Джейн Ан Кренц
Среднощни тайни (19)

ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Крофт стоеше под прикритието на редицата от тополи и наблюдаваше как хеликоптерът се приземява в двора на имението на Гладстоун. Мракът бързо се сгъстяваше, но лампите, инсталирани край високите стени, позволяваха ясно да се види какво става. Безпомощен гняв сви стомаха му, докато гледаше как Мърси бавно излиза от машината и тръгва към входната врата.

Още щом чу зловещото боботене на хеликоптера, който се връщаше към имението, Крофт заподозря, че нещо сериозно се е объркало. Сега знаеше какво точно. Мърси бе пленница на Гладстоун.

От наблюдателния си пост на хълма Крофт видя как Гладстоун се появи на вратата. Само момент по-късно Изабел, Мърси и Гладстоун изчезнаха към вътрешността на къщата.

— По дяволите! — Крофт погледна към пустия двор.

Не беше нужна бог знае каква логика, за да разбере, че Гладстоун е замислил да използва Мърси като примамка. Крофт бе сигурен, че тя е смятала самия него за заложник.

Повярвала на лъжата им, тя безразсъдно се бе втурнала да дойде при него, макар това да означаваше да лети с малък хеликоптер и да се изправи пред дулото на Гладстоун. Крофт поклати глава, мислейки си колко много трябва да го обича Мърси. Очевидно би направила почти всичко за него.

Освен да се подчинява на заповедите му. Наистина като че ли не си падаше да прави каквото й се каже. Когато всичко това свърши, той ще я люби така, че сили да не й останат, а после ще й прочете едно дълго конско на тема как трябва да стои, където й се каже, след като той е наредил така.

И тогава тя, реши Крофт, най-вероятно ще му отвърне, че не е някакво си куче, че не обича някой друг да й казва какво е добро за нея и че човек като Крофт, който има толкова проблеми при собствените си отношения с официалните власти, няма никакво право да я поучава относно това как да се подчинява на заповеди.

Когато приключат с този спор, той просто ще се откаже да се опитва да я променя и ще я отнесе обратно в леглото.

Но първо трябваше да я изведе от имението на Гладстоун, а това никак нямаше да е лесно. Влизането му не би било проблем. Вече беше измислил как да го направи. Добирането до Гладстоун би могло да се окаже по-сложно, но Крофт бе сигурен, че ще се справи. Изабел беше важна пречка, но и с нея можеше да се справи, ако се изпречеше на пътя му.

Проблемът, мислеше си Крофт, е да изведа Мърси оттам, преди да се върне за Гладстоун. Мърси е най-важното нещо. Докато тя е в ръцете на Гладстоун, Крофт също ще бъде в шах. Очевидно Гладстоун се бе досетил за това.

Крофт остана още известно време между дърветата, обмисляйки ситуацията. Смътно усещаше пронизващия хлад на нощния въздух, вятъра, който караше тополовите листа да трептят, и звуците на нощта около себе си. Остави съзнанието си да се слее с природата, приемайки я и приеман от нея. После започна да разсъждава така, както би разсъждавал Гладстоун.

Възможно бе Мърси да е заключена в спалнята горе. Възможно бе също да я държат долу под дулото на пистолет. Но както стояха нещата в момента, Гладстоун и Изабел не знаеха какво могат да очакват от Крофт. Той бе загадката за тях. Би могъл да спази първоначалното си обещание и в такъв случай те нямаше да го видят преди зазоряване.

Но трябваше да бъдат подготвени и за възможността Крофт да се опита да направи нещо неочаквано, а тогава Гладстоун и Изабел биха искали ръцете им да са свободни. Не биха желали да се притесняват и за Мърси, в настоящия момент тя бе просто досадна пречка за тях. Хората като Гладстоун и Изабел често правеха грешката да не приемат сериозно хора като Мърси. Не можеха да прозрат под външния вид. Щяха да я държат жива, докато се доберяха до Крофт, но не биха искали тя да им се пречка дотогава.

Хранилището бе най-добре укрепената част в къщата и би могло да бъде естествен и логичен избор за затворническа килия. Там би било много по-безопасно и по-лесно за похитителите, отколкото да държат Мърси в спалнята на горния етаж под дулото на насочен пистолет в продължение на часове. Освен това инстинктът му подсказваше, че хранилището е нещо повече от това, което се вижда на пръв поглед — точно както и самият Гладстоун.

Най-сетне Крофт реши, че домакинът вероятно я е набутал в хранилището и е заключил вратата. Мърси не би имала никакъв шанс да разбере как се отваря капанът отвътре.

Крофт прекара отново тази логична последователност от размисли през главата си и се убеди в нея. Хранилището е първото място, където трябва да потърси своята сладка безразсъдна Мърси. Ако не е там, ще претърси цялата къща, докато я открие.

Той остана между тополите още дълго време, изчаквайки тъмнината да покрие абсолютно всичко около него. Светлините, които блестяха от стените на имението, бяха единственото ярко нещо в непрогледната нощна тъмнина и несполучлив опит — поне според Крофт — за борба с нея.

Сега виждаше две еднакви тъмни сенки да се движат из двора. Доберманите бяха пуснати през нощта. Кучетата бяха най-малката тревога на Крофт. Той ги разбираше и те му отговаряха с добро.

Най-лесният път за проникване в двора бе от стената край задната врата на къщата. Трябваше да се пази от електронните камери за наблюдение, но и това нямаше да е проблем.

Следващата стъпка беше да стигне до хеликоптера и до единственото останало друго превозно средство, които стояха отвътре на огражденията. Машините щяха да му отнемат само няколко минути. След това щеше да влезе в къщата.

Крофт пое дълбоко от свежия студен въздух и остави живителната му сила да проникне през всичките му сетива. Тъмнината бе негов приятел и верен другар. Той бе като сянка между сенките. Следваше пътеки, които оставаха невидими за чужди очи, движеше се тъй тихо, че никой друг не можеше да го чуе. Всичко това бе в природата му.

Нощта бе неговата стихия.

 

 

В хранилището Мърси водеше безмълвна битка със самата себе си. Отначало си бе помислила, че ще успее да преодолее усещането, че е затворена между тези четири стени, особено след като успя да открие ключа за осветлението. След пълната тъмнина светлината бе истинско облекчение.

Но това чувство не трая дълго. С течение на времето ставаше все по-трудно да не обръща внимание на клаустрофобията си. Започна да крачи из малкото помещение като затворено в клетка животно. Това неспокойно непрекъснато движение като че ли само влошаваше ситуацията, но тя не можеше да спре на едно място.

Известно време разглеждаше заключващия механизъм, но от това нямаше да има никаква полза и тя скоро се отказа. Крофт би могъл да се справи със сложната система на заключване от вътрешната страна на тежката врата, но Мърси бе книжарка по професия, а не ключар.

Гладстоун бе казал, че хранилището не е капан за него, но би било капан за всеки друг човек. По гърба на Мърси пролазиха студени тръпки.

Когато тези тръпки преминаха в едно много по-настойчиво трескаво състояние, Мърси започна да се притеснява дали ще успее да запази мисълта си ясна. В хранилището бе хладно, но не студено. Нищо му няма на въздуха, каза си тя.

Това малко самоуспокоение не й бе от особена полза. Мърси продължаваше да броди из клетката си, а времето напредваше. Веднъж Изабел отключи външната врата и безмълвно й посочи банята на долния етаж. Мърси се опита да отправи няколко саркастични думи, но нейната похитителка не им обърна внимание.

Когато се върнаха в хранилището, Изабел я накара да застане от едната страна, докато Гладстоун пристъпи вътре и бързо свали няколко книги от рафтовете.

— Ще взема само най-прекрасните томове, останалите могат да бъдат набавени — каза той, след което напусна хранилището.

На Мърси не й харесаха тези загадъчни думи, но не каза нищо.

Когато вратата се затвори отново, трескавото треперене на Мърси започна да става все по-често и траеше все по-дълго. След време безпокойството, което я мъчеше, придоби застрашителни размери. Най-лошото от всичко беше, че не знае къде е Крофт и какво става с него. Часовете се точеха. В един момент задряма, но после стреснато се събуди, по-притеснена отпреди.

Какво ли не би дала в момента само за частица от бездънното, извисено спокойствие на Крофт.

Мърси се хвърли в ъгъла, прегърна коленете си и се втренчи в полицата с ценни книги пред себе си. Както бе направила и в хеликоптера, тя се опита да намери точка, върху която да се съсредоточи. Трябваше да се вземе в ръце.

Не може да е чак толкова трудно.

Мина известно време. Мърси не усещаше да я завладява някакво величествено душевно спокойствие, но мозъкът й по някаква непонятна причина започна да се занимава със съвсем различни мисли.

Преследваха я думите на Гладстоун. Хранилището бе капан за другите, но не и за него. А какво бе казал Крофт? Че Грейвз винаги осигурявал маршрут за бягство.

Мърси си пое дълбоко дъх и се изправи на крака. Без изобщо да има и най-малка представа какво точно търси, тя систематично прегледа всички книги по полиците. Внимателно ги свали една по една и ги подреди на купчини по пода.

Реши да започне с онази част от рафтовете, която Гладстоун не бе имал възможност да й покаже при предишното им идване в хранилището.

Няколко пъти слабостта към книгите се събуждаше у нея и тя спираше смаяна. Внимателно разгледа красиво изписаните фрази на една заглавна страница и реши, че държи в ръцете си творба от Тома Аквински. Мърси със страхопочитание се взираше в безценната книга в ръцете си, но здравият й разум й напомни, че тя едва ли би могла особено да й помогне в настоящия момент.

И точно когато внимателно се навеждаше, за да постави книгата до останалите на пода, за момент загуби равновесие и трябваше да се облегне на нещо, за да не падне. Хвана се за металната пръчка, която подпираше полиците, и ужасно се стресна, когато тя поддаде на милиметри.

Мърси веднага я пусна и отстъпи. После се опита пак да бутне подпората. Този път нищо не се случи.

Навярно започваше да халюцинира.

Сериозно се замисли върху тази вероятност, когато вратата на хранилището се отвори без всякакво предупреждение. В следващия миг светлините в малкото помещение угаснаха след щракването на ключа. Мърси се извъртя, едва сподавила ужасен вик, и се видя изправена пред една самотна тъмна сянка.

— Крофт?

— Шшшт — прошепна той съвсем тихо. — Нито звук, Мърси.

Тя веднага се приближи до него, обзета от чувство на облекчение. Имаше хиляди неща, които искаше да му каже, но тя се подчини на нареждането му и замълча.

Той я хвана за ръката и се обърна, за да я изведе от хранилището.

Бяха направили само по три крачки, когато светлините отново блеснаха. Изабел стоеше на прага към градината и пистолетът в ръката й бе насочен не към Крофт, а към Мърси.

— Да не сте си помислили, че ще разчитам само на електрониката? Никакъв шанс. Особено когато си имам работа с човек като вас, господин Фалконър. Очаквах ви. Не мърдайте, или ще убия вашата сладка госпожица Пенингтън.

Това предупреждение дойде твърде късно. Крофт вече мърдаше. Стана така светкавично, че Мърси даже нямаше време да помисли. Изведнъж усети, че някой я завърта във въздуха и я бута обратно в хранилището. Крофт се хвърли след кея и затръшна вратата зад себе си.

Тежката стоманена врата се затвори с щракване точно в момента, в който отвън долетя звукът от пистолетен изстрел. Крофт намери ключа към осветлението и се наведе бързо над вътрешния заключващ механизъм.

— Изабел ще трябва да се научи, ако иска да успее в тази професия, че първо трябва да стреля, а после да говори.

— Какво нравиш? — попита Мърси.

— Заключвам нас отвътре, а Изабел отвън. — Натисна стоманената пръчка и тъй като тя не поддаде, опита по-силно. Металният болт тежко се придвижи до заключено положение.

— Много ми е неприятно да го спомена, но тук сме в капан. — Мърси разтриваше рамото си. Бе го ударила в един от рафтовете, когато Крофт я бе хвърлил обратно в хранилището. Реши, че сега не е времето да се оплакна по този въпрос. — Крофт, не биваше да поемаш риска да ме спасяваш. Сега и двамата сме затворени в това проклето хранилище.

Той се обърна с лице към нея. Погледът му бе замъглен и загадъчен.

— Ти добре ли си?

Тя потръпна, като чу равнодушния му глас. Не можеше да го понася, когато заговореше с този далечен, непроницаем тон.

— Добре съм. Съжалявам, Крофт.

— Какво се случи? — Никакви обвинения, никакъв гняв, само любопитство, като че ли е непознат, който просто пита как е попаднала тук.

После Мърси осъзна, че в момента Крофт е на служба. Беше глупаво и опасно да очаква някакви емоции от негова страна при това развитие на нещата.

— Получих съобщение от Гладстоун и Изабел чрез Дори — бързо обясни Мърси, — че си заловен и ще бъдеш държан затворен, докато не донеса книгата. Като пълна глупачка, аз приех заплахата им за чиста монета и се втурнах насам.

— Как са разбрали, че книгата е още у теб?

Мърси се намръщи.

— Не знам. Не бяха се добрали до теб, така че не бе възможно да са знаели… Сигурно пак аз съм виновна. Когато Изабел ми каза, че са те прибрали, аз просто заключих, че знаят за книгата. Така че аз, хм, предложих да я разменя за теб.

— Искали са да те докарат тук, за да се доберат до мен.

— Да, разбрах го сама, но вече беше късно.

— После са правили сметка да убият и двама ни. Пожарът от последния път е научил Гладстоун да не оставя подозрителни свидетели.

— Това е едно от нещата, които харесвам у теб, Крофт: не спестяваш истината и в най-тежки моменти.

— Няма смисъл човек да го прави.

— Сигурно е така. — Тя го погледна и много й се прииска да се хвърли в обятията му, но усети, че не е подходящият момент. — И сега какво?

— Ще чакаме. Ще бъде много лесно да отворим хранилището, но не можем да рискуваме, докато не сме сигурни, че Изабел се е уморила да седи отпред със своя „Смит енд Уесън“.

— Е, ако просто ще седим тук и ще си приказваме, има едно нещо, което искам да ти покажа. — Мърси сложи ръка на подпората на рафта, която се бе помръднала по-рано. Каза си, че трябва да звучи също така хладнокръвно и професионално по този въпрос като него. — Не знам дали е важно, но е доста необичайно и ако не свърши работа, имам още нещо да ти казвам. Нещо за „Долината“. Никога не би се досетил…

— Господин Фалконър. Вие се възползвате от моето гостоприемство за последен път. — Ясният глас на Еразмъс Гладстоун прокънтя от малката тонколона на тавана.

Мърси и Крофт едновременно погледнаха нагоре към малката решетка. Тя понечи да каже нещо, но Крофт я накара да замълчи, като бързо сложи ръка пред устата й. Когато питащите й очи срещнаха неговите над ръба на дланта му, той безмълвно поклати глава. Тя кимна, че е разбрала, и Крофт свали ръката си.

— Знам, че ме чувате, Фалконър. Сигурно си мислите, че поне временно сте в безопасност от пистолета на Изабел. Но ние никога не сме имали намерение да ви убием с куршум. Даже и местният шериф може да се почувства задължен да направи пълно разследване, ако вие и госпожица Пенингтън бъдете намерени мъртви от огнестрелни рани в моето хранилище. Огънят е много по-чист, не смятате ли? Аз имам известен опит с огъня.

Очите на Мърси се разшириха, когато се обърна към Крофт. Той я стрелна с поглед, а после отговори на Гладстоун.

— Очевидно огънят не бе достатъчно чист миналия път, Грейвз. Намерих ви пак, нали?

— Аха. Значи наистина знаете кой съм. Страхувах се от това. — Тъжно задоволство прозвуча в гласа на Гладстоун. — Докато ви чаках тази вечер, имах доста време да обмисля онзи нещастен случай на острова. И стигнах до заключението, че вероятно сте били замесен и в онзи епизод. Значи вие сте били? Ако е така, трябва да знаете, че преди три години унищожихте предприятие за няколко милиона долара. Още не мога да разбера защо го направихте. Моите хора не ми докладваха за поява на специални войски, за придвижване на моторници от правителствените сили, за хеликоптери или самолети. Би било невъзможно някаква значителна група хора да се приземи на моя остров и да остане незабелязана.

— Опасно е човек да си мисли кое не е възможно — каза Крофт по системата за комуникация. Той направи знак на Мърси и само с устни зададе въпроса: „Какво искаш да ми покажеш?“

— Грешите, Фалконър. Аз мисля така през цялото време. И анализирах какво се е случило онази нощ на Карибите. Голяма група не би могла да проникне в моето имение. Не и без да се издаде дълго преди да прескочи стените. Но един човек, да речем, е възможно да е проникнал вътре. И вие бяхте този човек, нали?

Мърси посочи към подпората на рафта и безмълвно обясни, че тя се движи. Хвана я и се опита да демонстрира. Подпората остана твърдо на мястото си.

— Фалконър? — Гласът на Гладстоун прокънтя заповеднически през решетката на интеркома. — Вие бяхте човекът, който провали живота ми преди три години, нали? Искам да знам със сигурност. Не обичам да оставям неразчистени сметки след себе си.

— Нито пък аз. — Крофт не обърна внимание на гласа на Гладстоун и се съсредоточи да разглежда подпората на рафтовете. — Накъде се помести? — тихо попита той.

— Наляво. Препънах се и се хванах за нея и тя съвсем лекичко поддаде. — Мърси се наведе и се опита да завърти насила металната подпора. — Веднъж Гладстоун ми каза, че това хранилище би било капан за други хора, но не и за него.

Крофт кимна.

— Логично. След като се измъкна едва ли не на косъм на острова, нормално е този път да иска начините за бягство да са добре осигурени. Има причина да е поставил заключване от вътрешната страна на хранилището.

— Фалконър, отговорете ми, дявол ви взел! — Гласът на Гладстоун зазвуча още по-силно.

— Започва да се изнервя — отбеляза Крофт, този път без да си прави труда да снижава гласа си.

— Очевидно е имал сериозни емоционални проблеми — каза Мърси със съвсем спокоен тон, тъй като усети, че Гладстоун ще побеснее от подобно обсъждане на собствената му персона. — Може би това важи за всички наистина зли хора. Те са емоционално осакатени.

— Не — с абсолютна убеденост заяви Крофт. — Гладстоун знае какво прави. Ето защо не може да му се прости, делата му не могат да се забравят. Той трябва да бъде унищожен.

Гласът на Гладстоун прогърмя през решетката.

— И двамата ще бъдете мъртви съвсем скоро, знаете го, нали? Това че се заключихте в хранилището ни най-малко няма да ви помогне.

Крофт погали подпората, сякаш беше дълго стебло на хризантема. Пръстите му нежно преминаха по повърхността отгоре надолу; притискаха я леко, опипваха, побутваха тук и там. Когато стигна до най-долната секция, нещо поддаде.

— Трябва ми известно време, за да разгледам това — тихо рече той. — Ще трябва да поддържаме някак разговора.

Мърси кимна и се наведе да вдигне някои от ценните книги от рафта, тъй че Крофт да има повече място за работа.

— Ще ми отвръщате, когато ви говоря, Фалконър! — прогърмя Гладстоун.

— Какво ви кара да си мислите, че този път ще се отървете без проблеми? — безгрижно попита Крофт.

— Миналия път пожарът беше неочаквано бедствие веднага започна Гладстоун. — Но аз се научих на много неща от него. Научих колко ефективно действа всъщност. Всички си помислиха, че съм умрял в онзи пожар, нали, Фалконър? Даже и вие. Аз почти умрях наистина. Всеки друг в моето положение щеше да умре. Но аз не съм кой да е. Аз винаги вземам предохранителни мерки и си осигурявам маршрут за бягство. В онзи случай той бе стар и опасен и почти се превърна в смъртен капан за мен. Трябваше да премина през стена от пламъци, за да достигна до този подводен тунел, и когато успях, той вече се изпълваше с дим. Но аз оцелях и се поучих от това. Представа нямате колко много пластични операции трябваше да ми направят в една дискретна частна клиника в Швейцария, преди да мога да покажа ръцете и лицето си пред хора. Но си струваше, защото когато приключих, никой не ме познаваше. Тогава разбрах, че няма какво да ме спре от едно ново начало. В края на краищата в банковата ми сметка в швейцарската банка ме чакаше една доста тлъста сума. Такива неща никога не оставям на случайността.

— Колко живота обрекохте на пълно забвение, за да натрупате тази тлъста сума, Гладстоун? — Крофт леко промени положението на пръстите си върху металната подпора и я бутна още по-силно.

— Човек работи с каквото има подръка — отвърна Гладстоун. — Най-хубавото в цялата история е, че винаги има толкова много суров материал за човек, който разбира, че повечето хора на този свят всъщност предпочитат някой друг да им казва какво да правят. Искат някой друг да взема всичките решения. Копнеят да се чувстват подчинени и имат нужда от фигурата на водач. Толкова малко хора наистина обичат да мислят със собствените си глави, Фалконър, не сте ли забелязвали досега?

— Забелязвал съм. — Подпората започна да се плъзга настрана.

— Предложете на такива хора нова религия, култ, някакво чувство, че са по-особени, по-извисени от останалото човечество, и те хукват след вас, молейки ви да им дадете напътствие.

Без да отделя поглед от Крофт, Мърси попита:

— Вашата частна колония трябваше да бъде източник на робски труд за вас, така ли, Гладстоун? Винаги съм си мислила, че художниците са доста независими. Какво ви накара да сметнете, че можете да ги манипулирате?

— Вие сте много по-проницателна, отколкото бих предположил за вас, госпожице Пенингтън. Напълно сте права. Моята колония от художници трябваше да бъде началото на много полезна силова база. Миналия път направих грешката да допусна последователите си прекалено близо до себе си. В крайна сметка това се оказа слабост на стратегията. То именно даде възможност макар на един-единствен мъж да нахлуе в моето убежище — той използва големия брой хора около мене като камуфлаж. Този път нарочно направих всичко възможно моите наивни помагачи, както обичам да ги наричам, да бъдат на разстояние. Те изобщо не подозираха за истинското си предназначение. И представа нямаха колко са ми полезни всъщност. Смятаха, че просто пренасят бои и багажи до най-различни точки из страната и света. А що се отнася до това как съм ги контролирал… Вярно, художниците може и да са независими, но и те си имат своите слабости, също както всички останали хора. Вие ги видяхте и говорихте с някои от тях онази вечер. Те ме смятат за своя светец покровител. Аз финансирам техните творчески усилия и преди всичко ги карам да се чувстват талантливи, уникални, малцината избрани, които са в най-първата редица в света на изкуството.

— А вие какво получавахте в замяна? — попита Крофт, докато избутваше металната подпора на няколко сантиметра встрани. Иззад библиотечния шкаф се чу леко прищракване. Той хвърли бърз поглед към Мърси, която беше клекнала до него.

— Бях развил една много интересна програма, Фалконър. Програма, която сега ще трябва да бъде временно прекратена заради вашата намеса. Благодарение на предвидливостта ми обаче, този път тя скоро ще започне да действа някъде другаде. Свързана е с изпращането на моите протежета навсякъде по света в търсене на артистично вдъхновение. Естествено на тях ужасно им харесваха пътуванията. Наистина имаха огромно творческо влияние върху тях. И от време на време се отклоняваха за малко от маршрута си, за да се видят с мои познайници, меценати като мен. Подобни отбивания от пътя бяха услуги към мен. Често си разменяхме картини с тези хора, които също се интересуват от изкуство.

— Какво всъщност пренасяха за вас тези странстващи художници, Гладстоун? — Крофт свали ръка от металната подпора и твърдо поклати глава към Мърси, която нетърпеливо бе започнала да я бута. Снижи гласа си до шепот и каза: — Не още. Ако отворим този авариен люк сега, Гладстоун може да получи сигнал, че е нарушена сигурността. Изчакай.

Мърси едва сподави стенанието си, но се подчини.

— Какво си мислите, че са правили моите приятели, художниците? — Гладстоун звучеше така, сякаш съвсем искрено се забавляваше. — Опитайте да познаете, Фалконър.

— Вашите връзки из Карибските острови бяха все около наркотиците. Там сте най-голям специалист. Може да сте си променили лицето, името и типа книги, които събирате, но няма причина човек да мисли, че сте променили и деловите си навици. Вие бяхте главна фигура в търговията с кокаин на Карибите. Това ли е все още професионалната ви сфера?

— Явно ме познавате много добре, Фалконър. Къде научихте толкова много за мен?

— Много време прекарах да ви изучавам преди три години.

— Поласкан съм. Значи наистина сте били вие на острова онази нощ.

— Аз бях. — Крофт се облегна на стената на хранилището и скръсти ръце пред гърдите си, готов да прояви търпение. — Значи наркотици и този път, Грейвз?

— Да, Фалконър. Наркотици. Нищо толкова долнопробно или комерсиално като хероин или кокаин обаче. Тези сфери вече бяха монополизирани от други, а и щеше да ми бъде трудно да навляза обратно в тях, без да разкрия предишната си самоличност. Не, този път си разработих моя ниша в един много по-прогресивен пазар на наркотиците.

— Новите наркотици. Широко отворена територия за нови предприемачи. Онова, което изпробвахте върху мен миналата вечер, да не беше някой от новите ви продукти?

— Интересно нещо, нали? Трябва да се дообработи, но почти е готово. Трябва да стане много популярно между тези, които искат да се напият, без да им се налага да страдат от махмурлук на другия ден. Когато го използвахме върху вас, искахме да се напиете толкова, че да загубите съзнание, след като паднете в басейна.

— Така че смъртта да прилича на нещастен случай.

— Точно така. Най-прекрасното нещо в тези така наречени „маркови“ наркотици, както ги назоваха медиите, е, че са създадени изцяло в лабораторни условия. На човек не му трябва земя, за да отглежда суровината, или пък огромни армии от селяни за събиране на реколтата. Те са създадени от лаборанти, които работят с най-последната дума на техниката. Освен това са безкрайно разнообразни. Молекулярната структура на някои от тях просто се променя и — хоп, получава се цял нов продукт. Тази гъвкавост прави почти невъзможно властите да проследят откъде идва наркотикът. В момента, в който разпознаят един вид, той изчезва от пазара и друг заема неговото място. Даже не могат да пишат и законите толкова бързо, че да обявяват новите продукти за незаконни.

Мърси се размърда неспокойно; щеше й се Гладстоун да приключи с тържествуващото си самохвалство. Започна пак да крачи насам-натам из хранилището, докато не забеляза Крофт да я гледа с леко неодобрение.

— Чух някои от моите последователи да казват, че били видели призрак по време на пожара онази нощ — отново върна темата изведнъж Гладстоун. — Няколко от тях изпаднали в паника. Мнозина хукнали в пламъците в идиотски опит да ме спасят или да умрат с мен. Ама че глупаци! Повечето са били вече толкова здраво надрусани или изпаднали в истерия, че не са знаели въобще какво правят. Но ги чух да крещят нещо за някаква фигура, която ту се явявала, ту изчезвала в мрака. Казаха, че сте им правили знаци да отидат при вас.

— Някои от тях наистина дойдоха при мен — каза Крофт.

— Какво направихте с тях?

— Изпратих ги по домовете им.

— Колко щедро и благородно! Добре ли ви платиха за работата през онази нощ, Фалконър? Просто от любопитство питам. Чудя се какви ли пари трябва да получава човек с вашата необичайна професия. Тъкмо ми хрумна, че ще ми трябва нов шеф по сигурността след тази вечер. Госпожица Аскейниъс не се оказа от голяма полза. Трябваше да се сетя навреме, че не бива да разчитам на една красива жена, но отначало останах впечатлен от най-различните й дарования. Доста умения бе усвоила, опитвайки се да докаже, че не е просто едно хубаво личице. Но боя се, че в крайна сметка тя си е единствено това: хубаво лице. Сега ще трябва да й търся заместници.

— Повярвайте ми, Гладстоун, не бихте могли да си позволите лукса да ме наемете.

— Боях се, че ще реагирате точно така. Е, беше просто една идея. Последни един-два въпроса, господин Фалконър, а после наистина ще трябва да тръгвам. Как ме намерихте този път?

Крофт не отговори.

Мърси си спомни за микрофилма, който бе изпратила адресиран до себе си, и започна да му обяснява шепнешком, но Гладстоун отново заговори.

— Чрез книгата, нали? Не са много хората, които биха могли да ме проследят, използвайки само тази проклета книга като следа. Повечето не биха си направили труда да опитат дори, защото биха решили, че съм мъртъв. След три години кой би си помислил, че някой ще забележи появата на тази книга отново на бял свят? И даже ще се притесни кой е купувачът, пожелал да я получи? Бях сигурен, че вече няма страшно, ако я купя. Прекалено сигурен бях, а и толкова много ми трябваше.

— Защо — тихо попита Крофт, — какво има в тази книга, че ви накара да рискувате разкриването на новата си самоличност?

— Ключът към огромна власт, господин Фалконър. Без нея щеше да ми се наложи да похарча много повече пари и да пропилея много повече време, за да достигна до тази власт. А сега ще я получа веднага. Като че ли никога не ми достига властта, която имам. Нямам никакъв проблем да бъда въздържан при яденето, пиенето и сексуалните си нужди. Но когато става дума за власт, като че ли нямам утоляване. Сега, когато имам „Долината“ отново, ще опитам да задоволя тази своя жажда.

— Как се спаси „Долината“ от пламъците онази нощ, Грейвз?

— Повярвайте ми, много време съм разсъждавал по същия въпрос. Определено нямах време да я взема от библиотеката. Прекалено зает бях да спасявам собствената си кожа. Предполагам, че един от последователите ми в крайна сметка не е бил тъй наивно очарован от мен, както съм си мислил. Трябва да е бил някой от приближените ми, някой, който е подозирал важността на точно тази книга.

Но след като вече я е взел, очевидно не е могъл да разбере каква е нейната тайна и в крайна сметка тя е била продадена. После се е оказала в някакъв сандък, пълен с евтини книги. Вероятно е била продадена за една стотна от стойността си. И тогава госпожица Пенингтън я е намерила и обявила за продан в каталога. Интересна шега на съдбата, нали, Фалконър?

— Няма шеги на съдбата, има само затворени кръгове.

— Вие сте интересен човек, Фалконър. Как ми се ще да бяхме прекарали повече време в обсъждане на уникалната ви лична философия. Но не разполагам с това ценно време. Като че ли разговорът ни доста се проточи. Трябва да тръгвам. Дано вие двамата си прекарате добре в хранилището. Така краят ще настъпи малко по-бавно. Климатичната инсталация ще филтрира малко от дима известно време, преди да спре да функционира. Но ако загубите търпение и искате да приключите с всичко много по-бързо, моля, заповядайте и по всяко време отворете вратата на хранилището, за да излезете.

— И веднага вие или Изабел ще ни пуснете по малко олово в мозъка? — попита Крофт.

Гладстоун се засмя с онзи плътен, омайващ смях, който винаги запленяваше околните.

— Казах ви, Фалконър, никакви куршуми. Не, аз ще използвам метода, който така умело демонстрирахте преди три години. Да видим дали ще ви хареса да попаднете в центъра на огнена буря. Вълнението е рядко срещано, повярвайте ми. Човек като вас, който очевидно е направил професионална кариера от това винаги да ходи по ръба на опасностите, може да сметне за твърде интересен подобен край на своята кариера.

— Ще запалите къщата просто за да се отървете от нас? — попита Крофт. — Малко крайно ми изглежда.

— Не съвсем. Не и като си помислите какви биха били последствията. Миналия път вие работехте за някой друг, Фалконър. Иначе нямахте никаква причина да тръгнете да ме търсите. Вие всъщност сте един наемник. Нямам друг избор освен да сметна, че и този път работите за някого. За правителството най-вероятно. Това без съмнение е поредната възложена ви операция. Като се отърва от вас, няма да се отърва от този, който ви е изпратил, който и да е той. Трябва да бъда подготвен за възможно най-лошото. Така и съм направил. Трябва да унищожа всичко този път, за да мога да уверя шефа ви, че следите още веднъж водят до задънена улица. Докато чакахме пристигането ви тази вечер, двамата с Изабел опаковахме някои от най-ценните ми вещи. А аз още разполагам с банковата си сметка в Швейцария, разбира се. Лабораториите ми по цял свят все още работят и когато се свържа с тях под нова самоличност, те ще са станали истински концерн. Този път бях подготвен за катастрофата, Фалконър. Научих се на това от вас.

Последва тишина. Крофт напрегнато се вторачи в тон-колоната, сякаш щеше да успее да разбере дали Гладстоун още е там. Чу се шум от движение и някакво драскане иззад решетката. Последва глухо тупване. След това пак настана тишина.

— Мисля, че тръгна — каза Крофт и се отдели от стената.

— Какво искаше да каже с това за огнената буря? — Мърси спря да крачи из помещението и отиде до движещия се рафт.

— Сигурно има някаква система, която може да разруши цялата къща до основи. Този път ще се постарае да не остави абсолютно никакви улики след себе си.

— Какво беше това ужасно тупване, което чухме преди малко? — притеснено попита Мърси.

Заглушена експлозия пред вратата на хранилището прекъсна всякакви по-нататъшни въпроси. Мърси се завъртя рязко, втренчила поглед в здраво затворената врата. Секунди по-късно се чу втора, по-слаба експлозия. Последва тишина.

— Крофт, нека проверим дали тези полици наистина водят към някакъв изход. Веднага. Моля те!

Той кимна и отново сложи ръка върху рафта.

Мърси пак хвърли поглед към вратата на хранилището.

— Крофт?

— Да? — Сега той работеше бързо.

— Току-що разбрах какво може да е било това тупване.

— Боях се, че ще стане така — измърмори Крофт.

— Беше Изабел, нали?

— Кажи си, че Грейвз просто е проявил лоши маниери — посъветва я Крофт.

— Трябва да видим дали тя е отвън — настоя Мърси.

— Да не си полудяла? Отвън се чуват такива неща, все едно е започнала Третата световна.

— Но, Крофт…

— О, по дяволите. А пък аз си мислех, че бързаме. — Но Крофт се бе изправил и вече отключваше хранилището. — Един бегъл поглед и това е всичко.

Вълна от непоносима горещина и дълги ивици дим ги чакаха от другата страна на вратата. Тропическата градина представляваше стена от пламъци. Мърси погледна навън през тесния отвор на вратата.

— Мили боже! — ужасено прошепна тя.

— Гладстоун е сериозен човек. — Крофт започна да затваря тежката врата.

— Почакай — извика Мърси. — Ето я там на пода. Това е Изабел. Виждам я.

Крофт проследи погледа на Мърси.

— Според него не се е оказала особено полезна. Склонен съм да се съглася.

— Чакай, може още да е жива. Трябва да проверим. Само една секунда ще отнеме. Тя лежи точно пред вратата. — Мърси се опитваше да се провре край него.

— Мърси, нямаме време да правим услуга на Изабел. Вероятно е мъртва.

— Няма как да я е застрелял. Каза никакви куршуми, помниш ли? Вероятно просто я е ударил с нещо по главата. Онова тупване, което чухме, е било от тялото й. Отвори вратата. — Мърси здраво натисна стоманената плоскост.

Крофт се поколеба за момент, а после изруга и открехна вратата няколко сантиметра. Горещината ставаше все по-силна, но Мърси знаеше, че на този етап димът е най-опасен. Тя притисна крайчето на ризата си до носа си и направи крачка навън. Сграбчи крака на Изабел и я задърпа навътре. После Крофт се появи до нея и без всякакво усилие прехвърли припадналата жена в хранилището.

В момента, в който Изабел бе вътре, Крофт затвори вратата с трясък и бързо се наведе над нея. Мърси клекна до него.

— Жива ли е? — попита Мърси.

— Жива е.

— Тогава ще трябва да я вземем със себе си.

Крофт въздъхна и се изправи на крака.

— Знам. Нека да видим какво има от другата страна на рафтовете.

Той бутна металната подпора настрани. Чу се звук като от смазан механизъм и внезапно половината стена беззвучно хлътна навътре. Пред тях се простираше дълъг тъмен тунел. В хранилището започна да нахлува студен чист въздух.

— Нищо няма да виждаме — тихо каза Мърси. — Даже твоето нощно зрение не може да е толкова добро.

Крофт коленичи до Изабел и бързо претърси джобовете на парашутния й костюм.

— За наш късмет Изабел е един добре подготвен пилот. Има малко фенерче у себе си.

В този момент Изабел изстена и се закашля. Крофт я вдигна и я преметна през рамо.

— Аз ще я нося и ще вървя напред. Бъди неотлъчно зад мен, Мърси!

— Повярвай ми, нямам намерение да се влача на разстояние от теб.

— Радвам се да го чуя.

— Напомни ми да ти кажа за микрофилма, като се измъкнем оттук.

— Какъв микрофилм? — Той насочи фенерчето по дългия скалист тунел.

Все пак има нещо, за което още не е успял сам да се досети, помисли си Мърси.

— Крофт, направо не знаеш какво удоволствие ми доставя от време на време да те изненадвам.

— Какво искаш да кажеш с това „от време на време“? Та ти го правиш най-редовно.

— Но единствено за твое добро — най-искрено му обясни Мърси.