Джоана Линдзи
Чаровникът, който я укроти (53)

Петдесет и трета глава

Болката беше всепоглъщаща. Безкрайна. Офелия живееше с нейния ритъм. Не знаеше колко време е минало. Не можеше да се събуди. При всеки опит чуваше гласове, но не беше сигурна дали им отговаря с нещо друго, освен с бълнуване. Или това бе само част от кошмара, който я беше погълнал? Колкото повече се опитваше да се съсредоточи, толкова повече я болеше. Затова тя бързо се отказваше.

— Не смей да се предаваш, Фелия. Дори не си помисляй да умреш и да ме изоставиш. Няма да го допусна. Събуди се да ти кажа колко много те обичам!

Познаваше този глас. Нима Рейф не виждаше, че тя е в съзнание? Защо не можеше да отвори очи да го погледне? Наистина ли я грозеше смъртна опасност?

Гласовете продължаваха да звучат в главата й, но болката беше толкова голяма, че тя се отказа да ги слуша. Щеше ли да помни нещо, когато се събуди? Защо не можеше да се събуди сега?

— Раните ще заздравеят, но белезите ще останат. Съжалявам.

Не познаваше този глас. Какви белези? Защо някаква жена плачеше? Звукът заглъхна.

— Лекарят предложи да спиш, докато болката отшуми. Това ще те облекчи, скъпа.

Майка й. Топлата течност, която се спускаше по гърлото й, имаше познат вкус. Упояваха ли я? Нищо чудно, че нито можеше да се събуди, нито да проговори. Отново потъна в блажена забрава.

Болеше я, когато сменяха превръзките — главата, едната буза, рамото. Така я болеше, че й се щеше да се скрие в непроницаемите дълбини на нищото, да не остане в съзнание достатъчно дълго, за да разбере колко бинтове покриват тялото й. Все едно някой неспирно я удряше с чук по главата. Това продължаваше дори в сънищата й като несекващо напомняне, че тялото й е ужасно болно. Наистина ли искаше да се събуди и да открие какво й има?

— Спри да плачеш. По дяволите, Мери, не ми помагаш с тези сълзи. Какво са един-два белега? Не е настъпил краят на света.

Познаваше и този глас, който я дразнеше. Тихите ридания на майка й не й пречеха. Дори звукът беше успокояващ. Майка й плачеше за нея. Стържещият глас на баща й обаче я нервираше.

— Махай се.

Дали само й се беше сторило, че майка й изрича думите? Скоро се завърна в блажената чернота, която й служеше като преграда срещу болката.

Веднъж отвори очи и видя, че се намира в собствената си стая. Баща й стоеше на стол до нейното легло и притискаше ръката й към лицето си. Сълзите му капеха по пръстите й.

— Защо плачеш? — попита го тя. — Умрях ли?

Той незабавно я погледна, което значеше, че този път е произнесла думите на глас. Лицето му грейна от радост. Офелия си помисли, че никога преди не е виждала Шърман Рийд толкова щастлив.

— Не, ангеле, ти ще…

Ангел? Нима бе чула гальовна дума от него?

— Няма значение. Сигурно сънувам — прекъсна го тя и бързо се унесе.

Но след това започваше да остава в съзнание за по-дълго време. Пулсиращата болка вече не беше тъй несекваща. Всъщност стига да не мърдаше, в определени моменти не усещаше болка.

А една сутрин се събуди и остана будна. Сейди шеташе из стаята както обикновено: подклаждаше огъня, бършеше праха от масите и тоалетката й…

Божичко, бяха покрили огледалото на тоалетката й! Толкова гротескна ли беше раната на лицето й? Страхуваха ли се, че ще се види? Тя ужасено повдигна ръце към лицето си, но усети единствено бинтовете. Те бяха здраво увити около цялата й глава.

Офелия се боеше, че ако ги разкъса, ще си навреди още повече. Понечи да попита Сейди много ли са страшни белезите, но думите заседнаха в гърлото й. Страхуваше се от истината. Тогава сълзите рухнаха. Офелия затвори очи с надеждата, че Сейди няма да забележи нищо.

Каква невероятна ирония. През целия си живот мразеше лицето, което й бе отредено по рождение, а сега, когато то бе обезобразено, можеше само да плаче за него.

И тя плака часове наред. Накрая сълзите пресъхнаха. Когато Сейди се върна по пладне, Офелия лежеше, втренчила се в тавана. Не се беше примирила, просто бе осъзнала безизходността на положението. Някак си щеше да свикне. Отвращаваше се от собственото си самосъжаление.

— Слава богу, че си будна и сега можеш да се храниш — каза Сейди, когато видя, че очите й са отворени. — Този бульон, с който те поим, не може да засити и мършав заек! Направо си станала кожа и кости.

Тонът на камериерката бе прекалено жизнерадостен. Офелия долови лъжата в него.

— Откога съм така?

— Ще стане една седмица.

— Толкова дълго?

— Очевидно си имала нужда от почивка, тъй че не му мисли повече. Как е главата ти?

— Коя част от нея? — глухо попита Офелия. — Цепи ме жестоко.

— Лошо си се ударила. Раната кървя много. Докторът имаше дързостта да каже, че може и да не се събудиш. Татко ти го изхвърли и повика друг.

— Така ли?

— О, да. Беше бесен на оня тип. Новият лекар е по-оптимистичен и има защо. Ето на! Щом си будна, ще се оправиш. А аз ще ти донеса нещо по-вкусно от кухнята.

— Риба на пара — каза Офелия, внезапно обзета от вцепеняващ ужас.

— Така да бъде — изчурулика Сейди. — Ако трябва, лично ще изтичам до пазара за прясна риба.

Камериерката не се върна скоро. Сигурно наистина беше отишла до пазара. Но преди да излезе, беше казала на всички, че Офелия е будна. Баща й веднага се появи, а той беше единственият човек, който можеше да я отклони от мисълта, че е загубила детето си.

Нали вече не беше красивата му вещ. Наистина ли го беше видяла да плаче? Нищо чудно, след като вече не бе хубава като преди.

— Значи най-накрая дойде в съзнание? Трябваше да се уверя с очите си, преди да събудя майка ти, за да й съобщя добрата новина. Тя стоя край теб почти цялата нощ и затова сега е в леглото. — Той придърпа един стол и седна до нея.

— Наистина ли е нужно да съм така овързана в бинтове?

— Да, те изпълняват двойно предназначение. Част от тях придържат студените компреси, които майка ти приготвяше за бузата ти. Но повечето са заради цицината на главата ти. Другият вариант беше да зашием кожата на скалпа ти, като за целта обръснем половината ти коса. Майка ти се оказа пред припадък при мисълта да докоснем и кичур от косата ти. Ето защо те превързахме с толкова бинтове на това място. Прорезът наистина зарасна много добре и без да се шие. Вероятно ще свалим тези бинтове, когато лекарят намине днес следобед.

— Къде ме шиха?

Шърман въздъхна.

— На няколко места.

Офелия си помисли, че баща й трябва да се научи да лъже, без да се изчервява. Всъщност не й трябваше да знае. Накрая сама щеше да види — когато събереше смелост да повдигне покривалото от тоалетката.

Шърман се размърда от неудобство и продължи:

— И за миг не се съмнявах в оздравяването ти, но… нещата можеха да се развият зле. Бях на път да те загубя и за пръв път си дадох сметка за някои неща, с които не се гордея особено. Не обичам силните прояви на чувства. Аз съм човек на навика, често се държа грубовато…

— Татко, не ми казваш нищо, което вече да не знам — прекъсна го тя. — Защо повдигаш този въпрос?

— Хрумна ми, че… такова… по дяволите! — обърка се Шърман.

— Какво има, де? Изплюй камъчето.

Баща й отново въздъхна. Дори улови ръката й и леко я стисна.

— С теб толкова се карахме през изминалите години, че ни се превърна в навик — смутено изрече той. — А навиците ни пречат да виждаме някои неща. Хрумна ми, че ти може би си мислиш, че… не те обичам. Ето, казах го. Обичам те.

Той вдигна поглед, за да види реакцията й. Офелия го беше зяпнала втрещено. Наистина бе останала без думи. Всъщност дори не беше сигурна дали може да каже нещо, тъй като в гърлото й заседна буца. Нима в очите й се събираше влага?

— Ще ти призная нещо, което дори майка ти не знае — продължи Шърман. — Детството ми не беше лесно. Бях изпратен в най-елитните училища, където се учеха синовете на аристокрацията. Момчетата могат да бъдат много жестоки. Непрекъснато ми натякваха, че не съм от тяхната класа. Можеш ли да повярваш? Син на граф да не е от тяхната класа.

Шърман сякаш се взираше в миналото, в болезнените си спомени. Офелия започваше да го разбира.

— Ти не си бил някое парвеню, татко. Титлата ти е престижна.

— Знам. Дори започнах да подозирам, че действията им са предизвикани от завист, защото семейството ми беше много богато. За разлика от семействата на момчетата с по-високи титли от моята. Но това нямаше значение. За мен стана важно да докажа, че не съм по-лош от тях. Един вид трябваше да се впиша в средата. Този стремеж никога не ме напусна, дори когато нямаше как да постигна целта си. Обаче ти от година на година ставаше все по-хубава. Ти беше моето доказателство. Да, хвалех се с теб — даже прекалявах. Удивлението, което ти предизвикваше, възторга, дружеските потупвания по гърба — не можех да им се наситя. Наваксвах си за всичките години, през които се чувствах непълноценен. Сега разбирам колко егоистично съм постъпвал. Просто много се гордеех с теб, Фили.

— Не си се гордеел с мен, татко — тъжно отвърна тя. — Бил си горд от себе си, че си баща на такова красиво момиче. Между двете неща няма място за сравнение.

Шърман сведе глава.

— Права си. Трябваше почти да те загубя, за да ми се отворят очите. Сега виждам колко много грехове имам спрямо теб. Майка ти непрекъснато се опитваше да ми ги посочи. Това бе единственият въпрос, по който двамата спорехме. Но аз отказвах да я чуя заради неоправданата си гордост. Ще ми се да можех да започна отначало. Знам, че желанието ми е невъзможно. Но все пак не е късно да поправя последната си грешка.

— Какво имаш предвид?

— Знам, че не си щастлива от този принудителен съюз.

— Той не е твое дело, татко.

— Разбира се, че е. Наредих ти да се омъжиш за Лок. Погрижих се да създам такива очаквания у обществото.

Офелия се усмихна печално.

— Кога съм изпълнявала нарежданията ти, без мисълта да сторя точно обратното? Избухливостта ми накара Рейф да ме замъкне пред олтара. Това няма нищо общо с теб.

Шърман се прокашля и сбърчи леко чело.

— И така да е, не е нужно да запазиш брака си. Не може да се каже, че съпругът ти се е държал достойно. Вярвам, че с моя помощ ще успееш да получиш анулиране.

Офелия бе изумена:

— Без борба се отказваш от бъдещ херцог?

— Фили, стигнах до извода, че най-важното е ти да си щастлива. Титлата не беше заради мен. От време на време с майка ти си говорим за теб, без да спорим. Знам, че ти се стремиш да бъдеш като Мери, но на по-високо ниво, че се надяваш да даваш най-грандиозните приеми в цял Лондон. Титлата „херцогиня“ щеше да ти е от полза в това отношение.

Офелия въздъхна. Колко незначителна й се струваше тази цел сега. В момента искаше само отново да й се гади от миризмата на риба. Сълзите напираха в очите й.

— Вероятно си прав. С Рейф просто не сме един за друг. Той няма да възрази срещу анулирането. Но… — Тя понечи да обясни, че не е сигурна дали това е възможно. Така обаче баща й щеше да узнае, че преди сватбата с Рейф са били любовници. Скоро щеше да разбере дали още е бременна, а дотогава предпочиташе да мълчи по темата за брака си. Всъщност, ако беше пометнала, лекарят със сигурност е казал на родителите й и те само я пазеха от тъжната истина. — Благодаря ти за подкрепата. Обещавам да си помисля върху предложението ти.

— Разбира се. Първо трябва да оздравееш. Когато започне да те сърби, ще разбереш, че е време да се заемеш с въпроса. — Преди да си тръгне, той я прегърна. Нежно, боейки се да не я нарани, но пък сърдечно.

Офелия заплака в мига, в който вратата се затвори след него. След толкова много години почувства, че се е помирила с Шърман, че най-накрая си има истински баща, който се интересува от нея. Трябваше й време да свикне с това ново състояние.

После пристигна рибата на пара и тя се разрида много по-силно, защото не изпита никакво гадене. Сега нямаше какво да попречи на анулирането на брака й. Боже, белезите, с които щеше да живее, бяха нищо в сравнение със загубата на детето й — и на Рейф.