Джоана Линдзи
Чаровникът, който я укроти (13)

Тринадесета глава

— Още една фуста? — предложи Сейди. — Подадох се навън и носът ми замръзна. Тази сутрин е по-студено, отколкото очаквах.

— Друг път била ли си толкова далече на север? Аз не, но очевидно тук е много по-студено, отколкото сме свикнали. А вече нося три фусти! — оплака се Офелия.

— Нали видя вълнените чорапи, които ти приготвих?

— Да. Престани да мърмориш.

— Де да се бяхме сетили да ти донесем ботуши! Те щяха да топлят краката ти по-добре.

Офелия най-накрая се засмя.

— За тях нямаше място, а ти стига си се притеснявала. Добре съм с тази дебела кадифена рокля и с палтото. Просто излизам да се поразходя. Обещавам незабавно да се прибера, ако ми стане студено.

Няколко минути по-късно тя бързо слизаше по стълбището. Беше си сложила обточена с кожа шапка, светлосиньото й палто беше закопчано до най-горното копче, маншонът й беше завързан на китката, за да не го загуби. Още беше рано сутринта. Офелия се надяваше да се наслади на разходката сама, без да се натъква на своето възмездие.

По-късно следобед имаше време да продължи с дългия списък от преображения, споменат от Рейфиъл. Разговорът им снощи беше достатъчно болезнен. Не обичаше да й напомнят за нейните скърби. Не че бяха много, но все пак имаше няколко. Какво се надяваше да постигне този мъж? Да не мислеше, че като я направи тъжна и нещастна, и — voila! — тя ще стане нов човек? Офелия изсумтя пренебрежително.

Но първото им обсъждане на предполагаемата й лошота не се бе оказало чак толкова неприятно. Беше решила да говори истината. Не й се случваше често и не разглеждаше това като недостатък, а като удобство, защото истината рядко я устройваше. За разлика от лъжата. Това бе навик, усвоен от „приятелите“ й, понеже те никога не бяха искрени с нея, а винаги й говореха това, което според тях щеше да й хареса. Освен това, ако беше откровена, щяха да се обидят и да си отидат завинаги, а тя отдавна беше заключила, че е по-добре да имаш някакви приятели, отколкото никакви.

Ето защо се удиви, когато реши, че ще е честна с Рейфиъл. Не можеше да каже защо. Може би й се струваше по-проницателен от останалите и бързо щеше да разбере, ако вземе да го мами. Не че й се налагаше да лъже. Тя си имаше своите недостатъци като всеки друг. За съжаление ги проявяваше по-често, отколкото би й било приятно. Но щеше да си ги признае и проклета да е, ако това не накараше този тип да я заведе в Лондон!

Когато излезе навън и затвори вратата след себе си, разбра, че Сейди е била права. Не че въздухът беше мразовит, но духаше леден вятър, който вероятно нямаше да се усеща, ако слънцето грееше. Но слънцето още не се беше показало, а се криеше зад плътна пелена от тъмни облаци, които вещаеха още сняг.

Офелия се намръщи на направената пътека до конюшнята. Без съмнение икономът си вършеше съвестно работата. Тя пъхна ръце в маншона си и се запъти наляво през непокътнатия сняг. Пред очите й се разкри прекрасна гледка.

От тази страна на къщата нямаше никакви постройки, само няколко голи дървета, които изглеждаха много по-хубави в бялата си премяна, и вечнозелени борчета, отрупани със сняг. И отпечатъците от нейните стъпки.

Тя се усмихна и направи няколко големи кръга около дърветата. После спря и се загледа към приказно белите възвишения. Снегът беше толкова чист и сияен, че заслепяваше очите, а въздухът беше свеж и щипеше.

Тя си пое дълбоко дъх, но издиша шумно, когато нещо я удари по гърба. Помисли си, че е птичка, въпреки че по това време на годината сигурно не бяха останали много птици. Клетото създание сигурно бе премръзнало и не можеше да лети. Тя се обърна, очаквайки да го види на земята. Вместо това съзря Рейфиъл, който правеше втора снежна топка.

Тя го зяпна изненадана. Що за кощунство — да я замерва със снежни топки! Що за детинщина!

— Да не си полудял? — извика му тя и изпищя, когато вторият снежен снаряд прелетя покрай главата й.

Тя се скри зад близкия храст, пламнала от възмущение… и от решимост да му го върне тъпкано. Припряно си свали маншона, загреба сняг и го направи на топка. После се изправи и го замери. Улучи право в целта! Белите снежинки се разпиляха по гърдите му. Тя се изсмя триумфално, но той я уцели право в устата. Тя изплю снега и се наведе зад прикритието си. Мерникът му беше страшно точен, но Офелия вече бе доказала, че и нейният не е за подценяване. Пък и храстът я прикриваше. Рейфиъл дръзко стоеше там и вероятно си мислеше, че го е уцелила случайно. Щеше да види той!

Засмя се, вдигайки се да запрати втората си топка, но този проклетник само чакаше тя да подаде главата си! Следващата му топка порази шапката й, която падна на земята. В крайна сметка идеята й да се скрие зад храста не беше чак толкова добра, защото не можеше да следи действията му. Реши да използва тактиката „стрелба с придвижване на прибежки“.

Тя се показа над храста, наведе се, за да се предпази от топката му, запрати своята и побягна. Само как побягна! Препъваше се, пързаляше се, тичаше и се смееше през цялото време.

Уцелиха я още две снежни топки, преди той да извика:

— Страхливка!

— Ела де, ако смееш — удостои го тя с блестяща усмивка.

— А, значи играта е такава?

Той тръгна към нея. Офелия бързо загреба още сняг и го хвърли по него, после се затича, но той я обстреля наново. Челото и бузите й станаха бели. Тя се засмя и спря да посъбере още сняг, но щом вдигна поглед, установи, че той доста е скъсил разстоянието.

Тя се опита да избяга, но той се хвърли към нея и я събори. Двамата паднаха и се претърколиха. От смях на Офелия не й достигаше въздух.

Целувката бе така неочаквана, че в първия момент тя не осъзна какво става. Устните му топлеха нейните. Тя бе потресена и това позволи да изпита милувката му, преди да успее да се възмути. Стана й приятно. Обзе я трепет. Никога не беше изпитвала нещо подобно.

Ръцете й съвсем естествено се плъзнаха по раменете му. Ако преди й беше студено, сега тялото на Рейфиъл я сгряваше. Парата на смесения им дъх затопли челото й, при което тя осъзна колко са жарки устните му, които прелъстително вкусваха нейните. Гърдите й се напрегнаха. Тялото й закопня за докосването му. Кръвта кипна във вените й.

Това можеше да продължава цяла вечност, ако Рейфиъл не се беше увлякъл и не бе плъзнал ледени пръсти по шията й. Шокът от съприкосновението я отрезви и възмущението се надигна в нея с всичка сила. Тя го отблъсна, изправи се несигурно на крака и изтупа снега от палтото си. Не това обаче я ядосваше.

— Знаех си, че за това е цялата работа! Можеше просто да ме помолиш за ръката ми. Родителите ми щяха да се чувстват поласкани.

— Но не и ти, а?

— Не ставай смешен.

— А ти спри да изказваш догадки, които са още по-смешни. Просто исках да проверя дали и на вкус си толкова кисела.

Рейфиъл още лежеше на земята, сякаш се беше изтегнал на някое канапе. Офелия го зяпна. Понамръщи се, после вдигна многозначително вежда.

— Е, кисела ли съм?

— Абсолютно — ухили се той.

Боже господи, той флиртуваше с нея! Досега никой не беше флиртувал с нея. Надменното поведение, върху което толкова се бе трудила, я правеше непристъпна за такива неща. Но също така никой не я беше замерял със снежни топки.

Беше се забавлявала прекалено много, за да приеме неприятен завършек на разходката си. Размисли върху своя отклик и намери, че не си струва да се кара заради една нищо незначеща целувка. В края на краищата той беше всепризнат женкар и сигурно редовно вършеше такива щуротии.

— Отбелязах повече попадения от теб! — засмя се тя. Това беше неизреченото й извинение, начинът й да покаже, че не е засегната.

— Не е вярно! — Рейфиъл стана на крака. — Но мерникът ти наистина си го биваше. Като дете сигурно си натрупала доста богат опит.

Тя застина.

— Не, никой не искаше да си играе с мен в снега.

Доброто му настроение също го напусна.

— Дано ме лъжеш, Фелия.

— Да, разбира се — съгласи се тя, за да приключи въпроса.

— Не ме излъга, нали?

— Предупредих те, че тази страница е затворена!

И тя си тръгна. В крайна сметка разходката й не завърши добре.