Джоана Линдзи
Чаровникът, който я укроти (17)

Седемнадесета глава

Офелия толкова се безпокоеше дали ще успее да избяга, че чак по-късно осъзна колко студено е в каретата. Не се уплаши, когато откри в мангала само студена пепел, но след като се разтърси под седалките, се обезпокои. В каретата нямаше дори въгленче.

Но поне имаше одеялце. Тя бързо се загърна в него. Дали топлината му щеше да е достатъчна? Напомни си, че сега нейното удобство няма значение и че кочияшът мръзне повече от нея. Не беше нужно да го подканва да бърза. Вече му беше изяснила, че скоростта е от първостепенно значение.

Все още не можеше да повярва, че е на път към дома. Ала нейното безкрайно задоволство и триумфът, който изпитваше, нямаха нищо общо с факта, че се прибира вкъщи. Важното бе, че е надхитрила Рейфиъл!

Докато слизаше по стълбите, чу гласове от салона. Едва не влезе вътре, убедена, че е чула гласа на Аманда, не на Есме. Късметът й се усмихна и Офелия навреме се досети, че ако това е Аманда, то тя е дошла с карета. А тази карета сигурно още беше навън, с впрегнати коне — идеалното средство за бягство.

Ала не можеше да поеме риска да се промъкна покрай отворената врата на салона, нито пък да се качи в каретата по дневна рокля. Ето защо изтича нагоре по стълбището за палтото и чантичката си, после се спусна по задното стълбище за прислугата. Надяваше се да открие Сейди в кухнята. За съжаление не я намери. Нямаше представа къде може да е камериерката й по това време на деня. Зачуди се дали да потърси Сейди с риск да пропусне шанса си за бягство, или да потегли без нея, изпълнена с разумната увереност, че Рейфиъл ще я изпрати до Лондон?

Наистина не й оставаше кой знае какъв избор. Това бе единствената й възможност да се измъкне от Олдърс Нест, при това даже не бе сигурно, че планът й ще успее. Трябваше да действа незабавно, преди конете да бъдат разпрегнати, както се бе случило предишния път.

Тя се промъкна през кухнята, докато готвачката беше заета да търси някакви провизии в килера, и излезе от задната врата. Точно навреме! Новата карета бавно се движеше към конюшнята.

Не беше осъзнала, че леко вали сняг. Първият сняг се топеше, когато температурите отново паднаха, така че сега имаше поледица, но дори това не я разколеба.

— Чакай! — извика тя на младия мъж на капрата.

Той я чу и спря. Дори скочи на земята и се приближи към нея, защото Офелия вървеше бавно, като внимаваше да не се подхлъзне на леда под навалелия снежец. Вероятно щеше да й свали шапка, ако носеше такава, а не беше омотан с вълнени шалове под допълнителната наметка. Изражението му беше типично за повечето мъже, които я зърваха за пръв път — зашеметено и невярващо. За да го замае още повече, Офелия му се усмихна ослепително.

— Нуждая се от човек, който да ме закара до Лондон. Ще можете ли да ми помогнете?

На младия мъж му трябваше почти цяла минута, за да се съвземе. Наложи се тя да повтори молбата си. Най-накрая той се намръщи и изрече със съжаление:

— Не мисля, че мога, госпожице, не и без позволението на лорд Лок. Това е неговата карета.

— Как се казваш?

— Албърт, госпожице.

— Двайсет лири ще те накарат ли да размислиш, Албърт?

Той потрепери.

— Това са страшно много пари за човек като мене, но ако потегля с каретата, ме чака я уволнение, я тъмница.

Нетърпението й нарасна. Рейфиъл можеше да се покаже всеки момент и тогава — сбогом, Лондон.

— Няма да те арестуват — увери го тя. — Обещавам ти.

Той продължаваше да се мръщи.

— Доведох тук сестра му. Тя вероятно ще се завърне у дома след няколко дни. Добра и любезна госпожица е. Сигурно ще ви позволи да се върнете с нея.

— Това не ме устройва. Налага се да замина незабавно. Петдесет лири!

— Сегашната работа не ми харесва — призна младежът. — Цаних се през лятото, когато не беше тъй зле. Зиме обаче предпочитам да работя нещо вкъщи. Обаче петдесет лири… не ми се рискува да ме изхвърлят на улицата.

Глупости! Това бяха повече пари, отколкото той можеше да заработи за три години.

— Сто лири — нетърпеливо изрече тя.

— Къде ще желаете да отидете? — попита той и моментално отвори вратичката.

— В Лондон. С пълна скорост. Говоря сериозно. Бързината е задължителна.

— Не се тревожете, госпожице. Ще препусна към най-близкия хан, където в огнището пращят весели пламъци. То се е видяло, че тук няма да мога да се постопля. Нали може да спрем в хана?

— Да, разбира се — отвърна тя. Предполагаше, че за това ще плати толкова висока цена. Човекът просто искаше да избяга от студа. — Не очаквам да караш през нощта.

Добре, че предварително му беше казала да побърза. Зъбите й тракаха от студ. Вероятно в каретата не би могло да стане по-студено, но Офелия съвсем се вцепени, понеже седеше неподвижно от няколко часа. Кадифеното й палто бе толкова тънко, че одеялцето не й беше от голяма полза. Колко им оставаше, преди да достигнат град и топъл хан? Вероятно не повече от час-два, като се имаше предвид безразсъдната скорост, с която се движеха.

Поне Рейфиъл нямаше да успее да я спре. Беше се погрижил никой, включително и той самият, да не може да напусне Олдърс Нест незабавно, когато бе скрил конете. При тази мисъл тя се усмихна подигравателно. Колко ли щеше да се раздразни, като открие бягството й! Ако отседнеха в хан, вероятно щеше да я намери на сутринта, но щеше да е хвърлил усилията си на вятъра. Тя щеше да се намира сред хора, които не го познаваха и нямаше да го оставят да вкара пищяща жена в каретата си, а Офелия определено можеше да пищи.

Жалко, че трябваше да остави Сейди, а също каретата си и гардероба си. Но пък Рейфиъл вече нямаше да има повод да седи в Олдърс Нест и щеше да използва каретата й, за да заведе всички по домовете им. А ако откажеше да й върне каретата, е, щеше да умува за това вкъщи, когато е сигурна, че веднъж завинаги е видяла гърба на този проклетник.

Това беше последната й мисъл, преди да тупне от седалката на пода. Замислена, тя не забеляза, че каретата се е килнала на една страна. Все пак подът бе безопасно място, докато каретата подскачаше в канавката.

Едва успя да се изправи на колене, когато ужасеният Албърт отвори вратичката:

— Добре ли сте?

— Даже нямам и синина — успокои го тя. — Само не ми казвай, че заседнахме в канавката.

Лицето на момъка почервеня.

— Кълна се, че не видях дупката. Ако не бях пришпорил конете тъй бясно, кой знае, може би щях да я видя, а може би не. С този сняг нищо не се знае.

— И?

— Когато изскочи от дупката, колелото изгуби тяга и се изплъзна от оста. Канавката не изглеждаше толкова близо, но очевидно съм грешал. И тогава се строши.

— Кое?

— Колелото — смутено отвърна той. — Отчупи се при падането.

— Конете добре ли са?

— Да, госпожице.

— В такъв случай могат да издърпат каретата обратно на пътя.

— Да, но доникъде няма да стигнем с това строшено колело. Уф, да плюя на скапания си късмет!

„И да плюеш, и да не плюеш, все едно“ — помисли си Офелия с въздишка. Като се замислеше, нареждането й да пришпорва конете в такова време беше глупаво. Но в случая умуването беше полезно за предотвратяване на бъдещи катастрофи и с нищо не й помагаше да намери изход от сегашното им положение.

— Какво би направил в такава ситуация? — попита тя.

— Щях да взема ново колело.

— Ами хубаво, какво чакаш.

— Не може да се каже, че сме близо до града. Докато се върна, може да се стъмни.

Първата й мисъл беше, че не иска да остава сама в този пущинак, особено вечерта. Но алтернативата беше да се опита да яхне някой от конете без седло, а тогава нищо чудно да падне, да си счупи нещо и да се озове в още по-тежко положение. Или пък да чака времето да се оправи и междувременно да замръзне? Или пък да чака Рейфиъл да се появи и да злорадства над мъката й? Ако изобщо се появеше, де. Нищо чудно да беше решил, че тя е безнадежден случай и е излишно да си хаби „помощта“ за някого, който очевидно не я желае.

— Не губи повече време — каза тя.

Надяваше се, че не е допуснала още една грешка.