Джоана Линдзи
Чаровникът, който я укроти (12)

Дванадесета глава

Обядът с Офелия и леля му премина изненадващо приятно. Рейфиъл дори успя да се отпусне и макар и за кратко, да си почине от тежката задача, с която се беше нагърбил. Не му се налагаше да поддържа разговора. Даже беше изключен от него!

Но когато ставаше въпрос за Лондон, Офелия очевидно беше в стихията си. Веднага щом разбра, че Есмералда е била в столицата само два пъти в живота си — веднъж за дебюта си и веднъж при адвоката на брат си, когато мъжът й умрял — тя реши да разкаже на старата жена за елегантните лондонски улици. Бонд Стрийт! Боже господи, когато две жени започнеха да говорят за пазаруване, един мъж нямаше работа при тях. Но също така Офелия описа парковете, както и събитията от обществения живот през сезона, театрите, дори двореца, тъй като го беше посетила като малка.

По време на десерта Рейфиъл си даде сметка, че разговорът нито веднъж не се е завъртял около Офелия. Сред обвиненията на Мейвис не беше ли и това, че красавицата е нещастна, ако не се намира в центъра на вниманието? Да, но тя изобщо не спомена за себе си. Просто положи усилия да развесели леля му с бъбренето си.

Дори се беше засмяла и на няколко пъти беше накарала Есме да се изкикоти. Една от историите, които разказа, беше за майка й.

— Беше ме завела да изберем шапки за новия ми гардероб, който току-що си бях поръчала за през сезона. Носехме мостри от платовете, а в шапкарницата имаше голямо разнообразие от вече готова стока. Собственикът беше сигурен, че има нещо подходящо за мен от синьо кадифе в задното си ателие и ни покани да го последваме. Но магазинът беше стар. Вратите не бяха много широки и майка ми се заклещи на прага!

— Шегуваш се с мен, момиче. Признай си!

— Не, честна дума. Мама много обича сладкиши и през годините доста си угаждаше, в резултат на което стана доста широка в кръста и ханша. Преди обаче никога не се беше заклещвала така. Представяте ли си, даже влиза през тях странично, за да е спокойна, че няма да си има проблеми! Но онзи ден се беше разсеяла и просто тръгна след мен. Когато откри, че вратата е прекалено тясна, реши, че ще влезе с напъване.

— И тогава съвсем се е заклещила?

— Точно така — усмихна се Офелия. — А горкият шапкар не можеше да си намери място. Защото от ателието нямаше друг изход!

Есмералда вече се смееше гръмогласно.

— И как се справихте със ситуацията?

— Тъй като нямаше кой да ни се притече на помощ, със собственика се заехме да избутаме мама назад.

— И получи ли се?

— Не.

— Добре де, как излязохте?

— Мама най-накрая се оригна.

— Боже мили! — възкликна Есмералда и избърса насълзените си от смях очи. — Чак толкова ли е била пълна с горещ въздух?

Офелия се засмя.

— Преди да отидем при шапкаря, се бяхме отбили да хапнем по нещо за обяд. Тя просто не беше имала достатъчно време да смели всичко.

Колко удивителен беше смехът на Офелия! Омекотяваше трудния й характер и придаваше блясък на сините й очи. Докато се смееше, една платиненоруса къдрица се измъкна от прическата й. Кой знае защо Рейфиъл си представяше, че тя ще хукне към най-близкото огледало, за да я оправи, но вместо това Офелия я отметна и с това въпросът беше приключен.

Той беше шокиран, въпреки че тя не забеляза, защото просто бе забравила за съществуването му. Това го накара да осъзнае, че никога преди не я е виждал да се забавлява както днес в трапезарията му. Никога не беше чувал Ледената кралица да се смее искрено. Не, след този ден вече нямаше да я нарича така.

Проклетите съмнения отново го налегнаха. Имаше чувството, че вижда черта от характера на Офелия, която никой не е забелязал досега. Същото си беше помислил и в салона, когато тя го бе накарала да се засмее. А щом си беше признала, че обича малките ежедневни радости като първите стъпки в навалелия сняг, почти го беше сразила със свенливата си усмивка. Защо криеше от другите колко е весела и жива?

В късния следобед лакеят пристигна с писмото от Сабрина. Навярно младата жена беше много заета с приготовленията за сватбата си, но въпреки това бе отделила време, за да му отговори незабавно. Писмото определено прогони досадните му съмнения.

Изчака до вечеря, а вероятно не биваше. Сдържаността му промени настроението и вечерята нямаше нищо общо с веселия обяд. Есмералда се оттегли при първа възможност, защото мълчанието я изнервяше. Офелия се опита да стори същото, но Рейфиъл не я остави да му се изплъзне.

— Ще се присъединиш ли към мен за едно питие преди лягане? — попита я, щом тя се надигна от мястото си и понечи да последва леля му.

— Не — отвърна момичето. — Денят беше уморителен.

— Нищо подобно. Ела с мен. Имаше време да посвикнеш. Сега е моментът да започнем…

— Какво? — рязко го прекъсна тя с отбранителен тон. — Разчленяването ми?

— Бих предпочел да го нарека разглеждане на мотивите ти — той протегна ръка към вратата. — Ако обичаш.

Тя се запъти към салона. Седна вдървено на първото канапе. Рейфиъл отиде до шкафа край писалището, където беше оставил няколко бутилки при последното си идване тук. Наля бренди, седна до Офелия и й подаде нейната чаша. Тя отказа.

— Както искаш — сви рамене той и пресуши чашата си. — Имам чувството, че брендито ще е по-необходимо на мен.

— Хм.

— Да ти кажа право, ако заемаш това отбранително поведение, доникъде няма да стигнем — сериозно рече Рейфиъл. — Мислех, че гориш от нетърпение да съкратиш престоя си тук.

— Така е. Но цялата тази шарада е твоя идея, тъй че по-бързо приключвай с нея.

— Много добре. Имам списък с твоите преображения, Фелия. Няма да ги изброявам, защото ще се наложи да прекараме тук цялата нощ. Нека тази вечер започнем с главните обвинения срещу теб, а именно склонността ти да разпространяваш лъжливи и вредни слухове.

— Ах, да, аз съм такава сплетница — сухо му се присмя тя. — Колко пъти ще го изтъкваш? Но в действителност съм пуснала само един слух.

— Три — поправи я той.

— Три ли? — ахна тя. — И кои са те според теб?

— Търпение, драга. Не забравяй, че тази вечер се занимаваме само със слуха, за който си признаваш.

— Предполагам, че се отнася за казаното по адрес на Дънкан.

— Който беше наранен от твърдението, че е варварин? Определено нещата не стоят така.

— Не и благодарение на теб.

— Глупости. Хората просто трябваше да го видят, за да разберат, че това са пълни измишльотини. В него няма нищо варварско.

— Това даваше ли ти правото да петниш името му?

— И как точно съм го опетнила? Като съм го нарекла варварин? Та той е шотландец! Всеки, е, с изключение на баща ми, знае, че шотландците са диво племе.

Рейфиъл се втренчи в нея, без да й отговори. След малко тя въздъхна:

— Добре де, това е само мит. Очевидно има доста цивилизовани шотландци. Признавам, че ако не бях толкова отчаяна, та почти не съзнавах какви ги върша, нямаше да постъпя така с Дънкан.

— И защо си била отчаяна?

Тя измърмори нещо толкова тихо, че се наложи той да повтори:

— Какво?

— Както вече казах, боях се, че той наистина ще се окаже варварин. Ако искаш да знаеш, не съм единствената, която вярва на мита за шотландците.

— Значи се извиняваш със страх? Страхът е нещо почти разбираемо.

— Не.

Рейфиъл не вярваше на ушите си. Току-що ме беше дала що-годе приемливо обяснение за поведението си, а сега се отричаше от него.

— Не ли?

— Не беше само страх. Също така бях бясна. Не пуснах слуха, за да нараня Дънкан. Целях да разубедя баща си. Не исках да се омъжа за човек, когото дори не съм виждала! Откъде да го знам какъв е? Освен това никой не ме попита желая ли този мъж за съпруг. Бях бясна на баща ми, защото той отказваше да се вслуша в гласа на здравия разум. Исках той да чуе клюките и да разтрогне проклетия годеж!

— Ако съдя по крайния резултат, слуховете не са стигнали до ушите на баща ти.

— О, стигнаха, но него въобще не го интересуваше! — сломено прошепна тя.

— Не ти ли мина през ума просто да кажеш на Дънкан какво чувстваш, вместо да вземеш нещата в свои ръце, обиждайки го жестоко?

Офелия се засмя горчиво.

— Дънкан също ми зададе този въпрос, но аз се боях, че след като ме види, никога няма да се отърва от него.

— Заради твоята хубост ли? Неприятно ми е да ти го кажа, драга, но някои мъже предпочитат добротата и честността пред красивото лице.

Тя нацупи устни.

— Виждам защо с Дънкан се разбирате така добре. Вие дори мислите еднакво.

— В какъв смисъл?

— Той ми каза почти същото. Но знаеш ли какво му отговорих? Получила съм стотици предложения за женитба, което показва какви са предпочитанията на повечето мъже. Голяма част от предложенията идваха от хора, които познавах съвсем бегло. Как ги беше нарекъл — „Върволица от идиоти“? Съгласна съм безусловно.

Той не можа да сдържи усмивката си.

— В защита на мъжете ще предположа, че повечето са били зашеметени от теб и има защо. Тъй като си красива, те са действали бързо, за да не ги изпревари някой от конкуренцията. Убеден съм, че затова са ти правели предложения за брак, без да те опознаят.

— О, разбира се, а според теб, след като това стане, те ще ме презрат, както ме презирате вие с Дънкан. Макар че той си призна, че е щял да се опита да ме спечели, ако не го бях обидила при първата ни среща. След като ме зърна, изведнъж откри, че не съжалява за годежа ни. Ти си единственият мъж, на когото красотата ми не въздейства.

Офелия изглеждаше изненадана от собствените си думи. Погледна го замислено и Рейфиъл се размърда неловко.

— Не се измъчвай с разни предположения — предупреди я той. — Просто нямам намерение да се женя през този век.

— Нима?

— Добре де, преувеличих — въздъхна той. — Само през следващите десет години. Баща ми проявява голямо разбиране в това отношение, вероятно защото самият той не се е оженил млад. Във всеки случай не ме праща на брачния пазар.

— Това ли е истинската причина да напуснеш Англия? Защото всяка майка те е набелязала за дъщеря си?

— От твоите уста звучи още по-ужасно, но е така. Постоянното преследване на жените ме изнервяше. Не можех крачка да направя, без да ми натрапват някоя перспективна млада госпожица. Дойде ми до гуша. Реших, че е време да замина на обиколка из Европа. Но хайде да се върнем на настоящия въпрос.

— Естествено — тросна му се тя. — Обичам да ме пекат на бавен огън.

— Ти май не си даваш сметка за сериозността на положението, Фелия.

— Нима? Може би не виждам причина да навлизам в тази тема, защото вече си признах, че никога нямаше да пусна онзи слух, ако не бях обзета от страх и гняв. Но сега ще ти разкрия още нещо. Другият ми основен недостатък е избухливостта. Не мога да се контролирам и често давам воля на чувствата си.

— Не ме изненадваш, драга — сухо отвърна Рейфиъл. — Повярвай, не ми казваш нищо ново.

— Така ли? Значи да разбирам, че умишлено си ме провокирал?

— Съвсем не. Просто си болна на тема „недостатъците ми“.

— Защото ги мразя, ах, как ги мразя!

След това пламенно изявление няколко секунди двамата се измерваха с поглед.

— Тогава защо се съпротивляваш със зъби и нокти на помощта ми? — тихо запита Рейфиъл.

— Отказвала ли съм да разговаряме? Казвала ли съм ти да вървиш по дяволите… в последно време?

Той избухна в смях.

— Не, не и в последно време. Да разбирам ли, че ще ми сътрудничиш? За твое добро?

— Не, не за мое добро, а за да се измъкна оттук час по-скоро.

Рейфиъл въздъхна.

— Това не е точно отношението, на което се надявах, но все пак е по-добре от нищо. Нека ти задам един въпрос. Ако трябваше да започнеш всичко отначало, щеше ли да разтрогнеш годежа си с Дънкан по друг начин?

— Защо не ме питаш дали съм имала избор? Какво не ти е ясно в думичката „отчаяние“?

— Значи не съжаляваш за стореното?

— Разбира се, че съжалявам. В действията ми нямаше злонамереност, както ти, изглежда, смяташ. Не целях да го засегна. Само се опитвах да го отблъсна! По-късно стигнах до извода, че Дънкан е приемлива партия. Титлата му щеше да удовлетвори татко.

— Но не и теб?

— Държа бъдещият ми съпруг да притежава само едно нещо и това не е титлата. Тя е от значение за баща ми, но не и за мен.

— И кое е това единствено нещо?

— Не вярвам тази информация да има отношение към целта ти да подпомогнеш добруването ми.

— Не, но сега съм любопитен.

— Толкова по-зле за теб — подсмихна се коварно тя.