Джоана Линдзи
Чаровникът, който я укроти (9)

Девета глава

Докато лежеше на украсеното с пищна дърворезба легло в господарските покои, Рейфиъл си мислеше, че срещата с Офелия премина доста по-добре от очакваното. Не беше постигнал нищо, когато затвори устата на госпожица Рийд, но поне му стана приятно, а нейното изумление му даде възможност да се освободи от компанията й.

Тя вече спеше. Рейфиъл се бе погрижил да я изпрати в леглото, преди самият той да се оттегли. Каквато беше, нищо чудно да хукне сама нанякъде в студената нощ. Но въпреки това не успяваше да заспи.

Нейното възмущение го ядоса и той премълча за облога си с Дънкан, а не биваше. Смяташе да й каже всичко. Но действително ли бе нужно тя да е наясно как е възникнала идеята за промяна на характера й? Не. Това, което й беше казал, стигаше двамата да се разберат и да работят целенасочено. Разбира се, след като й минеше ядът. След като си признаеше, че поведението й заслужава порицание. Дънкан бе прав. Тя очевидно смяташе, че няма от какво да се срамува. Може би никога не бе разглеждала действията си от гледната точка на другите. Боже мили, да я оправдае ли се мъчеше? Проклетите съмнения отново го бяха налегнали.

Отначало не смяташе, че ще му е толкова трудно да не обръща внимание на невероятната й красота. Щеше му се да падне на колене пред Офелия. Беше готов да я нацелува, вместо да… Откъде, по дяволите, се беше появила последната мисъл? Сякаш не знаеше. Беше призовал цялата си воля, за да не се издаде колко е привлечен от нея. Макар да бе сигурен, че му въздейства само външният й вид. След като сега бе наясно какво подхранва съмненията му, можеше да вземе мерки. „Изобщо не я поглеждай“ — помисли си той сухо. Добра идея.

Извърна се и заби юмрук във възглавницата, отвратен от мислите, които го държаха буден.

* * *

— Защо правиш това? — нахвърли му се тя.

Рейфиъл не се спря, докато вървеше към масата, и не погледна към Офелия. Интересно, колко ли го беше чакала да слезе. В чинията й имаше само препечена филийка.

— Имаш ли нещо против да се нахраня, преди да започнем?

— Да. Много.

— В такъв случай моментът е много подходящ да упражниш вчерашния урок.

Като чу гласа му, Нан влезе с поднос закуски, от които той да си избере. Тя и майка й Бет бяха добри жени, които с радост бяха готови да услужат. Пристигнаха снощи, за да сервират на господарите.

— Опасявам се, че не е кой знае какво, милорд — рече тя, поставяйки подноса пред него. — Баща ми отиде на пазар да зареди килера, но вероятно ще се върне късно тази вечер, а може би и утре заран. Имаме достатъчно провизии само за няколко дни.

— Няма защо да се извиняваш — усмихна се Рейфиъл. — Знам, че не ни очаквахте.

Нан кимна и бързо се отправи към кухнята. Офелия започна да потропва с дългите си пръсти по масата.

— Не бих нарекъл това „търпение“ — отбеляза Рейфиъл.

— Вече те предупредих, че не разполагам с такова нещо. Това е мой стар недостатък, който не крия. Нямам и капчица търпение.

Поне за момента не беше повишила тон, помисли си той.

— Щом си признаваш този недостатък, не би ли желала да се освободиш от него?

— Разбира се, но за тази цел не ми е нужна твоята помощ.

Той намаза масло върху парче прясно изпечен хляб с хрупкава коричка.

— На колко си години? Осемнайсет, деветнайсет? И още не притежаваш тази добродетел? Определено ти трябва помощ. Нямам нищо против да вляза в ролята на твой учител.

— Или в ролята на дявол?

Той я погледна с усмивка.

— И с по-лоши имена са ме наричали, но да, сигурен съм, че преди да свършим, за теб ще съм по-черен от Рогатия. Междувременно обаче смирено ще приемеш съдействието ми.

Тя изсумтя. Рейфиъл вече избухна в смях:

— Май няма да е много смирено!

Офелия го загледа с неприкрита ярост. Той сви рамене и се престори, че не й обръща внимание. Добре, че можеше да изглежда съсредоточен в храненето. По дяволите, тази сутрин беше прелестна в роклята от розов тюл с лилава гарнитура. И косъмче не стърчеше от стегнатия й кок, бретонът падаше на челото й, на слепоочията й се виеха няколко прелестни къдрици. Рейфиъл се зачуди имало ли е случай тази жена да не изглежда великолепно. Гневът не помрачаваше красотата й.

— Къде е леля ти? — попита Офелия, след като няколко минути потропва по масата.

— Без съмнение се е скрила някъде от отвратителния ти нрав.

— Трябва ли непрекъснато да ме обиждаш? — изсъска тя.

— Нима съм те обидил? Чудна работа.

Той видя как руменината обагри страните й. Колко й отиваше! Интересно защо Офелия не използваше грим, за да постигне този ефект — не, по-добре така. Тази жена и бездруго беше прекалено хубава. Все пак склони да отговори:

— Леля ми не слиза в салона преди обяд. Със сигурност е будна, но предпочита да прекарва утрините в стаята с плетивото си. Освен това много обича да чете и предпочита да се отдава на хобито си в уединение. Един от куфарите й вероятно е пълен с книги.

— Благодаря, но не беше нужно да ми даваш толкова информация.

— Не си свикнала с разговори, които не се въртят около теб, а?

Руменината се превърна в гъста червенина. Аха! Най-накрая нещо да я накара да заприлича повече на човек и по-малко на ангел. Ето защо не носеше грим — малко в повече и ружът би заприличал на обрив.

— Да не би да се надяваш да я привлечеш в твоя лагер? — попита Рейфиъл, за да отвлече вниманието си от мислите за външността й. — Няма да успееш. Тя е твърдо на моя страна.

— Тя ти е съучастник — заяви Офелия, без да отрича обвинението му.

— Не, не ми е. Знае, че ще получа благословията на родителите ти и това й стига. Това би трябвало да стига и на теб.

— Благословия, изтръгната със заблуда от баща ми, който има слабост към титли, по-високи от неговата.

Рейфиъл не за пръв път долавяше горчивината, когато тя говореше за баща си. По всичко личеше, че не е много привързана към него. Но пък и граф Дъруич сигурно не я обичаше особено, щом се беше опитал да я принуди на брак, който тя не желаеше.

Офелия не очакваше отговор и даже се умълча за няколко минути. Обаче втренченият й поглед не се отделяше от него. Рейфиъл се смути. В Съмърс Глейд тя флиртуваше страшно много с него, преди повторно да се сгоди за Дънкан. Това го беше подтикнало да я предупреди, че в неговото семейство мъжете поемат инициативата и не търпят да ги преследват жени. И все пак Офелия очевидно изпитваше някакво влечение към него, в противен случай не би му обръщала внимание. Тази мисъл му беше хрумнала още преди да я скастри, вбесен от намеците й, че спи със Сабрина.

Тогава й беше наговорил доста неприятни неща и от онзи момент тя го ненавиждаше. Не че той я харесваше, но взаимната им неприязън правеше задачата по превъзпитаваното й още по-трудна. Но нямаше да любезничи с нея, само за да си улесни живота. Не, по дяволите! Достатъчно трудно му беше да устоява на хубостта й и без тя да пърха с мигли към него.

— Ако си приключил със закуската — най-сетне отбеляза тя, — бих желала отговор на първия си въпрос.

— И какъв беше той?

— Защо ми причиняваш това?

— Ах, пак старата песен! По ред причини.

— Посочи ми една.

— Никой не те харесва, като се изключи привидно безкрайният ти поток от обожатели, които още не са открили колко си опърничава.

— Не съм опърничава, но и да съм, въобще не те засяга. Друга причина.

— Добре тогава. Струва ми се много странно, че красиво момиче като теб може да бъде толкова нещастно. Решил съм да поправя това, един вид да изработя доброто си дело за тази година. Също така съм принуден да не се съглася с отговора ти на първата причина. Открай време симпатиите ми са насочени към онеправданите и аз им помагам, когато мога. В твоя случай мога.

— Всеизвестно е, че си защитник на онеправданите — призна тя. — Неведнъж съм чувала да говорят за това. Но аз не съм онеправдана. Що се отнася до намека ти…

— Разбира се, че си, драга — спокойно я прекъсна той. — Назови ми поне един човек, който те харесва, с изключение на родителите ти и многобройните ти обожатели.

— Камериерката ми — триумфално отвърна Офелия, очевидно много горда с отговора си.

Рейфиъл извъртя очи.

— Камериерките не се броят.

— Престани с тези глупости! — отряза го тя и го изненада, като стана от масата.

— Къде отиваш?

— Ще се прибера у дома пеша — осведоми го тя.

Той се разсмя. Това я накара да се закове на място, преди да е стигнала до вратата.

— Говоря сериозно — вбеси се Офелия и се обърна към него. — Ще намеря някого, с чиято помощ да стигна до Лондон.

— Не се и съмнявам, но дотогава вече ще се е стъмнило. А какво ще правиш тогава? Като изключим, че или ще измръзнеш, или ще загубиш пътя и ще измръзнеш?

Тя настръхна. Рейфиъл реши да се смили над нея.

— Хайде, сядай. Ще ти обясня защо твоята идея не струва. Заповядай, вземи си още препечени филийки — добави, докато Офелия го заобикаляше.

Тя пренебрегна любезната му покана. Вдигна стола, от който беше станала, и го тръшна в пода, за да покаже колко е гневна — все едно той не беше разбрал — и после седна благовъзпитано.

— Слушам — гневно изрече.

Напуши го смях. Той едва успя да се сдържи, като натъпка устата си с препечен хляб. Така, разбира се, я накара да чака, а както вече бяха установили, тя не беше от търпеливите. Но реакциите й бяха много забавни, защото бяха истински и непресторени. Явно тази госпожица беше свикнала винаги да се налага. Щеше да добави и „разглезена“ към дългия списък с прегрешенията й.

— Е? — изсъска тя с отровно леден поглед.

Той заби поглед в чинията си, преди да отговори:

— Казвал ли съм ти колко е отдалечен Олдърс Нест? Дядо ми купи това огромно парче земя в Нортъмбърланд, тъкмо защото беше много далеч от всяко населено място. На всичкото отгоре имението е построено в идеалния център на тази дива пустош.

— Защо? — попита тя с искрено любопитство.

— Отличен въпрос, който моето семейство си е задавало неведнъж. Старият херцог съвсем откровено си признаваше, че идеята му е била да накара роднините си доста ще се замислят, преди да го посетят на такова отдалечено място. Тогава къщата му беше пълна с кресливи деца.

— Не му е било нужно нещо толкова величествено, ако просто е искал да се спаси от досадните роднини.

— Не, разбира се, но все пак той беше херцог — ухили се Рейфиъл. — Нещо по-скромно не би му отивало.

— Държал е тук метресата си, нали? — попита иронично Офелия.

Добре, че Рейфиъл беше преглътнал хапката си, в противен случай щеше да се задави.

— Боже господи, ама и на теб ти хрумват едни! Не, той обожаваше жена си и децата си. Никога не се отделяше от тях за дълго. Просто всяка година изпитваше нужда от пълно усамотение — и тишина — за седмица-две.

Девойката нехайно сви рамене, сякаш не беше обидила него и семейството му с твърдението си.

— Само изрекох догадката си.

— Не, това беше демонстрация на прословутата ти злост!

— Нищо подобно! — ахна тя.

— При положение, че не познаваш семейството ми и никога не си виждала дядо ми, „догадката“ ти всъщност беше дребнава и злобна клевета. Между другото, когато някой мъж има метреса, не я настанява на толкова труднодостъпно място.

— Предполагам, че говориш от личен опит.

Ето, пак се започна. Тази жена не съзнаваше ли какви ги върши? Дали злостта беше така дълбоко вкоренена в нея, че тя не знаеше как другояче да се държи?

Офелия доста точно позна какви мисли му се въртят в главата:

— О, я стига, не очакваш да бъда любезна с теб, нали? Още дори не съм започнала да те обиждам! Дай ми време и ще видиш на какво съм способна.

Рейфиъл потисна смеха си. Боже милостиви, тази жена беше и остроумна!

— Разбира се, че не очаквам да проявиш любезност… засега. Не забравяй, че тепърва ще работим върху този въпрос. Не си ли чула, че аз съм прословут женкар?

— Чух, но не го повярвах.

— Защо не?

— Защото ти ще бъдеш следващият херцог Норфорд — благопристойно отговори тя. — Което ще рече, че ще си достатъчно благоразумен да не се забъркваш в скандали.

— Ах, разбирам. Смяташ ли, че е скандално един неженен мъж да си има любовница?

— Всъщност не — намръщи се тя. — Имах предвид женен мъж.

— Няма нищо, драга. Можеш спокойно да си признаеш, че изобщо не си мислила. Май честичко ти се случва да говориш, без да мислиш?

Прелестната руменина отново заля страните й. Трябваше да я подразни по-силно, за да се превърне този хубав оттенък в нещо, приличащо на акне.

— Ако ще ме обиждаш, да се върнем на първоначалния въпрос — изсъска Офелия.

— Причината, поради която ще бъде неразумно да си заминеш оттук пеша?

— И това също. Наистина ли си въобразяваш, че ще се хвана на въдицата ти? Не може къщата да е толкова отдалечена, че да не намеря помощ от съседите.

Рейфиъл се засмя.

— Тук няма съседи. Но можеш да помолиш за помощ слугите. Те ще ти кажат, че къщата на Бартоломю, която е построена специално за иконома, е единствената в радиус от деветдесет километра, а най-близкият пазар е още по-далеч. Не чу ли какво каза Нан преди малко? Баща й ще отсъства повече от ден.

— Това е нетърпимо!

— Ами точно поради тази причина те доведох тук, а не в някое от другите си имения. Е, поне си свободна да скиташ на воля из полята и да обикаляш из имението.

— Вместо да ме държиш под ключ?

— Точно така!

Офелия примигна.

— Не говорех сериозно — възкликна тя.

— Да, но аз говорех. Много сериозно. Колкото по-скоро осъзнаеш, че съм твърдо решен да ти помогна, толкова по-бързо ще можем да си тръгнем и двамата.

— И как точно предлагаш да ми помогнеш? — саркастично попита тя. — Да не смяташ да откриеш магьосническа школа? Ученички ли ще отвличаш за нея?

— Не ставай смешна.

— Целият ти план е една пълна нелепост, но ако няма класна стая, в която да се явявам, къде ще се водят занятията?

— Още не съм предприемал подобно плашещо начинание, така че едно по едно. Първо да видим как ще потръгне.

Определението „плашещо“ я жегна.

— След като очевидно смяташ, че каузата е обречена, защо не си признаеш, че си допуснал грешка и не ме върнеш у дома?

— Ако смятах, че каузата е обречена, сега нямаше да сме тук. Засега е изключено да те заведа у вас.

Тя скръцна със зъби.

— Още не си ми дал задоволителен отговор на въпроса с какво право си решил да се месиш в живота ми. Не ти ли хрумна, че може би се харесвам такава, каквато съм? Че не искам да се променям?

— Глупости. Ти си нещастна и заради това се стремиш да вгорчиш живота на всички около себе си. Толкова е очевидно, че и дете може да го види. За бога, само недей да плачеш!

Тя изхвърча от стаята, криейки сълзите, които напираха в очите й. Рейфиъл не се опита да я спре. Проклети сълзи! Женските сълзи бяха неговата ахилесова пета. Не искаше Офелия да се възползва от тази му слабост. И все пак не очакваше, че предположенията му ще излязат чак толкова верни. Сега въпросът беше какво я е направило такава, каквато е.