Джоана Линдзи
Чаровникът, който я укроти (45)

Четиридесет и пета глава

— Съпругът ти иска да те види — обяви Сейди от вратата.

Джейн и Едит бяха седнали на леглото при Офелия и току-що бяха изготвили дълъг списък с възможни кандидат-съпрузи. Между трите цареше ведра и дружеска атмосфера. Отдавна Офелия не се беше забавлявала така.

Преди Сейди да предаде съобщението си, думата „съпруг“ отекваше приятно в ушите и на трите момичета. Сега настроението на Офелия се помрачи. Беше си спомнила, че за нея тази дума още не е изпълнена с нужното съдържание. Но се опита да не пада духом, когато приятелките й веднага изтичаха от стаята, защото не искаха да й пречат през първите дни от брачния живот.

Въпреки че Сейди й каза да побърза, Офелия се облече бавно. Според нея Рейф можеше да почака. Цял ден. Заслужаваше си го. Божичко, с каква сила се бе завърнал гневът й, а тя не можеше да го овладее!

— Добре, че майка ти си легна — каза Сейди, докато я избутваше през вратата. — Чух, че тази сутрин страшно се е заканила на съпруга ти.

— Пълни глупости — презрително се засмя Офелия и спря на стълбищната площадка. — Майка ми никога не отправя закани, страшни или не.

— Не и този път. Ако щеш вярвай, но дори натикала баща ти в миша дупка. Джером подслушвал на вратата и се кълне, че е истина.

Офелия не повярва. Лакеят беше известен с това, че украсяваше разказите си, за да ги направи по-интересни. Но сега нямаше да спори, защото Рейф я очакваше в салона. Не се съмняваше, че е дошъл да я вземе. След като бяха женени, се налагаше да живеят под един покрив, независимо дали й харесва или не. Щеше да го накара да се извини, задето снощи така грубо я беше зарязал.

Застана пред вратата на салона. Беше въоръжена за битка. Прическата й беше нагласена идеално, светлосинята рокля подчертаваше очите й. „Съпругът“ й стоеше до прозореца. Рейф изглеждаше дълбоко умислен и надали я беше чул да идва.

Оказа се, че греши. Без дори да се обръща, той каза:

— Цял час те чакам. Да не би да се надяваше, че ще се отегча и ще си тръгна?

— Съвсем не — измърка тя. — Надявах се единствено, че ще се отегчиш.

Рейф се обърна и видя наглата й усмивка. Офелия се настани царствено на едно от четирите канапета в стаята. Всички те бяха абсолютно еднакви и тапицирани с копринен брокат в златно с кафеникави нишки. Около тях бяха пръснати солидни кафяви кресла. Между канапетата беше поставена ниска масичка, върху която имаше ваза с цветя, аранжирани от Мери. Обикновено на тази масичка сервираха чай.

Офелия разпери роклята си, така че да попречи на Рейф да седне до нея. Той обаче най-безцеремонно се настани върху полата й! Младата жена скръцна със зъби и издърпа полата. Рейф дори не забеляза. Обърна се към нея и сложи ръка върху облегалката на канапето. Може би не се държеше преднамерено грубо, но Офелия нарочно се дръпна демонстративно.

— Не мърдай — предупреди я той, забелязал отношението й.

— Върви по дяволите.

Рейф понечи да я сграбчи, но размисли и въздъхна:

— Не може ли да проведем един нормален разговор?

— Съмнявам се. Не и когато ми се иска да те цапардосам.

Гневът й бушуваше. Всяка изречена дума само го разгаряше по-силно. Сега нямаше друг отдушник за него. Изходът, който Рейф й беше показал, вече не беше възможен. Нямаше да използва тялото му, за да се освободи от гнева, който той беше разпалил.

— Намерих идеалното разрешение за нас.

Той подхвърли думите със самочувствието, че е намерил къс самородно злато. Сигурно очакваше тя поне за момент да забрави омразата и сарказма. Не беше познал.

— Не бях разбрала, че ни трябва разрешение, но не се учудвам, че ти мислиш така — единственото, за което се сещаше, бе анулиране, но тя нямаше да го остави да се отърве толкова лесно. Предварително бе приготвила аргументите си. — Анулирането е изключено.

— Съгласен съм — изненада я той. — С теб имахме първата си брачна нощ, макар и малко по-рано, отколкото е редно.

Ако си мислеше, че ще я смути, не беше познал. Всъщност Офелия само си припомни колко лековерна е била, колко наивно се бе хванала на лъжите му, как повярва, че той действително иска да й помогне, когато с Дънкан са се смеели зад гърба й. Беше абсолютно без значение, че й е помогнал, тъй като е бил воден от нечисти мотиви.

— Реших да купя къща. Избрах една недалеч оттук. Така лесно ще можеш да гостуваш на родителите си.

— Какво не й е наред на къщата ти?

— Нищо. Моят дом е идеален за мен. Навярно няма да се изненадаш, ако ти кажа, че желая това положение да се запази. Говоря за изцяло твоя къща.

Офелия не очакваше да чуе точно това, но все пак успя да се усмихне.

— Ти май очакваш да нанеса сериозни поражения на къщата ти, а?

— Не отричам, че ми хрумна подобна мисъл. Ти си непредсказуема, Фелия, вероятно най-непредсказуемата жена, която познавам. Предпочитам да не рискувам дома, към който съм привързан.

— Значи брилянтната ти идея е вместо отделни спални да имаме отделни къщи? Ами ако не желая?

— Не правя това за твое удоволствие, драга. Мен ако питаш, спокойно можеш да си останеш тук. Но това в крайна сметка ще предизвика слухове, които ще се отразят на моето семейство. Имай предвид, че ти обърка нещата в момент, когато се канех да освободя и двама ни от мрежата на слуховете.

— Нищо не съм объркала! Ти сам си го навлече на главата, когато реши да се обзалагаш с цената на живота ми!

Той пренебрегна разгорещения й тон и сви рамене.

— И така да е, длъжна си да приемеш предложението ми. Може би още не си разбрала, че сега аз командвам?

Офелия се възмути на самодоволния му тон.

— На твое място нямаше да съм толкова сигурна.

Рейф се изправи със същото гневно изражение, с което я беше порицал преди няколко седмици в Съмърс Глейд.

— Не ме притискай, Офелия. Вече каза и направи достатъчно. Ако е необходимо, ще те вържа на каишка. Предпочитам да не го правя отново, но няма да се поколебая… ако държанието ти стане непоносимо.

Той си тръгна. Заплахата му беше ясна; щеше да я настани в Олдърс Нест, този път сама, а там тя щеше да е безпомощна затворничка. Това беше намекнал с думата „отново“. Но Рейф нямаше да й се изплъзне толкова лесно. Офелия знаеше точно какво да направи.