Джейн Ан Кренц
Среднощни тайни (12)

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА

Мърси изобщо не си и направи труда да протестира, когато късно следобед Крофт предложи да се качат горе, за да се облекат за разкошната вечер край шведската маса. Повечето от гостите бяха пристигнали с автобус, специално нает за случая. Представляваха екзотична групичка, очевидно си падаха по авангардни облекла, смели прически и ярък грим.

Няколко души веднага слязоха към басейна и тропическата градина и наоколо вече се разхождаха полуголи и съвсем голи Адамовци и Еви. Силният смях от басейна отекваше в цялата къща.

Далас и Ланс на смени докарваха новопристигналите от първата порта, където огромният автобус бе принуден да спре. Сега и двете симпатични „момчета за всичко“ бяха заети да правят коктейли и да довършват приготовленията за бюфета.

— Направо не мога да повярвам колко работа вършат Далас и Ланс в тази къща — отбеляза Мърси, докато Крофт я теглеше към тяхната стая. — Толкова е трудно човек да си намери добра прислуга. Трябва да попитам Еразмъс откъде е открил тези двамата. Не съм убедена, че Изабел върши толкова работа, но в края на краищата никой не може да бъде идеален. Къде отиваме?

— Да си вземем душ.

— Да не си се изпотил по време на въздушното пътешествие? — попита Мърси с някак прекалено меден гласец.

— Дали не долавям малко яд в гласа ти? — Издърпа я в банята, затвори вратата и пусна душа.

— Не ми се сърди, прекарах доста неприятен следобед — каза Мърси.

Той се облегна на мивката и скръсти ръце пред гърдите си.

— Разкажи ми за този следобед.

— Е, сигурно не е бил вълнуващ колкото твоят, но все пак си имаше и ценни моменти. Почти заспах в хранилището.

— Гладстоун пак те е водил там?

— Аха. И през това време успях да науча следната информация, която сигурно е напълно несвързана със случая и абсолютно ненужна. Гладстоун няма нито една камина в цялата къща, защото изпитва страх от открит огън. Освен това бе доста любопитен да научи нещо за теб.

Изведнъж вниманието му се изостри.

— За мен ли?

— В хранилището имаше един момент, в който толкова ми се доспа, че щях да задремя. Но Еразмъс просто не спираше да говори. Има много необикновен глас, забелязал ли си? А аз не можех да спра да го слушам. Чувах го, че ми задава въпроси за теб. Беше много странно усещане. Тогава си помислих какво ли е да те хипнотизират.

Крофт застана нащрек.

— Ти какво му каза?

— Нищо. Знаех си, че ще ме убиеш, ако му кажа и най-дребното нещо за теб. Дори само това ми стигаше, за да ме държи в напрежение.

Крофт се усмихна самодоволно.

— Съмнявам се дали би могла да ме предадеш, даже и да искаше.

— Не знам защо, но изведнъж не можех да откъсна погледа си от очите му. Реших, че са в същия цвят като на плувния басейн, когато подводните лампи са включени. После му казах, че искам чаша чай с лед и той — като учтив домакин — веднага ми я донесе. И толкова. Честно да ти кажа, не смятам, че има голямо значение, но бях сигурна, че ти ще намериш най-различни тайнствени и зловещи разгадки на случилото се. Толкова много си падаш по мелодраматичните обрати. Бях решила да те впечатля, като запомня до едно всичките най-важни заглавия в колекцията му, но тази сънливост ми попречи. Мога обаче да ти опиша някои от предпочитания та му при колекционирането на книги. — И тя бързо изброи заглавията и авторите, които беше имала възможност да разгледа.

— Интересно — коментира Крофт, когато Мърси привърши. — Определено предпочитанията му са различни, макар че заглавията са все така редки. Звучи ми като много по-обща колекция от онази на Грейвз.

— Ти още мислиш, че Гладстоун е Грейвз, нали?

— Шестото чувство ми казва, че са един и същ човек. Всичко обаче ни връща към „Долината“. Искам да хвърля още един поглед в онова хранилище довечера.

— Защо?

— Не ми дава мира. Това е най-обезопасеното място в къщата. Далеч по-охранявано, отколкото е нужно. Картините на Пикасо и Мондриан изобщо не се ползват с такава специална защита — а те, взети поотделно, са не по-малко ценни от книгите, — докато даже едно не толкова ценно заглавие, като „Долината“, се прибира в хранилището.

— Според мен прекалено много наблягаш на важността на хранилището — притеснено рече Мърси.

— Наблягам на важността му, защото според мен е очевидно, че и Гладстоун му обръща прекалено внимание, фактът, че може да се заключва и отвътре, също ме заинтригува. Това превръща хранилището в нещо като крепост в самата крепост. Последно убежище.

— Или затвор. — Мърси потръпна, като си спомни клаустрофобията, която я бе обхванала по-рано днес.

— Да — замислено се съгласи Крофт. — Крепост или затвор. Но ако Гладстоун наистина е Грейвз, той със сигурност се е погрижил при всички случаи да има начин за бягство. Този път трябва да е по-внимателен и предпазлив.

— Ако наистина става дума за Грейвз. А сега ми разкажи всичко, до последната подробност, за вашата разходка с хеликоптера. Изабел опита ли се да те свали?

Крофт наклони глава настрана.

— Ти откъде разбра?

— Инстинкт. Слава богу, че си тръгваме утре. Докато се усетиш, можеше да те отведе и на специална експедиция за търкаляне из дивите цветя. Какво ти каза?

— За какво?

— За Гладстоун. Хайде, Крофт, знам, че не сте си играли на „пускам, пускам кърпа“ с Изабел. Научи ли нещо интересно?

— Не, освен ако не смяташ за интересна новината, че Гладстоун явно е бил импотентен през последните три години.

— Не особено. Ти повярва ли й?

Крофт сви рамене.

— Защо да не й повярвам?

— Защо да не й повярваш? Ще ти кажа защо. И можеш абсолютно да ми се довериш. Изабел Аскейниъс не е от жените, които самоотвержено ще останат с някой мъж, от когото вече нямат полза в леглото. — Мърси почука с нокът върху мраморната повърхност на мивката и се намръщи на собствения си образ в огледалото. — Тя е умна жена, и освен това красива. Може да си намери някое друго готино старче, ако не получава от Гладстоун това, което й трябва.

— Може би получава от Гладстоун това, което й трябва. И може би това, което й трябва, не е секс — тихо изрече Крофт.

— Какво друго би могла да иска от него, освен секс и пари?

— На теб наистина не ти харесва тази жена, нали?

— Точно така.

Крофт се подсмихна.

— Ще ти кажа какво друго може да получи от Гладстоун. Уважение и власт.

Тези думи накараха Мърси рязко да вдигне глава.

— Уважение за какво?

— Например за уменията й като пилот. Днес следобед й казах, че е добър пилот, и ако някой я бе погледнал тогава, би рекъл, че съм я обявил за най-прекрасната жена на света.

— Ами власт? Каква власт?

— Не съм сигурен още, но едно ще ти кажа: тя е важна личност в този дом, Мърси. Не е просто част от украсата. Не забравяй, че именно тя ни намери онази вечер в басейна. Не Гладстоун реагира на причинената от теб тревога. Изабел го направи.

— И Далас.

— Вярно, но според мен можем да приемем, че Далас и Ланс са на дъното на стълбицата тук.

Мърси обмисли този въпрос.

— Добре, но не разбирам докъде ни отвежда това. И какво, ако Изабел е нещо повече от любовница на Гладстоун? Какво доказва това?

— Нищо. Просто е интересно парченце от мозайката. — Крофт отстъпи от мивката, потривайки замислено брадичката си. — Като че ли няма да е зле да се обръсна, а?

Мърси не можа да се сдържи.

— Изабел да не би да се е оплакала от наболата ти брада?

— Не. — Крофт започна да разкопчава ризата си.

— Крофт, кажи ми какво стана, след като Изабел се опита да флиртува?

— Нищо. — Той си свали ризата и посегна към принадлежностите си за бръснене в шкафчето.

— Абсолютно нищо?

— Абсолютно нищо.

— Това е хубаво — рече Мърси явно доволна.

Улови погледа й в огледалото и повдигна вежди.

— Вярваш ли ми?

— Естествено. В някои отношения, Крофт, човек може напълно да ти се довери.

— Но в други?

— В други отношения се изплъзваш като истински призрак. Честно казано, понякога наистина приличаш на призрак.

— Така ли?

— Аха. Единственото нещо, което ме кара да си мисля, че не си, са някои части на тялото ти. — Тя нарочно плъзна преценяващ поглед по тялото му под токата на колана, но сама усети как бузите й се зачервяват, когато тръгна към вратата. Наистина не я биваше много в този тип сексуални провокации. Единствено мисълта, че Изабел си е позволила да флиртува с Крофт, я доведе до такава дързост. Вече съжаляваше за това, което каза.

Ръката на Крофт се стрелна като змия и я стисна за шията без всякакво предупреждение. Той я дръпна обратно към себе си и я целуна по устните. Езикът му мина между зъбите й, а пръстите му затанцуваха изкусително под косите й, Мърси чу собственото си тихо стенание и разбра, че Крофт също го е доловил. Когато я освободи от прегръдката си, тя бе останала без дъх. Очите му блестяха, когато се наведе над нея.

— Не съм призрак, Мърси. Щом всичко свърши, с най-голямо удоволствие ще ти дам да се увериш в това.

Мърси избяга от банята. Трябваше да помоли Изабел да й даде един-два съвета по въпроса.

 

 

В десет часа тази вечер тържеството на Гладстоун вече беше в пълен разгар. Мърси се разкъсваше между приятно вълнение и едно определено обезпокояващо усещане. Никога не беше виждала нещо, което дори да напомня на тази тълпа, макар да бе отраснала в Калифорния. Както Крофт бе отбелязал по-рано, очевидно бе живяла доста защитен живот.

По някаква необяснима причина най-много я притесняваше нивото на шума. От скъпа музикална система се лееха модерен джаз и рок по всичките три етажа на къщата, но това, поне за Мърси, не беше най-важният проблем. Все по-гръмкият смях и вдигащите се децибели на разговорите наистина бяха започнали да я безпокоят. Изобщо не разбираше как някой би успял да води нормален разговор в салона или на първия етаж.

Тя наистина дочу няколко подхвърлени коментара за достойнствата на произведенията на изкуството, които изпълваха къщата, но реши, че това не може да бъде определено като разговор. На практика говорещите се интересуваха единствено от личните си изказвания. Мнението на другите хора очевидно би ги раздразнило и разсеяло от собствените им дълбокомъдрия.

Изглеждаха доста странна, егоцентрична групичка — почти като актьори в невероятните си, ефектни облекла и очевидно огромната си нужда да привлекат цялото внимание върху себе си.

Виното и концентратите се лееха на воля, но Мърси подозираше, че не само това допринася за общото веселие. Тук-там долавяше острата миризма на марихуана заедно с още по-трудни за различаване аромати. Доста хора се измъкваха незабелязано от стаята и се връщаха след малко, обхванати от неестествена еуфория.

Крофт може да ме смята за наивна, реши Мърси, но не съм глупава. Все пак наистина бе пораснала на Западното крайбрежие.

— Защо стоиш в ъгъла с тази сериозна физиономия? Това е тържество, Мърси. Я да видим една усмивка.

Гласът на Крофт се чу от лявата й страна и звучеше някак странно весел. Прекалено весел, като се имаше предвид ситуацията.

— А, ето те и теб. — Тя осъзна, че едновременно изпитва облекчение и остро безпокойство. — Тъкмо се чудех къде си отишъл. Не можах да те видя в навалицата и се уплаших да не би… — Млъкна притеснено и се огледа наоколо. Но като че ли никой не им обръщаше внимание, а и всички подслушвателни устройства, евентуално поставени в салона, вече със сигурност не можеха да доловят такъв тих разговор. Тя погледна раздразнено към Крофт. — Защо се усмихваш така? Ти почти никога не се усмихваш. Добре ли си?

— Знаеш ли, много си сладка, като ми се караш така. — Той отпи отново от питието в чашата си. — Добре съм. Невероятно свеж всъщност. Рядко съм се чувствал по-добре от сега.

— Радвам се да го чуя, защото на мен ми изглеждаш доста особен.

— Заблуда на врага — рече той със заговорнически шепот. — Трябва да се смесвам с тълпата.

— Така е. Е, много добре се справяш.

— За разлика от теб. Изглеждаш така, сякаш са ти потънали гемиите. Какво пиеш? — Надникна в чашата й.

— Вода.

— Аха, това обяснява всичко.

— Какво обяснява?

Той събра вежди и тръсна глава, сякаш да проясни мозъка си. Очите му потъмняха за момент.

— Няма значение. — Крофт хвърли поглед към шумната многоцветна тълпа. — Време е всички добри призраци да се захванат за работа, нали? Време е да потренират изчезване и материализиране и разни други умения.

Мърси се наклони към него. Сега наистина се бе притеснила, не бе просто нервна, а направо сериозно уплашена.

— Крофт, сигурен ли си, че искаш да го направиш? Няма ли някакъв друг начин да си отговориш на въпросите за Гладстоун? Ако те хванат…

— Няма да ме хванат.

— Направо ме успокои — троснато отвърна тя, ядосана на абсолютното му безгрижие, което й се стори едновременно и неестествено, и твърде нехарактерно за Крофт. — Но какво ще стане, ако те хванат?

— Ще се преструваш на шокирана, както всички останали.

— Какви ми ги говориш?

Той я погали по главата, все едно укротява нетърпеливо кученце, и с подчертано търпение рече:

— Ако ме хванат, просто ще се преструваш, че не знаеш нищо за това какво съм правил в хранилището. Ще казваш на всички, че си шокирана и смаяна. Крайно възмутена дори. Че явно съм те използвал, за да се добера до ценната колекция на Гладстоун. Че просто си една невинна глупачка.

— Вече доста пъти играх тази роля, откакто се срещнахме. Слушай ме сега, Крофт. Смятам, че трябва да обмислиш отново плана си за тази вечер. В градините и басейна сигурно има цяла тълпа от хора. Всеки един от тях може да те забележи как се вмъкваш в хранилището.

— Не. — Той любезно се усмихна на едно поразително младо същество, което си бе боядисало косата така, че да върви със зелената й, впита по тялото рокля. Дамата отвърна на усмивката му и се понесе нататък, всмуквайки дълбоко от една дълга цигара.

— Какво искаш да ми кажеш с това „не“? — Идваше й да му зашлеви един шамар, за да привлече напълно вниманието му. Изглеждаше някак разсеян, а това доста я притесняваше.

— В момента няма никого при басейна долу. Току-що проверих. Всичко е празно.

— Далас и Ланс вероятно са почистили залата с басейна през последния час — замислено отбеляза Мърси. — Застраховката на Гладстоун едва ли включва двайсетина-трийсетина художници да се напият и да изпопадат като кютуци в басейна. Като си помислиш обаче, надали човек, богат колкото Гладстоун, би се притеснявал чак толкова за застраховката си. Къде всъщност е самият Гладстоун?

— Ей го там до прозореца, говори си с онзи брадатия.

Мърси плъзна поглед из стаята и видя Гладстоун, потънал в привидно сериозен разговор с един нервен младеж. Изабел учтиво стоеше до двамата и слушаше с изражение, наподобяващо артистичен интерес.

— Това е Мика Морган. Запознах се с него преди малко — разясни му Мърси. — Гладстоун казва, че щял да бъде най-търсеният художник на пазара за произведения на изкуството след две-три години. Няма нужда да уточнявам, че Гладстоун вече събира творбите му. Картините в хола са на Морган.

— Защо не идеш и ти при тях?

Мърси разбърка ледчетата в чашата си.

— Пак ли заблуда на врага? Искаш да занимавам Гладстоун и Изабел, докато ти се правиш долу на касоразбивач?

Крофт я дари с лъчезарна усмивка.

— Ще ми направиш ли тази огромна услуга, сладка моя Мърси? Далас и Ланс са толкова заети да се занимават с бара и бюфета тук горе, че според мен едва ли биха слезли долу неочаквано.

— Според мен не се нуждаеш от моята помощ в това начинание — троснато отвърна тя. — Явно можеш да изчезваш и пак да се появяваш без никаква помощ от моя страна.

— Никога не е излишно да се вземат допълнителни предохранителни мерки.

— Е, добре де. — Мърси се нацупи и понечи да тръгне към прозореца, където бяха застанали Гладстоун и Изабел, но нещо я накара да се обърне още веднъж и да каже на Крофт:

— Сигурен ли си, че ще се справиш тази вечер? Колко вино изпи вече?

— Половин чаша. Съвсем достатъчно, за да не правя неприятно впечатление. — Пак се усмихна. — Не се притеснявай, мила. Всичко е под пълен контрол.

— Чудя се защо ли това никак не ме успокоява. — Без да дочака отговора му, тя се шмугна в тълпата, право към Гладстоун и Изабел.

Крофт се замисли за изражението в очите на Мърси, докато вървеше през джунглата от растения в залата с басейна. Тя не одобряваше действията му, но щеше да му помогне. Вече е обвързана с мен, реши той. Това му достави огромно удоволствие. Харесваше му да знае, че е обвързана с него. Когато всичко това свършеше, щеше да си поговори надълго и нашироко именно за това нейно обвързване. Тя бе от жените, които биха останали със своя мъж в добро и лошо. В бедност и богатство, в болест и здраве…

Дяволите да го вземат, със сигурност знаеше, че не се чувства съвсем нормално. Бракът рядко — почти никога — минаваше през мислите му.

Още една вълна на леко замайване го разтърси и той прехвърли мислите си от Мърси към своя стомах. Вече за трети път през последния половин час усещаше, че му се гади. Нищо бог знае колко неприятно, но все пак криеше опасност. Гаденето не можеше да спре човек така, както юмрук във физиономията.

Неразположението му премина и остави след себе си едно особено приятно усещане. Тази лекота в главата му не бе съвсем нормална.

Като че ли не можеше да събере всичките си сили. Сякаш над всичко доминираше това чувство за весела, лекомислена жизнерадост. И тази жизнерадост от време на време се прекъсваше от неприятното усещане в стомаха му.

Крофт си пое дълбоко дъх, опитвайки се да потисне ненормалното замайване. Можеше да изпитва всяко друго неразположение, но не и виене на свят. Нещо не беше както трябва. При други обстоятелства би се отказал от мисията си тази вечер и би я отложил, докато отново възвърне пълен контрол над тялото си.

Опасно е да изгубиш контрол над тялото си, рече си той. Никога не си позволяваше да му липсва усещането, че направлява всичките си реакции. Никога.

Освен когато любеше Мърси.

Е, но тя не бе с него сега. Нямаше никаква причина да се чувства така несигурен и неестествено весел. Нещо не бе както трябва, но вече бе прекалено късно да се върне. Трябваше да получи всички отговори тази вечер. Нямаше да има друга възможност. Даже и ако можеше да убеди Мърси да останат още един-два дни, нямаше да поеме този риск. В момента не я грозеше никаква опасност, но ако Гладстоун и Изабел започнеха да задават въпроси, вече щеше да е време да изведе Мърси от тези планини.

Последното, което искаше да направи, бе да постави Мърси в истинска опасност. Уреждането на стари сметки бе важно наистина, но не по-важно от това да защити Мърси. Тя тъй лесно можеше да попадне в беда, Крофт се усмихна с обич, като си спомни колко склонна бе да постъпва неразумно и прибързано. Определено имаше нужда от него, за да я държи под око.

Тази мисъл веднага го наведе на друга. В главата му се появи образът на Мърси, легнала в ливада с диви цветя. Толкова го привличаше, толкова бе топла, нежна и сладка, а сама не го осъзнаваше.

Крофт отново разтърси глава и се опита да прогони тези неразумни обезпокояващи образи. Какво, по дяволите, му става? Не можеше да си позволи да се разсейва с мисли за Мърси.

Чувстваше се почти като пиян.

Изобщо не бе препил. Беше консумирал само вино от бутилката, от която Далас бе сипал и на няколко други гости. Крофт се огледа и разсеяно отбеляза, че осветлението по тавана е било изключено, преди той да слезе в градината. Тя изглеждаше зловеща със зелените сенки, създадени от лампите, които бяха оставени включени под листата. Общо взето, приятен екзотичен ефект. Би трябвало да допадне на артистичната тълпа горе. Жалко, че нямаше никой от тях тук, долу, освен него.

Може да е много приятно да прави любов с Мърси в тропическа гора.

Крофт прекоси градината и тежко се облегна на стъклените врати, които водеха към хранилището. Оттам виждаше масивната метална врата в стената. Като бутна стъклените врати, остана изумен колко тежки му се сториха те. Не беше забелязал това предната вечер.

Щом влезе в стаята, той се отправи директно към заключеното хранилище. Наложи му се да спре и да се замисли точно каква техника беше използвал предишната вечер, за да отключи. На някакво ниво в съзнанието му блесна, че не беше редно така да се колебае. Беше я запомнил добре в края на краищата. Нищо не трябваше да го бави сега. Той внимателно измъкна фините инструменти от подгъва на ризата си.

За миг се олюля, забил поглед в комплекта миниатюрни шперцове. Стар майстор беше на тези неща. След толкова години практика самите му пръсти знаеха как да боравят с тях. Така че изобщо не бе нормално да седи тук и да се опитва да се сети как точно да ги използва.

Нетърпеливо се обърна към вратата на хранилището. Нямаше много време.

Наложи му се да направи няколко срамно непохватни опита, но накрая сложната ключалка се поддаде, точно както предишната нощ. Само момент по-късно Крофт вече отваряше тежката врата.

Трябва не само да проверя хранилището — като през мъгла си спомни той, — но и да хвърля още един поглед на „Долината“. Проклетата книга все още бе ключът към загадката. Беше я разглеждал внимателно вече няколко пъти, но знаеше, че трябва да е изпуснал нещо. Дръжката на вратата се раздвижи под ръката му.

Точно в този момент усети, че съвсем наблизо има още някой.

В същия миг отново му се пригади. Господи — помисли си той, — само това ми липсваше.

Той леко залитна и едва не падна — така му се виеше свят. Бе му нужно невероятно усилие на волята, за да победи обзелата го слабост. Но трябваше да я овладее.

Гаденето поотслабна. Крофт се възползва от възвърналото се чувство на еуфория и тръгна към вратата. Остави хранилището незаключено, но затвори след себе си. Пристъпи обратно в сенчестата градина и веднага си спомни каква бе първата му мисъл, когато видя залата с басейна.

Добро място, за да се крие човек или да ловува.

Чакълът изскриптя под краката му. Измамното чувство, че всичко е наред, го бе направило непредпазлив. Или шумът дойде от другаде? Да можеше поне това да познае, мамка му!

Едно тежко палмово листо се изпречи на пътя му. Крофт пресегна и го бутна силно настрани, вече нетърпелив. Имаше още някой в градината, сигурен бе в това. И то не гост. Гостите не биха обърнали внимание колко шум вдигат, като ходят. Който и да бе непознатият, той се опитваше да се скрие.

Време е да си поиграем на ловец и плячка, рече си Крофт и изведнъж се почувства непобедим. Мърси винаги му казваше, че й приличал на призрак. Е, дойде време да се направи на призрак.

Още едно изскриптяване на подметки върху чакъла. Неговите собствени стъпки или тези на някой друг? Крофт бръсна с длан челото си и откри, че е мокро от пот.

Не можеше да е от нерви. Много добре знаеше какъв вкус има страхът, а тази вечер не усещаше да го е страх. Още не, поне засега.

Инстинктивно се насочи към басейна. В онази посока имаше повече светлина. Щеше да накара другия да се покаже под синьото сияние на подводното осветление. Избра друга пътека и тръгна към центъра на градината.

Каква абсолютно брилянтна идея, помисли си той. Да накара другия да се покаже! Жалко само, че Мърси я нямаше, за да го види какъв ловък ход предприема. Крофт бе останал с впечатлението, че тя понякога не оценява особено високо способностите му.

Усети движението зад себе си, но тялото му не реагира тъй, както го бе тренирал от години. Всичко се обърка.

Опита се да се обърне, но се препъна и почти загуби равновесие. Това движение едва ли можеше да мине за зашеметяващ образец на добра форма и координация, но сигурно точно то спаси живота му. Ударът, който бе предназначен да попадне отзад на главата му, засегна предимно рамото.

Крофт остана с впечатлението, че някой се издига от храстите и го наблюдава. Но не можеше да се съсредоточи върху образа на анонимния си противник. Изгаряща болка премина по горната част на ръката му и по врата. Болката бе последвана от такъв гняв, че сигурно дърветата в гората биха се превили, ако той бе в състояние да изкрещи.

Но единственото, което можеше да направи, бе да се остави на течението. Той позволи силата на удара да го изпрати през ръба на басейна право във водата.

Някакъв сляп животински инстинкт го накара да скрие всякакъв признак на живот в момента, в който падна във водата. Като се носеше с лице надолу в басейна, той се съсредоточи върху това да задържи въздуха си колкото може по-дълго. Крофт знаеше, че оцеляването му вероятно зависи от това кога нападателят ще реши, че вече се е удавил.

При тези обстоятелства би било съвсем логично скоро да заключи, че е успял.

Крофт отвори очи и се взря в дълбините на сияйната вода. Мърси беше права. Цветът на водата в басейна досущ приличаше на очите на Гладстоун.

Мърси, сладка моя Мърси. Как само ми трябваш!