Джоана Линдзи
Чаровникът, който я укроти (37)

Тридесет и седма глава

Домакинството на херцога скоро узна, че Аманда и Рейфиъл са пристигнали благодарение на Аманда, която крещеше поздравления и прегръщаше всеки, изпречил се на пътя й. Дори баба им излезе от стаята си, привлечена от шума, и извика от горната площадка на стълбището:

— Ти ли си, Джули?

— Не, бабо, аз съм Манди.

— Ела да ме прегърнеш, Джули.

Аманда се втурна по стълбите, за да поздрави Агата Лок и да я заведе обратно в стаята й. От няколко години Агата бъркаше членовете на семейството, но беше безсмислено да я поправяш. Тя щеше да си помисли, че се опитват да я измамят и щеше да се подразни. Тъй че вземеше ли те за някой друг, по-разумно беше да не обръщаш внимание.

— Напоследък мама ме нарича с твоето име — каза Престън Лок, десети херцог Норфорд и стисна Рейфиъл в мечешката си прегръдка. — Надявам се, че когато ни види заедно, отново ще мога да бъда самия себе си.

Рейфиъл се ухили. Баща му беше едър мъж. Бяха еднакви на ръст, дори косата и очите им имаха същия цвят, въпреки че косата на Престън започваше да се прошарва — почти незабележимо, но миналия път той беше доста кисел по този повод. Освен това бащата беше понапълнял.

— Това… ъъъ, нали не си ме повикал само заради това? — попита Рейфиъл.

Въпросът не беше зададен сериозно. Младежът добре познаваше баща си. Херцогът изсумтя обидено.

— Идвай — каза Престън и се отправи към салона, но изведнъж смени посоката. — По-добре да отидем в кабинета ми, където няма да ни прекъсват.

Рейфиъл се намръщи, но последва баща си по коридора. „Няма да ни прекъсват“ не вещаеше нищо добро, а в съзнанието му кабинетът на баща му беше свързан с многобройни наказания. Стар навик, понеже с Аманда знаеха, че ако ги извикат там, лошо им се пише.

Кабинетът представляваше огромно помещение с размери почти колкото салона, а салонът беше по-голям от нормалното. По всички критерии стаята беше странна. Майката на Рейфиъл бе обзавела старото имение с превъзходен вкус, но никога не й позволиха да докосне тази светая светих. Най-необичайното в помещението бяха белосаните стени. Всички други стаи бяха или с тапети, или с някаква дамаска, но не и тази. Десетките картини се открояваха на белия фон. Всъщност тази яркост допадаше на Рейфиъл, стига да не го порицаваха за някоя пакост.

— Разбирам, че сега трябва да последват поздравления — каза баща му и се намести зад бюрото си.

Тонът му, в който се долавяше лек укор, накара Рейфиъл да настръхне:

— Щом е така, защо ми се струва, че не си особено ентусиазиран?

— Защото щях да съм по-щастлив, ако бях чул пръв и не ми се налагаше да го научавам от други хора. Седни. Сега ще ми разкажеш всичко.

— Разбира се. Все пак няма да е зле, ако знам за какво ме поздравяваш.

Престън повдигна вежда.

— Напоследък да се похвалиш с някой подвиг?

Синът му се намръщи:

— Всъщност това, с което се гордея, съвсем не е обществено достояние. Тъй че за какво точно говорим?

— За годежа ти, разбира се.

Рейфиъл тъкмо се канеше да седне, но тези думи го накара да подскочи.

— Не съм сгоден — заяви той.

— По-добре да бъдеш, ако се вярва на мълвата, която е плъзнала навсякъде.

Рейфиъл притвори очи. Мили боже, какво беше сътворила Офелия? И за миг не се заблуди, че баща му има предвид някоя друга.

Престън продължи:

— Моят стар познайник Джон Фортън не можа да се сдържи и специално пристигна тук, за да ме поздрави, тупайки ме по гърба. Естествено той предполагаше, че като баща на младоженеца…

— Не съм младоженец!

— … новината не е новост за мен. — Изражението на Престън красноречиво говореше, че синът му не бива да го прекъсва отново. — Нямаше представа, че ме е хванал неподготвен. Както и да е, Джон предполагаше, че първо трябва да ме осведоми за всички факти, защото в противен случай можело да ми падне шапката от изненада. Можеш да си представиш тревогата ми, като чух това.

— Зависи за кои факти си бил известен.

— Значи са няколко?

— По всяка вероятност. Офелия Рийд е жена с много противоречив характер. Нали за нея говорим? — Баща му само присви устни, ето защо Рейфиъл продължи: — Нея или я мразиш, или я обичаш. Е, ако трябва да съм честен, това вече е минало. Сега тя е нов човек, или беше допреди няколко дни, когато един шок или я е разтърсил, или я е разярил. Нямам представа кое от двете.

— Седни, Рейф.

Той се подчини, прокарвайки объркано ръка през косата си.

— Не зная защо съм толкова изненадан от този обрат. В крайна сметка тя беше известна сплетница. Това трябва да е била първата й офанзива.

Сега беше ред на Престън да въздъхне ядосано:

— Престани да си говориш сам и говори с мен. Това, което научих, не е слух, пуснат от жена, освен ако тя не възнамерява да опетни собственото си име.

— Какво точно ти казаха?

— Забелязали са ви да напускате Съмърс Глейд заедно. Това е било само началото. После никой от вас двама ви не е бил забелязан в продължение на седмица. Не е нужно да ти обяснявам какви слухове е предизвикал този факт. Но през въпросната седмица баща й оповестил, че девойката е поканена тук. Бил е много горд, но това е понятно. Обикновено не каним непознати в Норфорд Хол.

Рейфиъл потрепери като от удар.

— Грешката е моя. Казах на господина, че взимам дъщеря му под крилото си и че тя ще гостува на семейството ми.

— Значи си го излъгал?

— Не, просто не уточних конкретните членове на семейството, при които ще отидем. Родът ни има издънки в цяла Англия. Всъщност посетихме леля Есмералда и я заведохме с нас в Олдърс Нест.

Сега Престън скочи на крака.

— Завел си една девствена дебютантка в Олдърс Нест? Боже, Рейф, къде ти е бил умът?

— Е, това поне не е обществено достояние, нали?

— Не, слава богу — отвърна баща му. — Но самият факт, че си я завел на гости при „семейството“, води само до едно заключение.

— Глупости!

— Не и когато са те видели да я целуваш под собствения й покрив, когато родителите й са били наблизо, а това е бил първият ти ден от завръщането ти в Лондон.

Рейфиъл се прегърби на стола си.

— Не съм виновен! Тя ме целуна!

— Това има ли значение?

— Нещо друго? — въздъхна Рейф.

— На втората й вечер в Лондон си предявил претенции към първия й танц на бала у Уилкотови.

— Гръм и мълнии, това първият танц ли е бил?

— Очевидно.

— Кой ги следи тези неща?

— Старите матрони, които нямат нищо по-добро за вършене. Но това не променя нещата. По всеобщо мнение ти вече си сгоден за нея и просто не си го обявил официално. Знаеш ли колко е трудно да промениш всеобщото мнение?

— Не и в този случай. Достатъчно е да отрека.

— Значи мислиш, че е толкова лесно, а? — с раздразнение заяви Престън. — Пропускаш една дребна пречка. Тъй като сте пътували с нейната карета, докато госпожицата е била без подходяща придружителка…

— Камериерката й беше с нея…

— Без подходяща придружителка — натърти Престън с присвити очи. — И тъй като си я целунал — не, не ме прекъсвай пак. Тя може и първа да е започнала, но ти си продължил. Много добре знаеш, че заради тези две клюки репутацията й ще е съсипана, ако откажеш да се ожениш за нея. И така, предполагам, че въпросът ми би трябвало да бъде: Сега сгоден ли си за нея?

На Рейф му беше ясно, че баща му току-що му е наредил да се ожени. Сега съвсем се прегърби на стола.

— А Фортън случайно да ти е казал нещо за момичето, което искаш да направя твоя снаха?

Престън повдигна рамене.

— Че тя е най-красивото създание, което Лондон някога е виждал?

— И това също.

— Че поради това е малко надменна?

— Беше.

— И че е доста опърничава?

— Вече не е.

— Нима? Проклятие, сега съм по-спокоен за бъдещето ти, момко.

— Недей. Вероятно ще иска да ми откъсне главата, когато разбере, че трябва да се оженим, а даже може и да е започнала да копае гроба ми. Като нищо може да ми откаже и да прати по дяволите последиците.

— Изключено.

— Не знаеш на какво е способна.

— Не съм отгледал глупаци, момчето ми, а ти можеш да бъдеш невероятен чаровник. Не се и съмнявам, че ще я омаеш със сладки приказки.