Джоана Линдзи
Чаровникът, който я укроти (1)

Първа глава

Беше много престижно да си най-красивата и желана дебютантка на брачния пазар от век насам, а също и да си най-мразената жена в Англия. Колкото и странно да звучи, Офелия Рийд се беше борила усилено, за да постигне успех и на двете поприща. Орисията й бе да е толкова зашеметяващо красива, че всеки, озовал се край нея, загубваше ума и дума.

Хората, събрани в Съмърс Глейд, провинциалното имение на маркиз Бърмингдейл, не правеха изключение. Офелия се спря на най-горното стъпало на голямото стълбище. Надяваше се, че преддверието ще е празно, но нямаше късмет. Изглежда, повечето от гостите, дошли за сватбата на бъдещия маркиз, бяха разбрали, че сватба няма да има, защото се готвеха да си тръгват. Разговаряха оживено. Но щом тя се появи, всички се обърнаха към нея и както обикновено започнаха да шушукат.

На хората долу може би им се струваше, че влизането й е величествено. Офелия обичаше ефектните появи и беше доста обиграна в тях. Но не и сега. Този път, макар и не по свой избор, се готвеше за бягство.

Искрено се беше надявала да се измъкне незабелязано.

— Ще ми кажеш ли най-после какво се случи? — попита я камериерката й Сейди О’Доналд.

— Не — глухо отсече тя.

— Но нали днес трябваше да се омъжиш?

Като ли че Офелия можеше да забрави този ужасяващ факт! Но сега не беше времето за подобни дискусии.

— Тихо! Имаме си публика, в случай че не си забелязала.

Сейди мълчаливо последва господарката си по стълбите. Шепотът се усили. Офелия дори дочу откъслеци от разговорите:

— Първо са сгодени, после не са, после пак са сгодени, и сега пак са размислили. Ако ме питате, тя е много вятърничава.

— Младоженецът каза, че сватбата се отменя по взаимно съгласие.

— Съмнявам се, на нея просто не можеш да й угодиш. Но и аз така да изглеждах, и аз щях да въртя всички на малкото си пръстче.

— Съгласна съм. Грехота е да си толкова красива.

— Внимавай, скъпа, ще си помисля, че завиждаш.

— … мен пък ако питате, тя е ужасна лигла.

— Шшт, ще вземе да те чуе. Нали знаеш, че има език на пепелянка. Не искаш да пусне някакъв гаден слух по твой адрес.

— Боже мили, тя е прекрасна. Ангел, а…

— … пак е на брачния пазар. Не крия, че съм много доволен. Така отново имам шанс.

— Мислех, че те е отрязала дори преди сезонът да е започнал.

— Мен и безброй други, но тогава не знаехме, че е сгодена за Мактавиш.

— Не си губи времето. Не си достатъчно велик за нея. Тази жена се цели нависоко.

— Изненадан съм, че родителите й не се домогват до кралското семейство. Нали ги знаеш какви сноби са.

— А тя да не би да не е?

— Току-що отхвърли ръката на бъдещия маркиз, това говори ли ти нещо?

— Че родителите й ще побеснеят, точно както стана с…

— Лок има шансове като следващия херцог Норфорд. Изненадана съм да го видя в Англия.

— Бракът не го интересува. Не си ли чула, че напусна Англия именно за да се отърве от всички тези дебютантки, които го…

Офелия се направи, че не е чула нищо, но споменаването на Рейфиъл Лок, виконт Линфийлд, я накара да обърне поглед към него. Предварително знаеше, че Лок ще е в преддверието, за да се сбогува с някои познати, а може би и самият той щеше да се отправи на път. Виконтът беше първият човек, когото забеляза, щом се появи на стълбището. Но красивият наследник на херцогството беше привлякъл вниманието й още първия път, когато го беше зърнала.

За кратко време дори бе гледала на него като потенциален съпруг. Но Лок очевидно бе преминал във вражеския лагер, при тези, които я мразеха от дън душа. Как я беше нарекъл? „Злобна сплетница.“ Дори беше заплашил да я съсипе, ако сподели с някого подозренията си, че спи със Сабрина Ламбърт.

Но тя мислеше, че е вярно. Иначе защо ще проявява такова внимание към невзрачното врабче Сабрина? Не можеше ли просто да й каже, че греши, вместо да я обижда? И защо точно той трябваше да я утеши, докато плачеше горе на стълбището?

— Как ще се приберем у дома? — попита Сейди, когато слязоха долу.

— С моята карета, разбира се — отвърна Офелия.

— Твоята карета си няма кочияш. Тоя проклетник още не се е върнал.

Офелия беше забравила тази подробност. Първо, кочияшът изобщо не искаше да я закара до Йоркшир, а когато пристигнаха тук след много увещания, беше настоял да се завърне незабавно в Лондон, за да уведоми родителите й за нейното местонахождение. В противен случай щял да си загуби работата. Все едно че тя нямаше да им изпрати бележка… по-нататък! Като й минеше ядът за онзи шамар, който беше получила от баща си, след като Дънкан беше разтрогнал първия им годеж и семейството й бе изхвърлено от Съмърс Глейд.

— Предполагам, че в такъв случай просто ще заемем един от лакеите на маркиза. Онзи, който ми свали куфарите, ще свърши работа. Можеш да му кажеш да се приготвя, а аз ще те изчакам в салона.

Би предпочела да почака навън, далеч от гостите на маркиза, но пътническото й палто беше скроено, с цел да подчертава прелестната й фигура, а не да я топли. Навън беше люта зима и не би могла да издържи с него дори една минута. Но тъй като повечето от гостите в преддверието чакаха каретите си, тя се надяваше, че салонът ще бъде празен.

Надеждите й не се оправдаха. Помещението беше заето от единствения човек, когото се молеше да не види никога вече: Мейвис Нюболт, някога най-добрата й приятелка, а понастоящем най-големият й враг. Беше твърде късно да се махне, защото тя я забеляза.

— Бягаш с подвита опашка, а? — подсмихна се презрително.

О, боже, не пак! Нима бившата й приятелка не бе казала достатъчно, когато беше пристигнала, за да предотврати съюз, който по всеобщо мнение щеше да се окаже трагичен? Очевидно не.

— Съвсем не — отвърна Офелия, която светкавично бе овладяла емоциите си. Нейната стара приятелка нямаше да я накара отново да се разплаче. — Колко ли ти е било трудно да ми направиш услуга, за да не ми се налага да се омъжвам за този проклет шотландец.

— Вече обясних, че не го направих заради теб. Ти си последният човек, на когото бих помогнала.

— Да, да, най-героично си искала да измъкнеш Дънкан от ноктите ми. И все пак ме освободи от венчило с него. Предполагам, че трябва да ти благодаря.

— Недей — отвърна Мейвис и ядно тръсна къдриците си. — Без повече преструвки, Фили. И двете сме…

— Замълчи! — остро я прекъсна Офелия, преди раната отново да се е отворила. — Сега нямаш публика, пред която да ме клеветиш, тъй че истината, ако обичаш! Знаеш, че си единствената приятелка, която някога съм имала. Обичах те. В противен случай нямаше да ти разкрия истината за Александър, за да те предпазя от него. Но ти предпочете да ми вмениш неговата вина! Как го каза? Че единствената причина да търпиш присъствието ми, е да видиш падението ми? И твърдиш, че аз съм злобна?

— Казах ти, вече сама не мога да се позная — защити се Мейвис. — И вината за това е твоя. Ти така ме нарани, че сега дори не се харесвам.

— Не, не аз, той. Твоят безценен Александър, който те използваше, за да се добере до мен. Ето, най-накрая го казах. Опитах се да ти го спестя. Той ме умоляваше да се омъжа за него през цялото време, докато те ухажваше, но вече няма да те пазя от истината, Мейвис.

— Каква лъжкиня си само! Обаче не пропусна да ме очерниш пред приятелките си, а?

— О, и откога онези две пиявици отново са ми „приятелки“? Когато днес ти изтъкна, че Джейн и Едит не са ми никакви приятелки, сякаш аз самата не го зная? Освен това ме провокира, като ме нарече „лъжкиня“. Не отричай. Колко дълго си мислеше, че ще можеш да продължиш с подлите си, ехидни забележки, без да ти го върна със същата монета? По-добре от всеки друг знаеш колко бързо прелива чашата на търпението ми. Пазех го за теб. Не ми оставаше и капчица за Джейн и Едит, които, както добре знаеш, се навъртаха около мен само защото е престижно да бъдат виждани в компанията ми. Но днес, докато ме очерняше пред всички, ти пропусна да споменеш тази подробност, нали? И даже каза, че аз съм ги използвала? Ха! Отлично знаеш, че е точно обратното, че всички от така наречените ми „приятелки“ използват моята популярност за постигането на собствените си цели. За бога, ти неведнъж си го изтъквала, когато още ме обичаше!

— Наясно бях, че ще измислиш някакви извинения — рязко отвърна Мейвис.

— Истината не е извинение — възрази Офелия. — Познавам всичките си недостатъци и моята избухливост е най-тежкият ми порок. Но кой обикновено я предизвиква?

— Това какво общо има със злобата ти?

— Ти повдигна въпроса, Мейвис. Твърдиш, че Джейн и Едит прекарват цялото си време с мен и ми се подмазват, за да не обърна жилото си срещу тях. Това е доста сериозно обвинение. Не желаеш ли да го обсъдим сега, когато нямаме публика, която да впечатляваш със своята отмъстителност?

Мейвис ахна:

— Не аз съм отмъстителна, Фили, а ти. Казах абсолютната истина. В миналото при удобен случай си говорела срещу тях, а днес с цялото си безочие го отрече.

— Защото ти му отдаваше прекомерно голямо значение. Разбира се, че много пъти съм ги клъввала, но то е само защото са подмазвачки, както всички мои „приятелки“. Тъкмо тяхното лицемерие и неискреност ме карат да избухвам.

Мейвис поклати глава:

— Не знам защо изобщо си направих труда да посочвам колко си гнусна. Ти никога няма да се промениш. Винаги ще се интересуваш само от себе си, съсипвайки чуждото щастие.

— О, я стига! И двете знаем много добре какво стоеше зад днешната ти постъпка. Дори си призна, че си продължавала да се преструваш на приятелка, за да видиш падението ми. Хм, но паднах ли днес? Не мисля, мила моя. Ще се върна в Лондон и ще се омъжа за някой от онези идиоти, които се кълнат, че ме обичат, но какво ще стане с теб? Доволна ли си, че изля върху мен отровата си? О, но ти май не получи отмъщението, което искаше? Просто се спасих от катастрофален брак — благодарение на теб! Много ти благодаря. Уверявам те, че признателността ми е искрена.

— Върви по дяволите! — изсъска Мейвис и излезе от стаята.

Офелия затвори очи, мъчейки се да прогони напиращите сълзи. Просто трябваше да се махне, щом видя, че Мейвис е тук. Не биваше да извиква спомена за ужасната сцена, която се беше разиграла през деня.

— Да ръкопляскам ли? Мислех, че вие двете сте приключили с представлението преди няколко часа.

Офелия настръхна. Това беше той. Божичко, как беше успяла да се разплаче точно на неговото рамо! Но сега поне бе овладяла ужасната си слабост.

Тя се обърна и го погледна с надменно вдигната вежда.

— Това надали би могло да се смята за представление, при положение че бяхме сами. Или поне си мислехме така. Подслушвахте ли, виконт Лок? Що за проява на грубост от ваша страна!

Рейфиъл Лок се ухили широко, без да показва разкаяние.

— Не можах да се удържа. Преображението ви бе толкова възхитително. Злочестата девица на бърза ръка си отиде, заменена от Ледената кралица.

— Върви по дяволите! — изстреля тя, заемайки финалната реплика на Мейвис, и също като бившата си приятелка гневно напусна салона.