Джоана Линдзи
Чаровникът, който я укроти (28)

Двадесет и осма глава

Не личеше в Лондон да е валяло скоро. Улиците не бяха кални, а само влажни, което бе типично за това време на годината. През последната част от пътуването дори слънцето се беше показало за кратко, преди отново да почне да ръми.

Офелия бе решила да прекара още една нощ в някой крайпътен хан, за да пристигне утре по обяд, когато нямаше голяма вероятност да завари баща си вкъщи. Той имаше навика да обядва с приятели в клуба си, а тя искаше да си отдъхне, преди да се изправи пред него.

Отдавна не се бяха чували и тя дори не знаеше дали той още й е сърдит, че Дънкан не я е завел пред олтара. Може би интересът на Рейфиъл Лок, наследник на титлата „херцог“, го беше успокоил.

Резиденцията на графа се намираше на Бъркли Стрийт, северно от Хайд Парк. Улицата бе тиха и немного дълга. На запад граничеше с Портман Скуеър, а на изток с Манчестър Скуеър. Офелия никога не си беше играла в парковете край площадите. Играта се смяташе за нещо детинско, а на нея не й позволяваха да бъде дете като останалите. Откакто се помнеше, баща й я третираше като възрастен. Майка й се опита да промени това, но никой не можеше да се опълчи на Шърман. Той я подготвяше за изгоден брак от деня на раждането й.

Майка й щеше да си е у дома, разбира се. Напоследък Мери рядко напускаше къщата, защото беше твърде заета да планира приеми и вечеринки. Приятелките й идваха при нея, тя при тях — не. Дори не беше придружила Офелия в началото на сезона. Шърман беше настоял лично да поеме тази задача. Не го правеше от гордост, а от злорадство, докато стоеше встрани и гледаше как тя жъне успех. Не беше щадил средства за гардероба й, но не заради нея самата, а за да получава поздравления каква блестяща дъщеря има.

Горчивината отново се прокрадна в сърцето й, но Офелия познаваше признаците и я отблъсна. Сега имаше цел. Колкото по-скоро я постигнеше, толкова по-добре. Щеше да се омъжи за някой богаташ, за да се освободи от баща си.

— Да ти разопаковам ли багажа, или първо ще искаш да си починеш? — попита Сейди, когато двете влязоха в голямата градска къща, където Офелия беше отраснала.

— Не съм уморена, тъй че върви да разопаковаш — отговори тя.

Гласовете им привлякоха вниманието на Мери Рийд, която беше в салона.

— Ти се върна! Божичко, колко ми беше домъчняло за теб.

Мери Рийд обожаваше сладкишите. Непрекъснато си угаждаше, в резултат на което доста се беше закръглила. Три сантиметра по-ниска от дъщеря си, но затова пък три пъти по-широка, тя бе добра жена, даже прекалено добра. Единственият път, когато Офелия бе чула майка си да повишава глас, беше през онзи ужасен ден, в който бе разбрала, че няма никакви истински приятели и че баща й се интересува само как да се издигне в обществото.

Русата коса и сините очи идваха от майка й, която навремето също е била хубавица. Баща й имаше кафяви коса и очи. Офелия се радваше, че не е наследила нищо от него. Тя прегърна майка си и я целуна по бузата.

— И аз се бях затъжила за теб, мамо.

— Повторният ти годеж с Дънкан беше голяма изненада.

— А разтрогването му още по-голяма — предположи Офелия.

— Ами да. Но я виж кой се интересува от теб! Бъдещият херцог Лок. Баща ти е страшно доволен.

Момичето потрепери.

— С Рейф сме просто приятели, мамо. Не се надявай на повече.

— Така ли? — намръщи се Мери. Разочарованието й беше очевидно. — Изобщо ли не го харесваш за съпруг?

— Може и да го харесвам, но той съвсем ясно показа, че не е готов на такава голяма стъпка. Освен това е много приятно да общувам с мъж, който не е паднал в нозете ми и ме уверява, че ме обича.

Мери забели очи.

— Е, още не го отписвай. Някои мъже се нуждаят от време, за да оценят това, което е под носа им. Но междувременно ще се държим така, сякаш не сме привлекли вниманието на най-личния ерген в кралството. Но трябваше да ни предупредиш, че се връщаш. Щях да дам вечеря в твоя чест.

Последното изобщо не бе изненада. Не беше изненада и откъде Офелия беше придобила представата, че даването на най-величествените балове, които Лондон някога е виждал, ще я направи щастлива. Животът на майка й се въртеше около даването на приеми и всякакви увеселения. Това вероятно също щеше да й достави известна радост, но сега Офелия си имаше цел — да се измъкне от опеката на баща си.

— Не е късно да организираш тържество, мамо — каза тя, за да задоволи Мери. — Така ще покажеш на всички, че отново съм се завърнала в Лондон.

— Да, взе ми думите от устата. Имам куп покани, които оставих настрана. Може би няма да е зле да ги прегледаш. Току-виж си открила нещо интересно за края на седмицата.

— Ще ги занеса в стаята си.

— Добре, върви да почиваш, а аз ще поработя върху списъка с гостите. Сигурна съм, че мога да изкуша неколцина да нарушат поетите си ангажименти, за да присъстват тук довечера.

 

 

Когато слезе на вечеря, Офелия откри, че Мери се е справила много по-добре. Къщата беше претъпкана с гости, предимно млади господа, които тя вече познаваше, макар че сред тях имаше и непознати лица. Младата жена беше облечена подходящо за случая.

Бе много приятно отново да разполага с целия си гардероб. Куфарите й предоставяха твърде ограничен избор. За тази вечер Сейди беше избрала рокля от нежна кремава коприна, украсена с бяла дантела. На ушите й висяха перли, овален медальон красеше изящната й шия. Косата й беше нагласена в обичайния висок кок с няколко къдрици по слепоочията, но Сейди й беше сложила перлени фуркети, за да придаде на прическата повече блясък.

Майка й я завари да гледа салона от коридора. Офелия повдигна вежда. Мери разбра и простичко каза:

— Не очаквах всички да приемат поканата, но трябваше да се досетя. В края на краищата ти си изключително популярна.

— Татко ще се появи ли?

Мери се изчерви.

— Не му съобщих, че си тук. Смятах да му кажа следобед, но той ми изпрати съобщение, че ще се прибере късно. — Тя сви рамене. — Няма значение. Неговото присъствие не ни е нужно, за да си изкараме добре.

Офелия едва не се засмя. Мери беше толкова предсказуема. Майка й знаеше, че Офелия не се разбира с баща си и между двамата често прехвърчат искри. Като не беше известила съпруга си за предстоящата вечеря и за завръщането на Офелия, Мери гарантираше на дъщеря си да се отпусне през първата си вечер в града и да се забавлява на импровизираното тържество.

Придружи я в салона. Двете едва прекрачиха прага и бяха наобиколени от обожатели, които търсеха вниманието на младата хубавица.

— Колко се радвам, че се завърнахте, лейди Офелия!

— И то, без да сте сгодена!

— Както винаги вашата красота ме зашеметява, Офелия.

— Лорд Хач — представи й се друг джентълмен. — Надявам се, че ме помните?

— Очарован съм, милейди, както всеки път — каза лорд Кантъл и целуна ръката й.

— Запознай ме, Питър — нетърпеливо настоя някой пред приятеля си. — Не мога да изкажа с какво нетърпение очаквах запознанството с вас, лейди Офелия. Артемъс Билингс на вашите услуги — каза въпросният господин, когато Питър не изпълни молбата му.

Артемъс беше много красив и поне не беше споменал титла, което обикновено означаваше, че приема за дадено, че всички го познават. Може би трябваше да научи нещо повече за него, но това щеше да почака, докато успее да се освободи от обсадилите я кавалери. Всеки джентълмен настояваше да целуне ръката й.

С изключение на Хамилтън Смитфийлд, виконт Муърли. Наскоро навършил двайсет и една години и наследил титлата, Хамилтън доста се срамуваше да я заговори. Определено не беше показвал признаци, че е способен на днешната си дързост. Издърпа я встрани от тълпата и припряно изрече:

— Така и не събрах смелостта да ви попитам, но когато чух за годежа ви с Мактавиш, едва не заплаках. Сега няма да рискувам втория си шанс. Умолявам ви, Офелия, станете моя съпруга. — Той я загледа с обожание.

Тя обикновено отказваше много грубо, а точно такива предложения ненавиждаше най-много от всичко; от кандидат за ръката й, който даже не си бе направил труда да я опознае. Но след отказа обикновено съответният мъж изглеждаше като попарен, а сега тази мисъл й беше неприятна. За да излезе от положението, тя простичко каза:

— Говорете с баща ми, виконт Муърли.

— Наистина ли?

Той изглеждаше въодушевен, защото прие думите й като съгласие. Затова тя внимателно се поправи:

— Просто изборът не ми принадлежи.

Беше сигурна, че баща й ще го отхвърли и така си спестяваше разочарованието на виконта. Проява на страхливост от нейна страна, но не беше свикнала да изпитва вина, когато отклонява брачни предложения. Преди беше прекалено егоцентрична, за да се тревожи за такова нещо. Но сега изпитваше съжаление при мисълта, че ще трябва да попари надеждите на толкова млади мъже.

Джейн и Едит я спасиха от тези неудобни чувства, като я обсадиха с желанието да научат всички подробности около разтрогнатия й годеж с Дънкан Мактавиш. Тя не се впусна в подробности, както би сторила навремето. Просто им предаде изявлението на лорд Невил, дядото на Дънкан; по взаимно и приятелско съгласие двамата са решили, че не си подхождат.

— А вие двете не трябваше ли да сте другаде тази вечер? — попита ги тя.

— Нищо толкова важно, че да изпуснем прибирането ти у дома — отвърна Джейн.

Това направо прозвуча искрено, ала Офелия се беше научила да не им вярва. И Джейн, и Едит обикновено казваха неща, които смятаха, че ще й харесат. За нещастие това означаваше да лъжат. А вината за това беше нейна, осъзна Офелия. Ако през изминалите години не проявяваше ужасната си избухливост, момичетата от обкръжението й може би щяха да се държат различно.

— Дойдохме и да разберем какво забави връщането ти в Лондон — добави Едит. — Майка ти каза, че си гостувала на семейство Лок. Вярно ли е?

— И защо да не е вярно?

Едит се изчерви. Двете момичета бяха хубави, но не можеха да се сравняват с Офелия. Тъй като имаха по-ниски титли, не очакваха да си намерят много изгодна партия. Всъщност смятаха да са първите, които ще избират сред остатъците на Офелия. Затова се надяваха тя да побърза с избора си.

— Ами не, но решихме, че може би е била подведена — обясни Едит.

Какъв дипломатичен начин да кажат, че са смятали, че Мери ги лъже.

— От мен ли? — попита Офелия.

— Да — отвърна Джейн и побърза да добави: — Знаехме, че с Лок не се погаждате много-много. Не можехме да си представим защо, при положение че той е толкова красив, но виждахме как искрите прехвърчат между вас. Ето защо бяхме сигурни, че ти би отказала покана от страна на семейството му. Решихме, че си имала причина да кажеш така на родителите си, но въобще не си била в имението му.

Ах, освен това бяха сигурни, че е излъгала майка си. В това отношение Рейф бе абсолютно прав. Веднъж поемеш ли по пътя на безчестието, никой не може да ти вярва. Винаги ще се съмняват в теб, а двете й приятелки знаеха, че тя е обиграна лъжкиня.

Странно, ала преди би използвала времето, прекарано с Рейф, за да натрие носовете на Джейн и Едит. Сега предпочиташе те да не знаят нищо. Не искаше да говори по тази тема.

А Джейн и Едит не бяха напористи. Офелия реши, че ще се измъкне сравнително лесно:

— Доста се измъчих в Съмърс Глейд, докато осъзная, че в крайна сметка не искам да се омъжа за Дънкан Мактавиш. Страхувах се, че той няма да ми позволи да се откажа. Но накрая си поговорихме и решихме, че не бива да се женим. Просто ми беше нужно малко време да се възстановя и да премисля възможностите си оттук нататък. Освен това не бързах да се прибирам вкъщи, където ме чакаше гневът на татко. Знаете колко държеше на този брак.

Беше възможно да са говорили с Мейвис и да знаят истината, но „време да се възстановя“ при всички положения бе приемливо извинение. Нямаше значение къде точно е прекарала това време. Ето защо остана изненадана, когато Едит решително подхвана:

— Значи всъщност не си гостувала на семейство Лок?

Преди да е измислила какво да каже, Джейн се намеси:

— Е, това е достатъчен отговор.

Офелия проследи погледа й и видя Рейфиъл Лок да влиза в салона. При вида му пулсът й моментално се учести. Нямаше представа какво търси той тук, но не можеше да отрече, че е развълнувана да го види. Определено не бе очаквала това да се случи толкова скоро след раздялата им.

— Защо не ни каза, че си го завоювала? — развълнува се Едит.

— Може би защото не съм сигурна в собствените си чувства.

Отговорът дойде неочаквано за самата нея. Офелия се ядоса на себе си. Точно каквото не искаше да признае!

— Мили боже, влюбила си се, нали? — ахна Джейн.

— Не, не съм — незабавно отвърна Офелия. Боеше се обаче, че това е най-голямата лъжа, която е изричала.