Джоана Линдзи
Чаровникът, който я укроти (55)

Епилог

— Не бива първият ти бал да е прекалено грандиозен. Ако искаш да станеш най-великата домакиня в Лондон, трябва постепенно да се развиваш.

Офелия погледна към съпруга си. Двамата седяха на канапето. Ръката му обгръщаше раменете й, а тя се притискаше към гърдите му. Рейф беше толкова обичлив човек. Не можеше да стои близо до нея и да не я докосва, милва или целува. Обичаше тази му черта. Всъщност надали имаше нещо у него, което да не обича.

— Бал, значи? — попита тя.

— Само по един на сезон.

— Неприятно ми е да те разочаровам, любов моя, но мисля, че ще съм прекалено заета с отглеждането на дъщеря ни, за да започна да давам балове скоро.

— Ама и тя ни е една палавница!

Златокосото момиченце, седнало на пухкавото одеяло на пода, разглеждаше играчките около себе си и не можеше реши върху коя точно да насочи вниманието си. Беше започнало да пълзи само преди няколко седмици и вече се справяше доста добре. Беше същинско чудо, че от време на време се успокояваше за няколко минути.

Офелия не беше загубила детето си. Когато отвратителното гадене се завърна и продължи да я мъчи през следващите няколко месеца, радостта й беше невероятна. Травмата от злополуката просто й бе дала кратък отдих от него.

Рейф остана възхитен, когато научи, че ще си имат бебе. Каза й, че не иска много деца — някъде около десет щели да му стигнат. По този въпрос бяха единодушни. Офелия изпитваше нещо като страхопочитание към дъщеря си и беше готова да има много деца.

Установиха се в Лондон и се преместиха в къщата, която Рейф бе купил за нея. Офелия я обзаведе по свой вкус. Приемаше гости, но не често. Дадоха един голям прием, за да отпразнуват, макар и с известно закъснение, сватбата си. Идеята бе на Рейф, който помоли тъща си да го организира. Дори Мейвис получи покана. Двете стари приятелки се сдобриха и сега бяха по-близки от всякога. В живота на Офелия вече нямаше място за ревност и завист.

Рейф я целуна по челото, а после по бузата. Тя се извъртя, за да потърси устните му. Рейф не се нуждаеше от друга покана. Целувката му беше пропита с нежност и любов. Ако бяха сами, целувката бързо щеше да се превърне в нещо друго. Но не и в детската стая!

Едно изпискване ги накара да сведат очи към дъщеря си, която пълзеше към тях, търсейки вниманието им. На ангелското й личице грееше усмивка. Тя нямаше да е най-красивото момиче, което някога е красяло лондонски сезон. О, не! Щеше да е най-красивото, най-умното, най-сладкото момиче в целия свят. Родителите й дори за миг не се съмняваха в това.