Джоана Линдзи
Чаровникът, който я укроти (31)

Тридесет и първа глава

Офелия спа цялата сутрин. Нямаше такива намерения, въпреки че бе предупредила Сейди да не я буди. Но това беше само защото си беше мислила — надявала — че тази сутрин ще си има компания в леглото. Преди да си легне снощи, беше помолила лакея да изкара коня й към обяд, за да поязди в Хайд Парк. По време на престоя си в провинцията ездата й липсваше. Беше свикнала да язди поне няколко пъти седмично.

Но сега се беше успала и бе прекалено късно за езда. Последния път, когато погледна часовника, бе пет сутринта. Цяла нощ чакаше Рейф да дойде при нея. Дори цял час бе стояла с ухо, долепено до вратата, ослушвайки се за стъпките му. Ама че глупачка! Той не дойде.

Вероятно Рейф бе разбрал, че е твърде рисковано. Или може би беше сметнал, че не е била сериозна, когато е казвала, че ще си помисли. Не биваше да се прави на срамежлива. Но пък може би той самият не е говорел сериозно. Нали целта му бе да успокои гнева й с целувката си, което и беше постигнал. Вероятно се бе пошегувал, а тя беше изтълкувала думите му както й беше удобно.

Тръгна бавно към прозореца, за да дръпне плюшената светлолилава завеса. Усети аромата на двете рози, които бяха поставени на писалището до прозореца. Нямаха градина или оранжерия, но през зимните месеци майка й винаги успяваше да се снабди със свежи цветя за къщата.

Офелия имаше хубава стая. Мери се бе погрижила за това. Всичко беше в нюанси на розовото, червеното и светлолилавото, но най-вече в тъмночервено: килима и завесите, тапетите, дебелата кувертюра на красивото й легло. Дори тоалетката й имаше тъмнорозова кадифена завеска около основата си. Към тази стая Офелия даже разполагаше със съблекалня, която едва побираше богатия й гардероб. Баща й поне никога не се стискаше за дрехи. Трябваше да бъде облечена красиво и скъпо — та нали в края краищата беше нещо като негова визитка.

Не личеше, че снощи валя сняг. Стаята й се намираше в предната част на къщата. Когато прозорците биваха здраво затворени, а завесите — спуснати, шумът от уличното движение не я смущаваше. Определено не го беше чула днес. Един ездач отмина по улицата, което й напомни, че трябва да поръча да закарат кобилата й в конюшнята. В този ездач имаше нещо познато… това беше Рейф! Той дори погледна към къщата й.

Тя му махна, но той не гледаше към горните прозорци и продължи да язди. Офелия започна да се облича като полудяла и се спусна по стълбите с надеждата, че кобилата й още е навън. Тя беше там заедно с жребеца на лакея, който трябваше да я придружава. Лакеят Марк обикновено яздеше с нея. Не го ли беше подминала току-що на стълбището?

Той застана на вратата:

— Само минутка, за да си облека палтото, лейди Офелия.

— Първо ми помогни — подкани го тя, качвайки се на седлото. — Ще те чакам на Гровнър Скуеър, на входа за Хайд Парк. Не се бави.

Не остана да чуе, че не бива да тръгва без него. Обзе я същото очакване, което я беше държало будна цяла нощ, и тя пришпори коня си в галоп. Ако имаше късмет, щеше да настигне Рейф. Ако извадеше голям късмет, той щеше да поднови предложението си за нова среднощна среща.

Е, днес не й вървеше. Офелия провери и в страничните улички, но докато тя се обличаше, Рейф очевидно беше отишъл по делата си. Както чакаше Марк на уреченото място, тя осъзна, че е облечена твърде леко.

Изобщо не беше губила време да търси някой от костюмите си за езда, а бе грабнала първата дреха, която й беше попаднала. В случая — тънка дневна рокля, предназначена единствено за вкъщи! А шалът й беше фин и прозрачен и изобщо не скриваше дълбокото деколте. Понеже палтото й не беше на обичайното място, Офелия се бе наметнала с пелерина. Не си беше направила труд да завърже косата си, а просто я беше натъпкала под шапката.

Поне пелерината донякъде я пазеше от студа, разсъди тя. Обаче незабавно трябваше да се прибере у дома. Ако някой я видеше в този й вид, щеше да помисли, че е полудяла. Или може би не? Днес не беше чак толкова студено — не духаше вятър. Денят бе хубав… за през зимата. Всъщност времето бе идеално за езда, само че тя не беше облечена подходящо.

Стори й се, че в далечината вижда Марк. Нямаше смисъл да чака той да я настигне, при положение че щеше да се прибира. Офелия понечи да пришпори кобилата си, когато някой се приближи откъм гърба й.

— На разходка в парка ли отиваш?

Откъде, по дяволите, се беше взел?

— Да — отвърна тя и се обърна към Рейф.

Той я гледаше с любопитство, вероятно защото беше стиснала пелерината. Но наметката не бе достатъчно дълга, за да скрие дантелите по края на копринената й пола. Той обаче само отбеляза:

— Някак не си те представях на кон, Фелия. Трябва да кажа, че съм приятно изненадан.

— Защо? По една случайност обичам да яздя.

— Да, но… — Той спря и се подсмихна. — Вероятно още пазя спомена за идеалния ти образ. Нали ме разбираш, дори и едно косъмче не може да се измъкне от прическата ти. По роклята ти не може да има и една гънка. И Бог да пази да се умиришеш на кон!

Тя също се усмихна.

— Този неверен образ е направо древен. Да видим… вече си ме замервал със снежни топки. И доста ме разроши в салона… на Олдърс Нест.

Тя завърши изречението си с тихо стенание, а страните й внезапно пламнаха. Беше изключително неприлично и абсолютно безразсъдно да му напомня какво се е случило между тях. Съзнанието й пазеше неговия образ с коса, щръкнала във всички посоки от страстните й милувки, и изражение, говорещо за огнена чувственост…

Боже, това не беше мястото за възбуждане на подобни страсти. В крайна сметка може би не беше лоша идея да поязди.

— Ще те надбягам — поривисто изрече.

Марк тъкмо я беше настигнал. Той чу думите й и понечи да се възпротиви, но тя препусна в галоп в парка. Свари Рейф напълно неподготвен, защото мислите му още витаеха в онзи салон! Бързо погледна назад, за да се увери, че той я следва, и се засмя, като установи, че има голяма преднина пред него. Заради рязкото движение шапката й отхвръкна, а вятърът я подхвана и я запрати на земята. Офелия нямаше намерение да спира, за да я вдигне. Състезанието беше по-важно. В момента духът й беше твърде борбен, за да загуби.

Наложи се да стисне юздите с две ръце, а пелерината й се развя, откривайки роклята. Офелия не усещаше студения вятър, защото кръвта й кипеше от опиянение. Шалът й започна да се вее. Тя сграбчи единия му край в юмрука си, за да не загуби и него. Пелерина, шал и коса се развяваха бясно, но Офелия не мислеше за това. Пришпори с пети кобилата си и полетя още по-бързо.

Беше тръгнала към северната пътека, но тъй като паркът беше почти безлюден, тя безразсъдно се втурна напряко през серпентината. Северната пътека обкръжаваше парка, заобикаляйки голямото езеро, преди отново да завие на север и да довърши елипсата. Този маршрут беше много по-дълъг от южната пътека, която Офелия рядко използваше. Рейф я застигаше, но още бе далеч зад нея. В далечината се виждаше навесът за лодки. В този хубав зимен ден на езерото може би дори имаше кънкьори…

Не се приземи прекалено тежко на земята. Можеше да е къде-къде по-лошо. Кобилата можеше да се закове на място, когато змията пресече пътя й. Офелия можеше да излети напред. Вместо това кобилата се изправи на задните си крака и младата жена тупна на земята. Проклето животно! Как можа да се уплаши от едно нищо и никакво безобидно змийче?

Вече си поемаше дъх и се изправяше на лакти, когато Рейф скочи до нея. Той коленичи толкова бързо, че изрови пръстта под безжизнената трева.

— Господи, изплаших се до смърт! — яростно възкликна той.

— Не съм ранена — успокои го тя.

— Защото си страхотна късметлийка. Трябва да застрелят баща ти, че ти е купил такава плашлива кобила.

— Аз сама си я избрах. Просто ми се наложи няколко месеца да настоявам да плати цената. Така действаме с него; аз настоявам, а той отстъпва, само и само да му се махна от главата. Не вярвам някога да я е виждал.

— Няма значение…

— Наистина съм добре. Би ли ми подал ръка…

Той й помогна да стане на крака и изведнъж започна да я целува страстно и настоятелно. Ръцете му се придвижиха надолу до дупето й, разтривайки нежно местата, натъртени от падането. Офелия простена от удоволствие. Тялото й затрепери от горещите усещания, събудени от бавните му, чувствени ласки и жадните целувки. Отново остана без дъх, но не пропусна напрегнатия му поглед, когато той се отдръпна от нея.

Пусна я толкова бързо, че Офелия за малко да загуби равновесие. Рейф се извърна, когато тя започна да изтупва дрехите си и да оправя пелерината си.

— Дано не се обличаш винаги така за езда — укори я той, докато двамата хващаха юздите на конете си.

— Не, разбира се.

Сега Рейф се беше овладял достатъчно, за да я погледне.

— А днес защо си се натъкмила така?

— Ами аз… такова… — Тя млъкна. Не можеше да признае, че го е последвала. — Не мисля, че си струва да обяснявам защо — най-накрая заяви.

— Твоя воля — сви рамене той. — Бих ти предложил обаче да вървиш право вкъщи.

— Така и смятам да направя.

Помогна й да се качи на седлото. Можеше да я повдигне, но предпочете да не я докосва, предлагайки й сключените си пръсти да стъпи. Показваше безразличие, твърде голямо безразличие. Разбира се, намираха се в парка. Но наоколо нямаше никого, в далечината се виждаха само няколко човека.

Искаше й се да го попита защо не я посети през нощта. Той очевидно не смяташе да каже нищо по въпроса. Но би било прекалено дръзко от нейна страна, пък и Марк най-накрая ги настигна. Както обикновено, той я беше изгубил от поглед и не знаеше, че е паднала. От време на време Офелия умишлено забавяше темпото си, защото знаеше, че лакеят не е добър ездач. Пък и конят му не можеше да се мери с нейната породиста кобила. Най-често й се случваше да си поязди в галоп, а после да го изчака.

— Благодаря ти за надпреварата — обърна се тя към Рейф и добави с усмивка: — Обичам да побеждавам.

— Аз също — отвърна той с най-чаровната си усмивка. — Някой ден ще видиш, че в честно съревнование въобще не можеш да ми се опреш.

Тя се засмя.

— Не бих била толкова сигурна. Защо мислиш, че трябваше да уговарям баща си два месеца за тази красавица? Цената си я биваше! Баща й е шампион на конните състезания.

— Май не е имало състезание, което да не си спечелила?

— Естествено!

— Тогава може би просто ще купя баща й.

По някаква причина Офелия се усмихваше по целия път към къщи.