Джоана Линдзи
Чаровникът, който я укроти (11)

Единадесета глава

Макар да го търсеше, отначало Офелия дори не забеляза, че Рейфиъл е в салона и седи на едно канапе. Но завесите на дългата редица прозорци бяха дръпнати и девойката с удоволствие установи, че продължава да вали силно.

— По-добре ли се чувстваш? — попита я Рейфиъл.

Тогава тя го видя. Усмивката й се стопи. Той тъкмо оставяше настрана книгата, която четеше. Беше свалил жакета си, вероятно защото в камината пламтеше огън. Есмералда седеше на друго канапе. Салонът беше голям. Имаше три дивана и много удобни столове и кресла. По-възрастната жена кимна на Офелия.

— Добро утро, момиче, ако е още утро. Трябва да е по-късно, защото стомахът ми почва да стърже. Нали се сещаш, не ям закуска. Но понеже я пропускам, не мога да чакам твърде дълго за обяда.

Офелия се усмихна.

— В кухнята се вдига голям шум, тъй че вероятно няма да чакате още дълго, лейди Есме.

— Ъ? — не дочу Есмералда. — Ще им кажа да побързат, а после ще се преместя в трапезарията. Ще ме придружиш ли?

— След малко — отвърна девойката, стараейки се да не вика. — Трябва да си поговоря с племенника ви.

— Защо ли последното прозвуча злокобно? — пошегува се Рейфиъл, когато леля му излезе.

— Шегувате се, лорд Лок, когато в ситуацията няма нищо смешно.

— Изобщо не се шегувам, защото откакто сме пристигнали, ти само крещиш, държиш надути речи и се оплакваш.

— И има защо. Да не мислите, че ще ви благодаря, задето ме държите като затворничка?

Той изпусна многострадална въздишка, която й прозвуча доста престорено.

— Ела, седни. И ми казвай Рейф като всичките ми приятели. — Тя го погледна многозначително и той се изсмя. — И както всичките ми врагове. Не, сериозно ти говоря. Ако нямаш нищо против, аз ще ти казвам Фили. Колкото по-малко са официалностите помежду ни…

— Имам нещо против.

— Много лошо. Но както бях започнал да казвам, преди така грубо да ме прекъснеш…

— Даже много против — отново го прекъсна тя. Въпреки че не й се искаше да го дразни много, това беше нещо, от което нямаше да отстъпи, затова реши да се обоснове. — Фили беше моят прякор като дете, измислен от приятелите ми. Харесвах го, докато ги смятах за свои приятели, но след като ги разобличих, свързвам това име с лъжа и заблуда. Всеки път, щом го чуя, се сещам за тяхното предателство.

Не очакваше, че по този начин ще му затвори устата, но той не можа да намери възражение, а в погледа му се четеше объркване и… съжаление? Офелия не смяташе да търпи никакво съжаление.

Когато се съвзе, Рейфиъл я попита:

— Детството ти… наистина ли беше толкова необикновено?

— Не повдигай тази тема — предупреди го тя. — Говоря съвсем сериозно.

Той сви рамене.

— Е, така няма да се разберем. Офелия е прекалено надуто име и ще постигнем много повече и за много по-кратко време, ако помежду ни има приятелски отношения. Какво ще кажеш за Фелия? Не, чакай! Фил. Вярно, че звучи малко мъжко, но…

— Добре! — тросна му се тя. — Фелия става.

— Така си и мислех — ухили се Рейфиъл.

Тя присви очи. Той отвърна невинно на погледа й. Тактиката му беше съвсем прозрачна. Той наистина не се опитваше да я надхитри, а гледаше да я срази с превземки.

Тъй като не седна, както я покани, Рейфиъл също се изправи.

— Има ли нещо по-особено, което искаш да обсъдим, както намекна пред леля ми?

— Да, но… не можем ли да отидем в преддверието? Не знам защо търпиш тази жега.

— Защото обичам компанията на леля. На нейните стари кокали топлината е нужна повече, отколкото на нас.

— Разбирам. Затова пуснахме мангала в каретата. Е, предполагам, че ще свикна.

— Значи си готова на отстъпки? — попита той с престорена изненада. — Впечатлен съм.

— Недей. Казах ти, че харесвам възрастните хора. Но сега ме чуй добре, Рейф. Ако си искрен, в което се съмнявам, но ако все пак си искрен в намеренията си, по-добре спри да ме вбесяваш с обидите си, които ми отправяш във всеки наш разговор.

Той замислено постави пръст на устните си.

— Не ми изглеждаш бясна — заключи.

— Само почакай!

— Трябва да престанеш с бисерните си остроумия, Офелия — засмя се Рейфиъл. — Те не са сред нещата, с които си прочута.

— Разбира се, че не са. Но напоследък не съм сред приятели, пред които трябва да меря всяка своя дума.

— Съгласен съм, че не сме приятели, но мисля, че в твърдението ти имаше логическа грешка. Когато си сред приятели, не е нужно да се пазиш.

— Напротив, твърдението ми беше съвсем правилно.

— Ах, разбирам. „Приятелите“ не са истински приятели, така ли?

— Колко си проницателен. Сега е мой ред да съм впечатлена.

Той се засмя отново, този път по-силно. По дяволите, тя не се опитваше да се прави на забавна! Офелия се обърна към прозореца, което й напомни за какво е дошла да го предупреди. Очакваше с нетърпение кратката си разходка в снега и искаше да се увери, че той няма да й отнеме удоволствието, като я спре, уж за да не му избяга.

— Ако снегът продължи да вали така, утре ще изляза да се поразходя. Това исках да ти кажа.

Тя отново се обърна към него, за да види реакцията му. Съществуваше възможност той да се опита да й попречи да излезе навън, поради което тя му съобщаваше за плановете си. Но той само я погледна с любопитство.

— Защо ще се разхождаш в такъв сняг? Мислех, че повечето жени са като сестра ми, която отказва да излиза, щом вали сняг. Кълне се, че ще се разтопи.

— Нямам предвид, ако вали в момента — поправи го тя. — Ще поизчакам да спре. Просто не исках да си помислиш, че се опитвам да избягам.

— Значи обичаш навалелия сняг, така ли? Мислех си, че няма друг човек на света, който да го обича повече от мен. По една случайност аз самият смятам да се разходя.

— Не, ще оставиш отпечатъци от стъпки!

— А ти сигурно ще се рееш във въздуха?

Офелия не можа да сдържи широката си усмивка.

— Да — отвърна и не осъзна, че е поруменяла.