Джейн Ан Кренц
Среднощни тайни (6)

ШЕСТА ГЛАВА

Мърси се събуди с разтуптяно сърце и усети, че от напрежение стомахът й се е свил на топка.

Трябваше й известно време, за да се ориентира в обстановката. В продължение на няколко жизненоважни секунди мозъкът й явно отказваше да разпознае чуждата стая и неудобното легло. Две неща й бяха ясни само: това не бе нейният апартамент и ставаше нещо съвсем нередно.

Мърси лежеше неподвижно под завивките, докато сенките в хотелската стая постепенно започнаха да се оформят пред очите й. Бавно успокои ускореното си дишане. Направо ставам смешна, помисли си тя. От толкова години живея сама, а пак се събуждам със свито сърце и ме е страх от тъмното? Всичко си е наред. Просто спя в непозната стая. Трябва да се успокоя и да дойда на себе си. Няма от какво да се притеснявам. Крофт е в съседната стая в края на краищата. Дори и съвсем тихичко да извикам, ще се чуе през тънките стени.

Бавно седна на леглото, след което грабна завивката и я притисна до брадичката си; много й се искаше Крофт да е по-близо. Нищо против нямаше даже да е в стаята, с нея. Тази мисъл й действаше доста успокоително.

Пулсът й вече не препускаше така, но още не беше се нормализирал. Какво, по дяволите, ми става, запита се тя. Това е доста нетипично за мен.

Тихото подраскване отвън на прозореца накара сърцето й пак да забие лудо. Обля я студена пот. Сега поне знаеше какво я е разбудило.

Трябва да е някой клон, който удря стената на сградата, каза си тя. С огромно усилие на волята Мърси се застави да стане от леглото. Да пукна, ако се оставя да умра от ужас заради някакъв си клон. Жена, която не живее с никого, не може да си позволи да умира от ужас само като чуе шумолене на листа през нощта!

Мърси решително закрачи към прозореца. С тези неща човек трябва смело да се справя. Самотните жени бързо свикваха да стават посреднощ, за да видят откъде идва някой подозрителен шум. Само така можеха да се почувстват спокойни. Ще се наведе над перваза, за да види кой е този досаден клон, а после ще се надсмее над фантазьорските си страхове.

Беше на по-малко от метър от прозореца, когато тъмната, определено човешка сянка се появи пред погледа й от другата страна на стъклото.

Има си време, когато трябва да се правиш на смела и да ходиш да търсиш източника на някой странен шум. Има си и време обаче, когато трябва да викаш за помощ. Мърси нададе пронизителен писък. Натрапникът отвън замръзна на място, като че ли го бе ударил ток. Но пак се размърда, още преди да бяха отшумели и последните отгласи от вика на Мърси. Тъмната фигура бързо се промъкна по перваза на прозореца и изчезна.

Силното чукане по вратата на Мърси прозвуча само секунди след това.

— Мърси! Отваряй вратата или ще я разбия на секундата!

Мърси скочи към вратата. Крофт никога не заплашваше, а просто казваше какво ще направи, и изобщо не й се щеше да плащат на хотелската управа и за строшена врата.

Тя рязко отвори паянтовата врата и едва не бе сгазена от Крофт, който влетя в стаята.

— Какво става? — Той се огледа наоколо, когато Мърси включи лампата.

— Отвън на прозореца имаше някой. Сянка на мъж. Като изкрещях, той изчезна.

Крофт вече беше при прозореца, рязко го отвори и заоглежда площадката долу.

— Няма го. Тръгнал е към дърветата, без съмнение. Ако знае пътя, може да се покрие в тази гора точно за шест секунди. Сигурно го чака кола близо до магистралата.

— Но какво правеше пред прозореца ми? По дяволите, той ще избяга. Трябва да направим нещо, Крофт.

— И какво предлагаш? Да бягам след него, както съм без обувки, докато той изчезва с кола? — Затвори с трясък прозореца, което говореше твърде красноречиво колко напрегнат се чувстваше.

Мърси чак сега забеляза, че е облечен само с тесни слипове. Докато крачеше обратно през стаята, тя видя как мускулите играят под лъскавата му кожа. Лешниковите очи блестяха с опасен златист оттенък. Крофт приличаше на разярен хищник, който току-що е изпуснал плячката измежду зъбите си.

— Всъщност — плахо рече Мърси, — мислех си за нещо не чак толкова авантюристично. Трябва да се обадим в кабинета на управителя веднага. — Тя посегна към телефона.

— Само с едно телефонно обаждане няма да го събудим — измърмори Крофт. — Почакай така минутка, за да си сложа дънките.

— Какво искаш да кажеш с това, че нямало да го събудим само с телефонно обаждане? Крофт, какво става? — Мърси с трясък постави слушалката и забърза след него към стаята му.

— Няма значение, ще ти обясня по-късно — отвърна той през отворената врата на собствената си стая. — По-добре облечи и ти нещо, ако искаш да дойдеш долу с мен.

Мърси се сети, че е облечена единствено в памучната си нощница. Беше достатъчно прилична, с деколте по шията и дълги ръкави, но все пак се почувства доста разголена, за да стои така в коридора. Огледа се наоколо и забърза обратно към стаята си. Нито една от другите врати не се отваряше от притеснени гости на мотела. Уплашеният й вик би трябвало да е разбудил всички спящи на етажа. Явно с Крофт бяха единствените гости на втория етаж.

Тя трескаво нахлузваше мокасините си, когато Крофт се появи в коридора пред прага й. Беше облякъл риза и още закопчаваше дънките си.

— Готова ли си?

Тя бързо кимна.

— Готова съм.

Забързаха надолу по стълбите и излязоха навън, където ги обгърна мразовитата нощ.

— Какво мислиш, че искаше да направи този мъж, Крофт?

— Не знам, но, изглежда, беше права да се притесняваш за крадци по хотелите.

Мърси кимна.

— Добре че се сетих да оставя „Долината“ в сейфа.

— Между другото — започна Крофт, когато Мърси стигна до плъзгащата се врата на кабинета на управителя, — сутринта щях да ти кажа, че… — Внезапно млъкна, тъй като видя вратата към кабинета широко отворена. — Какво, по дяволите?…

Мърси пак усети да я побиват тръпки.

— Трябва да е проникнал първо тук — прошепна тя и се закова на прага. — Сигурно първо е ограбил дежурния администратор, а после е тръгнал да тършува из стаите на гостите.

Крофт посегна към ключа на лампата в момента, в който Мърси го последва през вратата.

— По дяволите!

Мърси надникна иззад раменете на Крофт, опитвайки се да види нещо.

— О, божичко! — Дежурният администратор лежеше неестествено проснат на пода, а от главата му се стичаше кръв. — Горкият човечец! — Мърси мина край Крофт и забърза към ранения служител. Едва не повърна от алкохолните изпарения, които изпълваха стаята.

— Изобщо не е трябвало да го удрят. Той и без това вече беше извън играта. — Крофт коленичи до Мърси, която в момента търсеше пулса на ранения.

— Какво искаш да кажеш с това, че бил извън играта? Крофт, какво става тук? — Мърси изобщо не изчака да чуе отговора. — Трябва да се обадим на някаква местна медицинска служба, не знам как ги наричат тук. Жив е, но очевидно е зле наранен. — Ръката й се отдели от главата на администратора и пръстите й бяха целите в кръв. Тя разсеяно ги избърса в дънките си и загрижено се взря в проснатия мъж на земята. — Ти ли ще се обадиш на „Бърза помощ“, или аз?

— Нямаме голям избор. Явно ще трябва да извикаме някой от властите — неохотно изрече той и тръгна към телефона. — В телефонния указател има номера на местната шерифска служба. Най-добре е да не пипаме администратора.

— Няма.

Някой вдигна телефона от другата страна и Крофт даде нужната информация с кратки изречения.

— Да, ще ви чакаме.

Изобщо не гледаше към Мърси, докато нетърпеливо говореше в телефонната слушалка. Вниманието му бе заето с гледката в малката ниша зад бюрото на рецепцията. Тя бе скрита от Мърси заради отворената врата. След още няколко дребни уточнения Крофт затвори телефона и хвърли поглед към Мърси.

— Съвсем скоро ще дойдат. Само на няколко километра са, близо до ски-курорта.

Мърси кимна, все още коленичила до пострадалия.

— Кой би направил такова нещо? Очевидно тук сезонът е много слаб през летните месеци. Няма как да са се надявали на много пари в брой. Има малко гости, а и съм сигурна, че повечето от тях са платили стаите си с кредитни карти, а не на ръка. Интересно ми е дали злосторникът е влязъл и в ресторантчето?

— А после е решил да докара работата докрай, като провери и стаите на гостите, за да види дали по пода случайно не се търкалят разни портфейли? Възможно е.

— Не ми звучиш много сериозно.

— Всички останали гости са настанени в стаи на първия етаж. Двамата с теб сме единствените на втория. Защо някой би рискувал да се покатери по сградата отвън, след като би било много по-лесно и по-изгодно да обере долните стаи?

— Кой знае? Може би не е могъл да реши кои стаи са заети и кои не са. По това време на нощта вероятно всички лампи са били вече изгасени. — Мърси бе прекъсната от звука на сирена в далечината. — Добре. Властите почти пристигнаха вече.

— Надали ще успеят да свършат нещо, но както и да е — сякаш на себе си промърмори Крофт.

— Какво ти става? Трябваше да извикаме някого. Какво против имаш местните власти?

— Нищо. Просто по една случайност нямам много вяра на официалните пазители на реда, това е.

— Ама наистина, Крофт, понякога си много циничен! — Бавно се изправи на крака и се обърна към него. — Колко ме е яд, че не можах хубаво да огледам онзи човек. Просто видях очертанията му в прозореца. Беше толкова тъмно отвън и аз…

Спря по средата на думата, когато за първи път зърна гледката, скрита досега от отворената врата на малката стаичка.

— Крофт!

Той проследи ужасения й поглед.

— Спокойно, Мърси. „Долината“ е на безопасно място.

— Не бях разбрала, че крадецът е проникнал и в сейфа! — Тя скочи към вратата, широко отворила очи от ужас пред зейналия сейф. Един бърз оглед потвърди, че вътре не е останало нищо. — Няма я. Крофт, той е взел „Долината“. Цялото ми бъдеще в бизнеса със стари книги! Просто я е взел и си е заминал. Вероятно изобщо не знае какво всъщност държи в ръцете си. Явно е решил, че е ценно, след като е оставено в сейф. Дяволите да го вземат, ако някой път пипна този нещастник, с голи ръце ще го удуша!

— Мърси, успокой се. — Сега сирените се чуваха още по-силно и първата от колите на спешните служби вече спираше на паркинга пред мотела. Крофт се приближи и сграбчи Мърси за раменете. — Чуваш ли какво ти казвам: „Долината“ е на сигурно място. В моята стая. — Гласът му бе нисък и строг.

Тя се извъртя, за да го погледне.

— Не може да е горе в твоята стая. Аз я оставих в сейфа и някой я е взел.

— Аз я взех по-рано тази вечер.

На лицето й се изписа объркване.

— Че защо си направил такова нещо? Кога стана? И как си успял да я извадиш оттам? Трябваше аз лично да се подпиша, за да си я получа обратно. Крофт, това е лудост. Настоявам да разбера какво точно става тук.

— Ще ти кажа по-късно.

— Не, ще ми кажеш на минутата!

Той тръсна глава.

— Не, не сега. Сега ще трябва да разговаряме с шерифа и ти ще следиш каквото правя аз.

— А ти какво ще правиш? Ще го излъжеш? — Направо бе побесняла.

— Ще му кажа самата истина. Това е най-лесният начин, стига да не се увлечеш да обясняваш разни дребни нюанси и детайлчета. Просто ще я кажем в общи линии.

— Не те разбирам, Крофт! — Сега вече беше повече от бясна. Съвсем се беше объркала. Цялата история не й звучеше нормална, а най-обезпокоителното нещо бе, че Крофт се държеше така, сякаш всичко е наред.

— Не е нужно да разбираш всичко в момента. Просто ме остави аз да говоря. Можеш да му кажеш, че си видяла някаква фигура на прозореца, но по-нататък недей да обясняваш. Остави другото на мен.

Щеше й се да му каже, че е полудял, че няма намерение да лъже властите. Искаше да го информира най-сериозно, че в никакъв случай няма да допусне по такъв начин да й диктува какво да прави. Щеше й се да му се разкрещи, че не е чак толкова глупава да остави някакъв си мъж, когото познава само от три дни, да й казва какво да прави в подобна сериозна ситуация.

Но погледът му бе толкова спокоен и уверен, докато се опитваше да я накара да му се подчини. Силните му ръце, стегнати около раменете й, като че ли изпиваха волята и желанието й да се съпротивлява.

— Мърси, добре знаеш, че можеш да ми се довериш.

— Не, не съм сигурна. — Но протестът й бе твърде слаб и тя добре го разбираше. Вън на паркинга сирената рязко замлъкна, когато колата на шерифа спря. Отвори се автомобилна врата и някой слезе, фигура в униформа се запъти към вратата на офиса.

Без всякакво предупреждение погледът на Крофт изведнъж стана ужасяващо безмилостен. Ръцете му притиснаха по-силно раменете й и Мърси като че ли внезапно попадна в плен на стоманени нокти. Волята на Крофт подчини нейната в една огромна безмълвна вълна от мъжка мощ, срещу която не можеше да се изправи. Тя потрепери и вдигна поглед към него.

— Мътните те взели, Крофт, нямаш право да ме плашиш по този начин! — изсъска Мърси.

— Нямам никакъв избор. Ще правиш, каквото ти казвам. Ще поддържаш моята версия. По-късно ще се разберем насаме. — Пусна я в момента, в който ботушите на шерифа вече се чуваха на прага на вратата. — Овладей се и изтрий от лицето си това изражение на човек, току-що видял призрак.

Мърси с най-голямо удоволствие би разбила най-близката лампа върху главата му, но вече бе прекалено късно, за да си достави тази радост. Шерифът тъкмо влизаше през вратата на офиса и Крофт се бе обърнал, за да го посрещне.

 

 

Мърси седеше сковано на ръба на леглото в стаята си и наблюдаваше как Крофт влиза с опакованото томче на „Долината на тайните съкровища“. Шерифът си бе тръгнал преди няколко минути, а дежурният администратор, все още в безсъзнание, бе откаран с линейка.

— Така значи — подхвана го Мърси още от вратата, — „Долината“ е у теб — здрава и непокътната. Това само повдига още въпроси, вместо да послужи за отговор. — Със собственически жест посегна към книгата.

Той й подаде пакета, а тя го грабна от ръцете му и разкъса тиксото от единия край, за да провери какво има вътре.

— Благодаря, че ме остави да се оправям с шерифа.

— Ха. Изобщо недей да ми благодариш. Ти ме подложи на терор, за да ти стана съучастник. — Увери се, че книгата е точно която трябва, а после внимателно затвори пакета. — Би трябвало да се засрамиш от себе си. Нямаш право така да травматизираш невинни хора.

— Аз не съм те травматизирал.

— Точно това направи. И втори път няма да го позволя, ясно ли ти е, Крофт? — Хвърли му унищожителен поглед през присвитите си очи.

За първи път тази вечер на устните му заигра лека усмивка.

— Решила съм — с изискана високомерност заяви Мърси — да ти дам възможност да ми обясниш насаме.

— Благодаря ти.

— Недей да се правиш на скромен, А сега ми кажи истината. Не ща да слушам пак онази каубойска версия, която измисли за шерифа.

Крофт й хвърли гневен поглед.

— Това, което казах на шерифа, си бе самата истина. Слязох в стаята на хотелския управител преди няколко часа и извадих „Долината“ от сейфа. Нямах достатъчно доверие на човека на рецепцията — мислех, че или от любопитство, или от скука непременно ще реши да провери какво има в пакета.

— Кажи ми честно, Крофт, този администратор на рецепцията дали ще си спомня нещо?

— Не. Още преди да почукам на вратата му, беше привършил цяла бутилка. Абсолютно нищо няма да си спомни. Ако количеството погълнат алкохол не е изтрило всичко от паметта му, то мозъчното сътресение, което го е сполетяло по-късно, трябва да е свършило тази работа. Точно както и казах на шерифа.

— Очевидно е бил достатъчно на себе си, за да ти даде комбинацията на сейфа и да ти позволи да го отвориш — подчерта Мърси. — Поне така каза на шерифа.

— Истината е почти такава — сви рамене Крофт.

Очите на Мърси се отвориха още по-широко.

— Администраторът не ти е дал комбинацията?

— Нека просто да кажем, че я беше оставил на едно изключително удобно за намиране място.

— По дяволите, Крофт, искам цялата истина.

— Добре. Мъжът вече хъркаше в пиянски сън на кушетката, когато влязох при него. Опитах се да го събудя, по-раздрусах го, но не успях. Открих комбинацията в едно от чекмеджетата на бюрото в кабинета. Ще останеш изумена колко много хора пазят кодове за компютърен достъп, комбинации за сейфове и важни телефонни номера, изписани по разни бележчици, на най-очебийни места. Сам отворих сейфа и взех „Долината“. Отнесох я в моята стая и си легнах. Край на разказчето.

— Защо винаги ти вярвам, след като ми наприказваш врели-некипели?

Крофт се протегна на единствения фотьойл в стаята.

— Трябва да е заради природния ми чар.

— На мен като че ли ми идва наум друга дума — промърмори тя, като си спомни неговата настойчивост, когато се опитваше да я принуди да му сътрудничи. — Защо толкова много се постара да убедиш шерифа, че крадецът не е търсил „Долината“?

— Не ми се наложи да се старая особено. Шерифът стигна до този извод съвсем сам. В крайна сметка, който и да е отворил сейфа за втори път, вече е бил разбил и кафенето, задигнал е касетофон от една от колите на паркинга и е взел три портмонета от стаи на гостите на първия етаж, преди да дойде и на нашия. Съвсем ясно беше, че крадецът е проверявал всички възможности.

— Така изглежда, нали? — Мърси намръщено се загледа в пакетчето в ръцете си. Вярно, че крадецът беше пообиколил доста места в мотела. Естествено, ако някой е искал да открадне само „Долината“, той нямаше да си направи труда да се занимава с разни касетофони и портфейли. — Първо на първо, кой може да е знаел за „Долината“? Освен ако администраторът не е казал на някого, че е сложил нещо в сейфа същата вечер. Иначе няма смисъл.

— Сигурна ли си, че изобщо не видя лицето на онзи мъж, когато премина край прозореца ти? — тихо попита Крофт, загледан в приведената й глава.

— Да. Беше просто една фигура, облечена в черно, която се промъкна край прозореца ми. Спря се за секунда, когато извиках, и после изчезна. — Мърси рязко вдигна глава, като се сети точно в коя посока бе изчезнал мъжът. — Беше се насочил към твоя прозорец. Всъщност — тихо прошепна Мърси — може да е стъпил на твоя перваз, да се е промъкнал в стаята ти и…

— … да се е съблякъл в движение и да се е появил на твоята врата няколко секунди по-късно в отговор на вика ти? — довърши Крофт вместо нея, без да звучи особено притеснен какъв би трябвало да е очевидният извод. — Остави тази история. Не съм бил аз този, когото си чула да минава край прозореца ти през нощта, Мърси.

Хладното опровержение я раздразни.

— Очакваш да ти вярвам винаги за всичко. Откъде да знам, че не си бил ти този, който тичаше по перваза на прозореца ми преди два часа?

Очите му срещнаха нейните.

— Защото ако бях аз там отвън, ти нямаше нищичко да чуеш! — Нямаше и капка самохвалство в тези думи; просто й съобщаваше един факт.

Мърси въздъхна и остави „Долината“ до себе си на разтуреното легло.

— Е, ами какво повече има да говорим в такъв случай? Просто едно най-обикновено криминално произшествие по пътищата. Дежурният администратор ще оживее, а крадецът ще си остане само с касетофона и трите портфейла.

— Мърси?

— Да, Крофт?

— Има и една друга възможност — подметна небрежно. Отпусна се назад във фотьойла, положи лакти на облегалките и подпря брадичка със силните си длани. Златистите му очи бяха замислени и неспокойни.

— Не знам защо — уплашено отвърна Мърси, — през цялото време се страхувах, че ще кажеш точно това. Не съм убедена, че искам да го чуя, Крофт.

— Мисля, че е време да го чуеш. Има няколко неща, които трябва да научиш за връзката между мен и „Долината на тайните съкровища“.

Мърси докосна с пръсти хартиената опаковка на книгата и усети как в душата й извира дълбока тъга. Ядосано се опита да се пребори с това чувство. Още от самото начало беше усетила инстинктивно, че присъствието на Крофт в нейния живот няма в никакъв случай да бъде ясно. И въпреки това някаква част от нея не искаше да чуе цялата истина. Сигурна беше, че вече нищо нямаше да бъде същото.

— Ако има нещо, което трябва да знам, защо не ми го каза преди да се случи всичко това?

— Погледни ме, Мърси!

Тя го стрелна с обвинителен поглед и след това пак се вторачи в пакетчето до себе си.

— Казвай, каквото имаш да казваш, и да приключим веднъж завинаги, Крофт. Но този път защо не вземеш да спестиш време и усилия и на двама ни? Кажи ми истината.

— Никога не съм те лъгал.

— Казал ли си ми цялата истина?

— Не.

— Защо?

— Защото досега нямаше нужда да я знаеш. Всичко на всичко разполагах с няколко въпроса, на които исках да намеря отговорите. Нямах никакви факти, никакви истински улики, никаква твърда информация освен тази книга — „Долината на тайните съкровища“.

Мърси бързо дръпна пръстите си от пакета и продължи да седи в очакване.

— Какво общо има тук „Долината“?

— Тя не би трябвало да съществува. Трябваше да е унищожена при пожар преди три години, заедно с един мъж на име Еган Грейвз и всичко останало в неговата колекция.

— Защо си толкова притеснен от това, че книгата се е появила отново?

— Ако „Долината“ се е спасила от огнената стихия, има вероятност и Грейвз също да се е спасил.

— Откъде знаеш всичко това? — приглушено попита тя.

— Бях там в нощта на пожара.

Мърси задържа дъха си; страх я бе да помръдне дори.

— Къде?

— В имението на Грейвз на Карибите.

— Ти ли предизвика пожара?

Крофт поклати глава.

— Не. Това не е в моя стил. Не бях планирал да използвам огън. Но стана сбиване близо до електрическия трансформатор на имението. Един от бодигардовете хвърли малка граната и нещо избухна. Огънят просто се разрасна и погълна всичко. Или почти всичко. След това си мислех, че историята е приключила. Нищо не показваше, че Грейвз е оживял. Не виждах как той или нещо друго от имението може да е оцеляло в пожара. Беше истински ад.

Мърси беше зашеметена.

— Крофт, какво си правил там? За какво изобщо е било всичко?

— Еган Грейвз си беше изградил мръсна организация на един от Карибските острови, където американските власти не можеха да го докоснат. Обявена бе за религиозна комуна, място за просветление. Грейвз я наричаше Обществото на посветените. Зад това име се криеше верига за наркотрафик и проституция, която завличаше невинни младежи — момчета и момичета — и на практика ги превръщаше в негови роби. Под пълен контрол ги държеше комбинация от зависимост към наркотиците и някакъв извратен вид хипнотично внушение. „Обществото“ използваше своите жертви като проститутки, актьори в най-долните порнофилми, наркопласьори, крадци и всичко останало, което можеше да влезе в употреба при изграждането на империята на Грейвз. И всичко това се правеше под прикритието на религиозно просветление.

Мърси не можеше да отдели очи от него.

— Как научи за всичко това?

— Бях помолен да отида на острова и да изведа оттам една от жертвите. Дъщерята на мой приятел. Освен това той искаше да се добере до самия Грейвз. Страшно искаше да се добере до него. Напълно го разбирах.

— Боже господи! Какво стана, Крофт?

— Изведох момичето заедно с още няколко други. Но не можах да изведа всичките. Някои бяха стигнали дотам, че когато избухна пожарът, се втурнаха към пламъците да търсят своя гуру, вместо да спасят живота си. — Очите на Крофт изглеждаха като езера, над които се стеле мъгла. — И не можах да пипна Грейвз. Той изчезна в огъня. Или поне така си мислех.

Мърси вдигна очи към него, а мозъкът й бързо възстановяваше картината на неговия разказ. Прекалено бързо дори. Като че ли получаваше образите директно от неговите спомени, а не от собственото си въображение. Обхвана я трескаво вълнение, докато нежеланите картини изпълваха главата й.

— Трябва да са се чували писъци — прошепна тя, — ужасяващи писъци.

Той я изгледа странно.

— Откъде разбра?

Тя тръсна глава, опитвайки се да изгони от съзнанието си образите, които напираха все повече и повече. Мърси импулсивно вдигна ръка, за да докосне Крофт, но беше прекалено далеч от него и затова тя падна обратно в скута й.

— Не си можел да спасиш всичките, Крофт, особено онези, които съвсем са били превъртели. Трябва да е настанал истински хаос — пламъци, крещящи хора, които тичат нагоре-надолу, телохранители, които стрелят. Просто си го представям. Каква зловеща картина!

В продължение на един дълъг момент те просто се взираха един в друг. Мърси се опита да осмисли току-що наученото, но й бе доста трудно. Разкъсваше се между съчувствие и неподправена ярост. Направо губеше ориентация — толкова объркваща бе комбинацията на тези две мощни чувства. Внимателно се опита да подреди фактите в главата си.

— Каза, че приятелят ти те помолил да отидеш до този остров?

Крофт кимна.

— Навярно е имал някаква причина да смята, че ще можеш да измъкнеш дъщеря му оттам?

— Имаше причина, да.

Мърси преглътна.

— Правил си такива неща и преди това?

— Да.

— Крофт, какъв си ти, по дяволите? Някакъв наемник ли? Даваш под наем тялото и уменията си на всеки, който може да плати исканата цена?

Изражението му стана по-твърдо, но той не помръдна.

— Работил съм за всеки, който има нужда от помощта ми. Нещо като частен детектив, предполагам. Таксите ми бяха високи. Можех да си позволя да избирам клиентите.

— Повечето частни детективи се занимават с разследване на застраховки и родителски права — отвърна бързо тя.

Той кимна в знак, че е разбрал.

— Не съм се занимавал с такива неща.

— Сигурна съм, че не си. — Мърси скочи на крака и прекоси стаята към прозореца. Положи чело върху хладното стъкло и затвори очи. — Твоята дарба е в по-друга насока, нали? Каза ми, че областта, от която се интересуваш, е философия на насилието.

— Вече три години не съм се занимавал с такива случаи за разследване. Открих школите, като се върнах от Карибите.

— Какво искаш да ми кажеш с това, Крофт? Че вече не си човек на насилието?

— Вече не съм човек, който си изкарва хляба с насилие — предпазливо отвърна той. — Освен непряко, като уча хората на самозащита.

Тя рязко се обърна към него.

— И ми казваш това? След като си направи всичкия този труд, за да дойдеш с мен до дома на Гладстоун? Не искам повече да чувам твоите полуистини, Крофт. Искам да чуя всичко.

Той се изправи бавно и застана с лице към нея.

— Казах ти истината. Съществуването на „Долината“ повдигна някои въпроси, на които трябва да се намери отговор. Това не е нова работа, става дума за стари сметки. Те трябва да бъдат уредени.

Мърси напрегнато го наблюдаваше, усещайки непоколебимата воля на този човек.

— А ти си от хората, които винаги се грижат старите им сметки да бъдат уредени, нали така?

— Да.

— Страхуваш се, че може би не си довършил работата, с която си се захванал тогава.

— Да.

— И не се интересуваш от мен, защото ме намираш очарователна и неустоима, а защото съм просто още едно парченце от мозайката, която се опитваш да подредиш. Използваш ме, за да проследиш пътя на книгата.

Веждите на Крофт се събраха като градоносен облак.

— Стига глупости, Мърси. Логиката ти изобщо не я бива. Ти и книгата сте две съвсем различни неща.

— Как ли пък не. И аз мога да разсъждавам не по-малко логично от теб, Крофт Фалконър. Ти ме използваш и ако очакваш, че ще се примиря с това, трябва съвсем да си се побъркал.

Крофт въздъхна с искрено съжаление.

— Съжалявам, Мърси. Но нямаш никакъв избор в този случай. Нещата стигнаха прекалено далеч.

Идваше й да изкрещи от безсилен гняв, но вместо това се опита да възвърне самообладанието си.

— Грешиш. Мога да ги спра точно тук и в този момент.

— По-добре да си вземеш душ и да събереш багажа си. Вече се развиделява и се съмнявам, че който и да е от двамата ще спи изобщо тази нощ. — Крофт се извърна и излезе от стаята, като тихо затвори вратата зад себе си.

Мърси гледаше след него, безсилна и объркана. Желанието да изкрещи от гняв или да му отвърне с физическо насилие са изпари.

В момента копнееше единствено да се разплаче. Чувстваше се уловена в капан, притисната между строгия морален кодекс на Крофт и собствения си яд, че отново я използват.