Джейн Ан Кренц
Среднощни тайни (3)

ТРЕТА ГЛАВА

Когато се навечеряха, Мърси се чувстваше така, все едно изрисуваният на паравана леопард е оживял и тихо е пристъпил в кухнята й. Ето го там — гост от друг свят. Тя осъзнаваше опасността, но най-вече се чувстваше опиянена от това ново, вълнуващо създание. Фактът, че той усеща нейното увлечение и няма нищо против него, едновременно я вълнуваше и безпокоеше.

Много й се искаше да опознае по-добре Крофт Фалконър. Привличането бе отчасти чисто физическо — защо да се опитва да го отрича? Той я вълнуваше по много начини, запалваше кръвта й, караше я да тръпне в очакване.

Наистина не бе имала физическа връзка с мъж от дълго време. Никой не се бе явявал в живота й от онзи пълен провал с годежа. Аарон Сандърс бе единственият човек, с когото се бе любила. След няколкото пъти, когато бяха спали заедно, съвсем искрено се питаше какво му е чак толкова хубаво на секса, та хората не спират да говорят за него.

Но двете години, прекарани без любовник, изобщо не бяха причина за силното й вълнение тази вечер. Достатъчно мъже беше срещнала през последните няколко месеца, беше излизала с тях, но нито една от тези срещи не бе завършила в леглото.

За съжаление, чувствата й към Крофт Фалконър не бяха само въпрос на привличане. Именно тази негова вглъбеност я теглеше към него по необясним начин. Сдържаността му говореше за една особена усамотеност. Тя се зачуди дали това състояние на пълна изолираност някога преминава границата и се превръща в истинска самота.

Или може би като леопарда от паравана или като призрак от друго измерение Крофт Фалконър не се нуждаеше и не искаше да приеме друг в собствения си свят.

Мърси усети силата, гордостта и мощта, присъщи на природата на Крофт, и осъзна, че в сърцето си откликва с голямо уважение на всичко това. Този мъж бе твърд като стена.

Мърси бъбреше оживено по време на вечерята, насочвайки разговора към безопасни теми. Разказа на гостенина си за книжарницата, за живота в Игнейшъс Кав и го попита как се справя с две школи по самозащита в два различни щата. Той участваше в разговора оживено и учтиво, но всичките му отговори бяха поднесени така, че за Мърси винаги оставаха неясни моменти.

А тя през цялото време търсеше отговори на въпроси, които още не беше сигурна как точно да формулира. Много й се искаше да научи колкото се може повече за Крофт и неговото явно нежелание да говори за себе си единствено увеличаваше нуждата й да разкрие тайните му.

Чудеше се какво ли е било миналото му, какъв ли живот е водил, за да избере да се занимава с бойни изкуства.

Крофт определено не смяташе своето занятие за спорт. Нямаше манталитета на бияч. И макар да беше адски уверен в собствената си сила, човек в никакъв случай не би могъл да го определи като мускулеста горила. Прекалено много личеше силата на аналитичния му мозък зад златистия поглед, прекалено много се виждаше, че отдавна работи сериозно върху характера си. Тя инстинктивно усети, че си е изградил свой собствен, непроницаем за останалите свят. Там бяха валидни неговите правила за доброто и злото, но по-важното бе, че никога не би ги престъпил. Изучаването на философията на насилието очевидно се бе превърнало в негов начин на живот. Не й се щеше да вярва, че Крофт е запознат и с практическата страна на нещата.

Но откъде другаде би се появила тази непрогледна тъмнина в очите му с цвят на злато?

Мърси остави съмненията си настрана, докато приключиха с вечерята. След това се оказа изправена пред задачата да намери деликатен, но достатъчно решителен начин да сложи край на тази странна вечер. Рече си, че вече достатъчно много си бе позволила да се поддаде на увлечението си по този мъж.

— Сигурно утре ще тръгнеш рано за Орегон — с пресилено спокойствие изрече тя, докато наливаше бренди в две малки чашки. Бяха се преместили обратно в хола. Стори й се, че нарисуваният леопард на паравана наблюдава своя образ в стаята със самодоволно любопитство.

— Не — отвърна Крофт също така спокойно, но много по-естествено от Мърси. — Нямам такова намерение. Дължа ти една вечеря.

Тя неволно се усмихна.

— Страх те е да не ми останеш длъжник.

— Обичам да довършвам започнатото.

— Това вече го каза.

— Но за мен ще бъде голямо удоволствие да изплатя този дълг. — Усмихна се, остави чашата с бренди и се изправи. Когато тя го погледна, той протегна ръка и я вдигна от дивана.

Мърси не бе подготвена за шока, който я разтърси, когато пръстите му се сключиха над китката й. Още повече я притесни нежността на това докосване. Всяка жена би усетила силата у този мъж, но никога не би се страхувала от него. Докато смаяно си мислеше всичко това, той вече бе пуснал ръката й.

— Крофт?

— На ресторант утре вечер? — Стоеше съвсем близо до нея, но не се опита да я вземе в обятията си.

Естествено тя не искаше. В никакъв случай — не и толкова скоро. Трябваше й време. Колебанието й се изпари, когато се взря в очите на Крофт. Смелата нужда да го опознае още по-добре внезапно обхвана Мърси.

— На ресторант — повтори тя и без много да мисли, добави: — Ще чакам с нетърпение.

— Аз също.

Последва го до вратата. Когато я отвори и я задържа, за да го пропусне, той престъпи прага и после се обърна с лице към нея. Изглеждаше като неотделима част от трепкащите сенки на нощта. Нещо й подсказа, че би било по-безопасно, ако го държи извън прага на дома си. В продължение на една безкрайна минута Крофт мълчаливо я съзерцаваше, след това вдигна ръка.

Пръстите на Мърси стиснаха отчаяно дървената врата. Нещо в нея крещеше, че трябва да отстъпи навътре — там, където той не би могъл да я достигне, но вече бе твърде късно, не можеше дори да помръдне. Пръстите му докоснаха шията й и нежно се приплъзнаха покрай косата. Милувката бе тъй нежна, че Мърси забрави изобщо как до преди секунда й се искаше да избегне тези галещи пръсти. Вместо това я изпълни невероятното желание да обърне лице към дланта му и да я целуне.

Страхуваше се, че той е прочел копнежа в очите й, когато вдигна поглед и видя мъжкото задоволство в златистия взор. Пръстите му пробягаха още веднъж по шията й, докосвайки нежно късите къдрици. Мърси потрепера.

Крофт отдръпна ръката си.

— Цяла вечер ми се искаше да направя точно това. Лека нощ, Мърси.

— Лека нощ, Крофт. — Едва говореше от вълнение. Той се извърна и изчезна в тъмнината, преди още да е успяла да затвори вратата. Тя замислено се облегна на дървената каса и за момент се притесни, че сега той ще трябва да извърви целия път надолу по хълма през нощните улици, за да стигне до колата си. Игнейшъс Кав бе спокойно градче, но все пак…

После тръсна глава и си помисли колко е смешно да се притеснява за Крофт Фалконър. По-добре да се погрижи за себе си.

 

 

Крофт изчака съботата да мине с почти обезпокоително нетърпение. Не беше свикнал да се вълнува толкова. Като че ли този път не успяваше, както обикновено, да контролира нетърпението си или да употреби енергията за нещо полезно.

Причината бе, че сега чакаше жената, чакаше Мърси Пенингтън. Чакаше да я разкрие напълно пред себе си. Чакаше да я направи своя.

Призори намери едно изолирано местенце на плажа до хотела и се опита да се отдаде на обичайната си сутрешна медитация. Резултатите в най-добрия случая биха могли да се нарекат половинчати. Кросът по-късно като че ли се получи малко по-добре, но пак не успя да му помогне да се отърве от обзелата го напрегнатост.

Повтаряше си, че трябва да се успокои и да остави нещата сами да се подредят и да стигнат до естествен край. Знаеше какво прави. Крайният резултат бе в неговите ръце. Та нали сам беше видял смайването и копнежа в очите й снощи.

Почуди се за какво ли си мисли тя днес, докато е на работа. Знаеше, че все още се бои от него. Нарочно не се беше постарал да я убеди, че не бива да се страхува. Не можеше да й каже всичко, но изведнъж осъзна, че много му се иска да бъде колкото е възможно по-често с нея.

Крофт си спомни за мъжа, който по такъв ужасен начин бе злоупотребил с доверието на Мърси в Калифорния, и потрепери от неприятното вълнение, докато се връщаше по плажа за закуска в хотела. Мърси не би простила лесно на друг мъж, ако решеше, че и той е използвач и лъжец.

Но аз трябва да гоня основната си цел, припомни си Крофт. Книгата бе ключът към всичко, а в момента бе притежание на Мърси. Освен това тя никак не изглеждаше склонна да се откаже от нея. Нямаше и начин просто да й я отнеме. Веднага щеше да разбере какво се е случило и кой го е извършил. Твърдо не, реши Крофт. Двамата с Мърси бяха осъдени да прекарат известно време заедно, независимо дали на нея й харесваше. Не трябваше да я изпуска от очи, докато не проследеше къде отива книгата и не откриеше отговорите, които търсеше.

Достатъчно честен бе да си признае, че имаше и други причини да не изпуска Мърси от очи.

Огнени отблясъци пламнаха свирепо в спомените на Крофт, докато той вземаше по две стъпала наведнъж, изкачвайки се към хотела. Сега го топлеха лъчите на ранното лятно слънце, но в представите му други пламъци скачаха в среднощното небе и топлият нощен въздух се огласяше от адски писъци.

Крофт още беше в това мрачно настроение, когато седна да закусва в ресторанта на хотела и откри, че ще трябва да се задоволи с чай в пакетче и чаша полуизстинала вода.

Както винаги, когато срещнеше подобна немарливост в някой ресторант, той изобщо не си направи труда да остави бакшиш. Свирепият поглед, с който го изпрати сервитьорката, не остана незабелязан за него, но и не го притесни.

 

 

Втората вечер с Крофт започна съвсем гладко, разсъждаваше по-късно Мърси. Цял ден не я остави на мира чувството на напрегнато очакване. То веднага премина в абсолютно щастие, когато той дойде да я вземе с поршето и я откара до един чудесен рибен ресторант недалеч от града.

Тя се отпусна и го загледа как шофира; майсторството му радваше окото. Овладяваше колата с мълчалива, отработена сръчност. Очевидно рефлексите му бяха отлични. Тя реши, че чувството за самоконтрол, излъчвано от него, помагаше на околните в някои моменти.

В други моменти обаче беше истински ужас да си покрай него. Крофт владееше до съвършенство умението да издига непреодолима стена покрай себе си и да се прави, че не чува теми и въпроси, по които не би искал да говори. Мърси се сблъскваше с тази упорита съпротива всеки път, когато се опитваше да подхване разговор, свързан с миналото му. Не след дълго се убеди, че не си струва да проваля хубавата вечер, като му задава нежелани въпроси. Съвсем сериозно се замисли дали някой би могъл по някакъв начин да го принуди да направи нещо, което в момента не иска.

Тя тъкмо с удоволствие си хапваше от сьомгата, когато той я стресна със спокойно изречените думи:

— Мисля да дойда с теб до Колорадо.

— Мислиш си какво!

— Добре ме чу. Мисля да дойда с теб, за да се срещна с Гладстоун.

Направо бе ужасена.

— Но така не може.

— Защо?

— Защото не са те поканили. Поканата на Гладстоун беше само за мен. По телефона останах с впечатлението, че изключително цени усамотения си начин на живот. Сигурна съм, че няма особено да се зарадва да му се натресе още един гост, особено пък някой, който иска да получи книгата, току-що купена от него.

— Не му казвай, че искам книгата. Остави го да си мисли, че съм ти любовник и просто си ме взела със себе си на почивка.

— Виж какво, не си ми любовник, а даже и да беше, нямаше да имам никаква разумна причина да те водя с мен. Става дума за служебно пътуване, поне първите три дни ще бъдат посветени изцяло на делови въпроси. Дори се надявам това да бъде ново начало за кариерата ми. Изобщо не ми се иска да подкопая репутацията си на професионален, благонадежден търговец на антикварни книги. Достойните за уважение бизнесмени, които постигат някакъв успех, по принцип не позволяват личният им живот да се намесва в работата.

— Ти нямаш никаква репутация като търговец на антикварни книги — търпеливо настоя той, — това е първата ти продажба.

— Но така се започва!

— И нямаш нищо против да започнеш тази престижна нова кариера, като продаваш някакво си порнороманче.

Тук Мърси се засегна.

— В случай че не си чувал за това, на професионален език такива книги като „Долината на тайните съкровища“ на Бърли се наричат „любопитни“.

— Любопитни са, и още как. Честно казано, повечето хора проявяват любопитство към такива любопитни книжки още от петгодишна възраст та до дълбока старост. Изобщо не си мисли за това. Даже и да си уважавана от всички търговка на книги, никой не би имал нищо против сама да решиш с кого да пътуваш.

— Защо толкова настояваш да срещнеш Гладстоун?

Той се усмихна предизвикателно.

— По делови причини.

— Искаш тази проклета книга за собствената си колекция.

Той невъзмутимо сви рамене.

— Това да не е някакво престъпление според теб? Аз съм колекционер. Колекционерите са готови да сторят какво ли не, за да постигнат това, което са си наумили. Запомни го добре, Мърси.

— Това заплаха ли е?

— Разбира се, че не, просто един съвет. Аз никога не заплашвам.

— Така ли?

— Точно така. — Изглеждаше изненадан, че тя поставя под съмнение това негово твърдение. — Заплахите са загуба на време. При тях има място за съмнение. Освен това подтикват опонента ти да постави на изпитание душевните и физическите ти сили.

— Виждам, че доста си се позанимавал с този въпрос — кисело отбеляза тя.

— Има и още една причина, заради която искам да дойда до Колорадо с теб.

— Каква е тя?

— Искам да прекараме това време заедно.

Сега вече тя наистина се разтревожи.

— Не съм съвсем сигурна, че ми се иска да ставам част от програмата за попълване на книжната ти колекция. — И пак се нахвърли върху сьомгата си.

— Мърси.

Тя стреснато вдигна глава.

— Да?

— Съвсем честно ти говоря. Искам книгата. Освен това Искам да се срещна с Гладстоун. Но освен всичко друго искам и теб.

— Надяваш се да получиш поне две от трите желания, Така ли?

— Изглеждаш ми притеснена.

— Притеснена съм, по дяволите!

Той замълча за момент, а после кимна, като че ли бе стигнал до някакво свое решение.

— Добре. Засега ще оставим тази тема настрана.

— Означава ли това, че вечерта е приключила? — смело го запита тя.

— Ти как мислиш?

— Когато съм с теб — призна с въздишка Мърси, — никога не съм сигурна какво точно да си мисля.

— Ако това би те успокоило, и аз имам същия проблем, когато съм с теб.

— Не ти вярвам. Винаги си мислиш, че знаеш много добре какво правиш. — Замахна с вилицата към него. — Това е отвратителен навик, Крофт. Може да ти навлече какви ли не неприятности.

— Така ли? — Не изглеждаше притеснен, а по-скоро развеселен.

— Ще постъпиш умно, ако ми повярваш. — Не беше кой знае каква победа, но все пак й стана приятно, че поне успя да каже последната дума по този въпрос.

Крофт я закара обратно у дома чак след полунощ. Изобщо не се и опита да заговори за оставане. Но тъкмо когато тя реши, че ще си тръгне, без да рече нещо повече от едно учтиво „Лека нощ“, той я докосна, както предната вечер. Бялата плетена рокля с гол гръб, която бе облякла, оставяше шията и раменете й разголени и уязвими. Този път пръстите му се задържаха върху кожата й. Мърси неволно потръпна.

Тази милувка й се стори по-интимна от миналата вечер. Направо е абсурдно, помисли си тя. Подобно леко докосване би могло да се определи единствено като дружеско, почти безразлично.

Въпреки това, когато усети лекия трепет, който премина по всичките й сетива, а после погледна в очите на Крофт, изпита объркващото усещане, че наднича в собственото си бъдеще. Като че ли успя да проникне в неговите мисли. Той я желаеше. Мърси бе сигурна в това.

Изобщо не знаеше как да постъпи в момента — дали да се обърне и да побегне, или да се хвърли в обятията му.

Той обаче се извърна и слезе по стълбите, преди тя да реши как точно да се справи с това странно смайващо усещане.

Едва като си легна същата нощ, Мърси се сети, че изобщо не й бе споменал за среща на следващия ден. Неделята бе почивният й ден.

Ще трябва да си приготвя багажа за пътуването до Колорадо, твърдо си рече Мърси.

Доста дълго остана будна в леглото, загледана в тъмния таван. Мислите й се прехвърлиха от Крофт към ценната книга, която временно бе оставила в кухненския шкаф. И мозъкът, и тялото й бяха съвсем будни и се чувстваше нервна. Тази вечер беше свършила по загадъчен начин.

По тялото й преминаваха непознати смущаващи тръпки на любовно вълнение. Мисълта на какво точно се дължи това чувство направо я шокира. По принцип не беше склонна да будува по цели нощи заради милувката на някакъв си мъж!

Обичайните й мисли преди заспиване се въртяха около фактури за продажба на книги, поръчки, счетоводни баланси и данъци. От две години не се беше случвало да лежи в леглото си и в мислите й да има мъж. А и преди две години мислите за тогавашния й годеник съвсем не събуждаха в тялото й такава реакция.

Чаша мляко като че ли би могла да поуспокои превъзбудените й сетива.

Стана от леглото, отиде до кухнята и отвори хладилника. В тъмната стая се разпръсна светлина. Надникна вътре и се сети, че е забравила да купи пакет мляко. Явно млякото отпадна.

Докато затваряше хладилника, потокът от светлина премина по вратата на кухненския шкаф и тя се сети за „Долината“. Мърси си спомни как Крофт държеше книгата в силните си чувствени пръсти и внимателно прелистваше старите страници.

Под влиянието на внезапен импулс Мърси светна лампата и се доближи до шкафа.

„Долината на тайните съкровища“ си беше там, където я бе оставила през деня, невинно прибрана в специалната си кутия. Износената кожена подвързия проблясваше слабо на светлината на кухненската лампа. Този странен патиниран отблясък не бе в резултат само на стареенето. В края на осемнайсети век, както и през целия деветнайсети, „Долината“ несъмнено често е била препрочитана и заради първоначалния си замисъл, който естествено е бил постигането на сексуална възбуда. Такава една употреба обичайно водеше до твърде печални последствия за външния вид на книгите.

Тя я извади от кутията и я отнесе в спалнята си, за да я поразгледа, докато сънят я унесе.

 

 

Мърси стана рано на следващата сутрин и едва отворила очи, се понесе съм банята. Какъв разкош беше да се събуди на спокойствие. Шест дни в седмицата трябваше с усилия на волята да скача за секунди от леглото и бързо да претупва сутрешния ритуал: душ, обличане, закуска. На седмия ден значително по-бавно преминаваше през добре познатите процедури.

Докато бавно, с наслада пиеше втората си чаша кафе за деня, тя позволи на мислите си да се върнат към Крофт Фалконър.

Естествено, беше възможно да се е отказал да я увещава да го представи на Еразмъс Гладстоун и да се е върнал в Орегон.

От друга страна, бе казал, че ще дойде с нея в Колорадо, и макар да нямаше ни най-малко намерение да му позволи да я придружи в планинското пътуване, Мърси бе убедена, че не би се отказал толкова лесно.

Беше казал, че желанието му да прекарат това време заедно е не по-малко от желанието му да се срещне с Гладстоун.

Може би я бе излъгал.

До девет часа Мърси вече беше приготвила всичко за пътуването до Колорадо. Тъкмо си мислеше дали да не отскочи набързо до книжарницата си, за да провери дали всичко е наред, преди Дори да поеме нещата, когато погледна през прозореца и видя, че между сградите се е очертал идеален изглед за рисуване.

Заливчето беше пълно с пъстроцветни яхти, които се носеха по блесналите морски вълни. Небето имаше идеален син цвят, а скалите над залива блестяха като изваяни, облени от слънчеви лъчи. Покривите под прозореца й, които се спущаха по хълма към брега, излъчваха приказно сияние. Учителят й по рисуване сигурно много би се зарадвал на такава гледка.

Мърси знаеше, че няма да й се удаде по-добра възможност да „снеме“ подобна картина. Може би ако се захванеше задълбочено с рисуването на този акварел, щеше да отклони мислите си от Крофт Фалконър. Бързо изнесе кутията с боите и статива на малката тераса.

Половин час по-късно, като видя черното порше да спира на паркинга, Мърси отбеляза, че не е била съвсем права. Наистина това беше идеална възможност да нарисува един чудесен акварел с гледката пред себе си, но заниманието й никак не бе помогнало да изличи Крофт от мислите си. Докато с нетърпение го гледаше как излиза от колата, тя си призна, че всъщност го бе чакала.

Той отправи нагоре приковаващия си поглед, докато затваряше вратата на колата.

— Добро утро, Мърси.

— Здравей, Крофт! — Едва се спря да не добави, че се е надявала изобщо да не се появи повече. Направо бе смешно да се вълнува толкова. Съвсем бавно остави четката си за рисуване, изправи се и се облегна на парапета, наблюдавайки го как изкачва стълбите към апартамента й. Представляваше интересна гледка под меката лятна светлина: едно създание на нощта, тръгнало да броди денем. Крофт беше облякъл дънки и тъмна риза е къс ръкав, която разкриваше жилестите му ръце. Дънките бяха тесни и плътно прилепнали по стройните му бедра. Разкопчаната яка на ризата подчертаваше широкия му врат. Гарвановата му коса направо поглъщаше слънчевата светлина.

Като стигна до терасата, той се спря за малко и очите му се стрелнаха към недовършения пейзаж на статива.

— Значи бях прав. Сама си нарисувала картините по стените в хола.

— Вземам уроци. Както се вижда, доста неща имам да науча.

— Така си е — съгласи се той.

Мърси недоволно сбърчи нос.

— Поне можеше да ми кажеш, че съм създала уникална интерпретация на гледката и че имам очевиден талант — измърмори тя.

Крофт я погледна изпитателно, сякаш да разбере дали му говори сериозно, или просто се занася. После явно реши, че е второто.

— Създала си уникална интерпретация на гледката.

— А какво ще кажеш за очевидния талант?

Той се поколеба, а после внимателно рече:

— Ако имаш очевиден талант, то страхувам се, че се е скрил под всичките тези пластове боя.

Мърси вдигна ръка и с горчив смях отвърна:

— Я зарежи. Май не те бива много да правиш комплименти, нали така?

— Бих могъл да измъдря поне един, ако това искаш.

— Е, сега не би прозвучал много искрено. — Тя наклони глава и любопитно го заоглежда. — Какво правиш тук днес, Крофт? Мислех си, че си се върнал в Орегон.

— Откъде ти дойде наум това? Нали ти казах, че идвам с теб в Колорадо.

Тя вдигна ръце, все едно се отказваше да се занимава повече с него.

— Стига толкова. В такъв хубав ден не си струва да спорим.

— В такъв случай какво ще кажеш да идем е колата до Сиатъл? — дружелюбно предложи той.

Очите й се разшириха от изненада.

— Сиатъл?!

— Може да обядваме там. Може и да пообиколим някои от галериите на площад „Пейнър“ и да се повозим на ферибота. Как ти звучи това?

— Звучи ми страхотно — веднага отвърна Мърси. — Дай ми само минутка да прибера тези неща у дома. — Тя се извърна, събра боите, статива и недовършения акварел и ги отнесе в хола. Пет минути по-късно вече бършеше измитите си ръце в дънките, с които беше облечена.

— Готова съм.

— Толкова бързо? — попита той.

— Какво, искаш да се туткам още половин час, за да се приготвя ли?

Той се усмихна широко и в тази негова рядка проява на веселие имаше нещо тъй вълнуващо, тъй съблазнително.

— Ами, просто не мога да повярвам, че ми се е паднало такова момиче. Хайде да вървим.

 

 

Прекараха следобеда като туристи, поспориха за качествата на картините в галериите, хапнаха по сандвич на сиатълския бряг и се поровиха из книжарниците в центъра, които бяха отворени и в неделя. Отказаха се от идеята за ферибота, тъй като решиха, че следобедът доста е напреднал, а и не им се искаше да прекарат много време, любувайки се на гледката само през прозореца. Всяка минута като че ли бе изпълнена с особена стойност. Вечеряха в един явно много известен ресторант край кея и се върнаха с колата в Игнейшъс Кав тъкмо когато късното лятно слънце залязваше.

Тази следобедна разходка из Сиатъл даде за първи път възможност на Мърси наистина да се отпусне в присъствието на Крофт. Тя не можеше да се нарадва на това чувство и щастливо си мислеше за него през целия път обратно. Но като спряха с поршето на паркинга пред апартамента й, започна да я измъчва неприятно съмнение: не беше ли направил всичко това нарочно, за да я накара да се отпусне?

На сутринта вече щеше да е на път за Колорадо, а Крофт няколкократно й бе казал, че смята да я придружи.

Тя слезе от поршето, отново обзета от онова чувство на несигурност, което я бе оставило на мира през последните няколко часа. Докато затваряше вратата, погледна към Крофт над ниския покрив на колата. Той също се взираше в нея и явно очакваше нещо.

— Все пак няма да те поканя да дойдеш с мен в Колорадо, да знаеш — спокойно, но твърдо рече тя.

— Вечерта още не е свършила — подчерта той, без изобщо да си прави труд да звучи спокоен. — Мислех си да се отбия за чаша бренди.

— О, така ли? — Пулсът й се ускори.

Крофт не каза нищо повече. Просто я хвана за ръка, докато тя заобикаляше колата, и тръгна с нея нагоре по стълбите. Може би е редно да го спра на вратата, помисли си Мърси.

Но знаеше, че няма да може да го направи.

Той взе ключовете от нея и отключи с такова сигурно движение, като че ли това бе неговият собствен дом. Мърси дълбоко си пое дъх и влезе в апартамента, след което веднага щракна ключа на осветлението. От другата страната стаята ги посрещна недовършеният акварел. Очите на Крофт се спряха върху него.

— Ще донеса брендито — промълви Мърси и забърза към кухнята. Може би не бе чак толкова невъзможно да го вземе със себе си в Колорадо. В крайна сметка щеше да прекара само две вечери у този Гладстоун. Ако клиентът й бъде против да доведе още един гост със себе си, тогава двамата с Крофт биха могли да отседнат в хотел.

Само си представи цяла една седмица с Крофт Фалконър из планините на Колорадо, и направо й се зави свят от вълнение.

Не биваше да го прави. Идеята бе направо ужасна. Почти не познаваше Крофт и не биваше да се поставя в такова конфузно положение пред клиента си. Макар да му вярваше, че я желае, без съмнение също толкова го вълнуваше и проклетата книга. Мърси изобщо не искаше да се чувства изместена от някакво си порнороманче от осемнайсети век!

Толкова много разумни причини можеха да се изтъкнат да не позволява на Крофт да идва с нея.

Той все още разучаваше акварела, когато Мърси се върна в хола с две чаши с бренди в ръце. Хвърли й оценяващ поглед, щом се приближи и застана до него. Изглеждаше като човек, който внимава точно какви думи ще подбере.

— Трябва да те предупредя, че не приемам много лесно критика — каза му Мърси, докато му подаваше питието.

— Имаш неправилен подход към рисуването — много сериозно започна той.

— Та това е просто упражнение за уроците ми по рисуване. — Тя хвърли небрежен поглед към пейзажа на статива. — Стори ми се хубав ден, заради гледката. Ти рисуваш ли?

— Занимавал съм се с акварели.

Тя отпи от чашата си.

— Това ме изненадва.

— Така ли? Сториха ми се много… — спря за момент — … интригуващи.

— Защо? — попита го с внезапно събуден интерес.

— Погледнато повърхностно, този тип изображение е много прозрачен. Няма ги многобройните слоеве боя, които пречат на съзерцателя. Акварелът дава възможност на художника да си играе със светлината. А какво може да бъде по-ясно от светлината?

Мърси поклати глава.

— Каза, че акварелите показват всичко на повърхността. Но според мен изобщо нямаше да ти се сторят толкова интересни, ако не криеха нещо тайнствено.

— Права си. Именно тази прозрачност е невероятно сложна, ако се захванеш да я изучаваш. Разкрива толкова много, и то с толкова оскъдни средства. И точно там грешиш в собствените си картини, Мърси. Опитваш се да натрупаш прекалено много детайли в работата си. Използваш техника, която зависи от светлината така, сякаш работиш с перо и мастило или с маслени бои.

— Колкото и странно да ти прозвучи, тази вечер не те пуснах у дома, за да ми даваш уроци по рисуване.

Устните му трепнаха в усмивка.

— Тъй ли? Тогава защо ме покани тази вечер?

Тя не отвърна на този пряк въпрос, тъй като не искаше да признае отговора на себе си, камо ли на него.

— Навярно за да мога учтиво да ти благодаря за приятния ден, който прекарахме заедно.

Той обмисли този отговор и после явно го отхвърли като приемливо основание.

— Не е достатъчна причина. Има си място за учтиви благодарности, но това не е сред тях.

— Крофт…

— Гледай само. — Той я прекъсна, наведе се и вдигна четката. Намокри меките влакна в мъничкия съд с вода и ги топна в кутийката с жълта боя. После комбинира жълтото със съвсем малко синьо, създавайки нежен нюанс на зеленото.

Мърси го гледаше. Просто не можеше да отдели очи от него. Той разреждаше боята прекалено много, а това не бе по неин вкус. Но когато Крофт прокара четката през листа с бърз, уверен замах, тя смаяно осъзна, че току-що бе постигнал оттенъка на небето при залез над залива. Никога не би се досетила да използва зелено, за да предаде този цвят. Но резултатът изключително й се понрави.

— Прекрасно! — прошепна тя, почти в унес.

Той остави четката и бавно изрече:

— Мисля си, че да се любя с теб ще бъде като да рисувам акварел.

Мърси просто замръзна на място. Крофт обгърна с ръка шията й и повдигна с палец брадичката й. Очите му бяха почти златисти.

— Цялата си цвят и светлина.

Устните му се притиснаха до нейните, преди тя да успее даже и да си помисли за бягство.