Джейн Ан Кренц
Среднощни тайни (5)

ПЕТА ГЛАВА

Еразмъс Гладстоун се бе излегнал на елегантния фотьойл, тапициран в бяла кожа, и съзерцаваше разкошния планински пейзаж през прозореца на дневната си. Отпиваше от чашата първокласен портвайн, който Изабел току-що му бе сипала, и може би вече за хиляден път си казваше, че това планинско убежище е най-подходящо за него. Красиво. Изолирано. Защитено.

Освен това бе снабдено с няколко различни маршрута за бягство. Добре си бе научил урока от преди три години, когато бягството му бе възможно само през един-единствен, почти разрушен стар тунел, който по всяко време можеше да се срине над главата му. Не бе обърнал много внимание на ремонта на тунела, защото изобщо не очакваше, че ще му се наложи да го използва. Тук обаче първо нареди да построят тунела, преди даже да добавят обширното подземие към къщата.

Работникът, който му бе помогнал да изкопае и укрепи подземния коридор, пострада при един злополучен инцидент по планинските пътища съвсем скоро след приключването на аварийния проход. Сега Гладстоун се чувстваше в безопасност. Никой друг не знаеше за тунела. Далас, Ланс и Изабел пристигнаха едва след завършването му.

Бе смятал, че е в безопасност и на острова. Географското разположение го бе държало извън контрола на американските закони и извън обсега на местните власти, твърде слаби по островите в Карибско море. Острият му ум по деловите въпроси го правеше независим от конкуренцията. Слепият фанатизъм на последователите му пък го правеше недосегаем за предателство, или поне така си мислеше тогава. Бе раздал оръжие на по-буйните и фанатични свои следовници, за да се застрахова срещу вероятността да бъде атакуван от наемници.

Но се бе оказал неподготвен за един-единствен призрак, който се появи от нощния мрак.

Сега обаче Гладстоун реши, че няма да стори същата грешка и втори път и да се обгради е цяла армия заслепени глупци. Няма да разчита на фанатизма и наркотиците, за да си осигури нечия вярност. Този метод криеше прекалено много рискове, както сам се бе убедил преди три години.

Този път реши да разчита на проста организация. Изолираното място в планините, аварийните изходи, електронните механизми за сигурност, кучетата, тримата внимателно подбрани телохранители, чиято вярност бе подсигурена с изнудване, пари и личен чар — това бяха гарантите за новия му живот. Сега групата е много по-малка, по-подбрана и по-податлива, развеселен си помисли Гладстоун. Всеки непознат или призрак, който се промъкне между тях, веднага ще бъде разпознат.

Еразмъс отпусна среброкосата си глава на облегалката на креслото, затвори сините си очи и си припомни виковете, бушуващата огнена стихия и задушаващия дим. Тази сцена се бе запечатала завинаги в съзнанието му, защото онази нощ самият той бе на крачка от смъртта, и то щеше да загине от ръцете на човек, когото никога не бе виждал — един призрак, според отчаяните вопли на последователите му.

Знаеше, че този единствен воин трябва да е бил човек от плът и кръв, въпреки истеричните твърдения на изпадналите в паника членове на Обществото, които се бяха стълпили да търсят спасение при водача си в онези трескави моменти. Та той нямаше време да се притеснява за никой друг, освен за себе си. Дори да не е бил среднощно привидение, мъжът, унищожил островната крепост на Обществото на посветените, бе действал като такова. В резултат от нападението си бе оставил поражения, от които Гладстоун едва сега започваше да се възстановява.

Бе водил дълга борба. Хващаше се, че мисли за унищожаването на острова крепост всеки божи ден от живота си. Толкова мощна организация бе събрал там долу, на Карибите. Дълго време ще му трябва, за да си възвърне предишните богатство и влияние.

Освен ако не успее да се докопа до книгата.

„Долината на тайните съкровища“ съдържаше безценния ключ към целите на Еразмъс Гладстоун.

— Още малко портвайн?

Той отвори очи и видя Изабел, приведена над него, за да му долее чашата. Гърдите й се издигаха закръглени и едри изпод дълбокото деколте на копринената рокля. Позволи си удоволствието просто да я погледа в продължение на няколко секунди. За един богат човек красивите жени не бяха труднодостижими, но много малко от тях притежаваха, освен хубост, и особените умения на Изабел Аскейниъс.

— Благодаря ти, мила. Искаш ли да ми правиш компания?

— Разбира се. — И тя му се усмихна над ръба на чашата си, както винаги, развълнувана от гласа му.

Още като доста млад Гладстоун бе разбрал, че гласът му е изключително полезно оръжие. Всички до един се поддаваха на мелодичността му. Той милваше слуха, очароваше и залъгваше сетивата. А Гладстоун добре знаеше как да си служи с тайното си оръжие.

— Уреди ли да приготвят картата за нашата госпожица Пенингтън?

— Да, ще я получи, когато наеме кола в Денвър — потвърди Изабел.

— Ами мотела?

— Казах й, че той е единственият подходящ по пътя насам. Там ще отседне. Че защо да поставя под съмнение нашите препоръки?

— Да, защо ли наистина — промърмори Гладстоун замислено.

— Сигурен ли си, че искаш да прекара там нощта, преди да дойде при нас? — попита Изабел. — Изглежда ми чиста загуба на време.

— Това ще ни даде възможност да се уверим, че е сама и никой не я следи. Ако се усъмним в нещо, като я видим, бихме могли още тогава да й вземем книгата. Тя ще остане с впечатлението, че просто е станала жертва на хотелска кражба. Никой няма да може да докаже каквото и да е друго. Оставането й първата нощ в мотела е просто допълнителна предохранителна мярка. Тази книга е опасна, мила. Изключително ценна и изключително опасна.

Изабел се приближи до прозореца и се загледа в гаснещия светлик отвъд блесналите планински върхове.

— И все пак си мисля, че се излагаме на прекалено големи рискове само за да получим тази книга.

— Ще разбереш колко важна е тя, когато я получа обратно.

— Но сега няма да ми кажеш защо е толкова важна, нали? — с тъжна усмивка попита Изабел. — Още не ми вярваш напълно.

— Аз на никого не вярвам напълно, мила. Но можеш да си съвсем сигурна, че на теб се доверявам в много по-висока степен, отколкото на когото и да е друг. — Гладстоун пак отпи от портвайна. — Всичко наред ли е в колонията?

— Разбира се. Всички там с нетърпение очакват празненството.

Хубавата уста на Гладстоун се изви в ехидна усмивка.

— Естествено, няма как да не се радват.

— Сигурен ли си, че искаш да направим празненството, докато госпожица Пенингтън е тук?

— Абсолютно сигурен. Ще се превърне в отлично прикритие, в случай че счетем за нужно да направим нещо… невъзвратимо със сладката малка Пенингтън. Просто още една предохранителна мярка, драга моя. Вече трябва да си свикнала с малките ми чудатости.

— Намирам твоите чудатости за доста очарователни, Еразмъс. — Изабел му се усмихна. — И доста научавам от теб.

— Не се и съмнявам. — Гладстоун отвърна на усмивката й.

Изабел бе хубава жена, но тя самата го знаеше още от съвсем млада. Винаги възприемаше коментарите за хубостта си като даденост. Отегчаваха я. Същинският ключ към сърцето й бе да се отдава почит на интелекта и най-различните й умения. Такова признание истински я радваше. Ключът към предаността й бе да й се дава онова, за което тя с цяла душа копнееше: чувство за мощ. Изабел искаше да се чувства уверена, че най-сетне е оценена по достойнство и се изкачва нагоре в йерархията. Искаше да знае, че един ден може да има това, с което разполагаше Гладстоун. Изабел бе амбициозна жена.

Гладстоун имаше още един вроден талант освен омайния си глас. Притежаваше способността да открива верния ключ към сърцето на почти всички, които срещаше. И не бе от хората, които биха оставили таланта си неизползван.

 

 

Мърси се събуди на следващата сутрин, обхваната от ясното усещане, че целият й живот е претърпял важна промяна само за няколко часа.

Мърси се почуди дали Крофт осъзнава пълния ефект от това, което направи с нея миналата нощ. Боя се, че да, помисли си тя. Прекалено проницателен бе. Явно четеше мислите й като отворена книга.

Но пък и тя бе понаучила това-онова за него. Фалконър определено се владееше много добре, но все пак и той бе човек като всички и можеше да бъде изваден от равновесие. Можеше да бъде накаран да изпусне юздите, които тъй здраво стискаше. Мърси знаеше, че снощи успя да стори тъкмо това.

Сега, в светлината на мъдрото утро, тя остана почти смаяна от собствената си дързост. Повече от смаяна. Направо бе зашеметена.

Отвори очи и откри, че стаята е изпълнена с бледа дрезгавина. Един поглед към часовника й даде да разбере, че часът е пет и половина. Един поглед към леглото до нея пък ясно й показа, че Крофт го няма там.

Тя се намръщи и се изправи. Малко късно се сети, че така и не си бе сложила нощница. Когато стана от леглото и посегна към халата си, Мърси се ослуша за звуци изпод душа или за потракване на кафеварката в кухнята. Апартаментът бе абсолютно стихнал, но тя усети, че не е празен.

Още докато завързваше жълтото коланче на алената си роба край тънката талия, Мърси зашляпа към вратата на банята и пак се спря да се ослуша. Все още нищо не се чуваше, но вече беше съвсем сигурна, че Крофт не си е тръгнал. Безшумно прекоси малкото коридорче към хола.

Той седеше с кръстосани крака на пода пред прозореца. Беше съвсем гол и ръцете му лежаха леко отпуснати върху свитите колене. Очевидно цялото му внимание бе концентрирано върху една точка от гледката, която се откриваше от апартамента й. Мърси разбра, че в момента Крофт медитира.

Почтително се оттегли и се върна по коридора към банята. Много интересно откритие, реши тя, докато влизаше под душа няколко минути по-късно. Но пък, като си помислеше, всичко, свързано с този мъж, бе много интересно.

Тази случка разкрива още доста неща за него, разсъждаваше тя под горещата струя, но преди всичко ясно показва колко малко го познава.

Здравият й разум й подсказваше да понамали темпото в тази връзка, която се бе развилняла изведнъж, като пожар в горещ летен ден. Изобщо не се и съмняваше, че Крофт знае какво търси и как да го постигне. За съжаление обаче все още не бе съвсем наясно със собствените си нужди и желания.

Може би самата тя трябваше да помедитира малко, за да се опита да събере разпилените си мисли.

Увита в хавлия, Мърси излезе от банята петнадесет минути по-късно и свари Крофт зачетен в „Долината на тайните съкровища“, която бе оставила на нощното шкафче. Беше си сложил дънките, но нищо повече. Очертаните мускули на раменете и гърба му се виждаха съвсем ясно на утринната светлина. Той вдигна поглед и се взря във влажната коса, в руменината по току-що измитото лице и в капчиците, които още блестяха по голите й рамене. Леката усмивка, която озари очите му, можеше да бъде определена единствено като радост на доволния завоевател. Направи крачка към нея, но спря веднага, защото видя как Мърси застина. Той вдигна книгата.

— Да не забравиш да я прибереш.

— Не се притеснявай — троснато отвърна тя. — Нямах намерение да я забравям.

— Както виждам, използвала си я като четиво за приспиване.

— Чисто професионален интерес — високомерно го информира и се зае да търси бельото си в едно чекмедже. Знаеше, че в момента се изчервява като момиче.

— Професионален интерес. Така ли му викат вече?

Шеговитата нотка в гласа му я изпълни със съвсем противоречиви чувства — удоволствие от това да чуе тихия му смях и яд, че му бе позволила да намери книгата на такова уличаващо място.

— Да, беше професионален интерес. Даже вече съм си оформила професионално мнение за автора.

— Ривингтън Бърли? — Крофт се промъкна зад нея и сложи ръце върху голите й рамене, след което целуна влажните й коси. — Та до какъв извод стигна за него?

— Че не е той, а тя.

— Какво?

Разбра, че го е изненадала. Мърси доволно се усмихна.

— Точно така. Мисля, че Ривингтън Бърли е бил жена.

— Порнография от осемнайсети век, написана от жена? Звучи доста невероятно.

— Че защо? През осемнайсети век е имало и други писателки. Много дори. И доста често са писали под мъжки имена.

— Но такъв тип литература?

— Ти да не си от онези мъже, които си мислят, че жените не се интересуват от еротика? — Отскубна се от ръцете му и тръгна към дрешника да си намери дънките. — Защото ако е така, трябва да ти кажа нещо. Нашите вкусове и предпочитания може да са различни от мъжките, но това не значи, че не разбираме от тези работи.

— О, вярвам ти, Мърси — провлачено каза той и очите му светнаха дяволито. — Видях лицето ти в огледалото снощи, помниш ли?

Яростно го изгледа през рамо.

— Един джентълмен никога не би ми напомнил такова нещо.

— Един джентълмен най-вероятно нямаше изобщо да те накара да погледнеш в огледалото.

— Интересно твърдение от твоя страна.

— Кажи ми какво те кара да мислиш, че Бърли може да е бил жена?

Застанала с дънките в една ръка, Мърси сериозно се замисли по въпроса.

— Може би чувствеността на написаното. Има толкова описания на вътрешните преживявания на главния герой, колкото и на същинската физическа страна на нещата. Мъжете писатели са по-склонни да се съсредоточат върху техническата страна на секса, не толкова върху емоционалния отклик.

— Ти да не си експерт по предназначената за мъже порнография? И представа нямах, че професионалните ти интереси са толкова широки!

— Е? — контрира го тя. — Не е ли вярно? Не се ли интересуват мъжете повече от физическата страна на нещата, Докато жените са по-склонни да обърнат внимание на свързаните със секса емоционални реакции? Ето защо една любовна връзка, която се развива под ръководството на мъжа, обикновено започва със стремглав спринт към спалнята. Но според мен, ако нещата зависят от жената, връзката би започнала много по-бавно и би се отделило много повече време на взаимното опознаване.

— Не усещам ли някакъв неприятен поврат в разговора? Дали в момента не преминаваме от професионални изказвания към лични нападки? — Крофт не помръдваше, но в стаята като че ли се чувстваше някакво напрежение.

Мърси държеше брадичката си гордо вдигната, макар че пръстите, стиснали дънките, бяха почти побелели от усилието да се сдържи. Посрещна погледа му с открит, ясен взор.

— Да — отвърна тя. — Май така стана.

— Говори направо, Мърси. Не ми се ще да си проправям с мъка път в джунглата на чудноватите ти мисли.

— Добре, така ще направя. — Пое си дъх. — Мисля, че насилихме нещата снощи. Всичко стана твърде бързо. Трябва ни повече време, за да се опознаем, Крофт. Ако наистина се отнасяш сериозно към тази… към тази наша връзка, би трябвало да се съгласиш с мен, че е нужно да поохладим малко физическата страна на нещата за известно време поне.

— О, мамка му!

Мърси доста се стресна от тази кратка, но красноречива проява на несъгласие. Освен това се почувства обидена.

— Ако единственото, което те вълнува, е сексът, тогава можеш спокойно да го потърсиш някъде другаде.

— Снощи нямаше нищо против секса.

Не й харесваше застрашителното изражение на лицето му.

— Понякога човек изпуска контрол над себе си. Много е лесно, много е естествено дори да се почувстваш като пометен от едно силно временно физическо изживяване, което…

— Не и ти обаче.

Тя присви очи.

— Какво точно имаш предвид?

— За теб не е нито лесно, нито естествено да се почувстваш като пометена от едно силно временно физическо изживяване. Снощи заплува в съвсем непознати води и аз бях този, в когото се бе вкопчила, за да не се удавиш.

— Доста цветисто го описа, но това не променя нищо.

Той направи две широки крачки към нея и я притисна до стената, преди тя да има време да се изплъзне. Очите му бяха пламнали от необичайно за него чувство — гняв, възмущение или и двете заедно.

— Наистина ли мислиш, че единственото, което ме интересува, е сексът? — някак прекалено нежно я попита Крофт.

Мърси се бореше да не загуби самообладание.

— О, не, разбира се, трябва да се има предвид и книгата. Няма как да се отрече, че се интересуваш и от книгата.

— Да не си посмяла изобщо да споменаваш „Долината“. Не и в този разговор. Изобщо не говорим за проклетата книга! Тук става въпрос за нас двамата. За мен и теб. И искам да знам дали наистина си мислиш, че единственото, което ме вълнува у теб, е колко те бива в леглото?

— Убедена съм, че това е проблем за много връзки — отчаяно продължи Мърси.

— Ама ти и по този въпрос ли си специалистка?

— Крофт, престани. Нарочно се опитваш да ме унизиш. Притеснението ми е съвсем разумно и ми дължиш учтивостта поне да се отнесеш към него с уважение и загриженост.

— Къде е написано, че съм длъжен да се отнасям към твоите идиотски притеснения с уважение и загриженост?

— Притесненията ми не са идиотски. Крофт, та ние почти не се познаваме. Появи се в книжарницата ми едва в петък, за бога. До неделя вече ме беше вкарал в леглото. Това е шеметна бързина според общоприетите стандарти. А според моите стандарти направо е като скоростта на светлината. Искам да намалим темпото, ако наистина искаш да дойдеш с мен в Колорадо.

— Това ли е последната ти дума по въпроса?

— Да — яростно отвърна тя, — това е.

Той се вторачи в нея в продължение на една минута, която й се стори безкрайна. Сенките в очите му бързо се сменяха, сякаш в момента прехвърляше в главата си различни отговори. После внезапно отдели ръце от стената и тръсна глава, явно сериозно засегнат.

— Защо, по дяволите, ми причиняваш това? — попита той и отиде до прозореца.

Въпросът бе тъй тихо изречен, че Мърси не бе съвсем сигурна дали изобщо бе искал тя да го чуе. Питаше сам себе си и очевидно не можеше да си даде отговор.

— Крофт…

Той не й обърна внимание и прокара пръсти през тъмната си коса, без да отделя очи от прозореца.

— Прекарах тридесет трудни минути, опитвайки се да проясня мозъка си, а ти за по-малко от пет минути успя да провалиш всичко.

— О, Крофт.

Той се извъртя и й хвърли обвинителен поглед.

— Дяволите да го вземат! Аз никога не си изтървавам нервите!

— Не трябва да се ядосваш на себе си само защото се чувстваш малко раздразнен от думите ми. Имаш пълното право да си… — тя търсеше правилната дума — … изненадан от факта, че съм решила да поема инициативата в тази връзка. Склонен си да се налагаш и през последните няколко дни в една или друга степен именно ти владееше положението. Естествено за теб е шок да чуеш, че искам да огранича физическата страна на нещата, но…

Прекъсна я с рязко движение на ръката.

— И дума да не съм чул повече, Мърси. Предупреждавам те. Ако не искаш самата ти да получиш няколко изненади и шокове, то си затвори устата, докато си изпия чая и си изям закуската.

Мърси, която вече почти бе отворила уста, за да му възрази, веднага млъкна. Безмълвно го проследи как с гъвкава походка се отправя към банята.

Крофт очевидно преминаваше през труден период и явно му трябваше малко време.

Това прозрение обаче не можа да спре широката усмивка, която внезапно се появи на устните й.

 

 

Няколко часа по-късно Мърси седеше на мястото до шофьора в наетата тойота и се бореше с огромната сгъната карта на Колорадо, която й бяха дали в агенцията за наемане на автомобили. Потеглили бяха от летището в Денвър, следвайки междущатска магистрала номер 25 на юг според указанията, които бяха старателно напечатани на едно листче и оставени в агенцията за нея.

Като излязоха от сивия облак смог край Денвър, пред очите им се разкри примамливото синьо небе над Колорадо. Късното следобедно слънце, изглежда, печеше по-силно, отколкото във Вашингтон. От дясната им страна високата снага на Скалистите планини се простираше край самата магистрала и мамеше по-смелите шофьори да се отклонят от пътя и да опитат късмета си в една доста по-примитивна обстановка. Повечето коли обаче изобщо не обръщаха внимание на подобни предизвикателства.

Караше Крофт; движенията му бяха спокойни и пестеливи, а цялото му внимание бе погълнато от потока коли край тях. Беше поел уреждането на формалностите в агенцията за наемане на автомобили и бе избрал „Тойота Селика“, подходяща за планинските пътища. Мърси тайничко го наблюдаваше и усещаше мълчаливата му съсредоточеност. Той прави всичко по този начин, помисли си тя. Умееше да се концентрира и да съсредоточава цялата си енергия върху задачата пред него.

Не беше от мъжете, които биха се отклонили от предначертания път.

— Какво има — малко сърдито я попита Крофт, — да не си объркала нещо в указанията?

Мърси сбърчи нос недоволно.

— Не, не съм объркала нищо в указанията. Почти сме стигнали до отбивката за планината. Остават само няколко километра.

Веднага след закуската от топли палачинки и чист кленов сироп, които Мърси сервира, между двамата се възцари сравнително приемлив мир. Това обаче не значеше, че от време на време не си разменяха остроти по един или друг повод. Например Крофт едва не се оказа залят с цяла чаша димящ чай, след като направи грешката да се оплаче, че имало само чай в пакетчета. Прояви достатъчно здрав разум да млъкне и да се оттегли на момента.

Отначало тя реши, че периодичните избухвания на Крофт се дължат на накърненото му мъжко достойнство. Но сега стигаше до извода, че нещо друго лежи в основата на всичко. Имаше странното чувство, че мисълта му е заета със съвсем друг въпрос, нещо много по-важно от някаква си опърничава жена. Мърси доста се обезпокои от тези си размишления.

— В бележката си господин Гладстоун предлага тази вечер да отседнем в някакъв мотел близо до ски-курорта. Бил един от малкото, отворени по това време на годината. А утре сутринта да стигнем с колата до дома му. — Мърси се наведе напред, за да може да разчете знаците, които пробягваха над колата. — Ето отбивката. Свий тук и поемай към планините.

Крофт послушно отби колата от магистралата и потегли по тесния двупосочен път, който водеше към стръмния терен нататък. Скоро край тях се издигнаха планините и пътят се вряза дълбоко между масивите. Рядката растителност изведнъж стана буйна и премина в тъмнозелена гора, която скри изгледа към далечните върхове.

— Никога не съм си падала особено по планините — рече Мърси, за да завърже разговор. — Всичко е толкова потискащо. През деня все е сумрачно, а пък нощем си е направо непрогледна тъмница. А дърветата издават чудати звуци.

— Звучи странно, като се има предвид, че живееш в северозападната част на Тихоокеанското крайбрежие. — Крофт не отделяше очи от все по-лошия път. — Вашингтон е прочут с планините си.

— Нямам нищо против да ги гледам — търпеливо обясни тя. — Но може би си забелязал, че не живея в планината, а до морето.

— Аз също.

Мърси примирително кимна.

— Изобщо не съм изненадана.

На присвитите му досега устни блесна усмивка.

— Това пък защо го каза?

— Може би заради интереса ти към акварелите. Винаги са ми се стрували по-подходящи за рисуване край морето. Или може би просто защото си от тези мъже, на които би им харесало да преживяват природната драматичност на един живот близо до океана. Не съм изненадана да науча, че домът ти е разположен до вода.

— Като приключим тази работа с Гладстоун, ще те заведа в Орегон.

Тя се усмихна.

— Съгласна съм. — Стана й хубаво, като чу да говори за бъдещето. После си помисли за странните думи, които бе използвал в последното изречение. Не каза „когато доставим книгата на Гладстоун“, а „когато приключим тази работа с Гладстоун“. Усмивката на Мърси премина в угрижена гримаса. Тя се загледа свъсено в криволичещия път сред тях.

— Няма ли да е хубаво малко да понамалиш? Този път не ти е магистралата.

— Не се притеснявай, Мърси. Всичко е под контрол.

Тя се облегна на седалката и въздъхна, защото беше прав. Караше с точността и овладените движения на професионален състезател. Всеки завой се взимаше и преодоляваше с абсолютна прецизност. Тойотата откликваше на майсторското шофиране.

Малко преди седем часа тази вечер Крофт паркира наетата тойота пред един доста порутен, но чистичък мотел. Сградата се издигаше недалеч от мястото, което през зимата очевидно бе оживен ски-курорт. Двуетажният мотел сигурно изглеждаше много по-приветлив и гостоприемен, заобиколен от пръхкав бял сняг и тълпи весели скиори. Сега, в залеза на един ленив летен ден, когато дългите сенки вече прорязваха превалящото слънце, местността се стори доста страховита на критично настроената Мърси.

Крофт забеляза изражението й, когато понечи да вземе багажа от колата.

— Можем да се опитаме да намерим някое друго място по-нататък по пътя.

Мърси измери с поглед няколкото коли на паркинга.

— По-добре да си останем тук. Вече става късно, а и няма гаранция, че ще намерим друг отворен мотел. Поне имат закусвалня. Умирам от глад.

Крофт се поколеба, после сви рамене и тръгна към невзрачната рецепция.

Мърси внезапно се сети нещо. Затича се да го настигне.

— Две отделни стаи, Крофт.

Той не каза нищо, даже не си направи труда да я погледне. Просто продължи към входа.

— И искам да бъда на втория етаж — ядосано добави Мърси.

— Още някакви изисквания?

Тя не се стресна от ледения тон на гласа му.

— Да. Провери дали имат сейф. Мисля да оставя „Долината“ там през нощта.

Той рязко спря и я измери с поглед.

— Защо, по дяволите, искаш да я оставяш там? Държала си я в апартамента си през последните няколко седмици. Защо се притесни изведнъж?

— Не знам — честно му отвърна тя. — Сигурно защото това място изглежда толкова запуснато. Не поражда особено голямо доверие в персонала, нали? Откъде да знам какви типове работят тук? Сигурна съм, че ключалките на вратите могат да се отварят с най-обикновена кредитна карта. Самотните жени се научават да вземат предохранителни мерки, Крофт. Ако някой шегаджия реши да претършува стаята ми, за да намери парите, докато спя, той може най-случайно да намери книгата и да я вземе, просто ей така.

— Нямаше да се притесняваш за това, ако спеше с мен.

Логиката му бе непоклатима, затова тя реши да извърти въпроса.

— Не — троснато се съгласи с него, — нямаше. Не си от типовете, които тършуват в хотелски стаи, за да преровят портмонето на някоя невинна дама, нали?

— Когато съм в добро настроение, никога не бих го направил.

Служителят зад рецепцията се оказа учтив и готов да помогне, което изненада Мърси. След като ги разведе по стаите им, той прие обвитото в хартия томче на „Долината“ и го остави в хотелския сейф. Сейфът изглеждаше древен, но достатъчно солиден, помисли си Мърси. Чувстваше се по-добре, като знаеше, че разковничето на бъдещата й кариера ще е на сигурно място през нощта.

Докато хапваха зле приготвените, определено залоени хамбургери и пържени картофи в празната закусвалня, Мърси се опита да поддържа непринуден разговор. Но Крофт цял ден бе доста неразговорлив и очевидно не смяташе да коригира поведението си точно сега. Мърси още веднъж остана с впечатлението, че мислите му са заети с други неща. Това я дразнеше. Освен това силно я безпокоеше.

Дотук с идеята да използваме това пътуване до Колорадо, за да се опознаем, мрачно си помисли тя.

Докато се опитваше да си намери удобно място върху стария сплъстен дюшек, след като загаси лампата, която допреди малко осветяваше евтините мебели на бедно обзаведената стая, Мърси вече сериозно се съмняваше някой да е успял истински да опознае Крофт Фалконър.

Няколко минути полежа мълчаливо, заслушана за шум от съседната стая. Крофт беше избрал точно нея. Стените бяха тънки, но освен звуците от водопровода, никакъв друг знак за съществуването му не можеше да се долови.

Това изобщо не ме изненадва, рече си тя. Този човек се движи като призрак. Мърси се опита да разпуха възглавницата си, обърна се настрани и затвори очи.

 

 

Крофт стоеше в тъмнината и наблюдаваше сенките от прозореца. По-рано го бе отворил, за да пропусне малко свеж въздух във влажната, вмирисана на мухъл стая. Боровете и елите тъжно въздишаха. Мърси беше права, развеселен си помисли. Дърветата наистина издаваха чудати звуци. Освен това спираха и светлината от звездите, която се опитваше да се процеди между тях.

Но за разлика от Мърси не намираше непрогледната тъмнина потискаща. Разбираше инстинктивната й реакция. Тя бе създание на светлината. Сияйно, прозрачно, трептящо от цветове. Той, от друга страна, бе създание на нощта. Разбираше тъмнината, познаваше я твърде отблизо, използваше прикритието й за свой дом.

Преди половин час Мърси най-сетне си бе легнала. Бе я слушал как шумоли из стаята, като запомняше всеки звук и се опитваше да си изгради представа за ритуала й преди лягане. Особено внимателно се заслуша, когато я чу да отваря куфара си. Ясно си я представи как вади оттам прилична нощница, дълга до петите.

После, обзет от чувство на приятно нетърпение, той я чу как отваря вратата на дрешника. Навярно си сваляше ризата с цвят на папая, която бе носила този ден, като бързо я разкопчаваше, откривайки сладките извивки на гръдта си.

После дойде ред на дънките. Чу я как ги сваля и веднага си представи приятно закръгленото й дупе, облечено единствено в полупрозрачни бикини. Само след миг вероятно и бикините са последвали дънките на пода. Сега трябва да е съвсем гола, помисли си той. Закръглените бедра, хубавите гърди…

Приятното нетърпение се превърна в раздразнение, когато Крофт чу Мърси да се качва в леглото. Едва сдържаното му желание го правеше нетърпелив.

Сега, докато стоеше до прозореца, той се почуди дали да не влезе в стаята на Мърси и да се вмъкне в леглото й.

Сигурно вече бе задрямала и едва ли щеше да е в състояние да му изнесе лекция как точно трябва да се развива връзката им. Връзка.

Мина му през ум, че изобщо не харесва тази дума. Може би защото не я разбираше напълно.

По-лесно му беше изобщо да не мисли за тази страна на любовното чувство.

Тук съм, за да свърша работа, мрачно си напомни той. Тази жена явно добре успяваше да го разконцентрира, а това го безпокоеше и му се струваше опасно.

В момента „Долината на тайните съкровища“ бе най-важното нещо. Крофт се намръщи, като се сети за настояването на Мърси да я остави в сейфа на мотела. Би й предложил той лично да я съхранява, но имаше предчувствието, че тя ще откаже. Никак не й се нравеше интересът му към книгата. Това я караше да изпитва недоверие към него. Той пък, от своя страна, никак не харесваше мисълта, че тя не му се доверява, затова изобщо и не спомена възможността лично да пази томчето. Доста объркана история, помисли си накрая.

Преди Крофт изобщо не беше разсъждавал за това колко сложна може да се окаже една „връзка“.

Едно обаче бе ясно: колкото повече мислеше за това, толкова по-малко му се нравеше мисълта, че „Долината“ се намира в онова жалко подобие на сейф долу. А причините да не му се нрави тази мисъл нямаха нищо общо с връзката му с Мърси. Причините си бяха съвсем ясни и логични.

Ако Гладстоун се окажеше най-обикновен колекционер, тогава нямаше никакъв проблем. Но ако той бе човекът, някога носил името Егън Грейвз, то досега сигурно бе разбрал, че Мърси не пътува сама. Честният колекционер на книги Гладстоун вероятно не би имал нищо против, че продавачката е довела приятел със себе си. Грейвз обаче би се притеснил доста.

„Долината на тайните съкровища“ може би се намираше в опасност, докато бе в онзи сейф, и щеше да е на по-сигурно място, ако Крофт я пазеше до сутринта.

Крофт реши какво трябва да направи и се извърна от прозореца. Утре ще обясни на Мърси, че е прибрал книгата, защото дежурният служител не му е вдъхвал особено доверие.

Крофт отвори вратата на стаята си и съвсем безшумно се промъкна по коридора към стълбите.

Отвън откри, че светещата реклама на мотела е била изключена за през нощта. Във фоайето също беше тъмно. Крофт отиде до вратата и се облегна на звънеца. Отвътре не се чу никакъв звук и той реши, че служителят сигурно е изключил и него, заедно със светлинната реклама. Почуди се дали собственикът на мотела, който явно отсъстваше в момента, знае какво е нивото на обслужването.

Крофт отстъпи малко от вратата, огледа критично пантите и реши, че Мърси е права — би могла да се отвори с най-обикновена кредитна карта.

Минута по-късно влезе в опърпаното фоайе и внимателно затвори вратата зад себе си. Вонята на евтино вино веднага го удари в носа и Крофт на момента разбра с какво се забавлява дежурният служител през дългите нощи. Лекото похъркване от кушетката в ъгъла потвърди извода му.

На пода се търкаляше бутилка евтино вино. Крофт направи опит да разбуди дежурния, но, изпълнен с отвращение, бързо се отказа. Този приятел очевидно беше намерил абсолютно сигурно лекарство против безсъние.

Крофт прекоси стаята и пристъпи зад бюрото на рецепцията. Античният сейф лежеше на пода в малкия офис и внушителните му форми се открояваха като сянка в тъмнината.

Крофт пребърка само три чекмеджета, преди да открие комбинацията за отварянето му, залепена с тиксо за едно от тях. Очевидно сигурността не се смяташе за особено важен проблем тук, в колорадските гори.