Джоана Линдзи
Чаровникът, който я укроти (32)

Тридесет и втора глава

Рейфиъл се завърна в къщата си на Гровнър Стрийт, която беше разположена източно на площада със същото име. Живееше през няколко дълги улици от Офелия и нямаше причина да минава край дома й, като се изключи, че мисълта за тази жена не го напускаше.

Когато влезе вкъщи, бе толкова унесен в мисли, че не забеляза посетителя, нехайно облегнат на вратата към салона. Образите на Офелия се тълпяха в главата му, а сега разполагаше с още няколко, които да добави към богатата си колекция. Офелия, която се смее, докато шапката й отхвръква от главата. Офелия, която се изправя на лакти с измъчен израз на лицето, а косата й се стели по земята. Офелия, която реагира по възхитителен начин на масажа му.

Снощната Офелия, която го гледаше томително след целувката им в трапезарията — не, не можеше да мисли за това. Как само се изкушаваше да се промъкне у тях, след като светлините угаснаха! Всъщност прекара доста време край задния вход, обмисляйки доводите „за“ и „против“, и накрая си внуши, че дори не бива да проверява дали вратата е отключена.

Колкото и да му се искаше да я люби, сега, когато се беше прибрала вкъщи, това просто не беше добра идея. Офелия трябваше да си намери съпруг. Целта на опита му да я укроти се заключаваше в това тя да намери щастие в обятията на някой друг. Кой знае защо обаче тази представа все повече започваше да го дразни.

Лекото покашляне го накара да погледне към салона. Възкликна радостно при вида на стройния мъж с шотландската поличка, който стоеше там.

— Дънкан! Защо, дявол го взел, не ми каза, че ще идваш? Можехме да яздим заедно.

— Защото не знаех — отговори неговият приятел. — Лелите на Сабрина настояха да пътуваме, за да намерели някаква специална дантела за булчинската рокля, дето я нямало в Съмърс Глейд.

— И ти ги придружи?

Дънкан изсумтя.

— Това щеше да е идеалното време да се усамотя с любимата за няколко дни, но те трябваше да я водят с тях. Аз пък не позволих на Сабрина да припари до този порочен град без мен.

— Не съм съгласен, че градът е порочен — е, поне някои части — но се съмнявам, че бих пуснал годеницата си да дойде тук сама. Ако имах годеница, де.

Дънкан повдигна вежда.

— Мислиш ли да се ожениш?

— Това пък откъде ти хрумна?

— Вероятно защото току-що каза… — прихна приятелят му.

— Просто се съгласявах с теб. А сега потвърди, ако обичаш; нали това е първото ти идване в големия град?

— Първото и да се надяваме последното.

— Колко ще останеш?

— Дамите вече откриха каквото търсеха и се върнаха в хотела. Утре рано сутрин си тръгваме.

— Толкова рано? Поне поразгледай Лондон, преди да се върнеш в провинцията. Хайде да те разведа навсякъде довечера. Един вид на прощаване с ергенството.

Дънкан се засмя.

— Това е празник, човече, а ти го изкара траур. Не мисля, че някога е имало мъж, по-нетърпелив да мине под венчило, от мен. Представяш ли си, сега ще ме карат да чакам няколко седмици! Не, няма да излизам никъде без любимата си.

Рейфиъл въздъхна.

— Предполагам, че мога да открия някое не толкова шумно парти, на което ще можеш да доведеш Сабрина. Всъщност… — Той замлъкна и повика лакея, когото беше изпратил сутринта да разузнае в домакинството на семейство Рийд. — Саймън, върна ли се?

Саймън подаде глава през вратата в дъното на коридора.

— Да, милорд.

— Какво научи?

— Още не са решили нищо.

— Тогава се върни и провери отново. Няма начин тя да изпусне вечерта, като не отиде на някое празненство.

— Коя тя? — попита Дънкан.

— Офелия. А, и ми дължиш сто лири — добави усмихнато Рейфиъл.

— Да, бе! Изключено! — отсече шотландецът. — Условието на облога беше тя да се промени, а аз чудесно знам, че…

— Офелия се промени — прекъсна го Рейфиъл. — Скоро сам ще се увериш. Слугата ми ще открие къде ще ходи тя довечера, аз пък ще уредя поканите за всички, включително и за лелите на Сабрина.

— Сериозно ли? Какво те кара да мислиш, че това опърничаво същество се е променило?

— Прекарах изминалата седмица с нея.

— Ти се шегуваш! — скептично подсвирна Дънкан.

— Не, честно. Ако човек си направи труда да я опознае, тя е невероятна.

Дънкан се засмя:

— Сега вече съм сигурен, че се шегуваш. Какво, да не би да си я отвлякъл и да си я наплескал, за да се научи да те слуша?

— Нещо такова — уклончиво отвърна Рейфиъл със смутена усмивка. — Ще се увериш с очите си, че не се шегувам. Поговори с нея довечера и ще бъдеш изумен от промяната. Не е изключено дори да ти се извини, макар да не смята, че ти е причинила зло, което, реално погледнато, е така. Но се обзалагам, че ще се извини на Сабрина, ако я доведеш, Фелия съжалява за отношението си към нея.

— Добре. Обаче ми е много интересно да науча как си я укротил без тояга.

— Е, има бой, има натриване на носа, има го и това да ти отворят очите. Накарах я да прецени действията си от гледната точка на другите. Тоест, използвах средства второ и трето. Леля ми Есме ни придружаваше, за да не нарушим благоприличието. Върни се в хотела и съобщи на дамите, че ще ходят на вечеря, за да имат време да се приготвят. Ще те известя за часа и ще мина да ви взема веднага, щом разбера къде отиваме.