Джейн Ан Кренц
Среднощни тайни (2)

ВТОРА ГЛАВА

Крофт заключи, че е приела добре новините. Остана доволен, че не е от онези, дето биха се разпищели и изпаднали в истерия. Разбира се, можеше да е малко по-деликатен в изказването си. Но още беше ядосан за това как се беше опитала да заключи магазина под носа му преди минути, тъй че не можа да устои на изкушението да я шокира малко.

Изненада го фактът, че изобщо беше успяла да предизвика такава реакция у него. По принцип той не си позволяваше да действа под влиянието на такива незначителни емоционални дразнители. Свикнал беше хората да се чувстват като на тръни в негово присъствие.

Мърси продължаваше да отстъпва и вероятно се беше ориентирала към кухнята, в която сигурно имаше задна врата. Тя тревожно го следеше с поглед и явно чакаше всеки момент да се нахвърли върху нея, но в очите й се четеше и дързост. Не беше от страхливите.

— Какво точно имате предвид, като казвате, че сте специалист по насилието, господин Фалконър?

Крофт въздъхна и пъхна ръце в джобовете си. Хората винаги се поуспокояват, когато видят, че потенциалният нападател не си държи ръцете скрити.

— Имам три школи по самозащита. Две в Калифорния, една в Портланд, Орегон.

Тя запримига, след което малко се поотпусна.

— Искате да кажете, че сте експерт по джудо или карате?

— Нещо такова — неясно отвърна той. — Методът, който преподавам, си е мое изобретение. Основава се на някои древни бойни техники, с които по-голямата част от западния свят не е запозната.

Тя внезапно се усмихна, видимо успокоена от подобно логично обяснение.

— Това е много интересно. И като че ли обяснява всичко.

— Какво обяснява?

— Начина, по който се движите. Начина, по който се, хм, носите. Доста е обезпокоително на пръв поглед. — Отказа се от по-нататъшни обяснения. — Няма значение. Ще донеса „Долината“. Държа я в една кутия в кухненския килер. И запомнете, нямам нищо против да я видите, след като сте пропътували такова разстояние, но тя определено не е за продан. — Остави чантичката си на дивана, обърна се и тръгна към кухнята.

Крофт остана вторачен след нея, осъзнавайки, че не би имал нищо против още малко да погледа тази усмивка. Харесваше му начинът, по който припламваха очите й, когато се усмихнеше. Имаше много хубави очи. Бяха със зелен оттенък, който отразяваше чувствата й със зашеметяваща яснота. Все едно да гледаш през полупрозрачен нефрит. През краткото време, откакто се бяха запознали, беше видял всичко в тези очи — от любопитство до панически страх. Улови се, че в мозъка му се върти мисълта как ли би се отразила страстта в очите на Мърси…

Крофт тръсна глава, малко стреснат от посоката на собствените си мисли. Дошъл беше по работа, а когато работеше, никога не позволяваше каквото и да е, особено пък сексът, да го отвлича от набелязаната задача.

И все пак Крофт с присъщата си честност не можеше да отрече, че Мърси Пенингтън го заинтригува. Не защото бе екзотично красива. Реши, че по-рано направеното сравнение с нефрита е подходящо за всичко у нея, не само за очите. Нефритът е капризен камък и дава удовлетворение на сетивата само за внимателния наблюдател…

Но той отдавна се беше научил внимателно да разглежда това, което го интересува. А Мърси, може би заради връзката й с книгата, определено го интересуваше.

По негова преценка тя беше на двадесет и пет-тридесет. Не беше висока, може би не повече от метър и петдесет и пет. Поне тридесетина сантиметра по-ниска от него. Косата й му напомняше на светлокафявите оттенъци по гърба на неговия ротвайлер. Беше богат, топъл нюанс на кафявото, който го примамваше да протегне ръка и да погали косата й. Вътрешно се забавляваше — какво ли би казала Мърси, ако разбере, че я сравнява с кучето си.

В момента косата й беше прибрана на мъничък стегнат кок. Крофт си помисли, че сигурно ще се спусне под раменете й, ако някой махне фибите, които стягат свилените кичури.

Лицето й представляваше сбор от добре оформени, доста приятни черти. Широки очи, напомнящи бадем по форма и лекичко дръпнати нагоре. Нослето бе доста вирнато, устните — меки, долната мъничко по-пълна от горната.

Носеше разновидност на дрехите, които явно бяха униформа в Игнейшъс Кав — свободни панталони в тъмнозелен цвят и прилепнало по тялото зелено поло. Мокасините й бяха поочукани и приятно износени.

Тъмнозелените панталони стояха добре на приятно закръглените бедра. Той си представи как обхваща с ръце това съблазнително дупе и я гушва в интимна прегръдка до собственото си тяло.

— По дяволите — измърмори той.

— Нещо не е наред ли? — извика Мърси от кухнята. Чу се трясък от затваряне на шкаф.

— Не. — Нямаше как да й обясни какво не е наред. Самият той не го разбираше особено. Най-добре бе да се прави, че няма нищо нередно. Чу стъпките й по плочките в кухнята и разбра, че вече се връща с книгата.

Именно книгата беше дошъл да разглежда, а не Мърси Пенингтън. Хубаво ще е да си набие това в главата. По принцип не му се налагаше да си напомня постоянно, че не трябва да се отвлича. Даже рядко се и отвличаше, освен ако сам не решеше да го стори.

Обходи с очи апартамента, докато чакаше тя да се появи на вратата, и някак несъзнателно продължаваше да събира впечатления за самата Мърси. Домът беше пълен с цветове и леко, приятно разхвърлян. Очевидно тя предпочиташе ярки, живи разцветки. Никакви бледоморави, убитозелени или нежносини цветове нямаше в малката, ярко осветена стая.

Диванът беше лимоненожълт, акцентиран с тюркоазени възглавнички. Лампионите бяха със съвременен дизайн, наситенооранжеви, със странни завъртулки по тях. Библиотечният шкаф също беше оранжев и лакиран, което правеше стаята още по-весела. Блясък й придаваха и огледалата на стената зад дивана, които отразяваха тясна ивичка от изглед към залива. Килимът имаше солиден сив цвят, като гранит, а стените бяха чисто бели.

Картините по стените грабнаха вниманието на Крофт. Имаше десетки, всичките акварели, всичките изрисувани от една и съща ръка, до една показващи ужасна техника, както и пълна липса на подход към използването на водни бои. Имаше пейзажи със залива, картини с платноходки и острови навътре в морето.

Цветовете на небето и водата бяха нанесени с доста несръчна ръка. Много пурпурно и кобалтовосиньо. Платната на лодките бяха прекалено ярки. Островите представляваха дебели зелени петна на хоризонта вместо обвитите в мъгла, почти скрити от окото видения. Залезите имаха същия оранжев цвят като библиотечния шкаф в хола. Каквито и деликатни линии и прозирни цветове да са съществували в замисъла на художника, всичко беше пратено по дяволите от една четка, явно движена от самонадеяна, нетренирана, макар очевидно ентусиазирана ръка.

Неочаквано Крофт осъзна, че се чувства очарован от веселите акварели по стените. По принцип не му допадаше подобна демонстрация на невъздържаност. В същото време му се дощя да хване художничката за врата, да я заведе до белия лист и да й покаже как се правят акварели.

Без да пита, той знаеше, че картините са дело на Мърси Пенингтън.

Единственият друг предмет в хола, който служеше само за украса, беше пъстроцветният дървен параван. Състоеше се от три крила и беше близо два метра висок. Създал го бе професионалист. Плоскостите бяха изрисувани със зашеметяващо екзотичен тропически мотив; сочни зелени листа, тюркоазено небе, разкошни цветя и весели оранжеви плодове, чиито форми явно се бяха родили в главата на художника. Не приличаха на никои от плодовете, които Крофт беше виждал. В крайна сметка се получаваше завършена картина на първична невинност, един тропически рай, нереален, прекалено ярък сън.

Но на средното крило се виждаше приклекнал строен леопард със златисти очи. Той беше нашественикът, носещият смърт гостенин, който не се вписваше истински в цялостната картина. Беше същество от един друг, много по-злокобен свят, който вещаеше заплаха за рая и невинността.

Крофт приключи с оглеждането на хола точно когато Мърси влезе с една стара, подвързана с кожа книга в ръце.

— Мебелите ли купихте, за да отиват на паравана, или купихте паравана, за да отива на мебелите? — от чисто любопитство я запита той.

Тя се усмихна широко и очите й блеснаха, показвайки, че оценява чувството му за хумор.

— Купих паравана и после трябваше да купувам нови мебели, за да вървят с него. Не е най-ефективният начин да си обзаведеш жилището…

— Не, но има определена логика — призна той.

— Да разбирам ли, че не одобрявате вкуса ми?

Той се замисли над този въпрос, повдигнал вежди.

— Отива ви — най-сетне рече, доволен от решението си.

— Ах, много ви благодаря. Искате ли да се басираме, че ще позная как изглежда вашият дом. Много голи пространства, никакви ненужни дреболии тук и там, които да заемат мястото, нали? Може би онзи суров японски стил на обзавеждане с паравани от оризова хартия, незастлано дюшеме, няколко елегантно опростени мебели? Това чудесно би подхождало на занятието ви и би вървяло на общото впечатление, което създавате.

Той се постресна от това колко бързо и лесно Мърси позна вкуса му и колко точно успя да го прецени.

— Откъде разбрахте?

— Всички си имаме по някоя дарба — ясно изрече тя и очевидно беше много доволна от собствената си прозорливост. Явно го чувстваше все по-близък и се отпускаше в негово присъствие. — Някои хора могат да влизат, без да задействат звънчето на вратата. Други ги бива напосоки да познават как изглежда домът на някой непознат. Всъщност изобщо не беше толкова трудно. У вас има нещо, което извиква идеята за суров живот и абсолютна самоувереност. Например не бих искала да чуя на коя политическа формация симпатизирате. Не ми приличате на либерално мислещ човек. Да не би да сте от онези побъркани отшелници, дето живеят в орегонските пущинаци и колекционират карабини и малки танкове?

Той не можа да разбере дали в момента се занася с него, а това никак не му бе приятно.

— Вие как мислите?

Тя въздъхна.

— Според мен може да сте всичко, но поне не сте побъркан. Прекалено добре се самоконтролирате, за да сте като онези луднали отшелници.

— Досега съм успял да оцелея сам — внимателно каза той. — Но не се интересувам от оръжия. Прекалено безлични са за мен. И нямам никакви танкове, нито малки, нито големи.

— Само „Порше“. — Мърси кимна, като че ли това даде отговор на някакъв друг неин въпрос. Той тъкмо щеше да попита какво именно изяснява присъствието на колата му, когато тя го изпревари, подавайки му томчето. — Ето книгата. Може в крайна сметка да се окаже, че не е точно този екземпляр, който вие търсите. Тогава няма да ви е мъчно, че сте я изпуснали.

— Има само три-четири запазени екземпляра. Доколкото ми е известно, всичките са собственост на европейски колекционери. Почти съм сигурен, че това е книгата, която търся. Затова именно дойдох от Орегон тази сутрин.

— Сигурна съм, че почти нищо не правите, ако не сте абсолютно убеден, че още отначало знаете всички отговори — измърмори Мърси.

Той вдигна очи от заглавната страница на „Долината на тайните съкровища“ и видя пламналото в погледа й женско увлечение. Мисълта, че тя го смята за привлекателен, доведе до доволна усмивка на устните му.

— Разбрал съм от опит, че си струва да разполагам с отговорите, преди да се захвана да действам, особено когато става дума за уреждане на нещо с други хора. Има една стара поговорка, че човек трябва добре да познава врага си. Аз й вярвам.

Тя се усмихна с прекалена веселост.

— Много врагове ли имате?

— Не. Враговете си подбирам също толкова внимателно, колкото и приятелите. — Той провери изписания с римски цифри номер на заглавната страница и внимателно запрелиства старите, пожълтели страници.

— И любовниците ли? И тях ли така внимателно подбирате?

Този въпрос го порази. Никога и през ум не би му минало, че Мърси Пенингтън ще има дързостта да попита такова нещо. Крофт бавно вдигна очи от страницата, която разглеждаше в момента, и усети, че самата тя вече съжалява за прибързаността си. После забеляза срама в очите й. Знаеше, че би дала всичко, само да може да върне думите си назад. Без да иска, току-що беше разкрила много съкровени неща за собствената си личност. Той можеше да използва току-що наученото за нея.

— Човек трябва да е много по-внимателен, когато избира любовниците си, отколкото когато избира приятели и врагове. Приятелите и враговете поне си знаят мястото. Винаги знаеш в какви позиции си спрямо тях, освен ако не си някой глупак. Но любовниците не са тъй лесни за опознаване и разбиране. Те могат да ти станат както приятели, така и врагове. А кой би могъл да направи разликата, преди да е станало прекалено късно?

Неудобството и угризенията, които видя в зелените й очи, му казаха много за нея. Също както и пребледнелите й страни. Подходящо наказание за дързостта й, реши той. Тя искрено съжаляваше, че изобщо се поддаде на изкушението и зададе този въпрос.

Крофт се усмихна доволен и се върна към разглеждането на тома, който държеше в ръцете си. Прелисти няколко страници, докато стигна до красиво изрисувана черно-бяла литография на мъж и жена, които се любят.

— Това е книгата, която търся. Оригиналът е.

— Разбира се, че е оригинал. Да не би да сте си мислели, че се опитвам да пробутвам фалшификат? — Мърси очевидно се обиди.

— Възможно е да сте направили грешка — успокоително рече той.

— Е, не съм. Описах книгата много внимателно на господин Гладстоун и той каза, че по отговорите ми по телефона можело да се разбере, че става дума за оригинала. Остана много доволен и не се усъмни в мен дори и за минута.

— Господин Гладстоун?

— Човекът от Колорадо, който купува книгата.

— Ще трябва да ми кажете повечко за господин Гладстоун. — Крофт обърна към друга литография. Тази път изобразяваше в изящно нарисувани детайли пищна жена, полегнала по гръб, докато някакъв коленичил над нея мъж изкусно й доставя удоволствие.

Мърси пристъпи към него и също се загледа в литографията.

— Не съм длъжна да ви казвам каквото и да е за господин Гладстоун. Трябва да защитавам клиентите си. Освен това — добави тя напълно искрено — аз и не знам много за него. Все пак се надявам, че няма да седите там цяла вечер и лигите ви да текат над тази илюстрация. Следите от слюнка по страниците могат да намалят цената на книгата.

— Старая се да пестя слюнките си за оригинала, а не за някаква си рисунка.

— Не ми звучи особено привлекателно — тросна се тя. — Чели ли сте „Долината“?

— Не. За първи път я виждам всъщност. Досега само знаех за нея. Наложи ми се да науча за съществуването й преди три години.

— Защо ви се наложи?

— Беше част от една много ценна колекция. Мен ме интересуваше човекът, който я притежаваше. Исках да науча колкото е възможно повече за неговата колекция от книги, и в процеса на това разбрах нещичко за тази конкретна книга. Трябва да признаете, че „Долината“ е доста… хм, забележителна.

— Защо сте се интересували толкова от тази конкретна колекция книги? — попита тя. — Искахте да се сдобиете с част от нея ли?

— Не. Исках да науча колкото е възможно повече за собственика й. Много неща може да разбере човек за някого от това какви книги събира той.

Настъпи кратко, напрегнато мълчание.

— Да — най-сетне се съгласи Мърси. Очите й бяха сериозни. — Книжната колекция на човек може да ти каже много за самия него.

— Или нея. — Крофт внимателно затвори „Долината“. — Чели ли сте тази книга, Мърси?

— Даже и да бях я чела, нямаше да си призная. Не и пред вас, гарантирам ви.

— Защо не и пред мен?

— Та вие сте напълно непознат, по дяволите. А тази книга си е чиста еротика. Някой по-неблагосклонен даже би могъл да я нарече порнолитература.

— А вие не сте склонна да признаете пред един непознат, че четете подобни книги?

Тя се опита да се усмихне изкуствено.

— Ако изобщо съм прелиствала „Долината“, то е било само за да установя дали е истинска и да проверя произхода и автентичността й. Работила съм като библиотекарка, нали разбирате? Учили са ме да изучавам книгите от обективна, професионална гледна точка.

— Разбира се. — Той знаеше, че леко се усмихва и че Мърси отново е причината. — Аз много уважавам професионализма, независимо в коя област е насочен.

— Това е добре. Свършихте ли с книгата?

— Не. Казах ви, че я искам.

Предизвикателният израз в очите й се замени от искрено раздразнение.

— Да, но не може да я получите. Казах ви вече: книгата е купена. Нямам намерение да я продам под носа на клиента си.

— Кога влиза той във владение?

— Вторник.

— Гладстоун ще дойде в Игнейшъс Кав да я прибере? — Всичко можеше да се окаже по-лесно, отколкото си беше мислил.

Тя нетърпеливо тръсна глава.

— Не, аз ще му я доставя. Ще може ли да ми подадете книгата, ако сте приключили с нея?

Той продължаваше да я държи в дясната си ръка.

— Вие ще му я доставите? Лично?

— Точно така.

— Как? — Видя лекото й трепване от изненада и осъзна, че гласът му изведнъж бе прозвучал твърде властно. За момент трептящото в очите й топло чувство бе затъмнено от предпазливост.

— Вземам няколко дни отпуск, за да летя до Колорадо. Ще наема кола в Денвър и ще ида с нея до дома на господин Гладстоун. Но не виждам това какво ви влиза в работата.

— Не, не бихте ме разбрали. Къде живее Гладстоун?

— Казва, че имал къща в планините. Не ми даде упътвания по телефона. Очевидно е прекалено сложно за обяснение. В агенцията за коли под наем в Денвър ще има оставена карта за мен. — Тя внезапно се опита да грабне книгата, която той държеше в ръце.

Крофт обаче вече беше видял в очите й предупреждение, че ще направи именно това движение, и затова доста лениво премести томчето така, че тя да не може да го стигне. Не го дръпна особено много, само около десетина сантиметра, но достатъчно, за да попречи на пръстите й да се вкопчат в плячката. Растящото раздразнение на Мърси вече преминаваше в яд. Тя отпусна протегнатата ръка край тялото си и гневно го изгледа. Вдигна глава с дръзко достолепие.

— Наистина ли ще се подиграете с моето гостоприемство, като откраднете „Долината“?

Той въздъхна и неохотно й подаде книгата.

— Не, не съм дошъл тук да я крада. Но този ваш клиент ми става все по-любопитен.

Тя повдигна рамене, грабна книгата от ръцете му и я притисна до гърдите си.

— Е, може би ще успеете да го убедите да ви препродаде „Долината“. Веднъж да получи книгата, господин Гладстоун може да прави с нея каквото намери за добре. Аз обаче съм длъжна да му я доставя лично.

— Винаги ли изпълнявате задълженията си, Мърси?

— Опитвам се — сухо отвърна тя.

— Аз също. — Гласът му прозвуча неочаквано нежно, а погледът му не се отделяше от нейния. — Затова съм тук. Между нас има нещо много общо, Мърси Пенингтън.

Тя поклати глава, но не можа да скрие блесналото в очите й неволно любопитство.

— Съмнявам се.

— Нека поне проверим дали не съм прав. — Говореше й с нисък, изкусителен глас и напрегнато я наблюдаваше. Крофт вече беше сигурен, че изразът в зелените й очи е нещо повече от обичайното женско любопитство. Явно й се струваше човек, който можеше да се окаже както опасен, така и много очарователен.

Той прие факта, че намира Мърси Пенингтън сексуално интригуваща със същото приземено отношение, с което би приел глада или студа. Ако се наложеше, беше в състояние да не обърне внимание и на трите неща.

В момента имаше прекалено много неизвестни. Трябваше бързо да им намери отговори, а Мърси Пенингтън беше най-краткият път до тях. Това означаваше да използва сексуалното привличане, пламнало между двамата.

— Вечеря — съвсем кратко рече той.

Тя се намръщи, все още стиснала „Долината“.

— Каква вечеря?

Крофт пак се усмихна.

— Бих желал да ви заведа на вечеря. Това е най-малкото, което мога да сторя при подобни обстоятелства.

— Не е нужно.

— За мен ще бъде удоволствие.

— Не трябва ли да се връщате в Орегон?

— Не и тази вечер. Отседнал съм в странноприемницата във вашия град за през нощта.

— Аха.

Даде й няколко секунди, за да осмисли това, а после предпазливо продължи да я убеждава.

— Други планове ли имате?

— Не. Утре е работен ден. Трябва да ставам рано.

Крофт кимна.

— Ще ви доведа у дома рано. Давам дума.

Тя го изгледа със странно любопитство, сякаш се опитваше да открие нещо в израза му. Не за първи път му отправяше този изучаващ поглед. Така стана и през онези няколко мига в книжарницата, когато й каза, че не бива да се страхува от него.

Тогава явно прие думите му за верни. Същият този израз на доверие се появи сега в очите й. Тя му се доверяваше, независимо дали го съзнаваше или не.

Това му харесваше. А и можеше да го използва.

— Щях да вечерям тук тази вечер — най-накрая рече Мърси. — Купих малко макарони от елда. Мислех си да отворя бутилка червено калифорнийско вино, която съм запазила. Петък е в края на краищата.

— Чудесно — сговорчиво кимна Крофт.

— Моля? — Тя запримига стреснато.

— Казах, че звучи чудесно. Обичам макарони от елда, както и червено калифорнийско.

Мърси впери поглед в него, все едно не знаеше дали да се засмее, или гневно да изкрещи.

Крофт се усмихна самодоволно. Мърси се поддаваше на чара му.

 

 

Двадесет минути по-късно тя все още не можеше да реши дали да се смее, или да крещи. Изми броколи, взе чашата си с вино и се облегна на барплота, за да отпие. Гостът й, който тя реши, че попада в графата „неканени“, в момента седеше на един от причудливите кухненски столове, изплетени от черна стоманена тел, и елегантно държеше чашата с вино.

Все още не беше съвсем сигурна защо му позволи да остане за вечеря, но от самото начало ситуацията изглеждаше неизбежна.

— От колко време имате тези школи по самозащита? — Тя се насили да му зададе този обикновен въпрос. Вече двадесет минути Мърси правеше всичко възможно да задържи разговора върху леки и неангажиращи теми. Трябваше й време, за да обмисли появата му и да го прецени, а също и да се справи със собствените си неочаквани реакции.

— Първата открих преди близо три години. Втората — година по-късно, а третата — преди шест месеца.

— Къде сте учили?

— Учих, докато пътувах.

— Свързана ли е с много пътувания вашата, хм, професия? — продължи с въпросите тя.

— Не, вече не, само посещавам школите си, за да водя специални курсове и да организирам демонстрации.

— А кой преподава в обикновените групи?

— Приятели. Бивши мои ученици. Те се занимават с ежедневното поддържане на работата в школите.

— И ви дават възможност да си седите на брега в Орегон със скръстени ръце? — попита го с усмивка.

— Може и така да се рече.

— Хубава професия, ако човек успее да се намести в нея — заяви тя с шеговита завист в гласа. — Как да я сравня с моето сиво ежедневие.

Крайчецът на устните му се повдигна в усмивка.

— Казахте, че сте работили като библиотекарка. Кога се захванахте със свой собствен бизнес?

— Преди две години. — Тя остави чашата си и се зае пак с броколите. Не й се щеше разговорът да тръгва в тази посока.

Усетил желанието й да не говори повече на тази тема, Крофт нарочно продължи да я подпитва.

— Какво ви накара да решите да откриете книжарница?

— Съвсем естествено е за един библиотекар да опита да продава продукта, който е давал под наем години наред, нали така? За мен търговията с книги е комерсиалната страна на библиотекарството.

— От Вашингтон ли сте?

Мърси поклати глава. Вече започваше да се притеснява, че той няма да остави нежеланата тема.

— От Калифорния.

— Защо не открихте книжарница там, у дома?

— Няколко месеца търсих подходящо място, преди да се спра на това тук. Харесва ми Вашингтон, харесва ми Игнейшъс Кав и си помислих, че книжарницата, която бях замислила да отворя, ще тръгне добре тук. — В момента съсредоточено режеше месестите броколи и ги подреждаше в тенджерата за задушаване.

Настъпи кратка тишина.

— Защо напуснахте Калифорния? — попита той.

Мърси едва се сдържа да не изстене.

— Казах ви. Много време търсих и накрая реших, че тук изгледите за такъв бизнес са добри.

— Според мен трябва да е имало някаква друга причина. Не сте от жените, които лесно биха се преместили.

Тя се извъртя и го погледна, стресната от хладнокръвно направения извод.

— Откъде, по дяволите, ви дойде наум това?

Той отпи от чашата и замислено погледна пламналите й от гняв очи.

— Мъж ли беше причината?

Тя стисна зъби и се почуди как човек би могъл да се отърве от неканен гост, още преди вечерята да е започнала.

— Това — информира го тя — изобщо не е ваша работа, нали така?

— Значи е бил мъж. — Той кимна, доволен от себе си. После пак отпи от виното. — От него ли избягахте?

Грубото му вмешателство в личния й живот вбеси Мърси и тя сложи с трясък капака на съда, в който се задушаваха броколите.

— Не, не бягах от него. Бях сгодена за него. Когато годежът се развали, реших, че трябва да започна на чисто някъде другаде.

— Защо развалихте годежа? Изневери ли ви?

Мърси осъзна, че пръстите й треперят, докато наливаше вода в един чайник за макароните. Съсредоточи цялото си внимание върху тази незначителна задача.

— Не знам. Дори и да ми е изневерявал, не съм знаела. Годежът ни не се развали заради такова нещо.

— На вас ви трябва много важна причина, за да напуснете един мъж.

— Това може би не говори много добре за интелигентността ми.

— Какво стана тогава?

— Винаги ли сте толкова груб?

— Това ми е в природата. Обичам да съм наясно с какво си имам работа.

— Единственото нещо, с което си имате работа тази вечер, е безплатно ядене.

— Как ли пък не. И двамата сме наясно, че няма „безплатен обед“. Винаги има някаква причина зад всичко.

Тя не можа да реши дали той й се присмива или не. Не смееше да се обърне и да разбере отговора.

— Можете да си тръгнете, преди да сте нагазили твърде дълбоко.

— Вече съм нагазил. Но не се притеснявай, готов съм да платя цената. Какво стана в Калифорния, Мърси?

Това вече беше прекалено. Но като го погледна през рамо, откри, че ядът от фамилиарниченето му се изпарява.

Обзета бе от непреодолимо желание да му обясни всичко. С никого не бе говорила за този период от живота си, но сега й се искаше Крофт да разбере какво се бе случило.

— Спомняш ли си какво каза преди малко за това, колко е трудно човек да избира любовниците си, защото никога не може да е сигурен дали избира приятел или враг?

— Спомням си.

— Ами моят годеник се оказа от враговете. Използва ме, за да се опита да измами леля ми и чичо ми, които по една случайност бяха в доста прилично финансово положение благодарение на отлични инвестиции в недвижими имоти в Калифорния, направени преди няколко години. Разбрах какво става тъкмо навреме, развалих годежа и казах на роднините си какво е замислил. Ситуацията беше крайно конфузна. За беда обаче нямах никакъв начин да докажа каквото и да е. Сигурна съм, че когато всичко приключи, Аарон просто е покрил загубите си и е преминал към следващата жертва. Единственото ми удоволствие беше, че съобщих на властите за цялата история. Поне отсега нататък могат да го държат под око. Така, ако се опита да завърти още някоя афера, ще успеят да го заловят.

— Това отмъщение като че ли не ти стига, а?

Тя усещаше погледа му върху себе си, докато включваше котлона под чайника с вода.

— Честно казано, да. Щеше ми се Аарон Сандърс да бъде наказан много, много по-сурово.

— Защото се опита да измами леля ти и чичо ти?

— Не, защото използва мен, за да го стори. — Избърса ръцете си в кухненската кърпа и се опита да овладее емоциите си. Нямаше намерение да позволи на този мъж цяла вечер да й „вади душата с памук“. Сериозна грешка стори, че изобщо го покани на вечеря.

Но като си помисля, аз всъщност не съм го и канила, сърдито си припомни Мърси, Просто бе успял да я омае.

Очите на Крофт срещнаха нейните. Погледът му беше обезкуражаващо сериозен.

— Разбирам как се чувстваш. Но според мен в твоя случай е по-добре, че нещата са приключили точно така. Ако беше предприела следваща стъпка в отмъщението — която сигурно щеше да е свързана с насилие, не би било никак лесно да се предрече как ще завърши всичко. Можеше стихията да отнесе и двама ви.

Тя отново се сепна от това колко убедено звучеше гласът му. Погледът му издаваше познание, което почти я плашеше — явно много добре разбираше за какво говори. Очевидно познаваше потенциала на физическото насилие; у него имаше дълбоко, еднозначно разбиране и приемане на тази сурова реалност. По-рано й беше казал, че се занимава с философията на насилието, и Мърси изведнъж му повярва.

— Чувала ли си някога — безгрижно продължи Крофт, без да обръща внимание на смаяния й поглед, — че силното сексуално привличане има нещо общо с насилието? — С ленива грациозност се изправи и се доближи до нея. Мърси стоеше като вкаменена, неспособна да направи и крачка или да отклони поглед от пламналите му очи. Той протегна ръка и бавно, внимателно помилва лицето й. — Направят ли се веднъж първите стъпки, вече е много трудно да се обуздаят силите на привличането.

Извикала на помощ цялата си воля, Мърси успя да възвърне самообладанието си.

— Ами в такъв случай — заяви тя и се обърна отново към печката — просто ще гледаме да не направим въпросните първи стъпки, нали така?