Джоана Линдзи
Чаровникът, който я укроти (20)

Двадесета глава

— Предполагам, че съм уволнен? — предпазливо попита Албърт, докато се надигаше.

— Точно така, по дяволите! — отвърна Рейфиъл, докато развързваше пакета с колелото от гърба на коня. — След като поправиш каретата и ни откараш в Олдърс Нест.

Кочияшът се възмути от тази неправда.

— Щом ще загубя работата си, защо да оправям колелото?

— Може би защото другата възможност е да си заминеш от тук пеша?

— Ще вървя, и още как! — изсумтя Албърт. — И ще си прибера парите, които дамата ми обеща.

Рейфиъл го прикова с погледа си и в думите, които изрече, ясно се долавяше гняв:

— Да не си въобразяваш, че ще те пусна да припариш до дамата, при положение, че си я оставил тук да измръзне до смърт? Не ми говори за пари, тъй като не си извършил задачата, за която са те наели и която е трябвало да откажеш!

Албърт или не познаваше достатъчно добре господаря си, или беше твърде разстроен, за да го интересува.

— Много добре, тръгвам си — измърмори той, но след няколко крачки се обърна и попита: — Няма ли да ме спрете?

Рейфиъл едва не се засмя.

— И защо да го правя?

— Защото вероятно ще умра от измръзване, преди да стигна до града!

— Е, и?

Албърт почервеня от гняв и се запъти към Рейфиъл, за да вземе колелото.

— Добре, милорд, ще монтирам това — склони той. — След няколко минути вече ще сме на пътя.

— Знаех си, че ще се съгласиш с моята гледна точка, Албърт. Може би е по-добре да сложиш сняг на бузата си, за да не се подуе.

Слугата измърмори под носа си „проклети богаташи“, но Рейфиъл се престори, че не е чул. Не се съмняваше обаче, че Офелия е чула всяка дума. Всъщност първото, което тя му каза, докато й помагаше да слезе от каретата, беше:

— Не го уволнявай.

— Посочи ми една основателна причина да не го направя. — Той я дръпна към себе си, за да я топли, докато Албърт подменя колелото.

— Зашеметих го с най-чаровната си усмивка.

Не беше нужно да казва повече. Рейфиъл се надяваше, че тя никога няма да приложи въпросната усмивка върху него, защото си представи в какъв глупак ще се превърне.

— Твоята суета сигурно е доста тежък товар. Съвсем си й изпуснала юздите.

Тя се сгуши до топлото му тяло.

— Не си въобразявай, че я смятам за недостатък. Всъщност не ми харесва въздействието, което упражнявам върху мъжете, но то поне е напълно предсказуемо. Е, с изключение на теб, разбира се.

— Нима? И защо да съм изключение?

Тя го погледна.

— Не се прави, че не знаеш. Ти не виждаш хубавото ми лице, а чудовището, което си си въобразил, че съм.

Рейфиъл се подсмихна. Това не бе вярно, но той предпочете да не я поправя.

— Никога не съм те наричал чудовище, драга.

— Не направо, обаче неведнъж си го намеквал.

Тя изобщо не изглеждаше ядосана или засегната от това. Всъщност след случилото се в каретата Офелия беше омекнала. И не само това. Разпуснатата коса й придаваше един по-зрял, по-земен вид. Може би се дължеше на споделената им страст. Или…

— Мисля, че разбрах защо не можеш да контролираш темперамента си. Ти си обзета от страст, но не можеш да я изразиш.

Тя плъзна ръка под балтона му, за да я стопли върху горещите му гърди.

— Сериозно ли говориш?

— Да. Има само един начин да разберем със сигурност. — Той простена. — Но само не и тук!

След известно време, докато двамата пътуваха към Олдърс Нест в каретата, тя каза:

— Сега, когато се стоплих, откривам, че съм гладна.

— Аз също — изрече Рейфиъл, но нямаше предвид храната. Тази вечер Офелия беше събудила в него спящ дракон. Сега просто нямаше да може да си държи ръцете далеч от нея. Всъщност, откакто бяха потеглили, ръцете му я галеха неуморно.

— Скоро ще пристигнем — добави той. — Трябва да те предупредя, че май няма как да скрия от сестра си коя е моята гостенка.

— Не й ли каза?

— Предпочетох да се въздържа.

— Защо? В тайна ли смяташ да го запазиш?

— Не, просто Аманда няма да разбере.

— Че не си устоял на изкушението да помогнеш на клетница като мен?

— Не, че още не съм те направил своя любовница. Тя ще помисли, че съм загубил финеса си.

Офелия се облегна на седалката, погледна го с любопитство и се усмихна.

— Придобил си лошия навик да ме дразниш постоянно.

— Защо смяташ, че те дразня? — Той я погледна пламенно. — Споменах ли, че знам едно спасение от чувството за глад?

Тя избухна в смях.