на канапето.

— Не, честно. Не знам защо с теб вече не можем да проведем един нормален разговор.

„Вече?“ Кога изобщо бяха водили нормален диалог? Но тъкмо тогава майка й слезе и Офелия не отговори на баща си. Пък и какво би могла да каже, което да не го ядоса за пореден път?

— Ето! — Мери застана на прага. — Казах ти, че няма да се забавя.

Офелия отиде при майка си.

— Изглеждаш великолепно, мамо. Но хайде да не се бавим повече. Не искам да закъснея за вечерята, при положение, че съм гладна.

— Сигурна ли си, че не искаш да хапнеш нещо, преди да излезем? — с типична майчинска загриженост попита Мери. — Сега е модно само да ровиш храната на такива събирания.

Наистина беше много модерно. Някои домакини дори умишлено не снабдяваха с достатъчно храна! Но ако продължаваха да се бавят, Офелия може би щеше да размисли. Все още не й се излизаше сред хора, а сълзите й рукваха много лесно. Но от вчера не беше плакала. Откакто бе научила слуховете, я владееше гневът. Освен това трябваше да си търси съпруг. Дано Рейфиъл Лок не се върнеше в Лондон, докато тя не се сгоди наистина.