Джейн Ан Кренц
Среднощни тайни (14)

ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Крофт вече цял се тресеше, когато Мърси го вкара под душа. Бледността му се виждаше даже под естествения загар на кожата. Очите му трескаво блестяха на изнуреното лице и по всичко личеше, че единствено силата на волята още го крепи на крака.

Но мислите му, изглежда, се избистряха или Мърси поне така си каза, когато съблече мокрите си дрехи и влезе до него под душа. Горещата вода й подейства добре. Сега осъзна колко се беше смръзнала всъщност.

Крофт любопитно я изгледа, когато и тя пристъпи под душа.

— Имам чувството, че не си дошла тук, за да се позабавляваме. — Беше се облегнал с ръка на облицованата с плочки стена и бе подложил глава под струята на душа.

— Прав си. Тук съм, за да се погрижа да не издъниш пода, като паднеш по лице.

— Какъв смисъл да ме спираш вече. Та аз чудесно се справих с въпросното издънване още от самото начало. Боже, не мога да повярвам, че така се провалих. Тук нещата се замотаха, както преди три години. — Затвори очи и протегна и другата си ръка, за да се задържи в изправено положение. — Ама че бъркотия.

— Ти по принцип не се проваляш така, нали? — Мърси знаеше, че той не е в състояние да продължава с коцкарските шегички, които беше бълвал доскоро, но все пак й беше някак неловко да стои под душа с него. В момента, в който и двамата се постоплеха, трябваше да го изведе от къщата.

— Преди три години се провалих — замислено рече Крофт, сякаш обхванат от желание да се самобичува. — Но като не се смятат тогавашният и днешният случай, не, по принцип не се излагам така.

— Ах, ти си просто едно чудо в панталони!

Той отвори едното си око.

— Ти си луда.

— Не, страх ме е. — Тя посегна и спря душа. — Хайде, Крофт, трябва да се махаме оттук. Ще събера и твоите неща, докато се обличаш.

— Мисля, че не съм в състояние да карам из планините тази вечер — тихо рече Крофт и я погледна, когато тя му хвърли хавлията.

— Ти няма да караш. Ще карам аз.

— Добра шофьорка ли си?

— При настоящите обстоятелства аз съм най-добрата, с която разполагаш.

Устните му се извиха в измъчена усмивка.

— Съвсем вярно.

Мърси не беше сигурна дали тази усмивка е резултат от наркотика, с който го бяха натъпкали, или Крофт наистина смяташе ситуацията забавна.

Тя бързо приключи с избърсването, уви хавлията около тялото си и грабна неговата от ръцете му.

— Стига толкова, добре си вече. А сега да те облечем с някакви сухи дрехи. Партито още тече. Досега повечето от гостите вече яко ще са се надрусали. Предполагам, че ще можем да слезем долу и да стигнем до колата, без някой да забележи даже, че сме тръгнали.

— Съмнявам се. — Крофт й позволи да го заведе до спалнята. Сякаш не съзнаваше, че е чисто гол. Явно повече го притесняваше треперенето на ръцете му.

Мърси го изгледа притеснено, докато му подаваше чиста риза.

— Какво искаш да кажеш с това „съмнявам се“?

— Прекалено просто ми изглежда.

— Но при всички тези хора тук никой няма да посмее да ни спре, даже наистина да ни види, че си тръгваме. Ще има петдесет свидетели.

— Може да има. Може и да няма. — Той започна да си закопчава ризата и съсредоточи цялото си внимание върху тази операция.

Мърси беше направо бясна от яд.

— Да нямаш някоя по-добра идея?

— Не.

— Страхотно! Ами тогава, докато не те осени някой по-блестящ план, защо не спреш да подценяваш моите предложения?

— Дадено. Никакво подценяване на твоя план, докато не измисля нещо по-добро. Къде ми е панталонът?

— Ето го. — И тя му хвърли дънките с една ръка, докато с другата вадеше от дрешника малката му пътна чанта.

— Обувките ми са мокри. Ще ходя бос. — Крофт огледа из стаята, намръщен.

— Добре. Ще си събера нещата. Стой тук и никъде не мърдай, ясно?

Погледът му се стрелна към разтревоженото й лице.

— Можеш да спреш да се държиш с мен, все едно съм пияният ти съпруг, който те е изложил пред гостите. Главата ми се поизбистря.

— Не се притеснявай, няма опасност да те помисля за съпруга си, пиян или какъвто и да било. Сега дръж това. — Бутна чантата в ръката му. — Веднага се връщам.

Беше готова само за минути, след като небрежно набута всичките си вещи заедно с „Долината“ в малкото куфарче. Когато се върна в другата стая, Крофт стоеше на мястото си. Той се усмихна лъчезарно.

— Не съм мърдал.

— А сега дали ще можеш да го направиш? — загрижено го попита тя. Той наистина не се тресеше така ужасно, както по-рано, но, изглежда, единственото, което го държеше на крака, бяха силната му воля и натякванията на Мърси.

— След теб, скъпа. Аз още не съм измислил по-добър план.

Тя протегна ръка.

— Ключовете на колата у теб ли са?

Той се замисли за момент.

— Ей тук вътре. — Потупа чантата, която държеше. Отвори ципа на джоба и й подаде ключовете.

Мърси ги сграбчи и усети, че собствените й пръсти треперят. Срамота, упрекна се тя. Слава богу, Крофт поне й бе в помощ.

— Окей, шоуто започва.

Коридорът пред апартамента им все още бе празен, когато се появиха на вратата. Смехът, музиката и разговорите се чуваха все така силно и се носеха из цялата къща. Мърси преведе Крофт през застлания с килим коридор към задното стълбище.

Никого не срещнаха по пътя, но като се измъкнаха навън в хладната нощ, пред тях се появиха две стройни тъмни очертания.

— Кучетата — прошепна Мърси и се закова на място, — мислех, че ще са затворени в огражденията си.

Доберманите не издадоха ни звук, но малките им уши застанаха тревожно изправени. Приближиха се. Мърси отстъпи уплашено.

Крофт не помръдна. Наместо това протегна ръка към по-близкия доберман.

— Спокойно, моето момче — тихо рече той. — Само излязохме за малко да поемем глътка чист въздух. — Продължи да шепне на животното толкова тихо, че Мърси почти не чуваше думите.

Кучетата, наклонили глави настрана, внимателно слушаха. Каквито и съмнения да бяха възникнали в кучешките им мозъци, то думите на Крофт успяха да ги разсеят.

— Всичко е наред — най-накрая каза Крофт, — няма да ни пречат.

— Сигурен ли си?

— Напълно.

— Никога не съм харесвала доберманите — прошепна Мърси, докато се промъкваше край застаналите нащрек животни. — Винаги изглеждат така, сякаш всеки миг ще се нахвърлят.

— Това е така, защото те наистина са готови всеки миг да се нахвърлят.

— Вече ми е ясно. Как си се сприятелил толкова добре с тези два песа?

— Погаждам се с кучетата. Взаимно се разбираме.

— Може би си се захванал не с каквото трябва. Би трябвало да отглеждаш кучета.

Мърси и Крофт метнаха чанти на задната седалка на тойотата. Мърси се вмъкна на мястото на шофьора. Превъртя ключа в стартера, а Крофт седна до нея и затвори вратата. Когато тя подкара автомобила, той се надвеси над нея да погледне какво показва бензиномера.

— Е, изкарали сме късмет в две отношения.

— Кои по-точно? — Цялото внимание на Мърси бе концентрирано върху това как кара колата; веднага се отправиха към портата на двора.

— Никой не е изпразнил резервоара, а и знам как да отворя портата.

Пръстите на Мърси стиснаха волана по-силно.

— Сигурно си мислиш, че това е твърде голям късмет, за да е съвпадение.

Той облегна глава на седалката.

— Съществува като възможност.

— Крофт.

— Не се стряскай. Това беше твоят брилянтен план. Или забрави?

Тя се изчерви.

— Може би се оказа сполучлив, защото го реших на момента. В края на краищата никой не е очаквал да се измъкнем тази вечер.

— Вярно. Те очакваха да свърша захлупен по лице в басейна. Що се отнася до теб…

— Да, какво искаш да кажеш?

— Не знам, Мърси — уморено заговори Крофт. Някаква непобедима умора като че ли заемаше мястото на сменящите се досега епизоди на пиянска еуфория и гадене. — Още не мога да се оправя. Давай да се махаме оттук.

— Как се чувстваш, Крофт?

— Изтощен. — Той вдигна ръце пред себе си и ги разгледа на слабата светлина от таблото. — Но мисля, че все пак ще мога да се справя с вратата.

Няколко минути по-късно се оказа, че преценката му е била правилна. Светлините на голямата къща избледняха в далечината, когато Мърси прекара тойотата през вратите на имението и започна да се спуска по стръмния път. Само няколко минути по: късно стигнаха до бариерата без всякакви произшествия.

— Сигурно щеше да минеш с колата през тази бариера, ако ти се беше наложило — съвсем логично отбеляза Крофт, когато се върна в колата, след като беше отключил и отворил бариерата. — Но като че ли тази вечер късметът ти не знае граници.

Огромният автобус, докарал тълпата гости, се възправяше под светлината на звездите и приличаше на заспал динозавър. Мърси зави с тойотата край него и преодоля първия от безкрайната поредица завои, които оформяха планинския път километри нататък. На излизане от първия завой се чу изсвирване на гуми.

— Да разбирам ли, че нямаш много опит в шофирането по планински пътища? — отбеляза Крофт след няколко минути.

— Не се притеснявай, бързо се уча.

— Добре. — Той пак затвори очи.

Изолираността, както и острите, сякаш безкрайни завои са достатъчни да притеснят и най-спокойния човек, рече си Мърси, докато се опитваше да се съсредоточи върху управлението на колата. Беше изминала само няколко бавни, мъчителни километра, когато забеляза краткото присветване на фарове в задното огледало. Те изчезнаха почти веднага, отрязани от един от завоите на пътя зад нея, но бе сигурна, че ги е видяла. Тя настъпи здраво педала на газта.

— Крофт!

Очите му веднага се отвориха и на момента се вторачиха в почти обратния завой, в който тя влизаше с висока скорост.

— А, Мърси, защо не понамалиш малко? Даже и моето порше не може да взема такива завои с тази скорост.

— Някой ни преследва.

— Е, който и да е той, бихме му спестили притеснението изобщо да ни търси, ако излетим от пътя тук, нали? Ще направим хубава огромна дупка в мантинелата.

— Може ми точно това иска. Да излетим от мантинелата. — Въпреки това Мърси неохотно намали скоростта на тойотата до по-нормални граници. Колата влетя и в следващия завой. Гумите изсвириха недоволно и Крофт направи болезнена гримаса.

— Знаеш ли, и теб те е прихванала склонността към драматизиране, също като мен. — Крофт се обърна на седалката и погледна през задното стъкло. — Трябва да е Далас или Ланс — или и двамата. Не вярвам да успееш да ги надминеш с кола.

— Благодаря ти много за гласуваното доверие. — Кракът на Мърси пак натисна педала на газта. Следващият завой светкавично изскочи в светлините на фаровете й.

— Стига си се правила на автомобилна състезателка. Казах ти, че няма начин да се окажеш по-бърза от тях. Който и да шофира там отзад, той познава пътя хиляда пъти по-добре от теб. Това му дава определено преимущество.

— Виж какво, ако не можеш да ми предложиш нещо наистина полезно, по-добре си замълчи и ме остави да карам. — Устата на Мърси почти бе пресъхнала.

— Много си изнервена — отбеляза той.

— Какво проницателно наблюдение. Страхотна двойка сме, нали? Ти задрямваш в момента, в който лошите приближават отзад, аз абсолютно съм си загубила ума от притеснение, а и двамата треперим като листенца на вятъра.

— Дрифтърс Крийк — кратко изрече Крофт.

— Какво?

— Просто ни закарай до онзи малък мъртъв град, през който минахме по пътя за насам. Дрифтърс Крийк.

— Какво ще правим там? Ще се паникьосваме?

— Просто ни закарай дотам, скъпа. Мисля, че имаме малко време. Който и да е тоя зад нас, като че ли не се е разбързал още. Сигурно иска да ни държи под око, докато доближим главния път.

— Защо?

— Нещастният случай ще изглежда още по-случаен, ако се случи на главния път.

— Нещастен случай? О, боже, Крофт, ти наистина ли мислиш, че…

— Те целяха и нещастен случай с удавяне, поне с мен. Но като се остави това настрана, сегашният план сигурно им се е сторил по-правдоподобен. И определено ще бъде по-добре, ако стане на главния път. По този начин няма да има нищо, което да ни свърже с Гладстоун. Ако действат тук, някой може да се почуди как така сме се случили на този път по това време на нощта. Не че разследването ще навлезе по-надълбоко от това. Ако се затегне примката, Гладстоун най-вероятно просто ще им каже истината. Че сме били двама гости в дома му, които си пийнали малко повече, тръгнали си от тържеството рано и скочили от ръба на една достатъчно дълбока пропаст.

— Как ми се ще да престанеш с това минало време. — Мърси излезе от един завой и се намери на кратка права отсечка от пътя. Увеличи скоростта, доколкото посмя. Тойотата като че ли закачаше всяка неравност на пътя, изпречила се пред колата.

— Номерът при каране по такъв път — търпеливо рече Крофт — е да натиснеш спирачка, когато влизаш в завоя, и да увеличиш скоростта на излизане.

— Крофт, моментът не е подходящ да ми даваш уроци по каквото и да е, особено пък по шофиране! — Минаха следващия завой и видяха първите порутени сгради на Дрифтърс Крийк, които се появиха в светлината на автомобилните фарове.

— Гаси фаровете — тихо рече Крофт.

— Шегуваш ли се? — сащисано попита тя. — Нищо няма да виждам.

— Тогава спри колата и дай аз да я поема оттук.

— Но, Крофт, ти не си в състояние да караш, както сам каза. Ако смяташ, че ще ти позволя да ни возиш из тези планини без фарове, то явно здравичко са те били по главата по време на тези твои тренировки по бойни изкуства.

Той не отвърна, но босият му крак изведнъж се озова в нейната половина на колата. Избута крака й от педала на газта, след което се пресегна и изгаси фаровете. В следващия момент вече беше натиснал спирачките.

— Излизай. Веднага! — Бързо я изтласка от колата и се настани на нейното място.

— Мътните те взели, Крофт — изруга Мърси, но после се отказа да спори. С ядно движение отвори вратата, излезе навън в пронизващия хлад на нощта и затича към мястото до шофьора, тъй като Крофт вече беше подкарал колата. — Какво ще правиш сега? — попита тя и затвори вратата.

— Ще скрия колата ей там между дърветата.

Мърси погледна в тази посока. Виждаше единствено някаква маса тъмни стволове и клони.

— Няма място за кола между онези дървета.

— Има място. — Той внимателно подкара колата извън пътя. Колелата първо попаднаха в канавка, но после тойотата се изтегли от другата страна.

— Да разбирам ли, че нощното ти виждане е доста добро? — Мърси даже не си направи труда да скрие сарказма си.

— По-добро от това на обикновените хора — съгласи се той.

Тя го стрелна с поглед, но едва успя да различи профила му. Бе се съсредоточил върху шофирането и управляваше колата по тежкия терен.

Дърветата се приближиха — гъста, на вид непроходима група сенки. После колата се насочи право към непрогледната тъмнина. Чу се свистящ звук, когато един клон одраска предното стъкло. Мърси гледаше право напред. Тя виждаше слабо, но не достатъчно, за да може да шофира в тази бъркотия. Крофт караше много бавно и изглеждаше изключително сигурен в това, което прави. Той спря колата и изключи двигателя.

— От това по-добре не може. Ще успееш ли да отвориш вратата от твоята страна?

Мърси отключи вратата и внимателно я отвори.

— Да. Съвсем мъничко. Господи, онези в агенцията за коли под наем ще припаднат!

— Че защо? Не съм одраскал боята. — Той излезе от колата, докато говореше, и затвори вратата след себе си.

— Сигурно си я одраскал. Току-що мина през всичките тези дървета. Няма как да не си я ожулил. — Изобщо не знаеше защо се захвана с такива глупави, безсмислени обвинения. Сигурно реагираше на стреса по този начин.

— За това ще се притесняваме по-късно — понечи да я успокои той.

По тона на гласа му Мърси разбра, че говори така само за да й угоди. Беше съвсем сигурен, че не е одраскал колата. Тя надникна през сенките към дървото, до което бе застанал. Стоеше съвсем неподвижен, очевидно заслушан в нещо. Трудно бе да го види. Ако не знаеше, че е там, сигурно изобщо нямаше да го различи между дърветата. При тази мисъл студени тръпки преминаха по цялото й тяло. После си спомни несигурното положение на Крофт.

— Как се чувстваш?

— Отвратително.

Отговорът му никак не я утеши. Мърси се пребори с обхваналото я внезапно желание да се разкрещи или разплаче.

— Тук между дърветата ли ще се крием с колата?

— Не. Колата е твърде голяма. Направих каквото можах да я скрия, но много е вероятно който е по петите ни, да я намери. Хайде.

— Къде отиваме? — Мърси си проправи път покрай тойотата, докато стигна до него. Когато вдигна поглед към лицето му, видя единствено безцветния блясък в очите му. Очи на призрак.

Той я хвана за ръката и я поведе през редиците дървета.

— Отиваме в града.

Мърси тъкмо щеше да го помоли за малко по-подробно разяснение, когато видя проблесналата светлина в тъмнината.

— Който и да е той, вече почти е пристигнал. — Не можеше да разбере дали Крофт все още трепери, защото собствените й нерви в този момент бяха опънати до краен предел.

Крофт погледна обратно към пътя, който се виеше през планините към имението на Гладстоун. Фаровете се появиха за момент и после пак изчезнаха. Мърси бе права. Нямаха много време. Той я усещаше как трепери под ръката му и се замисли кой от двамата е по-зле в момента. Излезе на открито, повлякъл Мърси след себе си, и тръгна към най-близката стара барака.

За всичко съм виновен само аз, повтаряше си яростно, докато се доближаваха към наклонената на една страна сграда. Мърси се намира в опасност заради моята глупост. Усети я как се подхлъзна върху една шишарка, която не бе видяла на пътя си, и бързо я дръпна обратно на крака. Трябваше да не забравя, че тя не вижда в тъмнината толкова добре, колкото той. Малко хора виждаха по-добре от него.

— Искаш да се скрием в една от бараките?

Мърси дишаше тежко, не толкова от напрежението след краткото тичане по откритото пространство, а повече от адреналина в кръвта си. Крофт бе попадал в такива ситуации и преди. Нужни бяха дълги тренировки и сила на волята, за да се запази за по-късно енергията, до която води високото ниво на адреналина. Но Мърси се справяше поразително добре. Усети, че започва да изпитва съвсем друг тип уважение към нея.

— Ще те оставя в онази ей там — до поточето. Скрита е зад другите. Едва ли първо нея ще претърсят.

— Да я претърсят! Предполагаш, че онези в джипа ще тръгнат да ни търсят тук?

— Ако забележат колата между дърветата, ще започнат да ни търсят. Има шанс и да не забележат тойотата обаче. Просто ще си продължат по пътя, като си мислят, че още сме доста пред тях.

— Не ми звучиш особено сигурен в тази възможност.

Той се усмихна печално пряко волята си.

— Понякога си толкова проницателна, че сама на себе си вредиш, Мърси.

— Напоследък имам чувството, че причината е в твоето присъствие. — Спря внезапно, щом той бутна вратата на старата дървена хижа. Чу се скърцане, когато ръждивите панти изстенаха под забравения натиск. — Нямам намерение да влизам вътре, Крофт.

Той усети категоричната нотка в гласа й и съпротивата на тялото й, когато се опита да я дръпне през прага.

— Тук ще си на по-безопасно място, отколкото на открито, особено ако са въоръжени.

Мърси се взираше в тъмните сенки в хижата.

— Ще рискувам с теб на открито.

— Не, няма. Аз трябва да съм свободен да се движа. Не мога едновременно да се грижа за теб и да се справя с тези в джипа. — Първо ще опитам да я убедя с добро, реши Крофт. Тя е умна жена. Просто в момента е доста нервна. Опита се да я успокои, но при мисълта, че времето изтича, му бе доста трудно да запази търпение.

— Ще се почувствам като попаднала в капан там вътре, Крофт. — Извърна се към него, а очите й — широко отворени и умоляващи — блеснаха под светлината на звездите. — Няма да издържа. По-скоро бих се скрила между дърветата. Искам да мога да избягам.

Той долови страха в думите й и много му се искаше да я притисне до себе си и да й каже, че няма защо да се страхува, че всичко ще се нареди. Но нямаше достатъчно време, за да се отнася с нежност и разбиране към нейния ужас. Ръцете му обвиха доста грубичко раменете й и я раздрусаха.

— Слушай ме сега, Мърси. Достатъчно ми е трудно да се справя със самия себе си. Нямам възможност да отделя нито минута, за да ти обясня защо е по-добре за теб да се скриеш тук, вътре, а не там, на открито. Просто ми повярвай, като ти казвам, че не можеш да бягаш по-бързо от никой куршум. Сега и дума повече да не съм чул от теб. Джипът ще пристигне тук само след секунди. Влизай вътре, лягай на пода и стой там, докато се върна да те взема.

— А ти какво ще правиш?

— Това, в което много ме бива. Ще си играя на призрак. Влизай вътре.

Тя поклати глава.

— Не искам да влизам вътре, Крофт.

Нямаше смисъл да спори повече. Крофт отвори вратата още по-широко с босия си крак и бутна Мърси през прага. Тя най-напред се опита да се съпротивлява, но после се отпусна в ръцете му. Той разбра, че е решила да не му противоречи повече. Притисна я за миг към себе си и лицето й се озова върху ризата му.

— Тук ще си в безопасност, Мърси. Просто лягай на пода и не издавай нито звук, ясно?

Тя кимна върху гърдите му и не отвърна нищо. Когато я освободи от обятията си и тръгна към вратата, Мърси пак нищо не каза. Той се съмняваше дали тя може да види нещо повече от смътните очертания на тялото му в тъмнината на старата барака, но главата й се обърна по посока на безшумното му движение, Фалконър вече излизаше навън в студената нощ, когато тихият й глас достигна до него.

— Крофт?

— Какво има, Мърси? — Вече съвсем ясно чуваше двигателя на джипа. Вниманието му беше съсредоточено върху този звук, а не върху тихия напрегнат глас на Мърси.

— Да внимаваш.

— Ще внимавам. А ти да стоиш тихо. Много, много тихо — промълви и остави старата врата да се затвори след него.

Джипът взе с рев последния завой и бясно профуча по пътя, който се виеше през останките от Дрифтърс Крийк. Фаровете хвърляха ярка ивица светлина в мрака и за момент осветиха няколкото празни, полуразрушени от времето бараки.

Малко по-късно джипът мина през градчето и профуча към следващата поредица завои, е които пътят се спускаше към главното шосе. Крофт стоеше притаен в сянката на бившата бакалница и наблюдаваше отминаващата кола. Нямаше намерение да се радва предварително. Рано или късно човекът зад волана щеше да разбере, че пътят нататък е пуст. Следователно единственото място, където колата може да се е отбила, е било Дрифтърс Крийк.

Джипът скоро щеше да се върне.

По тялото на Крофт премина нова вълна мъчителни тръпки. Той обгърна раменете си с ръце и насили мозъка си да се концентрира. Поне вече не му се повдигаше, благодарение на първата помощ, оказана му от Мърси. Болезнената умора обаче се влошаваше и все още от време на време му се виеше свят. Трябваше да събере всичките си сили. Трябваше му една здрава доза адреналин, за да го държи в добра форма.

Крофт се облегна на дървените дъски на някогашния магазин и затвори очи, за да концентрира това, което му бе останало от духовните и физическите сили. Трябваше да се задържи на крака и да контролира цялата ситуация. Животът на Мърси зависеше от това колко добре можеше да се овладее сега. Тя му бе спасила живота по-рано тази вечер. Най-малкото, което трябваше да стори, бе да й върне жеста.

Мърси, сладката му Мърси. Длъжен бе да успее заради нея.

Нощният въздух бе свеж и живителен. Той събуди у него древни ловни инстинкти и съживи стари сетива, които по-голямата част от съвременния свят беше забравила. Крофт дълбоко пое въздух.

Още преди много време бе стигнал до заключението, че в някои отношения сякаш принадлежи към една друга, по-първобитна ера. Насилието му се удаваше твърде лесно. Като че ли го носеше генетично заложено в себе си. Неговите рефлекси и инстинкти биха го направили добър боец, ценен член на обществото, ако се бе родил в друго място и време. Някъде дълбоко в съзнанието си винаги бе чувствал близки първобитните начини за оцеляване.

Но той не бе се родил в миналото. Попаднал бе в по-цивилизовано общество, където насилието бе рядко събитие, а не начин на живот. Вярно, повечето хора се страхуваха от престъпно насилие, но истината бе, че много малко от тях ставаха негова жертва. Много малко цивилизовани хора се нуждаеха от примитивните инстинкти за оцеляване, на които едно време техните предци са разчитали за ловуване и самозащита. Каквото и да бе останало от тези инстинкти, то дремеше неизползвано в обикновения съвременен човек.

За нещастие на Крофт, у него тези инстинкти не дремеха неизползвани, винаги бе усещал как тихо клокочат. Бяха свирепи, силни и много, много жизнени. Отдавна щяха да са го изпепелили, ако не бе открил и другата страна на своята природа, която можеше да бъде цивилизована, аналитична, рационално спокойна. Тази част от съществото му можеше да контролира звяра у него.

Тя му попречи да се остави на произвола на своите по-агресивни и диви инстинкти. А как нужна му бе тази нощ! Спокойното, рационално същество у него бе изтощено до смърт, а силите му бяха покосени от отровата или наркотика.

Трябва да е било в проклетата риба. Никога повече няма да яде пушена сьомга. Всъщност не. Отровата или наркотикът навярно са били във виното.

Пиян. Отровата или наркотикът го бяха накарали да се чувства и да се държи като пиян. Дали така са действали и върху баща му?

Той прогони тези мисли от съзнанието си. Караха го да се чувства неуверен, а повече не можеше да си позволи подобна слабост. Трябваше му сила.

В далечината чу заглушения рев от двигателя на джипа. Който и да ги преследваше от имението на Гладстоун, най-сетне бе разбрал, че плячката се е отклонила от пътя в Дрифтърс Крийк.

Крофт се отдръпна още по-навътре в сенките и концентрира цялото си съзнание, за да събере силата, която сега бе единствената му надежда. Осъзна, че временно е спрял да трепери.

В облените от звездна светлина сенки бе студено, но той се чувстваше добре. Тъмнината му даваше прикритие и в същото време позволяваше на примитивните му сетива да се развихрят на воля. Мърси сигурно би рекла, че това е тъкмо място за него: град призрак, помисли си мрачно Крофт.

Джипът с рев влетя обратно в градчето и рязко спря на края на улицата. Две мъжки фигури изскочиха от предните седалки. Крофт видя странните очертания на предмети, които стърчаха от ръцете им, и разбра, че и Далас, и Ланс носят пистолети със себе си.