Джейн Ан Кренц
Среднощни тайни (13)

ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

За своя собствена изненада Мърси откри, че разговорът с Мика Морган, Гладстоун и Изабел й се струва интересен. Ентусиазмът на Мика бе просто заразителен, а даже и коментарите на Гладстоун да не бяха винаги поразително проницателни и блестящи, човек поне изпитваше удоволствие само като слуша чудния му глас.

— Най-важното в това, че ще работя в Санта Фе — много сериозно обясняваше в момента Мика, — е, че все пак ще бъда на няколко хиляди километра от Ню Йорк. Няма да има защо да се притеснявате, че ще бъда повлиян от „големите на деня“ по Източното крайбрежие. Абсолютно прав бяхте преди две години, когато ми казахте, че трябва да се махна от Ню Йорк. Но аз все пак се променям. Наистина си мисля, че е време да напусна колонията. Започвам да се задушавам тук.

— Местенето в Санта Фе няма да реши проблема ти, Мика. Там е прекалено силно влиянието на Западното крайбрежие — предпазливо възрази Гладстоун. — Имаш нужда от време да затвърдиш уникалния си стил, преди да потеглиш нанякъде, независимо дали към Лос Анджелис, Ню Йорк или Санта Фе. Повярвай ми. Още известно време ще ти действат благотворно сигурността и изолираността в колонията. Те направо сториха чудеса за теб.

Главата на Мика се заклати нагоре-надолу като на кукла с конци.

— Знам, Еразмъс. Колонията направи много за мен. Ще призная, че обикновено си прав, но…

Изабел се усмихна благосклонно.

— Еразмъс винаги е прав. Трябва да му имаш доверие, когато става дума за такива неща.

Мика въздъхна.

— Не се притеснявай, имам му доверие. Също както повечето хора в тази зала. — Усмихна се на Мърси. — Всички, които сме се събрали тази вечер, имаме причина да сме благодарни на Еразмъс. Без неговата помощ и финансова поддръжка повечето от нас сигурно щяха да се мъчат да си изкарват хляба, като рисуват рекламни плакати или украсяват витрините на универсални магазини. Вие да не би да се готвите да дойдете в колонията?

Мърси скромно се усмихна.

— Боя се, че съм делови човек, а не художник. Но видях творбите ви в хола отсреща. Харесвам вашите приятни, изчистени цветове и форми.

— Мика има необикновено изтънчено чувство за цвят и форма — намеси се Еразмъс.

Мика явно обожаваше подобни хвалебствия.

— Да ви донеса ли още едно питие?

Тя погледна празната си чаша и реши да не споменава, че е пила вода досега. Понечи да отговори, докато подаваше чашата си на Мика, но почти обърка учтивата фраза, тъй като в главата й внезапно изникна образът на водна повърхност.

Синя, сияйна вода. Вода с цвета на очите на Гладстоун. Без да може да се въздържи, Мърси стрелна поглед към домакина. Той тъкмо казваше нещо на Изабел — нещо, което предизвика учтива усмивка на лицето й. После и двамата се извърнаха и започнаха разговор с една жена, облечена в блестящо пъстроцветно трико.

— Мърси? — Мика Морган повдигна въпросително вежди.

— Като че ли ми се пийва чаша… вода.

— Само вода? Без нищо вътре?

— Да, ако нямате нищо против.

— Ама разбира се — сговорчиво каза Мика. — Ей сега се връщам.

Мърси го проследи как се загуби в тълпата. После пак хвърли поглед към Гладстоун и Изабел, които, изглежда, бяха много ангажирани от току-що завързалия се разговор.

В съзнанието й пак пробягаха вълни от сияйна синя вода. Притеснено се почуди как се справя Крофт долу в хранилището. На всеки няколко минути поглеждаше да се увери дали Далас и Ланс са още в залата. Далас обслужваше бара, а Ланс тъкмо излизаше от кухнята, натоварен с поредния поднос сандвичи. Беше го видяла да влиза в кухнята няколко минути преди това.

Образът на водата избледня в съзнанието й, но чувството на безпокойство — не. Мърси започна да се чуди колко време е нужно, за да се изследва добре хранилището на една частна библиотека. А колко време щеше да мине още, преди някой да забележи отсъствието на Крофт?

Едно можеше да се признае на цялата тази тълпа — предлагаше добро прикритие. Доста мъже, облечени в черно и други тъмни цветове, стояха на различни места из залата, така че отсъствието на Крофт не можеше веднага да бъде забелязано.

Всичко би трябвало да е наред, но явно не бе така.

След като неведнъж се бе събуждала посреднощ, обхваната от това странно чувство на безпокойство, Мърси вече не бе склонна просто да не му обърне внимание, макар че този път я обзе по време на веселото тържество. Съжителството й с Крофт явно й бе помогнало да развие шесто чувство.

Спомни си необичайната му веселост по-рано вечерта. Тя за първи път се усъмни дали Крофт наистина не бе пил прекалено много, преди да тръгне за проучването си на долния етаж. Сам й бе казал, че не е прекалил, но в ръката си държеше преполовена чаша с вино.

Самата мисъл, че Крофт може да е пиян, беше направо смехотворна. Но ако не го познаваше по-добре, би могла да се закълне, че той изглеждаше замаян точно преди да тръгне за подземието.

Мърси нямаше какво повече да чака. Един бегъл оглед на залата й даде да разбере, че Мика е спрян от някаква руса хубавица, облечена в червени впити панталони, на дванайсетсантиметрови токчета. Гладстоун и Изабел още бяха заети с приятелката си в трико. Мърси се запровира през тълпата към изхода. Никой не й обърна внимание.

Вън в коридора чу няколко гласа да шепнат и да се смеят откъм елегантната всекидневна. Някой беше изключил осветлението там и бе съвсем очевидно, че оттеглилите се в онази стая двойки не са се затворили само за да се наслаждават на облените от звездна светлина Скалисти планини.

Мърси изчака минута, за да провери дали някой не я е забелязал, а после тръгна към стълбището. Смеховете, заедно с миризмата на марихуана и цигарен дим, бързо изчезнаха, когато се спусна към долния етаж на голямата къща.

Странната тишина и познатата комбинация от мирис на хлор и буйна зеленина я удари в носа веднага след като отвори стъклените врати и пристъпи на платформата. Сияйната синева на басейна привлече погледа й. Залата бе тъмна, тъй като лампите на тавана бяха изключени, но бе по-светла от предишната вечер, когато светеха единствено лампите в басейна. Тази вечер зеленикавата светлина изпод храстите осветяваше пътеките, водещи към водата.

Тя така и не разбра със сигурност какво точно я накара да тръгне към басейна. Разумно погледнато — рече си тя, — би трябвало първо да проверя в хранилището. Но аурата на сияещата вода я привлече неудържимо. В последно време този нюанс на синьото явно я преследваше неотменно в мислите й. Мърси усети, че краката й сякаш сами я понасят по бялата чакълена пътека.

Видя тъмните очертания на нещо, плаващо по водната повърхност, в момента, в който слезе от платформата. Разтърси я ужас. През палмовите листа и папратите успя да зърне някакво подобие на черен крачол, който бавно се поклащаше във водата, но това й бе съвсем достатъчно. В басейна имаше човек и който и да бе той, явно не се движеше.

Именно цветът на панталона увеличи още повече ужаса й при тази гледка. Мърси хукна натам. Вярно, че и други мъже на тържеството горе бяха облечени с тъмни дрехи, но бе готова да се обзаложи, че те още са в залата. Мъжът в басейна бе Крофт.

Не може да е мъртъв. Не по този начин. Крофт Фалконър не е от хората, които биха приключили земните си дни, като се напият безпаметно и се удавят след това в басейн.

— Крофт! О, божичко, Крофт, да не си посмял да ми се давиш така! Да не си посмял! — Мърси стигна до ръба на басейна, като леко се препъна, докато свали сандалите си с високи токчета, и след това се гмурна във водата. Крофт се носеше над повърхността, като че ли бе изпаднал в безсъзнание или бе мъртъв.

Полита на роклята й подгизнаха и натежаха като олово почти на минутата. Но тя бе само на метър-два от Крофт. Мърси бясно загреба и грабна ръката му.

Крофт се размърда при докосването й, преобърна се като видра във водата и самодоволно се усмихна.

— Знаех си, че ще дойдеш рано или късно — каза той. — Никога преди не ми се е налагало да разчитам на друг човек. Страшничко беше. Но знаех, че мога да се осланям на теб. Странно, а?

Мърси го пусна, все едно се бе опарила.

— Какво е това? — просъска тя през стиснати зъби. — Някаква игричка? Крофт, уплаши ме до смърт!

— Не, не съм — отвърна той, сякаш предварително бе мислил дълго по въпроса. — Не си от тези, дето се плашат до смърт. Може и да изпитваш ужас, но продължаваш да действаш, да се бориш. В природата ти е, нали разбираш? Между другото, виждам гърдите ти през този мокър плат, е който си облечена. Много си секси.

— Видиотен глупак — яростно прошепна тя и внимателно се загледа в ненормално веселото му изражение. — Ти наистина си пиян.

— Аз никога, не се напивам — възрази Крофт и дръзко се ухили. — Но сигурно би било интересно да те види теб човек, когато си подпийнала. Дали ще забравиш всичките си скрупули и ще ми налетиш в леглото?

— Няма смисъл да говоря с теб в момента. Здравата си се наредил. — Мърси започна да го тегли към края на басейна. Той доволно се влачеше след нея натам, без да й помага или да възпрепятства усилията й. — Трябва да се махаме оттук. За бога, Крофт, направо е чудо, че не си се удавил.

— Мога да не дишам доста дълго време — гордо й довери той.

— Така ли? — Довлече го до стъпалата и с усилие се опита да го закрепи на крака във водата. — Колко време можеш да не дишаш?

— Доста.

— О, направо страхотно. Колко време си висял тук в басейна, за да тренираш задържане на въздух?

Олюлявайки се, става на крака, а от лицето му се стичаше вода.

— Доста — повтори той. — Доста дълго. — После се приведе към нея, сякаш да й довери нещо важно: — Тъкмо щях да се предам и да поема въздух, когато ти се появи.

— Колко мъдро от твоя страна. — Тя прихвана с една ръка подгизналата си рокля и го цапна с другата през дланта. — Хайде, Крофт, размърдай се, мътните те взели.

— Недей да ругаеш. Няма нужда от ругатни. Не подхожда на една дама. — Думите излизаха съвсем леко завалени, а той с препъване се изкачи по стъпалата и посегна да се задържи на перилото. — Хубаво е, че не ми се наложи да поема въздух. Щяха да ме усетят. Наблюдаваха ме, нали разбираш? Искаха да са сигурни, че съм се удавил. Но сега, като си тук, ще трябва да се престорят, че всичко е тип-топ.

— Крофт, нямам ни най-малка представа за какво ми говориш и ако не искаш да те ругая, опитай да се държиш прилично.

— Прилично се държа. Безупречният джентълмен. Ако не се държах прилично, познай какво щях да правя в този момент.

— Като че ли не ми се ще да разбера — измърмори тя, докато го дърпаше и побутваше към най-горната стълба. Извън водата беше доста по-трудно да го направлява.

Той щастливо й се хилеше.

— Ако не бях такъв безупречен джентълмен, щях да те завлека в средата на тази фалшива тропическа градина, да смъкна всичките ти дрехи и да те любя, докато вече не си в състояние да ми се караш, да ме ругаеш или да ми крещиш. Когато приключехме, сигурно даже нямаше да можеш и да ме пронижеш с гневен поглед, с който ме стрелкаш сега. Просто щеше да си вкопчена в мен, шепнейки името ми, докато пламналата страст те изпепели. Само като си помисля, и се възбуждам.

Като че ли собствените му очи бяха пламнали вече. Мърси усети как й става приятно от този предвкусващ удоволствието поглед в лешниковите очи на Крофт. Сама не бе сигурна дали издайническата руменина по бузите й бе реакция на тази нежно изказана сексуална заплаха, или просто е резултат на искрен гняв.

— Не мога да повярвам, че си си позволил тъй да се наредиш — измърмори тя и го пусна, за да намери сандалите си, — направо не мога да повярвам. Отвратително.

Той посегна да докосне гърдата й, която ясно се очертаваше под мократа материя.

— Не го направих нарочно, нали знаеш?

Тя блъсна ръката му.

— От това не ми става много по-леко.

Крофт се огледа наоколо, очевидно търсейки нещо.

— Къде е?

— Кое? Хавлията? Идеята да поплуваш като че ли ти е хрумнала доста внезапно. Не си си донесъл хавлия. Следващия път мисли предварително! — От нея се стичаше вода. — Чакай малко. Виждам една на шезлонга ей там. Някой от гостите трябва да я е оставил следобед. — Вдигна я и му я хвърли.

Крофт сключи съсредоточено вежди, загледан в хавлията в ръката си. Раздразнено разтърси глава.

— Не хавлията. Книгата.

Мърси замръзна, хванала в ръка единия си сандал. Вдигна поглед към лицето му.

— Крофт — рече тя, колкото може по-внимателно и ясно, — ти успя ли да влезеш в хранилището?

Той й намигна.

— Естествено. Затова слязох долу, спомняш ли си? А аз винаги завършвам това, което съм започнал.

Мърси бавно стана на крака, докато с почти механичен жест изстискваше полите си. Водата и залата с градината бяха топли, но нея изведнъж я обля истинска студена вълна.

— Ти да не си изнесъл книгата от хранилището?

— Така смятам. — Той отново се намръщи. — Исках още веднъж да я погледна.

— „Долината“ ли, Крофт? — Мърси го сграбчи за мокрия ръкав, опитвайки се да го накара да съсредоточи вниманието си върху нея. — „Долината“ ли изнесе от хранилището? По дяволите, защо ли се опитвам да водя смислен разговор с теб, докато си в това състояние.

Настроението му отново се промени. Явно беше, че непознатата липса на координация го озадачаваше даже и в сегашното му състояние.

— Какво става с мен?

— Пиян си. Хайде, време е да си лягаш.

Той тръсна глава, но не се опита да се отскубне, когато тя го прегърна през кръста и го поведе надолу по пътеката.

— Книгата — спря се изведнъж той.

— Книгата е на безопасно място. — Тя усети промяната в настроението му. Притесняваше се да го гледа как превключва от състоянието на глупава приповдигнатост към явно безпокойство за „Долината“.

— На безопасно място? Значи си я взела?

Главата му се извърна мигновено и само за няколко секунди Мърси си помисли, че вижда искрата на нормален разсъдък в очите му. После реши, че по-скоро е било измамен ефект на лошото осветление.

— Книгата не е у мен. В хранилището е — търпеливо му напомни тя.

— Вземи я.

— Какво? — Мърси се закова на място. — Да не си луд? Как ще вляза в хранилището?

Крофт избърса водата от челото си с хавлията.

— Оставих го отворено. Бях там, когато усетих, че някой ме следи. Затворих вратата, но не я заключих, като се върнах да видя кой е в градината. — Спря и направи гримаса: — Мамка му. Като че ли най-накрая ще взема да повърна. Мислех си, че гаденето е отминало.

— На стомаха ли ти е зле? Крофт, чуй какво ти говоря.

Той си пое дълбоко въздух.

— Така. Оправих се. Проклето гадене!

Мърси започна да се ядосва и да се плаши. Сграбчи реверите на мократа му риза и се опита да го разтърси. Той премигна и погледна надолу към нея.

— Намери ли някого тук в градината? — тихо го попита.

— Не ми се наложи — обясни и Крофт. — Той ме намери. Беше мъж. Далас или Ланс. Срамота. По принцип не би трябвало да може да се приближи толкова близо до мен, без да го усетя. Нещо ми е станало, Мърси.

Изведнъж й се зави свят.

— Той ли те хвърли в басейна?

Крофт се замисли.

— Смятам, че се опита да ме повали и да ме хвърли в басейна. Но аз го изиграх. — Ухили се при спомена за собствената си проницателност. — Скочих в басейна по свое желание.

— О, божичко! — Мърси го грабна за ръката и забърза пак по пътеката. — Трябва да се махаме оттук.

Крофт изведнъж се запъна. Не че се дръпна от нея, но се спря насред пътеката. Мърси не можеше изобщо да го мръдне.

— Не и без книгата — каза той. — Иди да вземеш книгата.

Мърси вече беше на ръба на силите си.

— Ако взема проклетата книга, ще тръгнеш ли с мен?

Той кимна доволно. Прелъстителната усмивка се върна на устните му.

— Естествено. С теб бих тръгнал навсякъде, Мърси.

— Млъквай веднага! Забъркали сме се в сериозна каша. Ако не спреш да ми говориш глупости, ще те хвърля обратно в оня басейн, ясно ли е, Крофт Фалконър?

— Как се намръщи само. Голям късмет извади, че съм толкова добър по душа, а?

Тя реши, че единственото, което може да стори, е да не обръща внимание на по-голямата част от приказките му. Като че ли книгата бе единственото нещо, което наистина го интересуваше. Ако я вземеше, той можеше да стане по-податлив и да изпълнява нарежданията й.

Мърси стигна до решение. Явно щеше да й се наложи да даде няколко разпореждания на Крофт тази вечер. Накрая беше успял да я убеди, че нещо не е както трябва в имението на Гладстоун. Най-разумно би било да си тръгнат. Съвсем очевидно беше, че той не е в състояние да организира оттеглянето им. Именно тя трябваше да се справи с проблема.

— Крофт, слушай ме сега. Ще взема „Долината“, ако успея да вляза в хранилището. После се качваме горе. Ако някой ни види, ще се правим, че си много пиян и трябва да си легнеш. Качим ли се в стаята, събираме си нещата и слизаме по задните стълби, където е паркирана колата. Ясно?

Той се усмихна и кимна в съгласие.

— Както кажеш, сладка моя Мърси. Ти поемаш командването.

— Последното добре го запомни! — Поведе го но пътеката към тъмата на градината. Под една палма го спря. — Така, Крофт. Сядай тук и не мърдай, докато не се върна. Ако някой се покаже на площадката, няма да успее да те види. Просто стой абсолютно неподвижен и не мърдай. Все едно, че медитираш. Ще можеш ли да го направиш?

— Лесна работа. — Той веднага се сниши и зае поза с кръстосани под себе си крака, а после я погледна за одобрение. — Страхотно, нали?

— Просто съм поразена — измърмори тя. — Сега отивам за книгата. Помни: да не си мръднал, докато не се върна!

Искрица на по-трезв разум се появи за миг в очите му.

— Отиваш за книгата?

— Да.

— Хубаво. Побързай.

— Повярвай ми — рече тя, когато се обърна и пое през градината, — наистина ще бързам.

Може Крофт да се беше заблудил! Може да не бе оставил хранилището незаключено. Ако не успееше да влезе там и да вземе книгата, просто щеше да го излъже, че я е скрила у себе си. В полумрака на градината той можеше да не усети измамата, а и в сегашното си състояние вероятно нямаше да е склонен да поиска да провери.

Помещението, през което се влизаше в хранилището, бе тъмно. Мърси се подвоуми дали да светне, но реши, че това би било най-глупавото нещо. Като се опита да си припомни горе-долу къде се намира тежката стоманена врата, тя предпазливо прекоси помещението и пипнешком тръгна край стената.

Спомените й се оказаха доста точни. Само след секунди ноктите й задраха по метал. Намери дръжката и не знаеше дали да се моли Богу тя да се превърти, или да не поддаде и милиметър.

Дръжката се завъртя съвсем лесно. Крофт наистина бе оставил вратата отключена. Невероятно постижение, като се има предвид очевидното му състояние. Мърси пое дълбоко дъх и пристъпи в хладната стая.

Сега й трябваше светлина. Нямаше начин да открие „Долината“ само с опипване. Но не можеше да рискува ивица светлина да проникне в главната зала. Трябваше да затвори вратата на хранилището зад себе си, за да включи лампата вътре и да потърси книгата. Самата мисъл да остави масивната врата да се затвори зад гърба й бе почти достатъчна, за да се откаже от цялата история.

Мърси си спомни, че бе питала Гладстоун какво ще стане, ако остане заключен в хранилището. Той я бе уверил, че за него хранилището не е капан. Даже напротив. Мърси стисна зъби и тихо затвори вратата. После посегна и включи лампата.

Внезапната ярка светлина я накара да запримига стреснато, докато очите й свикнаха. После бързо се върна към онази част на стаята, където Гладстоун бе прибрал малката си колекция от „любопитни“ книги. „Долината на тайните съкровища“ от Бърли лежеше точно там, където я бяха оставили. Мърси я грабна от рафта.

— Освен неприятности, нищо друго не си ми донесъл, Ривингтън Бърли! Чудя се дали си наясно какво излиза, като пишеш еротична литература! Защо не си беше някой метафизичен поет или нещо такова.

Не смееше да диша, докато не загаси пак лампата и тръгна към вратата. В продължение на няколко кошмарни секунди вратата не поддаде на нейния натиск. Изпита ужас, че може случайно да е задействала вътрешния заключващ механизъм. Никога не бе си мислила, че страда от клаустрофобия, но сега, когато вратата не помръдна, тя осъзна, че изпитва огромен страх да не се окаже затворена в това малко, затулено пространство.

В този момент теглото й надделя над естествената инерция на солидната врата и тя тихо се отвори навън. Мърси бързо прекрачи издигнатия метален праг и затвори вратата зад себе си. Поколеба се, а после реши да пусне заключващия механизъм. Ако имаха късмет, Гладстоун можеше изобщо да не се досети, че някой е влизал. Посегна и натисна малкия бутон на вратата.

Последва едва чуто изщракване и вратата се заключи.

Мърси усети, че започва да трепери от студ в мократа си рокля. Стиснала здраво „Долината“, тя пак подбра подгизналите поли и се измъкна в градината.

Крофт я чакаше точно там, където го бе оставила, мълчаливо седнал в позата си за медитация. Завъртя глава към нея, докато тя се приближаваше през сенките.

— Привет, скъпа. — Гласът му прозвуча дрезгав и сластен.

— Взех „Долината“. Хайде да тръгваме. — Наведе се да го хване за ръката и го изправи на крака. Усети, че настроението му пак се сменя.

— Добре ли си?

— Пак ми се гади — завалено изрече той.

— О, Крофт, не точно тук и сега. Чакай, докато се качим горе.

— Понякога си голяма командаджийка.

— Изобщо не мога и на малкия ти пръст да се меря в това отношение. Дай ми хавлията.

— Защо?

— За да мога да увия книгата, глупчо. Не ми се ще някой да ни види как се качваме горе, понесли тъпата книга. Как ще обясним защо сме я взели от хранилището?

— Логично разсъждение — рече Крофт, искрено възхитен.

— Хайде да побързаме.

Успяха да стигнат до първия етаж на къщата, без да срещнат никого. Мърси тъкмо превеждаше Крофт покрай затъмнения вход на хола, когато една доста подпийнала любовна двойка се появи на вратата и почти се сблъска с Крофт.

— Внимавайте покрай мен — учтиво ги посъветва той, — че може да повърна върху обувките ви.

Жената, която освен блестящите сенки над очите си нямаше почти нищо друго по себе си, го зяпна със смаяно изражение. Нейният спътник бързо дръпна крака си от Крофт.

— Да не ви се повдига? — състрадателно запита жената.

— Ъхъ — весело призна Крофт.

— Целите сте мокри — забеляза мъжът.

Мърси дръпна Крофт за китката. Държеше увитата в хавлия книга колкото може по-далеч от очите на непознатите.

— Хайде, поразмърдай се, скъпи. Няма нужда да се излагаш тук на тържеството.

Крофт съзаклятнически се ухили на новите си познати.

— Опитва се да ме закара горе, за да я прелъстя.

— Крофт!

— Окей, окей, миличка. Идвам. Няма да те карам да чакаш.

Тъкмо бе сложил крака си на първото стъпало, което водеше към горния етаж, когато Изабел Аскейниъс се появи в коридора. Тя смаяно изгледа двойката по стълбите; очите й ги пронизваха с остър и питащ поглед.

— Мърси? Какво е станало? И двамата сте вир-вода. Наред ли е всичко?

— Здрасти, Изи! — добродушно изтърси Крофт; думите му прозвучаха съвсем леко завалени. — Това да не е нов пилотски костюм? Страхотен е! Сигурно ще тръгне нова мода от него.

— Не му обръщайте внимание — с въздишка рече Мърси, — натряскал се е здравата. Реши да се къпе посреднощ и едва не се удави. Ще го кача горе да си легне.

Изабел погледна Мърси.

— Имате ли нужда от помощ?

— Не — отвърна Крофт, преди Мърси да успее да отклони предложението. — Не й трябва помощ. Просто малко по-вече опит, това е. Ще се погрижа да натрупа доста опит — доверително се наведе към Изабел и едва не падна. — Мърси е малко срамежлива. Много е сдържана в някои отношения, ако разбираш какво искам да ти кажа. Но се учи.

Мърси сложи длан на устата му.

— Дотук с твоите приказки — изсъска тя. — Караш ме да се срамувам. — Той я погледна над дланта й и в очите му се появи едно абсурдно, обидено изражение. Мърси се обърна към Изабел.

— Моля да ни извините, Изабел. Много унизителна история. Ще го кача право в стаята и ще го оставя да поспи, за да му мине.

— Не разбрах, че е пил толкова много.

— Не издържа много на пиене.

Крофт се опита да протестира с неразбрано мучене иззад ръката на Мърси. Тя усети езика му върху дланта си и бързо дръпна пръстите си. Той тържествуващо се усмихна, доволен от малката победа.

— Я се дръж прилично! — сопна му се Мърси, все още стиснала книгата, и обърна гръб на Изабел. Опита се да използва тялото на Крофт като параван, за да скрие хавлията от погледа на жената. — Нали ще помолите Еразмъс за извинение от мое име?

— Разбира се. Сигурна ли сте, че нямате нужда от помощ?

— Да, благодаря. Ще се справя. — Тръгна по стълбите и Крофт послушно я последва, като тялото му почти изцяло закриваше дребничката й фигура. Той помаха на Изабел, докато тя се скри от погледа им.

— Страхотен пилот е — каза той, когато Мърси го забута по коридора право към стаите им.

— Като си толкова луд по нея, защо се натряска на партито й и стана за смях? — Мърси започна да разкопчава ризата му.

— Не съм луд по нея. Просто отбелязах един факт. Добър пилот е. Мисля, че съм луд по теб обаче. — Погледна надолу към Мърси, която свали мократа риза от раменете му и се захвана с токата на колана му. — По-лесно става, ако първо свалиш обувките.

— Как не се сетих за това! — Адски раздразнена, но още по-уплашена, Мърси го бутна на леглото и коленичи пред него. Остави „Долината“ на леглото.

Крофт не обърна внимание на книгата.

— Сега ще ме съблечеш и ще се хвърлиш върху мен ли?

— Не, възнамерявам да те хвърля под душа.

— Но аз вече съм мокър.

— И на двамата ни е студено. Трябват ни по един горещ душ и сухи дрехи. И то бързо. — Най-сетне свали обувките му и се изправи. — Смъквай си панталоните и влизай под душа.

Той се намръщи и се опита да ги разкопчае.

— Трябва ми помощ.

— О, боже, не мога да повярвам направо! — Собствените й пръсти трепереха — отчасти от студ, отчасти от ужасно притеснение, докато разкопча панталоните му и му помогна да се измъкне от тях. Задачата никак не беше лесна. Крофт продължаваше да има проблеми с равновесието. По някаква причина това искрено го притесняваше.

— Не съм пиян — промърмори той, залитайки, вече гол, към вратата на банята, — не може да съм пиян. Никога не се напивам. Не мога да поема такъв риск. Може да нараня някого неволно. Никога не пия без мярка.

Мърси се заслуша в завалените му приказки. Пак й мина през ум, че може и да е прав. Не е възможно да е пиян. Крофт имаше работа за вършене тази вечер. Последното, което би направил, е да прекали с пиенето, преди да се захване с хранилището.

Хвана го за ръката точно когато пристъпваше вече под душа.

— Крофт, ако не си прекалил с алкохола, какво тогава ти е станало?

— Да пукна, ако знам! — Вдигна ръка към челото си. — Вие ми се свят.

Мърси нямаше какво повече да чака. Пресегна се към картонената чаша, поставена на рафта до мивката, напълни я с вода и му я подаде.

— Ето, започвай да пиеш.

— Не съм жаден. — Но той взе чашата и я изпи.

Тя пак я напълни и го накара да погълне течността. Когато я наля за трети път, Крофт започна да протестира.

— Не искам повече — измърмори той. — Повръща ми се.

— Добре, точно това искам от теб. Но първо трябва да разредя това, което са използвали, за да те отровят. После можеш да повръщаш, колкото ти душа иска. Ще се опитаме да извадим всичко, което е останало в стомаха ти. Изпий водата, Крофт!

Той се вторачи в нея над ръба на чашата.

— Отрова?

— Ако наистина не си пиян, то трябва да си отровен или дрогиран. Побързай!

Крофт приключи и с третата чаша вода и направи физиономия.

Внезапно се извърна към порцелановата тоалетна чиния. Мърси го държеше да не падне, докато неразположението му премина.

 

 

Изабел отиде да потърси Гладстоун. Щом го намери, тя го дръпна настрани. Знаеше, че няма да остане много доволен.

— Мърси го измъкна от басейна, преди да се удави, но вече е доста зле — бързо рече Изабел. — Мисли си, че е пиян. Тя го качи горе да го сложи да си легне.

Очите на Гладстоун гневно пламнаха.

— Трябваше вече да е мъртъв. Трябваше всичко да заприлича на най-обикновен нещастен случай на удавяне. Пиян гост се подхлъзва и пада в басейна. Нямаше от какво да се притесняваме при аутопсията.

— Знам. Нещо се е объркало.

— Не обичам некомпетентността. — Далас или Ланс се провали.

— Не знам кой от тях се е измъкнал за момент, за да удари Фалконър по главата и да го хвърли в басейна, но който и да е бил, е оплескал цялата работа.

— Трябваше да се увери, че Фалконър е мъртъв.

— Не биваше да се бави край басейна повече от минута-две — припомни му Изабел, — нали такъв беше планът. Ако властите започнеха да задават неудобни въпроси, можеше да се окаже, че някой от хората на тържеството е забелязал един от телохранителите да отсъства за критичните няколко минути. Трябваше да стане много бързо. Освен това Фалконър трябваше да е в безсъзнание, когато паднеше в басейна. Трябваше да се е удавил без допълнителна помощ.

— Не мога да толерирам нечии неуспехи.

— Този неуспех може да се поправи — увери го Изабел.

— Най-добре да се заемеш с това. Не ми се нрави начинът, по който се развиват нещата, Фалконър не трябваше да се измъкне от капана. Наркотикът трябваше да доведе до алкохолно опиянение.

— Така е и станало. Той изглежда съвсем пиян. Проблемът е, че Пенингтън го е измъкнала от басейна, преди да се удави.

— Дръж под око Фалконър и Пенингтън.

Изабел кимна.

— Разбира се, но се съмнявам да тръгнат накъдето и да било. Фалконър едва се държи на крака, а скоро и това няма да може да прави. При всички случаи няма как да се измъкнат, без да разберем. Ако се опитат, само ще ни улеснят. Пиян човек, кола и планински път. Всички съставки, нужни за нещастен случай. Може в крайна сметка да се окаже най-простият начин. Ще реши проблемите ни и с двамата наведнъж.

Гладстоун замислено поклати глава.

— Да. Може наистина да се окаже най-простият начин, Фалконър проникнал ли е в хранилището?

— Не. Още е заключено. Далас провери.

Гладстоун кимна.

— Отлично.