Кристина Скай
Открадни сърцето ми (8)

СЕДМА ГЛАВА

Нямаше го в пустошта, не беше и на главния път. Тя преброди пътеките от предишната нощ, но не попадна на никого освен на един нетърпелив свещеник, който се връщаше в Кингс Лин. Остана Кингсдън Крос.

Силвър спря малката двуколка на една поляна до реката, провери грижливо воала си, оправи полите си и се увери, че пистолетът е в ботуша й.

Доволна, тя скочи долу и хвърли юздите върху близката ограда.

Винаги се бе чудила какво представлява боят с петли. Нещо й подсказваше, че ще се наслади на това преживяване.

Силвър си проправяше път бавно през тълпата, сблъсквайки се с мъже с жестоки очи и жени, които със сигурност не бяха дами. Отвсякъде се носеха възгласи и псувни.

— Мога ли да ти помогна, госпожице? — попита висок мъж, опрял гръб в едно дърво.

— Може би — отвърна Силвър. — Аз съм госпожа Браун, вдовицата на Арчибалд Браун от Лондон. Покойният съпруг имаше завещание за човек, за когото ми е казано, че посещава това място.

— Нима?

Мътните кафяви очи на мъжа се присвиха подозрително.

— Съпругът ми почина, преди да открие получателя на това завещание.

— И как е името на този човек?

— Блакууд.

Лицето на мъжа стана безизразно.

— Не си спомням да съм го чувал. Направо съм сигурен, че не съм.

— Добре — каза Силвър. — Напълно ви разбирам. Трябва да внимавате, понеже човекът е разбойник. Но сумата е доста голяма, сър. Много голяма. Сигурна съм, че мистър Блакууд би искал да знае за това и се надявах да можете да предадете съобщението. Ако го видите, разбира се.

Пронизващите кафяви очи не казваха нито да, нито не.

Но Силвър нямаше намерение да се откаже толкова лесно.

— Вярвам, че той ще ви бъде благодарен. Може и да ви възнагради за услугата.

Едно пламъче проблясна в замъглените очи.

— Може и да го направи. Ако го познавам, разбира се.

— Моля ви, ако мине оттук до довечера, предайте му съобщението. Ще отседна в „Крос енд Армс“ до утре.

Силвър мина през града, докато стигна до елегантна къща, която се намираше на малък площад срещу църквата. Останалите къщи бяха тъмни в този час на нощта, но тази бе ярко осветена от два богато украсени фенера.

Силвър се усмихна. Проблемът беше решен. Скоро щеше да бъде вътре. Винаги беше искала да види истинско комарджийско свърталище.

Тя слезе от двуколката. Както бе очаквала, отне й само няколко минути да си уговори влизането вътре. Обясни на забързания прислужник, че си търси работа като готвачка. После една навъсена жена я въведе в стая точно срещу кухните.

Силвър оглеждаше покритите с коприна стени и тежките кадифени мебели, когато вратата се отвори.

Собственикът беше човек, когото познаваше само от репутацията му. Вървеше му на карти, но уискито не му понасяше. Така й беше казал веднъж Тинкър.

Той я огледа внимателно, опитвайки се да проникне с поглед през плътния воал.

— Разбрах, че търсите работа като готвачка. Съжалявам, но тук нямаме свободни места. Трябва да има някаква грешка.

— Да, разбира се. Дошла съм по дребна работа, която засяга покойния ми съпруг, Арчибалд Браун.

— Никога не съм чувал за него — отвърна троснато мъжът. — И какво общо имам аз с това?

Силвър го погледна с неприязън, благодарна, че воалът прикрива лицето й.

— Съпругът ми бе упълномощен да изпълни завещанието на клиент. За нещастие скъпият Арчибалд почина, преди да изпълни задачата си и аз дойдох да поправя тази грешка. Това е най-малкото, което бих могла да направя за бедния Арчибалд — тъжно каза тя.

Това, изглежда, заинтересува собственикът.

— Наследство, а? Голямо ли е?

— Доста голямо.

— И кой е късметлията? Сигурно не съм аз?

— Боя се, че не. Не и ако името ви не е Блакууд.

— Блакууд? — Мъжът се навъси. — Какво ви кара да мислите, че бих приемал тук такъв известен престъпник? Това е достойно за уважение заведение!

— Престъпник ли? Никога не съм знаела това. О, не, сигурна съм, че грешите, сър. Съпругът ми говореше за този човек с голямо уважение.

— Тогава той е сгрешил — грубо каза собственикът. — Нямам работа с престъпници. А сега мисля, че е най-добре да продължите по пътя си, мадам.

В този момент на вратата се почука. Една жена с прозрачна рокля се появи на прага.

— Горе имат нужда от вас, Господин Филдинг.

— Да, да. Идвам. Погрижете се вдовицата да си отиде.

И този опит на Силвър пропадна. В спящия Кингсдън Крос имаше само още едно място на порока.

Къщата беше красива. От прозорците й струеше ярка светлина. Силвър бързо се изкачи по стълбите и влезе вътре. Посетителите бяха толкова развеселени от погълнатия алкохол, че почти не й обърнаха внимание. Промъквайки се през тълпата, стигна до голям салон с огледала и разкошна мебелировка. За момент тя се огледа объркано. Сигурно бе направила грешка. Това не беше вертеп. Жените, които видя, бяха много елегантни, а мъжете — така изискано облечени, като онези, които бе виждала по време на малкото си пътувания с баща си в Лондон.

Тя обаче забеляза, че жените бяха с прекалено дълбоки деколтета, а седналите до тях мъже свободно опипваха прелестите им. Силвър бързо извърна поглед и се заоглежда за някои, който бе на служба тук. В този момент в салона влезе красива руса жена, която нареждаше нещо на мъж с черна превръзка на окото. Сега или никога, каза си Силвър. Тя се приближи до жената и каза:

— Извинете ме, мадам. Мога ли да разменя няколко думи с вас?

Блондинката се обърна и хвърли на Силвър преценяващ поглед.

— Работа ли търсите? Виждам, че за вас са настанали лоши времена. Е, ще трябва да поговорим. Качете се при Мари — Последната стая на втория етаж. И свалете този грозен воал. С него изобщо не става. Преди да решим, ще трябва да ви поогледаме.

Силвър преглътна.

— Боя се, че грешите. Тук съм във връзка със съпруга си, Арчибалд Браун.

Жената се вкамени.

— Тук имаме всякакви мъже. Едва ли се очаква от мене да знам имената им. Ако мъжът ви е сгазил лука, това не е моя работа. А сега мисля, че е по-добре да си вървите.

Силвър бързо я прекъсна.

— Не, наистина не разбирате. Съпругът ми умря, преди да успее да изпълни завещанието на един от клиентите си. Обвързах се да свърша работата, разбирате ли?

Русата жена постави ръце на бедрата си.

— Завещание казвате? Съмнявам се, че е за мене. През последните шест месеца, че и повече, късметът ми никакъв го няма. Но кажете кой е щастливецът?

— Мъж на име Блакууд.

Блондинката присви очи.

— Блакууд? Какво ви кара да мислите, че имам нещо общо с този приятел?

— Е, не знам съвсем точно. Но ми беше казано… хората в града казват, че…

— О, да, хората в Кингсдън Крос говорят какви ли не неща за моето заведение, но всичко това са лъжи. Те лъжат зад гърба ми, но са достатъчно бързи да приберат парите ми. Добре, ето и отговорът на въпроса ви — не съм виждала Блакууд. Не и от седмици, което е жалко, тъй като плаща добре. Така че, не мога да ви помогна.

— Ако случайно се отбие, ще му предадете съобщението, нали? Сумата е значителна и съм сигурна, че той ще бъде много… благодарен.

Жената погледна Силвър.

— Предполагам, че може да се уреди. Къде може да ви намери, ако случайно мине насам?

— Ще бъда в „Крос енд Армс“, но само тази нощ. Имам малко време, преди завещанието да стане невалидно, разбирате нали?

Жената присви очи.

— Разбирам. Ако намине, ще му кажа.

Силвър въздъхна. Мислеше, че няма да е толкова трудно. В този момент тя усети, че един мъж с тъмночервена жилетка я наблюдава. Стисна устни и забърза към вратата. Не си струваше да предизвиква съдбата.

 

 

„Дяволите да го вземат, коя ли нещастна жертва преследва Шерингвейл тази вечер?“ — мислеше си Блакууд, наблюдавайки мъж в тъмночервена жилетка, който бавно се отправяше към някаква жена в елегантния салон на публичния дом в Кингсдън Крос. Жената не изглеждаше много доволна от приближаването му. И нищо чудно — този човек имаше лоша репутация.

Разбойникът огледа помещението. Рядко идваше тук, воден повече от страст към информацията за богати посетители, отколкото към женска компания. Когато се появяваше, стоеше близо до задния вход, за да се увери, че не го следят.

Блакууд продължи да наблюдава как Шерингвейл се приближава до новата си жертва, този път стройна жена с черен воал и черна рокля. Вдовица все още в траур? Мътните го взели!

После Блакууд присви очи.

Вдовица ли? Тази, за която бе чул, го търсеше из целия град.

Имаше нещо в начина, но който жената стискаше чантичката си. Имаше нещо в начина, по който се обърна, и без да трепне, огледа преследвача си.

Не беше невъзможно! Но докато си казваше това,Блакууд видя как Шерингвейл сграбчи рамото на жертвата си и я затегли към задните стълби, които водеха към стаите.

За Бога, жената се съпротивляваше! Но това беше тя, жената, която бе спасил миналата нощ в пустошта!Жената, която не можеше да изхвърли от мислите си. Какво правеше тя тук?

Намръщен, той си сложи маската и се отправи към задните стълби. Долавяше натрапчивото й ухание във въздуха, смес от рози и лавандула.

Ляво кроше и удар в стомаха щяха чудесно да свършат работа, реши Блакууд, докато изкачваше стъпалата по две наведнъж. Мисълта да спаси честта на една дама, го привличаше.

Но когато изкачи стълбите, Блакууд внезапно сиря, и се втренчи безмълвно в пода, където лежеше Шерингвейл, свил се от болка.

Жената в черно оправяше полите си.

— Какво направи, застреля ли го?Жената вдигна поглед изненадано.

— Най-после! Търсих те навсякъде.

Блакууд поклати глава.

— Не трябваше да идваш тук. Не е място за тебе. Какво му се случи? Да не би да се е спънал и паднал?

Силвър сви рамене.

— Ритнах го в деликатната област.

Блакууд знаеше всичко за тази деликатна област. Тя доста го измъчваше в момента.

— Ти… го ритна?

— Чичо ми казваше, че трябва да знам за тези работи. Аз обаче не знаех, че бедният човек ще страда толкова.

— Така ли?

— Разбира се. Освен това да нападаш невъоръжен човек, е много унизително.

Междувременно Шерингвейл бе започнал да се светява. Блакууд го погледна и изруга.

— О, Боже, нещо лошо ли направих?

— Всичко е наред, надявам се. И се съмнявам, че „бедният човек“ ще бъде много доволен, когато дойде на себе си — сухо каза разбойникът.

Силвър прехапа устни.

— Не, предполагам.

— И така, скъпа моя, да чуем защо си искала да ме видиш. Чух, че една вдовица ме е търсила из целия град, но никога не съм си помислял, че може да си ти. А и нито за секунда не съм повярвал на брътвежите за наследството. Какво толкова важно има, та си тръгнала да ме издирваш из целия Кингсдън Крос?

— Трябва ми усамотено място, за да можем спокойно да го обсъдим.

— Може би аз не искам да говоря. Може би не съм дошъл тук за разговори.

В този момент Блакууд си припомни защо беше дошъл. По дяволите, та той се опитваше да я забрави. Огъня й. Натрапчивото й ухание.

Мътните го взели, ето че пак започваше!

По задните стълби отекнаха стъпки. Появи се сър Чарлз Милбанк с жена под ръка.

Мърморейки, разбойникът сграбчи пленницата си и я задърпа по коридора.

— Къде ме водиш…

— Млъкни!

— Пусни ме! — изсъска Силвър.

В края на коридора Блакууд намери отворена врата. Той бутна вътре беснеещата „вдовица“ и затвори вратата.

— Какво си мислиш, че правиш?

— Опитвам се да намеря безопасно място за разговор. Нали дойде да говорим, скъпа? — Сега Блакууд беше наистина ядосан. Беше му съсипала вечерта. Беше на път да я забрави, а сега това бе невъзможно. Как можеше да забрави такива очи? А ароматът й? Напомняше му за нежни лета от младостта му, за лениви следобеди и кадифени залези, за розите, които майка му береше и подреждаше в гостната на Суолоу Хил. Трудному беше да отмести очи от стегната дреха, опъната върху пълната й гръд. Стори му се, че вижда твърдите й малки зърна. Как успя тази жена да му влезе под кожата?!

— Защо просто не си тръгнеш? — попита той с глас, станал дрезгав от надигащото се желание.

— Не мога. Още не. Не и докато не си свърша работата тук.

— Работа ли? Каква работа?

Силвър не го чу. Тя разглеждаше статуетка на голи мъж и жена, застанали един срещу друг. Блакууд издърпа статуетката от пръстите й и я върна обратно на камината.

— Кажи ми какво правиш тук! В противен случай щете накарам безкрайно да съжаляваш, че изобщо си стъпила на това място!

— Мислиш ли, че можеш? — попита Силвър.

— Мога, по дяволите!

В този момент вратата се отвори и един мъж надникна вътре.

— Заета ли е тази стая?

Сър Чарлз Милбанк се люлееше на прага, като крепеше бутилка с едната ръка, а с другата държеше през кръста жена.

Блакууд духна свещите в свещника и дръпна Силвър към себе си. Тъмнината щеше да ги прикрие от любопитството на Милбанк.

Тя трепереше. Той го усещаше ясно. Най-после тази твърдоглава жена бе осъзнала опасността.

— Разбира се, че е заета — обади се Блакууд. — Затвори вратата, мътните да те вземат. Надолу но коридора има достатъчно стаи.

Милбанк се захили пиянски.

— Не се ли интересувате от публика? Тя може да бъде дяволски възбуждаща, не знаете ли?

Блакууд усети как Силвър потръпна до него. Той изруга цветисто.

— Ще запаля свещите — продължи сър Чарлз. — Тогава какво ще кажете вие, малката ви приятелка и аз…Блакууд извади пистолета от джоба си и го насочи.

— Махай се, преди да съм стрелял!

— Само предложение. Няма нужда да се лее кръв. Нямах предвид някакви… Проклет да съм, ако този аромат не ми е познат. Не може да бъде, разбира се, но…

Той се втренчи в гърба на Силвър. Блакууд избута Силвър зад себе си.

— Махай се, Милбанк! Прекалено много си пил. Не можеш да видиш дори носа си.

— Може и така да е, но тя ми се струва позната. Почти бих могъл да се закълна.

— Моята компаньонка не те интересува, разбра ли?

— Дяволски неучтив сте — измърмори сър Чарлз и се затътри към вратата. Жената, увиснала на ръката му, измрънка разочаровано.

Блакууд трясна вратата и я заключи. Запали свещите и се обърна към Силвър със сериозно изражение на лицето.

— А сега искам да знам какво правиш тук?

— Няма нужда да ми крещиш — сърдито каза Силвър.

— Че кой крещи? Просто се опитвам да получа малко отговори. И ако ги нямам до десет секунди, ще те извлека оттук!

Силвър сви рамене.

— Имам нужда от мъж.

Блакууд тръсна глава. Не вярваше на ушите си. Но той грешеше.

— Искам да наема някой мъж. Само за няколко нощи, разбира се.

Да наеме мъж? Тя ли беше луда, или той? Тя погледна Блакууд. Думите й го влудяваха. Напрежението в слабините му беше болезнено.

— И за какво точно ти трябва този мъж? — изръмжа той, надявайки се тя да признае, че всичко е шега.

Но тя не призна. Само го оглеждаше внимателно, изопнала рамене.

— Трябва ми мъж да ме съсипе, разбира се. Тръгнах да ви търся, лорд Блакууд, защото, изглежда, вие сте най-добрият кандидат за тази работа.