Джоана Линдзи
Чаровникът, който я укроти (8)

Осма глава

Офелия беше бясна. Защо никой не й беше казал, че виконтът се е побъркал?

Тя прониза гърба на Рейфиъл с гневния си поглед. Негодникът топлеше ръцете си пред камината и я пренебрегваше, все едно тя не беше в стаята. Девойката седеше и се упражняваше в търпение. Струваше й се, че е минал цял час, без да каже дума на никого.

Есмералда се качи в стаята си веднага, щом слугите запалиха огън. Преди това се беше обърнала към Офелия с думите:

— Не се цупи, момиче, не ти отива. Изиграй си умно картите и ще излезеш победител.

Това пък какво щеше да рече? Не попита, защото Рейфиъл беше в стаята. По-късно щеше да поговори насаме с възрастната жена, която очевидно бе наясно какво става тук. Съучастничка ли беше Есме в кроежите на Рейфиъл? Така изглеждаше, макар че Офелия се надяваше на обратното. Добре беше да има и друг съюзник, освен Сейди. Но докато виконтът не й дадеше обещаното обяснение, щеше да запази мълчание, дори ако това означаваше да се побърка.

Двете камериерки се бяха настанили в отделенията за прислугата. Сейди се върна да каже, че стаята й е готова, но Офелия само махна с ръка. Никъде нямаше да ходи, преди да се е обяснила с Рейфиъл, а този проклетник умишлено я караше да чака, сигурна беше.

Досега не й се беше случвало да е толкова сърдита. Щеше да го накара да си плати!

Опитваше се да разбере защо я е довел тук — та тя дори не знаеше къде се намират!

По-рано се беше зачудила защо пейзажът, през който минават, е пуст. Тук-там се мяркаше по някоя къща, после се появиха само голи бърда. Беше предположила, че Рейфиъл знае някакви преки пътища и е решил да избегне натовареното движение към Лондон. Но доколкото беше видяла на слизане от каретата, неговата къща беше единствената на километри наоколо.

Щеше да разбере къде са отседнали. Какво си позволяваше този човек — да не я отведе у дома! Нима дотолкова бе изпълнен с чувството за собствената си значимост? Какви бяха подбудите му?

Единственото, което й хрумна, бе, че, той я иска заради красотата й, както всички останали мъже. Вероятно си бе въобразил, че може да я отвлече и да му се размине безнаказано. Да я компрометира ли искаше? Или да я убеди, че е влюбен в нея, което очевидно не беше вярно?

— Е, понаучихме ли се на търпение?

Леденосиният взор на Офелия отново се заби в широкия му гръб. Що за надменен тон си позволяваше с нея този тип! Знаеше, че държи по-силната ръка. И даже не си направи труда да се обърне с лице към нея, за да я заговори!

— Не… не сме! — Тя вложи в думите целия си гняв.

— Много лошо. — Той понечи да излезе от стаята.

За миг тя се втренчи невярващо в него. Той наистина се канеше да я зареже!

Скочи на крака с намерението да му препречи пътя към вратата. Но когато й донесоха поднос с храна, прислужниците бяха бутнали масичката по-близо до канапето, на което седеше. Офелия не беше хапнала нищо, но сега коленете й се удариха в масичката. Чашата и чинията паднаха и се счупиха.

Рейфиъл незабавно спря.

— Добре ли си? — попита я той загрижено.

— Да… и не.

Тя говореше за яростта си, не за ожулените си колене, но той въздъхна:

— Седни. Предполагам, че можем да поработим върху търпението някой друг ден.

Тя не възнамеряваше да разсее заблудата му, щом щеше да й обясни какво правят тук. Той седна в другия край на канапето.

— Сега ще ми кажеш ли защо ме доведе тук, вместо да ме върнеш в Лондон?

— Да. С тебе ще…

— Знаех си! — остро го прекъсна тя. — Планът ти е да ме компрометираш и да се ожениш за мен. Е, сбъркал си…

Тя спря с тирадата си, когато той започна да се смее. Ако не беше толкова бясна, Офелия доста щеше да се смути от погрешната си догадка. Рейфиъл побърза да отстрани недоразумението:

— Боже мили, откъде ти хрумна тази ужасна идея?

— Че каква друга причина би могъл да имаш? — попита тя унило.

— Точно това ти обяснявах, преди да ме прекъснеш. Но след като така и така повдигна въпроса, нека те уверя, че присъствието на леля ми е гаранция, че името ти няма да бъде опетнено. Обещавам ти, че репутацията ти няма да бъде накърнена, пък макар и от най-незначителен скандал.

— Не и след като баща ми чуе за възмутителното ти поведение.

— И какво му е възмутителното, драга? Че семейство Лок те е поканило на гости? Че много се интересувам как върви сезонът ти? Баща ти вече е осведомен. Изпратих му писъмце, преди да напуснем Съмърс Глейд.

— Но как така съм поканена на гости, без да ме питате?

— Щеше ли да откажеш?

Той очакваше точно определен отговор и Офелия с радост му даде друг:

— Да.

— А баща ти?

— Не, той насила щеше да ме изпрати — отвърна тя с неприкрито огорчение.

— Така си и мислех — самодоволно заяви Рейфиъл и Офелия си пожела да си беше замълчала.

— Но ти се нуждаеше от моето разрешение — намръщено му напомни тя.

Рейфиъл изобщо не се смути.

— Всъщност не — с усмивка я поправи той. — Както неотдавна си открила при годежа си с моя приятел Дънкан, нужно ми е само позволението на родителите ти. Не се и съмнявам, че според теб това е твърде нечестно, но за сметка на това е абсолютно вярно.

Тонът му отново беше хапливо безгрижен. Проклетникът се забавляваше с нейната безпомощност.

— Това не е точно семейната ви резиденция — изтъкна тя. — Всъщност къде сме, по дяволите?

— Нортъмбърланд.

— Че това е кажи-речи Шотландия!

— Не точно, но да, Нортъмбърланд граничи с Шотландия.

— Значи си излъгал баща ми в писмото си? — триумфално извика тя. — Семейството ти не живее тук. Когато му кажа истината…

— Още дори не си чула каква е истината, Офелия — прекъсна я той. — Но да се надяваме, че когато отново видиш баща си, ще гледаш много по-бодро на нещата.

— Има да чакаш! — самодоволно отвърна тя.

— Не — категорично отсече той. — Ти ще чакаш, тъй като няма да те пусна, преди характерът ти да се промени.

Тя ахна при тази наглост:

— Не можеш да ме държиш тук като затворничка!

— И защо не?

Отговорът така се разминаваше с очакванията й, че тя скочи на крака и кресна:

— Защото нямаш право!

— Винаги ли реагираш толкова бурно?

— Чашата на търпението ми преля!

Той изцъка с език, без изобщо да си дава вид, че е впечатлен.

— Нищо подобно. Ще продължим разговора си без никакви изпълнения от твоя страна, тъй че седни, дръж се прилично и е напълно възможно да осъзнаеш, че има една много основателна причина за присъствието ти тук.

— Каква?

— Собственото ти щастие — простичко отвърна той. — Или сега ще ми кажеш, че по-щастлива не може и да бъдеш?

Офелия съвсем не беше щастлива, но това изобщо не влизаше в работата на този наглец!

— Много благодаря, сама съм господар на щастието си!

— О, да, виждам. Това ли те прави щастлива — да съсипваш живота на другите? Да им причиняваш зло? Или не, пускането на слухове, в които няма и капка истина, сигурно те кара да изпадаш в екстаз!

— Не знаеш нищо за мен, освен това, което си чувал — защити се тя. — И какво общо има това с моето щастие? И какво те засяга? Но най-вече как ще ме ощастливиш, когато те презирам?

— Така ли?

Тя го зяпна невярващо.

— Не си сигурен? Съмняваш се? След гнусотиите, които ми наговори в Съмърс Глейд?

Той сви рамене.

— Предупредих те да не разпространяваш слухове за мен и Сабрина. Това не беше „гнусотия“.

— Пускането на слуха бе твое предложение. Изобщо не съм имала подобни намерения. Просто не исках тя да се опари с теб. Наистина смятах, че спите заедно, заради вниманието, което й оказваше. Щом аз съм стигнала до това заключение, нищо чудно то да е хрумнало и на други. Но вместо просто да ми кажеш, че греша, ти ме заплаши с позор, ако отново повдигна въпроса!

— И постъпих разумно, като се има предвид склонността ти към интригите.

— Май с тебе се въртим в омагьосан кръг, защото пак сме в началото — сухо изрече тя. — Вече ти казах, че това са само клюки. Но поне за едно сме съгласни; ти с нищо не можеш да допринесеш за моето щастие. Ето защо още утре ще ме закараш у дома.

— Не, няма — отвърна Рейфиъл, без да се замисля. — Освен това не съм казвал, че аз лично ще те ощастливя. Ще ти помогна обаче да откриеш своето щастие, да постигнеш мир със себе си, ако щеш.

— Аз съм в мир със себе си!

— Да, да, определено ти личи. — Той се изправи.

— Къде отиваш?

— Да вечерям и да се наспя. Имам чувството, че утрешният ден ще е изтощителен.

— Но не си довършил с обяснението!

— Нима? Ето ти го в сбит вид, съкровище. Ще те превърнем в любезна, внимателна жена, която хората харесват. Това няма да има нищо общо с удивителната ти красота, а с невероятните ти човешки добродетели. Когато ме убедиш, че сме успели, ще те заведа у дома.