Кристина Скай
Открадни сърцето ми (5)

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Далеч в пустошта самотен ездач спря коня си и се ослуша. Нищо не се чуваше. Скочи от коня, легна на земята и допря ухо до песъчливата почва. По устните му плъзна усмивка. Бе чул далечно трополете на колела.

— Малкото ни гълъбче се носи със скоростта на вятъра тази нощ, Дябло. На по-малко от четири мили е. Трябва да побързаме.

Разбойникът уви юздите на Дябло около един клонест тис, после огледа по-ниските храсти.

Поваленият дънер беше точно там, където го бе оставил.

Той извлече дървото на пътя, поставяйки го там, където се виждаше най-добре.

С мрачна усмивка разбойникът на Норфък отново яхна коня си. Провери пистолетите и затегна ремъците на чантата зад седлото. В този миг от другата страна на хълма се появи мъж с черна маска на лицето.

— Много съм доволен, че успя да дойдеш, приятелю.

— Хъм. Добре, че те харесвам, иначе отдавна да съм изпратил куршум в главата ти, момче. Трябва да научиш някой и друг урок.

Разбойникът тихо се засмя и кехлибарените му очи блеснаха.

Скоро една карета зави по песъчливия път на север към Кингс Лин. Отзад яздеше въоръжен пазач, а до кочияша висеше пушка.

Значи те не смятаха да рискуват, а?

Блакууд отпусна ръка върху врата на Дябло. Докато преценяваше най-правилната посока, от която да се появи, от джоба на пелерината му се подадоха две глави.

— Не още, хубавичките ми — прошепна той, напъхвайки двата опитомени пора обратно в техния неприкосновен рай.

Когато кочияшът видя дънера, проснат напряко напътя и посегна за спирачките, разбойникът беше готов. Щом спирачките изскърцаха върху спиците на колелетата и пазачът скочи на земята, Блакууд рязко кимна на Джонас и накара Дяболо да препусне по хълма.

Пушката му проблясваше на лунната светлина.

— Неподходяща нощ за пътуване, господа. Вероятно бих могъл да ви бъда от полза.

— Велики Боже, това е Блакууд! — извика кочияшът и замръзна на седалката. Пазачът обаче се извърна издигна пушката си.

С един хладнокръвен изстрел разбойникът отнесе пушката във въздуха.

— Това, приятелю, беше възможно най-неразумното. Слушай добре или следващият ми куршум ще попадне между очите ти. И двамата хвърлете оръжието си. После, кочияшо, ще спуснеш стълбичката на каретата. След това и двамата ще легнете на земята. Ако не се подчинявате, много ще съжалявате.

Джонас се появи от другата страна на каретата с пистолет, насочен срещу пазача, който хвърли оръжието и легна на земята. Вцепенен от страх, кочияшът го последва, а Джонас улови юздите и накара конете да застанат неподвижно. През цялото време пушката бе на рамото му.

— Отлична работа, приятели. Сега вярвам, че трябва да се запозная с пътниците ви.

Разбойникът отвори джоба си. Двете животни се спуснаха но седлото и скочиха на земята. Той усмихнато наблюдаваше как удължените им тела изчезват в сянката под каретата.

Чак тогава Блакууд насочи Дябло към тъмната карета.

— Отворете вратата! Никакъв отговор.

— Ще се съпротивлявате, така ли?

Блакууд обърна Дябло и насочи пистолета си към кочияша.

— Колко са пътниците ти, човече?

— Трима.

— Мъже или жени?

— Един мъж. Другите са жени, сър.

Изведнъж откъм каретата се разнесоха пронизителни писъци. Вратата се отвори с трясък и се появи много дебела жена, която притискаше с една ръка тежката си гръд.

— Звяр! Плъх с отровни зъби, казвам ви! Не стреляйте по мене, сър. Ще ви дам каквото поискате, само ме спасете от този звяр!

Леко усмихнат Блакууд направи знак на жената да заеме мястото до кочияша на земята.

В рамката на вратата се появи друга жена. Главата й бе отрупана с пера, а скованите й рамене бяха покрити с фин копринен шал.

— Не съм въоръжена, сър. Моля, не стреляйте.

— Не убивам невинни жени.

Жената го изгледа подозрително, стиснала дамската си чанта.

— Откъде да знам, че мога да ви вярвам?

— Отникъде. А сега на земята, точно до приятелката ви.

Жената с перата се вкамени.

— Тая ли? Тя не ми е приятелка, уверявам ви.

Имала е късмет, помисли си разбойникът.

— Освен това не бих искала да си изцапам роклята. Предпочитам да стоя права.

— Уви, вашите предпочитания не ме интересуват.

— Как смеете!

След миг на рамото й се появи черна сянка и малки остри зъбки прегризаха фините шнурове на чантичка й, която падна на земята. Порът скочи и я грабна.

— Браво любимецо! Хайде, тук!Добре обученото животно се стрелна по земята, премина като стрела по гърба на Дябло и изчезна в джоба на господаря си.

— Проклет крадец! Ще те накарам да отговаряш пред закона — извика жената. — И когато те обесят, ще бъда там и ще се смея, чули?

Блакууд цъкна с език.

— Какъв език за благородна дама! А сега лягайте на земята. Освен ако не искате куршум в белите си рамене.

Жената въздъхна. След един бърз неуверен поглед към вътрешността на каретата, тя се обърна. Разгърна копринения шал и разкри неприлично дълбокото си деколте.

— Бихме могли да постигнем някакво съгласие, сър. Не съм против да обсъдим как да обединим интересите си, за да постигнем по-добри резултати — каза жената и сложи ръка на гърдите си.

— Наистина ли? И какво точно имате предвид, мадам?

Очите на жената засвяткаха. Изпод сведените си клепачи тя бавно огледа разбойника.

— Може би трябва да ви предложа това, милорд.

Блакууд почувства отвращение.

— Хиляди извинения, но се боя, че трябва да отхвърля щедрото ви предложение. — Той посочи с пистолета. — А сега — на земята, преди да изгубя търпение.

Лицето на жената позеленя от яд. Събирайки полите си, тя се спусна по стълбичката и се присъедини, мърморейки, към останалите.

— Чудесно! Поздравления за доброто ви поведение! — Блакууд тихо се засмя. После каза с твърд глас:

— А сега и последният ни пътник. Излизай! Тази малка драма въобще не ме забавлява.

Показа се мъж. Рединготът му беше скроен по последна мода, а блясъкът на новите му ботуши намекваше за шампанското, използвано при лъскането им. Лицето му беше издължено и надменно.

— Значи най-накрая срещнах нашия велик разбойник.

Блакууд направи ироничен поклон над главата на Дябло.

— И към кого имам честта да се обърна, сър? — попита мъжът.

— Не мисля, че името ми наистина ви интересува — бе студеният отговор.

На лунната светлина проблесна метал.

— Тук мненията ни се различават. Повтарям, към кого да се обърна?

— Ренуик, проклет да сте! Лорд Ренуик.

Устните на Блакууд се разтегнаха в призрачна усмивка.

— Предполагам, че би трябвало да съм впечатлен — каза той и се отпусна на седлото с обидна незаинтересованост. — Много добре. А сега вие, лорд Ренуик, ще се присъедините към спътниците си на земята.

Мъжът се намръщи и спусна ръка към джоба си. До главата на Ренуик се понесе тънка струйка дим.

— Неправилно решение, милорд. Ако направите още нещо от този род, куршумът ми ще ви засегне по-болезнено и никога повече няма да можете да се движите. Сега слизайте!

С ледено презрение благородникът се отправи към земята, както му бе посочено. Под наблюдателните очи на съучастника си Блакууд скочи от коня и се упъти към каретата. Прокара пръсти по кадифените възглавнички, но не откри скривалище. И тогава от сенките дойде пронизително цвърчене.

— Какво има, малкото ми?

Малка муцунка побутна ръката му, после животинчето скочи обратно на пода. Блакууд бавно проследи с пръсти дървената рамка на седалките и беше възнаграден с очертанията на вградена дъска.

— Браво! Можеш ли да го отвориш?

Вместо отговор опитоменият пор застърга парче метал, което бе леко издадено над пода. Дъската се отмести с леко скърцане, разкривайки отвор, добре прикрит под седалките. Вътре Блакууд намери два заредени пистолета, кожена чанта и кесия, в която издрънчаха златни бижута.

Чантата бе това, което най-много интересуваше Блакууд. Ренуик имаше връзки с Адмиралтейството и достъп до военна информация. Ако някога се наложеше да се пазари за живота си, тази информация можеше да се окаже много полезна.

Но сега нямаше време да проучва съдържанието на чантата. Разбойникът с мрачна усмивка прибра всичко в джобовете си, после погали копринената козина на пора.

— Ти също влизай вътре, пакостнико. Не бих искал да тероризираш гостите ни — каза Блакууд и пъхна животното в джоба си. После излезе навън.

Ренуик хладно го измери с поглед.

— Нищо не намери, мошенико. Не съм толкова глупав, та да нося богатството си със себе си.

— Съвсем правилно — отвърна Блакууд и повдигна рамене. — Разбирам колко сте умен, милорд. Да, много хитро ме изиграхте. Разбирам, че ще трябва да бъда доста по-находчив, ако мисля да ви надхитря.

Той се поклони дълбоко и тъкмо се канеше да яхне коня, когато откъм съучастника му долетя предупредителен вик.

Блакууд не можа да избегне куршума, който премина през рамото му. Веднага Последва втори изстрел от малкия пистолет, който Ренуик бе скрил в ръкава си.

Гърбът на Блакууд пламтеше болезнено. Проклинайки, той стреля, запращайки далеч в тъмнината оръжието на Ренуик.

— Направихте грешка, милорд.

— Единствената грешка бе, че не улучих!

Блакууд сви устни. Без да говори, извади кесията, която бе взел от каретата. Металът зазвънтя.

— Проклет да си, как ги намери?

— Не е моя заслугата. А сега ще си позволя да използвам каретата ви.

— Не можете да направите това! — извика жената с червените пера. Ще висим тук с часове. Може би цяла нощ!

— Точно така, мадам — отвърна хладно Блакууд. — Малко хора се осмеляват да навлизат в пустошта на Блакууд след здрач. Малко честни хора поне.

Обзе го умора. Раната му кървеше и го разкъсваше от болка. Трябваше да побърза.

— Удоволствие беше, че се запознахме. Вярвам, че ще прекарате незабравима нощ.

Ренуик стисна юмруци и изруга яростно, докато разбойникът се качваше на коня.

— Ще те открия! Няма да се спра, докато не го направя. Този път стигна твърде далече, защото попречи на официални дела на короната. Но ще живееш достатъчно дълго, за да съжаляваш за това!

— Грешите, милорд — отвърна учтиво Блакууд. — Надявам се, че нощният хлад няма да влоши подаграта ви.

— Да влоши? — каза Ренуик през зъби. — Какво знаеш ти за моята подагра?

— Всичко, което трябва да знам. И много други неща, които предпочитате да пазите в тайна. Но вече е време да ви кажа сбогом.

Блакууд пришпори в галон. Съучастникът му го последва с каретата.