Джейн Ан Кренц
Среднощни тайни (17)

СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

— Не ми харесва, Крофт. Никак, ама никак не ми харесва. — Мърси крачеше нагоре-надолу пред него, сърдито сключила вежди. Не за първи път се опитваше да го вразуми с разпалени увещания. Прекара цял следобед в разправии по този въпрос. Вече бе време за вечеря, а още не беше постигнала никакъв напредък. Той упорстваше, че ще се оправя с Гладстоун съвсем сам.

— Не е и нужно да ти харесва, Мърси. Аз съм този, който ще се занимава с нещата отсега нататък. — Бе се изтегнал на леглото, като главата му бе подпряна от цяла купчина възглавници, с ръце на тила.

Водеха този спор за неизвестно кой път, но в гласа му все така се долавяше непоклатимо търпение. Бе убедена, че това безкрайно търпение вече й лази по нервите не по-малко от безкрайния му инат.

— Това е глупаво. Направо ненормално. Трябва да се обадим на ченгетата на секундата.

— Не.

— Какво имаш против ченгетата? Ние си плащаме данъците, за да могат да се справят с такива нарушители.

— Те не могат да се справят с Гладстоун. Не можаха да го пипнат, когато беше Еган Грейвз, не могат да го пипнат и сега. Той е твърде добре защитен. Твърде внимателен. Очевидно пак е замесен в нещо толкова мръсно, колкото онази гадна сектантска история на Карибите, но ще се наложи да направя това-онова, за да го докажа.

— Но той вече действа незаконно. Изпрати Далас и Ланс да предизвикат катастрофа с нашата кола и да се убием по пътя — каза Мърси.

— Докажи го. Далас и Ланс бяха две наети момчета за всичко, които в свободното си време за разнообразие са обирали гостите на хотели. Ченгетата ще изкарат късмет, ако могат да докажат това. Но опит за убийство — в никакъв случай.

Мърси се извъртя внезапно и го погледна, сложила ръце на кръста си.

— Ти във всички представители на властта ли вярваш толкова малко, или просто не вярваш на самия закон?

— Казах ти, че не…

— … се разбираш добре с представителите на властта. Знам това. И искаш ли да знаеш защо? — посочи го с пръст тя.

Той й се усмихна, а в очите му блестеше странно любопитство.

— Защо?

— Защото си единак, затова. Хората, които са склонни да господстват във всяко положение, не желаят някой друг да господства над тях. Ти така и не си се научил от време на време да се отпускаш и да позволяваш някой друг да поеме ситуацията в свои ръце.

— Това е интересна теория. Да не би тази сутрин да ми даваше урок как да позволявам някой друг да взима ситуацията в свои ръце?

— Забрави за тази сутрин. Още не съм приключила с наблюденията си върху теб — заплашително изрече Мърси.

— Така ли?

— Точно така — измърмори тя и пак закрачи неспокойно. — Не само че си доминираща личност, но и толкова добре се владееш. Живееш в своя собствена вселена, която просто от време на време влиза в сблъсък с реалния свят. Само когато абсолютно се налага, ти се опитваш да преминеш в този свят, където живеят хора като мен.

Той я изгледа странно.

— Затова ли ме наричаш призрак? Защото смяташ, че не съм част от твоя свят?

Тя въздъхна и се отпусна на леглото.

— Може би. Само че не си призрак, Крофт. Ти си истински, нормален човек като всички останали. Но си намерил собствено място в този свят, нали? Как успя да го направиш?

За нейна абсолютна изненада той отговори на този личен въпрос.

— Наложи ми се да намеря това място още много рано в живота си.

Мърси вдигна глава, умолявайки го с поглед да й обясни.

— Какво ти се е случило тогава, Крофт?

Той сви рамене.

— Не е нещо, което да не се случва с още много и много други деца. Но за мен то промени много неща.

— И какво е то?

Той се поколеба, очевидно в момента се бореше със стари емоции и спомени.

— Баща ми пиеше. Много.

— О, Крофт!

— Казах ти, че не е някакъв проблем, който се среща рядко. Мисля, че се опитваше да се поправи. Работеше каквото попадне: работник във фабрика, носач, берач — какво ли не. Оженил се за майка ми, когато била на осемнайсет и бременна. Но след няколко години мизерен живот тя решила, че не може да продължи така, и поела към ярките светлини на Лос Анджелис. Бил съм на пет или шест. Така и не я видяхме повече. Мисля, че баща ми започна да пие именно тогава. Докато растях, положението ставаше все по-тежко. Някой път наистина се отдаваше на запои и в такива случаи, когато потънеше в алкохол, той ставаше… опасен. Наистина. Като че ли пиенето освобождаваше целия му вътрешен гняв. Накрая се научих какво да правя: криех се, докато всичко приключи. Мисля, че го мразех.

Мърси преглътна, когато чу спокойния глас на Крофт при тези думи.

— Трябва да е било ужасно.

— Когато бе трезвен, се траеше. И двамата се издържахме един друг. Но започнеше ли да пие, да, наистина ставаше напечено. Мисля, че знаеше колко опасен става, като се напие, но не можеше да се контролира. Смятам, че го беше страх някой ден да не направи голяма беля.

— С теб ли?

Крофт кимна.

— Или това, или осъзна, че вече пораствам и някой ден мога да спра да се крия, когато пие. Мога да отвърна на насилието с насилие. Не знам какви са били причините за това, но през почивните дни започна да ходи за запоите си в града, не у дома. Радвах се, когато го видех да тръгва. Бях се записал в школа по самоотбрана. Отначало си рекох, че просто искам да мога да се защитя от баща си, когато е пиян. Но сигурно съм останал очарован от света на бойните изкуства и от философията за контрол над тялото и съзнанието, на която се основават. Намерих убежище в тренировките там в залата, намерих място, където мога да отида и да бъда силен.

— Друг свят.

— В известен смисъл. Инструкторът беше много добър, но ясно съзнаваше докъде стигат уменията му. Каза ми, че трябва да пътувам, да намеря други учители, които да ми помогнат да използвам всичките си заложби. Даде ми имената на хора, които биха могли да бъдат увещани да ме приемат за свой ученик. Нямах пари за такова пътуване и обучение. Чувствах се като в капан. Тогава реших, че няма какво да правя повече у дома. Щях да си тръгна даже и по-рано, но ме преследваше идиотската идея, че баща ми ще умре, ако ме няма там да се грижа за него. Но в деня, в който станах на осемнайсет и си стегнах багажа, той отиде в града и никога не се върна.

— Какво се случи?

— Забъркал се в някаква глупава, безсмислена свада зад кръчмата. Пречукали го заради няколкото долара в портфейла му и за бутилка евтино вино.

Мърси затвори очи, притеснена още преди да е чула края.

— Разбраха ли някога кой го е убил?

— Ченгетата не се занимаваха с този случай бог знае колко дълго време. — Гласът на Крофт пак бе преминал към онзи опасен безстрастен тон. — Баща ми просто беше поредният пияница, убит в тъмна улица. Всеки ден стават такива работи. Властите си имат по-важни дела, отколкото да разследват подобен тип престъпления.

Мърси осъзна, че до болка е впила нокти в дланите си.

— И си решил да търсиш извършителя, така ли?

— Никой друг нямаше да го направи. Мислех си, че мразя баща си, но след като беше убит, не можех просто да забравя, че ми е баща. Той беше направил, каквото можеше, за мен.

— И ти си решил да възстановиш справедливостта, като тръгнеш да търсиш убиеца?

— Намерих го. Не беше трудно. Просто отидох в квартала, където се навърташе баща ми, и започнах да задавам въпроси. Не знам защо, но хората говореха с мен.

— Надали са имали избор.

Крофт поклати глава.

— Не е това, което си мислиш. Не съм измъквал отговорите с бой. В онзи квартал имаше хора, които наистина искаха убиецът да бъде намерен. Моят баща не беше първата жертва. Те всички бяха потенциални жертви и добре го знаеха. Сигурно биха се уплашили да сътрудничат на ченгетата, но не ги беше страх от едно голобрадо момче, поискало да разбере какво се е случило със собствения му татко. Дадоха ми помощта, от която се нуждаех. И аз намерих човека, който бе забил нож в баща ми.

— Какво стана с убиеца? — Мърси не бе съвсем сигурна, че иска да чуе отговора.

Крофт я погледна хладно, някак равнодушно.

— Не го убих.

— Почти, но не съвсем?

— Не съвсем. Оставих го в безсъзнание на стълбите пред полицейското управление. Освен това оставих и достатъчно уличаващи го предмети в джобовете му, за да го свържат с убийството на баща ми и на още двама случайно преминаващи оттам хора.

— Откъде получи тези веществени доказателства?

Крофт сви рамене.

— Той още носеше със себе си някои от нещата, които беше взел от жертвите си. И ножът, с който бе убил баща ми, също беше у него. Не беше най-умният убиец на света. Ченгетата бяха повече от доволни да приключат с три случая на убийство наведнъж, без всъщност да е имало някакво истинско усилие от тяхна страна. Не се опитаха да търсят под вола теле. Даже успяха да изкопчат признание от онзи. Справедливостта, тъй да се кажа, бе възстановена.

Този път Мърси не се притесни от открития му поглед, вперен в нея.

— Затворен кръг.

Устните на Крофт се извиха в лека усмивка.

— Да.

— После какво стана, Крофт? — Стараеше се гласът й да звучи равно, въпреки че стомахът й се бе свил на топка от напрежение.

— Научих нещо за самия себе си, докато вървях по дирите на отрепката, убила баща ми. Нещо, което може би щеше да е по-добре да не научавам. То ме уплаши.

— Нека да предположа — тихо изрече Мърси. — Мисля, че си открил две неща. Първото е било, че можеш да се справяш с такава работа. Наистина си намерил убиеца и си отмъстил. Успял си сам да направиш това, което обществото не е направило. Второто нещо, което си научил, е, че всъщност си сметнал това ново призвание за… интересно. Дали това е думата?

Очите му не се отделяха от нейното лице.

— Запленяващо, по-точно. И имах дадености да напредна. След като намерих човека, убил баща ми, в известен смисъл знаех, че съм открил самия себе си. Трябваше да науча още. Но имах проблем с парите. Така че отидох в армията и тогава именно осъзнах, че не се разбирам много добре с властите, особено със сляпата, бюрократична, безчувствена власт, която повечето време работи без всякакъв смисъл и логика. Но в армията можех да тренирам, а аз точно това исках много.

— А после?

— Моите природни дадености не останаха незабелязани — сухо рече Крофт. — Поканиха ме да работя за една специална част, но съвсем скоро разбраха, че от мен не става особено добър член на група. Така че като ми свърши договорът, взех спестените пари и тръгнах да търся някои от списъка, който старият ми инструктор ми бе дал. Намерих неколцина. Пътувах и учех и всичко бе опасно в една или друга степен — или умствено, или емоционално, или физически. Но трябваше да се науча как да контролирам нещата, които усвоих, и не спрях дотам. Прилагах на практика наученото. Тогава имаше желаещи да се възползват от моите умения. Безкрайно много желаещи.

Мърси се усмихна пряко волята си.

— Недей да си губиш времето, като се опитваш да ме сплашиш с разни завоалирани намеци за това колко си опасен, Крофт. Не ми минават. Прекалено добре те познавам.

— Не те е страх от мен, нали? — тихо попита той. — Никак не те е страх. Чудя се защо ли е така. А си толкова миниатюрна и крехка.

— Само защото съм по-дребна на ръст, не означава, че съм крехка. Не ме е страх от теб, защото макар и да се интересуваш от това как да използваш докрай физическата сила, ти не си луд. Никога не губиш контрол. Просто си в мир и равновесие със самия себе си и своята природа. В известен смисъл си най-цивилизованият мъж, когото някога съм срещала.

Крофт затвори очи и облегна глава на стената зад леглото.

— Не си създавай такава романтична представа за мен, Мърси.

— Не си създавам романтична представа. Опитвам се да те разбера.

Миглите му се вдигнаха, разкривайки издайническия глад в очите.

— Защо?

— Вече ти отговорих на този въпрос. Обичам те.

Той се изправи с бързо, но плавно движение, а очите му бяха пламнали от вълнение.

— Мърси, не знаеш какво говориш в момента.

Телефонът иззвъня пронизително. Мърси посегна да го вдигне.

— Разбира се, че знам какво говоря. Не съм чак такава глупачка.

— Мърси?

Не му отговори, тъй като в момента слушаше познатия глас от другата страна на линията.

— Здрасти, Дори, как вървят нещата? Има ли някакви съобщения за мен?

— Току-що записах едно — спокойно рече Дори. — Чакай секунда да намеря листчето. Ето го. Някой си господин Глад ми звънна. Това ли е човекът, който ти чакаше да се обади?

Господин Глад. Погледите на Мърси и Крофт се срещнаха. Това трябва да е Гладстоун. В този момент Мърси разбра, че всъщност не бе очаквала наистина да се свърже с тях. Очевидно се е надявала на невъзможното.

— Да, Дори, това е човекът. Какво помоли да ми предадеш?

Крофт обикаляше около телефона като сокол, като че ли всеки момент с най-голямо удоволствие би грабнал слушалката от ръцете й. Подаде й химикалка и листче със знака на мотела.

— Запиши всичко.

Мърси кимна, внимателно заслушана.

— Само едно кратко съобщение — каза Дори: — че трябва да му се обадиш на този телефон. — И тя бързо издиктува номера. — Записа ли?

— Записах. Благодаря ти, Дори.

— Ей, какво става там? Мислех си, че тази сделка е уредена вече.

— И аз така си мислех — отвърна Мърси с въздишка.

— Сигурно това е обичайно за преговорите в бизнеса с редки книги, а? Предложения и контрапредложения и най-различни тактически маневри. Вълнуващо, нали?

— Да — тихо отвърна Мърси, — много вълнуващо. — Тя затвори телефона и се втренчи в Крофт, стиснала записаното съобщение в ръце.

— Той иска да се обадим.

Крофт грабна бележката от нея.

— Още е в имението.

— Откъде разбра?

— Проверих номерата на телефоните, докато бяхме там. Този е един от тях. Няма го в телефонния указател естествено, но даже и хора, които се притесняват, че някой може да научи телефонния им номер, въпреки всичко допускат грешката да го изписват на апарата, където всеки гостенин може да го види.

— Навярно Гладстоун изобщо не се е притеснявал, че телефонният му номер може да попадне в ръцете на неподходящ човек.

Крофт рязко кимна.

— Той е на доста закътано място тук, в планините, в компанията само на двама-трима внимателно подбрани хора. Сигурно е научил добре урока си за рисковете да се доверяваш на множество съмнително верни до смърт последователи. Мисля си какви ли игрички играе с тази художническа колония, която управлява.

— Мислиш, че това е прикритие на някоя незаконна история?

— Мисля, че това е прикритие на нещо много доходоносно. В душата си Гладстоун все още си е Грейвз. На него му трябват власт и пари. Много власт и много пари. Вече се е научил как да ги постига. Използва тези художници за нещо. Постановката силно напомня на Карибите преди години. Доходоносната част в целия бизнес сигурно и този път е свързана с наркотици, точно както тогава. Гладстоун е най-добре запознат с тях. Сега поне знаем със сигурност къде е. И го принудихме да направи първата крачка. Така е малко по-уязвим. — Крофт погледна листчето в ръката си. — Значи иска да му се обадим, така ли?

— Точно както ти каза.

— Да. — Крофт посегна към телефона. — Нека не го караме да чака.

Видя напрегнатото изражение на Мърси, докато той набираше номера от листчето. Тя се страхуваше. Не от него, а от това, което предстоеше да се случи. Сигурно вече се досещаше за логичното продължение на тази смъртоносна игра. Много му се искаше да уталожи тези нейни страхове, но бе невъзможно сега. Нещата бяха стигнали прекалено далеч, за да се връщат назад. Тя явно го разбираше, но това като че ли в никакъв случай не намаляваше страха й от последната развръзка.

Телефонът звънна само веднъж. Вдигна Изабел и нейният нисък дрезгав глас звучеше ясен и сдържан.

— Ало?

Тя знае кой се обажда, помисли си Крофт.

— Искам да говоря с Гладстоун. — Нямаше никакъв смисъл да разкрива, че знае за Еган Грейвз. Сега целта бе Гладстоун да се увери, че Крофт е просто един отчаян смелчага, докопал най-голямата сделка в живота си.

— Очаквах обаждането ви, господин Фалконър. Само момент.

Значи дотук с интимното използване на първото име. Крофт изчака мълчаливо, докато топлият, очарователен глас на Гладстоун прозвуча по линията.

— Ах, господин Фалконър. Защо решихте да ми навлечете всичките тези неприятности?

— Не можем всички да се родим богати, Гладстоун. На някои от нас се налага да се възползват от възможностите, които изскачат на пътя им. Да разбирам ли, че искате да си получите книгата обратно?

— Съвсем правилно сте ме разбрали. Аз съм разумен човек. Имате ли някаква определена цифра наум?

— Имам една доста голяма цифра наум.

— Така си и мислех. Тази книга е много важна за мен, господин Фалконър, и вие трябва да сте се досетили досега. Има голяма сантиментална стойност.

— За първи път в живота си чувам някой да нарича порнографията сантиментална, но явно за всеки влак си има пътници.

— И каква точно е цената, която сте дали на моята книга?

— Петдесет хиляди.

По линията се възцари тишина.

— Никак не страдате от скрупули, господин Фалконър.

— Мърси ми каза, че нямало много останали екземпляри от точно тази книга. Мисля, че сте се възползвали от младостта на госпожица Пенингтън при първите преговори.

— И тя е упълномощила вас да преговаряте този път, така ли? — попита Гладстоун.

Крофт погледна към Мърси.

— Нека просто да речем, че остави всичко в мои ръце.

— Изабел беше права. Вие с госпожица Пенингтън явно наистина сте се побъркали един за друг. Колко странно. Е, междувременно ние с вас ще трябва да постигнем някакво споразумение. Аз мога да ви дам тази сума, господин Фалконър. В брой. Колко скоро можете да стигнете дотук с книгата?

— Искате да се върна пак в имението?

— Изабел може да ви посрещне, където пожелаете, с хеликоптера.

— Не, благодаря. Предпочитам сам да пристигна. Не би ми се искало Изабел да ме вози обратно през планините, след като двамата сме приключили със сделката. Ще бъда при вас призори.

Последва още една пауза от страна на Гладстоун, след това той с равен глас попита:

— На какво разстояние сте оттук?

— Достатъчно далеч сме.

— Не можете ли да дойдете по-скоро?

— Боя се, че не. Предстои ми дълго шофиране. Най-рано призори мога да стигна до имението ви. Помолете Изабел да донесе парите на първата бариера при изгрев слънце. Ще я чакам там.

— С книгата, предполагам.

— На мен ми трябват само парите, Гладстоун. Вие ще си вземете книгата. И без това не е от тези, по които си падам.

— О, сигурен съм, че е така. Без съмнение вие предпочитате по-съвременна версия на този тип литература.

Крофт долови прокрадналата се нотка от пренебрежително презрение в гласа на този човек. Гладстоун се бе поддал на собствения си снобизъм, осъзна Крофт, макар че не му бе ясно как човек може да бъде сноб по отношение на еротична литература.

— Никой друг не искам при бариерата освен Изабел, Гладстоун.

— Никой друг не би могъл да ви посрещне освен Изабел или аз самия. Ланс и Далас са в ръцете на властите, както съм сигурен, че много добре знаете.

— И вие няма да ги измъкнете под гаранция, така ли?

— Как, двама крадци, които злоупотребиха с моята щедрост? — Тази мисъл явно отвращаваше Гладстоун. — Не знаех, че и двамата са имали полицейски досиета, когато ги наех. Бях много шокиран, когато шерифът ми съобщи това.

— Представям си. Сигурно всички много ви съжаляват. Така че ченгетата не се притесняват за някаква евентуална връзка между вас и тях?

— Властите разбират, че аз съм просто един невинен измамен работодател. Явно Далас и Ланс са ограбили мотела преди няколко вечери. Опитали се да пробутат някакви глупости за това, че аз съм ги бил пратил, но шерифът не им повярвал и за минута дори. Боя се, че собственото им минало работи срещу тях.

— Защо ли това никак не ме изненадва?

— Историйката, която разказали на шерифа, за това как се озовали вързани в онзи мъртъв град обаче, беше много по-интригуваща — замислено продължи Гладстоун. — Заявили, че били тръгнали да преследват крадец из планината и че този човек изчезнал в Дрифтърс Крийк. Като спрели да го търсят, не могли да намерят нищо друго освен призраци. Много малко си спомнят от цялата случка. Аз, разбира се, информирах шерифа, че Ланс и Далас отново са действали единствено на своя глава. Намекнах обаче, че може да има намесен и трети човек и че най-вероятно става дума за разчистване на сметки между крадци. Това би могло да обясни как двамата мои служители са се озовали с уличаващи ги доказателства у себе си.

— Значи шерифът в момента търси трети крадец?

— Успокой се, Фалконър, не мисля, че се е разтърсил бог знае колко активно. Той реши, че този човек трябва да е напуснал района, след като е зарязал двете си приятелчета. Шерифът е доволен, защото си мисли, че злосторникът вече не е на неговата територия.

— Значи всичко е приключено.

— Обичам нещата да са приключени, господин Фалконър.

— Аз също — рече Крофт. — Гледайте Изабел да се яви до онази бариера призори. — Затвори телефона, преди Гладстоун да успее да отговори.

Мърси седеше на леглото, очаквайки да чуе подробностите. Ръцете й бяха притеснено сключени на скута й, а очите й — разширени от вълнение.

— Е? — попита веднага тя.

— Всичко е наред, що се отнася до Гладстоун. Мисли, че съм крадец на дребно, който иска да му върне „Долината“ срещу петдесет хиляди.

— Това не може да се нарече дребна сума.

Крофт сви рамене.

— Трябваше да назова достатъчно голяма сума, за да го убедя в сериозните си намерения, но не толкова огромна, че да заподозре, че се досещам колко безценна е книгата за него. Петдесет хиляди не е невероятна сума за човек като Гладстоун.

— Всичко е относително — с въздишка се съгласи Мърси. — Аз бих могла да открия още две книжарници с толкова пари.

— Не всичко е относително. Някои неща са абсолютни стойности.

— Знам. Добре приготвеният чай, честта и отмъщението.

— И любовта.

Тя не отвърна, но напрегнато се взря в очите му.

— И какво сега? Чух те да казваш, че ще се срещнеш с главозамайващата Изи призори. Няма да ти е нужна цяла нощ, за да се върнеш през планините. Пътят е най-много четири часа. Повярвай, броила съм всяка минута снощи. Ако тръгнеш сега, можеш да стигнеш там до осем тази вечер.

— Мислех си да стигна там около девет. Предпочитам да работя при пълна тъмнина.

Мърси дълбоко пое дъх.

— Ти всъщност нямаш намерение да се срещаш с Изабел до онази бариера сутринта, нали? Ще се опиташ да проникнеш в имението тази вечер.

— Искам всичко да е приключило до сутринта — каза Крофт. После я изчака да осъзнае напълно значението на тези думи.

— Ами Изабел?

— Изабел изобщо не ме интересува. Трябва ми Гладстоун.

— Сигурен ли си, че той е Грейвз? — тихо, но настоятелно попита Мърси.

— Сигурен съм. Даже и да не беше Грейвз, щеше да се наложи да се разправя с него сега.

— Защото изпрати Далас и Ланс да ни убият?

— Защото вероятно беше решил да убие и теб, след като аз пострадам при онзи „нещастен случай с удавяне“, и защото определено изпрати Далас и Ланс да те убият, след като избягахме от тържеството. — Крофт се изправи на крака. Мърси вероятно не разбираше, че в момента, в който бе заповядал на Далас и Ланс да се отърват от нея, Гладстоун сам си бе подписал смъртната присъда. Даже и да не беше сигурен сега, че Гладстоун е Грейвз, Крофт пак щеше да действа по същия начин. Знаеше, че вече не преследва Гладстоун само заради неуредените сметки с него отпреди три години. Сега имаше много по-непосредствена, много по-неотложна причина да се добере до него.

Тази причина бе Мърси Пенингтън, която вече два пъти каза, че обича Крофт Фалконър.

— Крофт? — Мърси го наблюдаваше притеснено.

— Имам един час, преди да тръгна, Мърси. Искам да се концентрирам. Трябва да проясня мисълта си.

— Да, но какво ще стане с мен?

— Тук ще си в безопасност. Никой не знае, че си в този мотел.

Тя подскочи и безпокойството на лицето й веднага бе заменено от гняв.

— Не говоря за безопасността си. Искам да дойда с теб.

Това го стресна.

— В никакъв случай. И без това вече бе изложена на достатъчно опасности заради мен. Нямам намерение да те вземам със себе си.

— Но, Крофт, досега участвах във всичко. Не искам да те оставя сам да довършиш нещата.

Разбра, че тя говори съвсем сериозно, и бе смаян, че можеше даже да й мине през ум да тръгне с него.

— Забрави това, Мърси. В тези неща съм най-добър. И винаги действам сам.

— Може да имаш нужда от помощ.

— Не!

— Дявол да те вземе, винаги си толкова сигурен в себе си. Толкова самонадеян. Мислиш си, че всичко можеш да направиш сам, нали? Че не ти трябва никой — или поне никога не би признал, че имаш нужда от някой. Това съвсем скоро ще се промени, Крофт.

То вече се променяше, но той не знаеше с какви думи да й го каже.

По-късно, обеща на себе си Крофт. По-късно ще й каже, че тя пренарежда целия му свят, завърта го около друга ос, намира връзката между измерението, в което съществува той, и нейния свят. Нямаше време да й го каже сега и освен това все още не можеше да го обясни напълно и на себе си.

— Ще поговорим, като се върна, Мърси.

— Искам да дойда с теб — настоя тя.

— Не! — поклати глава той.

От безпомощното й изражение разбра, че вече е приела неизбежното.

— Толкова си упорит. Толкова арогантен — прошепна тя.

— Налага се да бъда такъв в момента, Мърси.

— О, млъквай и отивай да медитираш. Аз излизам да си взема още една кафе.

Тя се завъртя и затръшна вратата на стаята, преди той да успее да измисли подходящ отговор.

Крофт остана взрян във вратата доста време, а после отвори прозореца. Седна на килима и се остави слънчевите лъчи да го стоплят. Далечните звуци от уличното движение и откъслечните гласове долитаха през отворения прозорец, но Крофт ги изключи от съзнанието си. Можеше да изключи почти всичко наоколо, когато медитираше.

Но, този следобед му беше трудно да прогони от съзнанието си зелените очи, които отразяваха чувствата й тъй, както акварелът отразява светлината. Прекрасни, прозрачни очи, които един мъж можеше да чете като отворена книга.

Мърси му бе казала, че го обича, и той бе погледнал в очите й, когато го изрече. Крофт си повтаряше, че е преживяла прекалено силен стрес, за да е в състояние да осъзнае ясно собствените си мисли, но с това само се бе опитал да заблуди сам себе си. Осъзна го, докато седеше мълчаливо на пода, освобождавайки съзнанието си от всички странични мисли.

Повече не можеше да се съмнява в Мърси. Тя знаеше какво говори. Той бе видял увереността в очите й.

Тя го обичаше.

Крофт се опита да възприеме напълно тази мисъл, да я осъзнае, като я прехвърляше в съзнанието си и я разглеждаше така, както би разглеждал някое цвете, залез или морската шир призори. Искаше да усети какво означава да е обичан от Мърси. Искаше да го усети с всяка фибра на тялото си.

Той остави мисълта за любовта на Мърси да го обземе изцяло, да го изпълни, да го успокои и да извиси съзнанието му.

Крофт осъзна, че не бе познавал истинската любов досега през живота си. Може би затова не бе я признал пред себе си, бе се опитал да я отхвърли, когато усети, че пламва между него и Мърси. Бе смятал, че разбира любовта с интелекта си, че знае какви са нейните претенции и изисквания, но никога всъщност не бе вниквал в нейната мощ.

Но сега прие истината. Нямаше избор.

Влюбен бе в Мърси. Толкова влюбен в нея, колкото и тя в него. Това бе комбинация от страст, приятелство, уважение и вълнуващи стимулиращи спорове, когато не се съгласяваха един с друг по някой въпрос. Един затворен кръг.

Мърси принадлежи на него, а той на нея.

Най-сетне успокоен, Крофт премина към следващия етап в медитацията си. Време бе да събере цялата логика на проясненото си съзнание, цялата духовна мощ, която ще му бъде нужна през следващите няколко часа.

Времето минаваше. Но когато Мърси предпазливо отвори вратата на стаята след половин час, Крофт беше готов. Той извърна глава и я видя — колебливо застанала на прага с бяла хартиена торбичка в ръката.

— Донесох ти нещо за ядене. И чаша чай. Приготвиха го с чай от пакетче, но ги накарах първо да кипнат водата. Свърши ли с медитацията? — Извади две чашки от чантата и му подаде едната, а другата отвори за себе си.

— Свърших. — Той се изправи на крака; чувстваше се спокоен и същевременно в пълна готовност. Всичките му сетива бяха будни, готови да реагират, но сега бяха изцяло под негов контрол. Така се чувстваше винаги, когато изследваше границите на насилието и усещаше, за кой ли път, върховното вълнение от живота.

Така се чувстваше винаги, когато любеше Мърси, само че тогава имаше и моменти, в които тя го отвеждаше дори по-далеч. С нея можеше да загуби контрол и все пак да е сигурен, че е в пълна безопасност.

Крофт отвори чашата чай и отпи от нея.

— Обичам те, Мърси — спокойно изрече той.

Мърси едва не се задави с глътката кафе.

— Какво? — изхриптя тя, едва поемайки си дъх. Очите й се насълзиха от напрежението.

Крофт лекичко я потупа по гърба, без да отговаря на този спонтанен въпрос.

— Сега трябва да тръгвам. Ще изям сандвича по пътя. Ще се върна утре призори. Довиждане, Мърси.

Леко я целуна по устните и излезе, без да се обърне повече.