Джейн Ан Кренц
Среднощни тайни (20)

ДВАДЕСЕТА ГЛАВА

Изкачването през тунела мина без всякакви произшествия.

Правилно се бях досетил, каза си Крофт, когато се озова на хълма точно срещу имението. Гладстоун се бе подсигурил с надежден маршрут за бягство.

Тъмнината извън тунела бе озарена от подскачащите огнени езици, поглъщащи къщата на Гладстоун. Ревът от огнената стихия изпълваше нощта.

— Милостиви боже! — продума Мърси, когато се появи до него и се загледа в адската стихия, която унищожаваше къщата. — Не мога да повярвам, че бяхме затворени там допреди няколко минути. Как се е разраснал пожарът за толкова кратко време?

Крофт нехайно пусна Изабел на земята.

— Трябва да е използвал експлозиви, за да предизвика огъня. И добре се е справил с разполагането им. След няколко часа няма да е останало нищо.

— Кучетата — прошепна Мърси, спомнила си внезапно за животните.

— Пуснах ги още преди няколко часа.

Изабел се размърда и отвори очи. Закашля се, опитвайки се да прочисти дробовете си от дима, който бе вдишала, след като Гладстоун я бе оставил да умре.

— Аз съм тази, която се справи добре с разполагането на експлозивите.

Крофт я стрелна с поглед.

— Гладстоун има много мил подход при проявяването на благодарност.

Тъмните й очи заблестяха от огорчение и страхотен яд.

— Копелето му с копеле. За всичко обвини мен. Той беше този, който настояваше да вземем книгата обратно. Ако не беше толкова нетърпелив да се докопа до нея, вие никога нямаше да ни откриете.

— Не разчитай много на това. — Шумът от първите движения на хеликоптерните перки върна цялото внимание на Крофт обратно към сцената под тях.

— Той се измъква — рече Мърси. — Не може да го направи. Не можем да го оставим да избяга сега. Не и след всичко, което преживяхме заради него.

— За никъде не е тръгнал — тихо рече Крофт.

Изабел се повдигна на лакът и се взря надолу към имението.

— Ето защо преди няколко месеца толкова настояваше да му дам уроци по летене. По причини на безопасност, така каза. Трябваше да се досетя, че е имал предвид единствено собствената си безопасност.

— Типичен магнат в наркотичната индустрия — отбеляза Крофт. — Професионално изкривяване: за него всичко и всички са заменими.

— Той има няколко живота, като котките — гневно прошепна Изабел. — Веднъж ми каза, че винаги оцелявал. И сигурно е прав.

— Не и този път — тихо рече Крофт и погледна към Мърси. — Стой тук с Изабел.

Тя го изгледа притеснено.

— Къде отиваш? — Още в момента, в който зададе въпроса, Крофт видя в очите й, че вече е разбрала отговора. — Не, Крофт, чакай. Той ще бъде въоръжен. Не можеш да го спреш сам. Ще го намериш пак. Няма как да се скрие от теб.

Той докосна изпоцапаната й буза.

— Няма да отиде никъде. Този път ще довърша всичко. Разбираш ли?

Тя затвори очи. Когато пак ги отвори, погледът й бе ясен, както винаги.

— Да.

— Обичам те, Мърси.

— Обичам те. Пази се.

— Ще се пазя. — Той се обърна и бързо тръгна надолу по склона.

 

 

Хеликоптерът тъкмо започваше да се издига над земята. Гладстоун не беше видял все още Крофт. Беше се съсредоточил върху летенето.

Крофт стигна до оградата на имението и се метна ловко върху каменния дувар точно в момента, в който хеликоптерът се издигна на метър-два от земята, потрепери и после внезапно се приземи на площадката.

Навярно Гладстоун е погледнал към индикатора за горивото и е разбрал, че няма почти нищо останало в резервоара, доволно си помисли Крофт. Вече трябва да е разбрал, че първият му маршрут за бягство е отрязан.

В този момент Гладстоун погледна през стъклото на кабината и видя Крофт, безгрижно приклекнал върху стената. Отблясъците от пламъците на къщата озариха Фалконър, който се усмихна като тъмен призрак в мълчаливо хищническо очакване.

Шокът и внезапната ярост превърнаха патрицианското лице на Гладстоун в маска на омраза и страх. Крофт леко скочи от стената. После се затича право към ненужния вече хеликоптер.

Гладстоун бясно затърси нещо из кабината, докато перките с вой спряха да се въртят. Намери го и изскочи от хеликоптера, стиснал малък пистолет с двете си ръце. Обвитият с хартия пакет с „Долината“ падна на земята до краката му. Той не му обърна внимание, докато насочваше дулото на пистолета към Крофт.

Но вече бе твърде късно. Крофт беше прекалено близо. Той протегна ръка в едно почти безгрижно движение, което бе толкова бързо; че Гладстоун даже нямаше време да го види. Оръжието излетя някъде в тъмнината.

— Проклето гадно копеле! — изпищя Гладстоун. Инстинктивно пристъпи назад, за да не с в обсега на Крофт. — Стой настрана от мен, кучи сине! Стой настрана, по дяволите! Какво си ти? Някакъв призрак? Трябваше вече да си мъртъв!

Подскачащите пламъци от пожара се отразяваха в очите на Крофт, докато той пристъпваше към жертвата си. Нищо не продумваше, просто се приближаваше към Гладстоун с бавни, непоколебими крачки, които за известно време направо парализираха жертвата му. Очевидно бе, че не се е разбързал да довърши започнатото. Този път искаше да бъде сигурен.

 

 

Мърси съвсем ясно виждаше всичко от мястото си горе на хълма. В момента, в който Гладстоун скочи от хеликоптера с пистолет в ръка, тя инстинктивно тръгна надолу. Но един хриптящ вик от устата на Изабел върна вниманието й обратно към другата жена.

— Не може да свърши така — изкрещя Изабел. — Аз няма да позволя! — В следващия момент тя профуча надолу по хълма, мина край Мърси и се насочи право към портата на имението.

Мърси хукна след нея. Прелетя през портите няколко стъпки зад Изабел и осъзна, че жената се насочва към хеликоптера. Под отблясъците на бушуващия огън Крофт и Гладстоун още продължаваха да играят смъртоносната гонитба на хищник и жертва. И двамата мъже не забелязваха жените.

Изабел стигна до хеликоптера и затършува под седалката. Дишайки учестено, Мърси пристигна до машината точно навреме, за да види Изабел да излиза от кабината с пистолет в ръка. Явно го бе държала скътан под пилотската седалка.

Кракът на Мърси удари някакъв предмет на земята и тя се препъна. Като се изправи, видя пакета с „Долината“. Познаваше тази форма и размера. Освен това си спомни и тежината на книгата. Осъзнавайки единствено, че й трябва оръжие, за да се изправи срещу пистолета на Изабел, Мърси импулсивно се наведе и грабна тежкия пакет.

— Ще го убия! — крещеше Изабел. — И двамата ще ги убия! — Тя не обърна внимание на Мърси и застана в стабилна поза, за да стреля към един от двамата мъже, които бавно се приближаваха към огнената стихия.

В този момент Мърси не можеше да прецени дали Изабел се прицелва в Гладстоун или в Крофт, но не можеше да рискува. Замахна с книгата, която описа висока дъга и достигна въоръжената ръка на Изабел.

Изабел изкрещя и пистолетът падна върху бетонната площадка. Мърси скочи към него.

— Кучка такава! — Изабел държеше ранената си ръка и светлината на огъня ясно озаряваше нейната ярост и болка. — Ще те убия! Ще убия…

Яростен и ужасяващ, ревът на Гладстоун прекъсна тази заплаха и парализира и двете жени за момент. И Мърси, и Изабел се завъртяха точно навреме, за да видят Гладстоун притиснат между огъня и Крофт. Крофт нарочно намаляваше постепенно разстоянието между двамата, давайки на своята жертва дяволски избор за участта, която да го сполети.

Как издържат и двамата на горещината от пламъците, почуди се Мърси. Бяха толкова близо до огъня. Тя здраво стискаше пистолета в ръка, докато наблюдаваше ужасния ритуал, стигнал до окончателната си развръзка.

Гладстоун пищеше някакви неразбираеми фрази, докато Крофт настъпваше все повече към него. Но точно когато Крофт понечи да направи последната си плавна стъпка, която щеше да вкара Гладстоун в обсега на ръката му, жертвата се поддаде на истеричната паника, която очевидно го бе сграбчила окончателно.

— Не! Не, няма да те оставя да го направиш. Няма да те оставя да ми направиш това. Ти и всички останали сте боклуци. Глупави некадърни боклуци. Вие не заслужавате… Винаги има изход. Трябва да има изход…

Гладстоун се обърна и хукна право в пламъците. От покрива падна нещо тежко, някакъв предмет, обхванат от огъня. Той удари Гладстоун точно в момента, в който пресичаше прага на някога прекрасния си дом.

Мърси видя, че Крофт се готви да се втурне напред.

— Крофт, не! Той е мъртъв. Не можеш да го доближиш. Свърши. — Затича се към него, уплашена, че в желанието си да отмъсти и да бъде сигурен в отмъщението, той може да се втурне в пламъците.

Крофт се завъртя рязко при вика на Мърси, като че ли бе дръпнат назад от невидима верига. Остана загледан в нея, докато тя тичаше към него с все сила. Силуетът му се очертаваше от смъртоносните отблясъци и горещата вълна го обливаше мощно. В погледа му пробляснаха копнеж и неизказана нужда.

— Мърси!

— Свърши, Крофт! Свърши. — Хвърли се в обятията му, а той я притисна в свирепа прегръдка.

— Знам — дрезгаво й прошепна. — Знам! — Бързо я отведе настрана от нарастващата горещина.

Заедно стигнаха тичешком до хеликоптера. Мърси се огледа наоколо, удивена.

— Изабел я няма! — извика тя.

— Не е голяма загуба. Давай да се махаме от това имение.

Поведе я през портата и тръгнаха обратно нагоре по хълма. Крофт се загледа за миг в тъмнината, задоволявайки нуждата си да бъде съвсем сигурен този път.

След малко Мърси тихо го попита:

— Какво му стана на хеликоптера?

— Източих резервоарите снощи, преди да вляза в къщата. Джипът също не работи. Не исках да има начини за бягство този път.

Мърси докосна ръката му.

— Свърши ли се вече?

Той знаеше какво го пита.

— Свърши се. Този път ще намерят тялото му в пламъците. Този път ще бъда сигурен. Видях го как пада. Той е мъртъв. — За момент замлъкна, а после тихо каза: — Като че е време.

— Време за какво?

— Да извикаме властите. Нали това искаше да направим през цялото време?

— Най-сетне! С шерифа ли ще започнем?

— Мислех си дали да не е с най-близката пожарна. Край имението има толкова голямо изсечено пространство, че с малко повече късмет този пожар сигурно няма да се разпростре много далеч. Но няма смисъл да рискуваме.

Мърси го погледна с невярващи очи.

— Нямало смисъл да рискуваме? Като че ли е малко късно да мислиш за това, а? Но, от друга страна, това е едно от нещата, които винаги съм уважавала у теб, Крофт: чудесната ти преценка за избиране на точния момент.

Но тя вече посягаше, за да хване ръката му и здраво сплете пръсти с неговите. Крофт усети живителната сила на любовта й да протича през него и я попи с всичките си сетива. Тя му вдъхваше нова сила, успокояваше го. Имам нужда от нея по начин, по който никога не съм имал нужда от друго човешко същество, осъзна самият Крофт. И нямаше нищо страшно в това да има нужда от нея, защото тя винаги щеше да бъде до него…

— Добре ли си, Крофт?

— Да — отвърна той. — Сега съм добре. — Мърси бе в безопасност и последните писъци, които бяха останали в главата му отпреди три години, вече изчезнаха оттам завинаги. Старият кръг бе затворен, а пред него лежеше друг, съвсем нов.

— Ами Изабел? — неохотно попита Мърси. — Тя избяга.

— Мисля, че е достатъчно умна, за да се оправи. — Видя пакета с „Долината“ в ръката й. — Не ми казвай, че си успяла да спасиш проклетата книга.

Мърси погледна надолу.

— Хубава работа ми свърши преди малко. Изабел извади пистолет от хеликоптера. Щеше да стреля по теб или по Гладстоун, или и по двамата. Не можах да разбера какво е наумила. Използвах „Долината“, за да го избия от ръката й. Подейства като магия.

— Кой глупак беше казал — замислено рече Крофт, при което очите му бяха озарени от облекчено веселие, — че този тип литература нямала социална стойност?

Дяволитата усмивка на Мърси стопли хладната нощ.

Първият доберман се появи от гората пред тях, докато вървяха към мястото, където тойотата бе паркирана. Второто куче бе седнало до колата и явно я пазеше. И двете животни дойдоха при Крофт и мълчаливо го поздравиха. Мърси наблюдаваше този момент на безмълвно разбирателство между животно и човек и изстена престорено.

— Защо имам чувството, че в бъдеще ще трябва да купувам доста кучешка храна?

 

 

Мърси бе направо изцедена, когато стигнаха до Денвър. Крофт беше спрял само да се обади анонимно на властите, за да им съобщи за пожара, и да напълни резервоара на тойотата. Когато най-после паркираха пред един мотел, единственото нещо, което й се искаше да направи, бе да вземе дълъг горещ душ преди вечеря.

— Мислиш ли, че администраторът ще има нещо против да качим двата добермана в стаята? — допита се до Крофт и хвърли изпълнен със съмнение поглед към кучетата на задната седалка.

— Ще говоря с администратора — спокойно отвърна Крофт. — Сигурен съм, че ще влезе в положението ни.

Мърси не бе особено изненадана, когато това се оказа вярно. Крофт имаше дарбата винаги да постига своето.

— Чудя се какво ли ще стане с Изабел — каза Мърси по време на вечерята по-късно. — Тръпки ме полазваха от тази жена. Все пак тя е едно нищожество.

Устните на Крофт се извиха в доволна усмивка.

— Имаш таланта да наричаш нещата с много простички имена, нали? Мисля, че дълбоко в себе си двамата с теб имаме почти еднакви разбирания за живота. Права си. Изабел беше нищожество, а Гладстоун имаше дарба да привлича нищожествата. Както той сам каза, по света има много хора, които търсят как да предадат контрола върху собствения си живот на някой друг и в замяна да получат усещането, че са единствени и много важни.

— Какво мислиш, че ще стане с нея?

— Не знам, а и не ме интересува. — Крофт сви рамене. — Поне що се отнася до мен, тя беше само една досадна пречка. Трябваше ми Гладстоун, не тя. Изабел го знае, ето защо ще изчезне от нашия живот. Предполагам, че ще намери друг работодател и ще стане нечий друг проблем. Рано или късно ще свърши или в затвора, или мъртва. Това е неизбежно. Не е достатъчно хитра, за да успее в работата си за хора като Гладстоун. Тя не знае основното правило за оцеляване в този занаят.

— Което е?

— Да напуснеш полесражението навреме.

— О! — Мърси потръпна от безгрижния начин, по който той очерта евентуалното бъдеще на Изабел. — Ти беше прав за Гладстоун или Грейвз, както и да е името му. Беше зъл, опасен човек.

Той я погледна.

— Не биваше да позволявам дори да се доближиш до него.

— Не започвай пак с това — посъветва го Мърси. — Не ти дадох много възможности за избор в това отношение.

— Ако бях сигурен от самото начало, че Гладстоун наистина е Грейвз, можех да предприема нещо и да не ти позволя да влезеш в контакт с него.

Мърси го изгледа гневно, предупредително.

— Не ми харесва нито посоката, която взема този разговор, нито това, което виждам в очите ти.

Той премигна объркано.

— Какво виждаш в очите ми?

— Онова изражение в смисъл: „Осъзнавам, че е възможно да не съм успял да изпълня цялата си благородна отговорност в този конкретен случай.“ Чувството за отговорност е хубаво нещо, Крофт, но ти си склонен да прекаляваш с него. Това, което стана в онези планини, не бе по твоя вина. Ти спаси живота и на двама ни, а и на Изабел отгоре на всичко.

— А ти спаси живота ни, като откри онзи тунел в хранилището.

Мърси изведнъж се почувства доволна от себе си.

— Това беше много умно от моя страна, нали?

— Естествено ти нямаше да се озовеш в онова хранилище, ако беше изпълнила заповедите ми — подкачи я Крофт, докато Мърси все о ще се усмихваше гордо.

Чувството й на задоволство се изпари при обзелия я гняв.

— Ама че нахалство от твоя страна. Да ми четеш поучения след всичко, което преживях през последните няколко дни!

— А какво си мислиш, че преживях аз, като те видях да излизаш от хеликоптера? Почти развали всичко.

Мърси прехапа устни и усети някаква внезапна огромна тежест, която подозрително й приличаше на чувство за вина. Тя въздъхна.

— Съжалявам, Крофт. Когато ми казаха, че си техен пленник, не си и помислих даже, че имам някакъв друг избор, освен да направя това, което поискат.

— Знам. Ако бях на твое място, и аз щях да направя същото. — Тези думи на Крофт я изненадаха.

— Не, нямаше да направиш същото — мрачно възрази Мърси. — Ти щеше да измислиш някакъв блестящ начин да проникнеш в къщата и да ме спасиш. Което всъщност и направи.

— Според мен спокойно бихме могли да кажем, че сме си спасили взаимно живота. Дай да приключим с тази тема, Мърси. Виждам, че ако те посмъмря, както заслужаваш, ще трябва да те гледам как се косиш от мъка, а и да слушам цял куп жални, сълзливи извинения.

Мърси се поколеба за момент, подозирайки, че той просто я дразни.

— Готова съм на една сделка с теб — най-сетне каза тя: — Повече никакви жални извинения от моя страна, ако не ми се налага да слушам героичните ти приказки за това как поемаш цялата вина, че си ми позволил изобщо да попадна в опасност. Не мога да издържам повече да те слушам колко много ми дължиш и че винаги си плащаш дълговете. Става ли?

Той я изгледа в мълчание.

— Явно не искаш да се обвързваш с мен с дълг на честта — бавно рече той.

— Нужно ли е да те държа обвързан точно по този начин? — нежно попита тя.

— Не. Истината е, че нищо не можеш да направиш, за да се отървеш от мен.

Мърси го дари е ликуваща усмивка.

— Чудесно! — После сериозно го погледна. — Ще искаш ли да се върнеш към същата работа, с която си се занимавал преди три години?

— Не. Това беше приключило още преди да те срещна. Време беше да го загърбя. Затова и отворих школите по самозащита. Знаех, че трябва да направя нещо друго в живота си. Достатъчно време прекарах, изучавайки тази част от себе си, която откликва на насилието. Исках да опозная и онази част, която намира удоволствие в логиката и философията и в един друг вид сила.

— Изглежда, много добре познаваш себе си.

Той се усмихна.

— Благодарение на теб напоследък научавам доста за себе си.

— Това се отнася и за мен. И аз научих някои неща от теб. — Тя вдигна поглед. — А, ето го и виното, което поръчах. Точно от това имаме нужда.

Крофт наблюдаваше как сервитьорът налива вино в двете чаши. Когато мъжът си тръгна, той взе едната чаша и бавно я завъртя на светлината, изучавайки ясната червена течност. Очите му бяха замислени, прекалено замислени.

Интуицията на Мърси й подсказа какво се върти в главата му в момента.

— Не бива да се притесняваш за това — каза тя.

Погледът му се вдигна, за да срещне нейния.

— Да се притеснявам за какво?

— Че някога ще се напиеш. Ти не си като баща си, Крофт. Не прекали с пиенето онази вечер за тържеството у Гладстоун; упоиха те с наркотици. Съмнявам се дали някога наистина ще се напиеш сериозно, но даже и да го направиш, едно е ясно.

— И какво е то?

Мърси се усмихна и вдигна чашата си.

— Вече знаем, че нямаш лошо пиянство като баща си. Ставаш похотлив и нахален, но не и отвратителен. Даже и когато се бе напил здравата, държеше опасната част от себе си под пълен контрол.

— Понякога внасяш голямо успокоение, Мърси. — Очите му не бяха никак безизразни, когато я погледна над ръба на чашата си. В тях искряха топлина, обич и смях.

— За нас двамата — каза Мърси и вдигна чашата за тост.

— За нас двамата.

— О, между другото — самодоволно започна Мърси, — имам да ти разкажа за един микрофилм, който намерих под подвързията на „Долината“. Направо ще останеш поразен от моята проницателност.

Крофт изстена.

— Точно от това се страхувах.

 

 

Беше призори, когато Мърси за първи път се размърда на следващата сутрин. Без да отваря очи, тя заопипва с крак под завивките, за да усети присъствието на Крофт. Леглото до нея бе празно. Може би Крофт бе слязъл долу, за да разходи кучетата. Но когато един любопитен влажен нос се завря в дланта й, тя разбра, че кучетата все още са в стаята.

Мърси най-сетне отвори очи и се изправи бавно, като внимаваше да не вдига ненужен шум. Крофт бе там, където предполагаше, че ще го открие по това време на деня. Седеше по турски до прозореца, зареял поглед към планините в далечината. Беше само по дънки.

Тя се полюбува на силните очертания на стройното му тяло, огряно от утринното слънце. Изобщо не прилича на призрак, развеселено си помисли тя.

Тихичко се измъкна от леглото и посегна да облече халата си. Доберманът, който се беше качил до нея, се върна обратно и легна до приятеля си в ъгъла. Мърси влезе в банята, без да безпокои Крофт. Когато се върна след няколко минути, вече знаеше, че той привършва е медитацията. Не бе помръднал, но тя усети, че сетивата му се връщат към околната обстановка. Бавно бе започнала да свиква с едва доловимата връзка помежду им.

— Добро утро — тихо каза и мина пред него. Изражението му се промени, когато вдигна очи към нея.

Далечният поглед изчезна, заменен от топлина, която сгря цялото й същество.

— Добро утро — рече той.

Мърси се усмихна и седна срещу него, подгъвайки крака в имитация на неговата стойка.

— Мисля, че е време да си поговорим.

Той леко се усмихна.

— За какво?

— Има няколко въпроса, свързани с нашите отношения, които все още не са уредени.

— Всичко е уредено, Мърси.

Знаеше, че той й говори съвсем сериозно. Погледна го със смаяни очи.

— Така ли?

— Ще има някакъв период на свикване, но това не е важно. Единственото важно нещо е, че ще бъдем заедно.

— Наистина ли? — Изведнъж като че остана без дъх.

— Обичам те. Животът ми няма да бъде пълноценен без теб, Мърси.

Вълна на облекчение се разля по жилите й.

— О, Крофт, и аз се чувствам така. Знам, че искам да прекарам с теб остатъка от живота си. Не мога да обясня защо, но съм абсолютно сигурна в това. Обичам те.

Крофт се взря в очите на Мърси, докато утринната светлина блестеше през прозореца. Любовта му към нея бе ясна и несдържана в дълбините на очите му с цвят на лешник. Тя усети как пръстите му се сплитат с нейните и разбра, че връзката между тях не може да бъде разкъсана. Двамата принадлежаха един на друг и приемаха този факт.

Истината сияеше между тях. Две сърца, два свята потрепнаха, загубиха очертанията си и най-накрая се вплетоха в един зашеметяващ кратък момент.

А после този момент на просветление отмина, заключен завинаги в сърцата и умовете им.

— Естествено има една-две подробности, които трябва да бъдат изгладени — замислено рече Крофт.

Мърси все още бе леко замаяна от току-що преживяното.

— Подробности?

— Разбирам, че не можеш да се преместиш в Орегон. Трябва да си близо до книжарницата си. Аз ще трябва да се преместя в Игнейшъс Кав. Това не е проблем. Мога да ръководя бизнеса си откъдето и да е по крайбрежието. Но ще трябва да намерим по-голяма къща, по-близо до водата. Боя се, че ще имаме даже три кучета. Имам още едно у дома. Съседи се грижат за него, докато ме няма. На животните ще им трябва място за тичане, както и на мен.

— Е, вярвам, че ще можем да намерим нещо по-голямо от моя апартамент. — В момента бе в настроение да се съгласява с предложенията му.

— В новата ни къща ще искам да си имам стая, която да използвам единствено за размисъл. Освен това ще трябва да ти дам инструкции как да подбираш чая. Не може да очакваш от мен да се мъча с тези пакетчета, докато съм жив.

— Има ли още нещо? — закачливо попита Мърси.

— Сигурно ще се наложи да се отървем от телевизора ти — рече Крофт замислено. — Не обичам телевизията. Смятам трептящия екран за досадно нещо, да не говорим за боклуците, които показват. Освен това трябва да се занимая с твоя вкус за вътрешното обзавеждане на дома. Разбирам, че харесваш ярки багри, но след малко намеса от моя страна, смятам, че ще започнеш да цениш по достойнство нежните нюанси на по-изискани цветове.

Мърси го стрелна с опасен поглед.

— Това ли бе краят на списъка с твоите, хм, изисквания?

— Сигурно има и други неща, които ще ми дойдат наум. Ще си ги записвам, като се сетя.

— Чудесно. Кажи ми какво ще получа аз от тази връзка.

Той се усмихна самодоволно.

— Получаваш мъж, който може да ти помогне да контролираш тази твоя импулсивност. Мъж, който винаги ще знае какво е най-добро за теб и който ще се грижи да получаваш това, от което се нуждаеш, макар то не винаги да е по твой вкус. Освен това получаваш и всеотдаен роб, посветен на това да ти доставя удоволствие. Какво повече би могла да иска една жена?

Това вече бе върхът. Новооткритата способност на Крофт да я дразни вече излизаше от контрол. Мърси се нахвърли върху него и го събори по гръб на килима. Той падна съвсем лесно, а очите му преливаха от дяволит смях. Притисна ръцете му от двете страни на главата и седна на гърдите му.

— Стига толкова глупости за днес, робе мой.

— Пак ли ще ме нападаш?

— Точно това ще направя.

— Чудесно. Тогава предлагам да заемем по-удобна позиция. — Без предупреждение се претърколи и я притисна под себе си.

— Крофт — изломоти тя, разкъсвана от смях и престорен гняв, — пусни ме. Ще ме смачкаш.

— Точно така. Тази поза може да е удобна за мен, но килимът не е много дебел, нали? — Изправи се на крака, вземайки я със себе си.

Стаята се завъртя за момент край Мърси и тя се вкопчи в Крофт, за да запази равновесие. Когато всичко отново си дойде на мястото, тя се намери легнала по гръб върху изпомачканите чаршафи на леглото. Крофт вече си разкопчаваше дънките. Видя, че е напълно възбуден. Той потрепери, когато легна до нея й я привлече в обятията си. После шеговитите искрици изчезнаха от очите му и на тяхно място се появи много по-сериозно изражение.

— Винаги те желая толкова много — удивено промълви той.

— Имам чувството, че губя инициатива в нападението — прошепна Мърси.

— Няма нищо — увери я с дрезгав глас, докато снишаваше устни към гърдата й. Целуна я с нежна наслада и пак вдигна глава. — Аз ще се погрижа за всичко.

— Така си и мислех — замечтано прошепна тя и помилва стегнатия му гръб. — Крофт, толкова много те обичам.

— Знам — отвърна и очите му заприличаха на стопено злато. — Усещам го всеки път, щом те погледна или докосна. И представа си нямаш колко ми е хубаво да знам, че си тук и ме чакаш. Не мога да го сравня с никакво друго изживяване.

— Много точно мога да си представя какво е, защото знам, че и ти си тук и си мой. Неповторимо чувство, нали?

— Невероятно чувство. — С нежно, страстно стенание зарови лице в извивката на шията й. Мърси потрепера, когато той прокара длан надолу между гърдите й и върху малката извивка на корема й. Едната й ръка се спусна надолу по бедрото му.

— Мила моя.

— О, Крофт! — Тя отново потрепера, когато ласките му станаха още по-възбуждащи. Пръстите му я докосваха с невероятна нежност и я караха да тръпне. Милваше я, докато цяла пламна от желание.

Мърси направо подлудяваше от тази чувствена игра. Вкопчи се в Крофт, опитвайки се да го задържи до себе си.

— Сега — трескаво изрече тя и лекичко захапа ухото му, — желая те сега.

— Не може да ме желаеш повече, отколкото аз те желая.

После бавно я облада и тя посрещна това с радост, правейки невъзможното, за да го обгърне. Двамата бяха пленници на обятията си.

Бурната, невероятна страст ги отведе до разтърсващо силен оргазъм, който сякаш продължи един безкраен миг, преди да ги понесе по буйното море на страстта. Рееха се заедно, вкопчени в обятията си, докато любовта и ранната утрин ги къпеха с лъчите си.

 

 

Два месеца след завръщането им от Колорадо, Мърси стоеше на една ниска стълба между две високи редици от рафтове, пълни с използвани книги, и почистваше горните лавици. Работата й в книжарницата никога не свършваше.

Докато работеше, тя планираше наум предстоящата вечер. Крофт щеше да се върне от двудневното си пътуване до една от школите в Калифорния. Искаше да приготви нещо специално за него. Нещо друго, освен скандално късата си прозрачна пижама, която си бе купила неотдавна за медения им месец.

Пресни стриди би било добре. Плюс салата от маруля с настъргано сирене, може би. И бутилка шардоне.

Плановете за вечерята тъкмо се бяха наредили както трябва, когато Мърси усети, че вече не е сама в магазина. Звънчето на вратата не бе прозвучало, но ръката й застина върху една от лавиците. Мърси се подсмихна.

Крофт се бе върнал.

Завъртя глава и го видя, застанал на другия край на пътеката. Тъмен, строен и стаено опасен, но не и за нея. Както обикновено, се бе появил без звук, но тя знаеше, че е съвсем истински. Държеше един пакет в ръка.

— Крофт? Очаквах те след няколко часа.

Той се усмихна и разтвори ръце, когато тя слезе от стълбичката и се втурна към него с радостна усмивка на лицето.

— Свърших рано. — Целуна я страстно, преди да пъхне пакета в ръцете й. — Ето. Това е за теб.

— Какво има вътре?

— Подарък от Рей Чандлър.

— Чандлър? — Тя сбърчи нос, докато спомените изплуват в съзнанието й. — А, да, приятелят ти. Човекът, чиято дъщеря си спасил от онзи остров. Как така го срещна?

— Казах ти, че работи за правителството. Тъй като не съм добре запознат с различните правителствени власти, с изключение на Рей, реших да му изпратя онзи микрофилм, който си намерила в „Долината“.

— Чудех се какво си направил с него. — Мърси припряно разопакова пакета. — Но защо ми е изпратил подарък? Той даже не ме познава.

— Не, но е благодарен за подаръка, който му направи.

— Филма? — Мърси вдигна очи. — Какво имаше на него?

— Списък с имена. Някои от тях са крупни търговци на наркотици, с които Гладстоун е въртял сделки, когато се е подвизавал с името Грейвз. Останалите са имена на някои интересни потребители.

— Потребители?

— Изключително високопоставени хора в тази страна, които очевидно са пристрастени към наркотиците. Беше повече от един обикновен списък с имена. Освен това съдържа и най-различни престъпни улики срещу негови бизнес партньори и важни купувачи. Очевидно Гладстоун е придобил цялата тази информация още като Еган Грейвз и е запазил филма едновременно като застрахователна полица и като начин за изнудване. Много от хората, чиито имена са на този филм, са изключително влиятелни и на практика недосегаеми. Но информацията, събрана от Гладстоун, може да направи възможно различните правителствени власти да открият и неутрализират поне някои от тях.

— Гладстоун се е опитвал да построи отново царството си.

Крофт кимна.

— Ако си бе върнал този списък, това щеше веднага да му възвърне положението, което някога е имал.

Мърси приключи с разопаковането на пакета. Когато почти идеално запазеното томче от първото издание на „Книга за управлението на дома“ от госпожа Бийтън се появи оттам, тя се засмя с глас.

— Съвсем подходящ сватбен подарък за булката.

Крофт се намръщи.

— Не е точно в моята сфера на интереси, но ми казаха, че била рядка. Нещо, което би привлякло внимание в един каталог.

— О, определено е така — веднага отвърна Мърси, докато разглеждаше заглавната страница. — Първо издание от 1861-а и още е в оригиналната си платнена подвързия. Освен това е в чудесно състояние. Прекрасен екземпляр. С нетърпение очаквам да благодаря на твоя приятел господин Чандлър.

Крофт се отпусна и щастливо се усмихна.

— Той попита как би могъл да ти благодари и аз го посъветвах да ти намери книга, с която да започнеш отново краткотрайната си кариера като търговец с антикварни издания.

Мърси се засмя.

— Господин Чандлър трябва да има интересни източници.

— Така си е. — Крофт погледна към часовника си. — Готова ли си да се прибираме?

— Да. Ще трябва да се отбием в магазина на път за вкъщи. Искам да купя малко пресни скариди, а и ни трябва още кучешка храна.

Той кимна.

— Звучи чудесно. Но като си помисля, покрай теб всичко звучи чудесно. Да тръгваме.

— Ето, можеш да заключиш. — Мърси внимателно стисна новото си съкровище и му подаде ключовете за книжарницата. После взе чантата си иззад тезгяха, отвори вратата и излезе на тротоара да го изчака. Звънчето весело пропя, когато вратата се затвори зад нея.

Крофт я погледна през стъклото, когато за последен път провери ключалките на задната врата. Още не можеше да приеме напълно факта, че е негова съпруга. Вълна от неземно щастие премина през него; нищо друго не бе го радвало толкова в живота му.

След като провери задната врата, той отвори главния вход и излезе при Мърси.

Звънчето отново не издаде никакъв звук.

Крофт се извърна, намръщен. Трудно скъсваше със старите навици.

— Секунда само, Мърси.

Той отключи, върна се в книжарницата и се усмихна на Мърси през стъклото. После пак отвори вратата и излезе. Този път се постара звънчето силно да проехти.

— Няма какво да ми доказваш — каза му Мърси и се усмихна влюбено. — Никога не съм вярвала, че си призрак. Само си малко неуловим понякога.

Крофт широко й се усмихна и я прегърна през рамо, притегляйки я до себе си. После усмивката му премина в дълбок, омагьосващ смях, който изпълни улицата и сърцето на Мърси.