Кристина Скай
Открадни сърцето ми (31)

ТРИДЕСЕТА ГЛАВА

— Защо не се сбогува?

Те лежаха притиснати един до друг. Косата на Силвър се бе разпиляла като облак по гърдите на Люс, а ръцете й бяха в неговите.

— Защото раната ми беше по-добре. И ти даде ясно да се разбере, че искаш да си ида.

— Това беше последното нещо, което исках, но, изглежда, нямахме друг избор. Все още не съм убеден, че нямаше да е по-добре — мрачно каза Люс. — Знаеш, че нямам какво да ти предложа. Слънчев лъч.

— Не ми трябва нищо повече от това. Ти ми помогна да запазя Лавендър Клоуз. Какво друго бих могла да искам от теб?

Около тях се носеше ароматът на закъснялата пролет. Силвър бутна Люс на земята. Той й отвърна с горещи целувки по рамото и врата, докато и се прииска да закрещи от удоволствие. Но не го направи. Трябваше да го попита много неща.

— Разкажи ми за човека, който преследваш, Люс. — Тя замислено си играеше с кичур от косата му.

Люс се намръщи.

— По-късно.

— Сега.

— Първо пистолети, сега пък това. Много добре, немирнице, ще ти разкажа. Трябва да намеря този човек. Заради него разбрах какво е адът. Той изпрати мен и безброй други в Алжир, без никой да го накаже. Заклех се да го спра завинаги. Трябва да направя това, Силвър. В противен случай той винаги ще ме преследва.

— Няма да те моля да изменяш на клетвата си. Сега поне мога да разбера защо поемаш такива ужасни рис кове. Но откъде ще започнеш?

— От старата мелница. Подозирам, че това е място за срещи. Все още не знам кой е замесен. Сега имам повече причини от когато и да било да намеря този човек и да изпълня задачата си. Едва тогава мога да започна да живея отново, да мисля за бъдещето.

Тя затвори очи, разбирайки каква опасност стои пред него. Ако бъдеше заловен, щеше да бъде обесен. Но не каза нищо. Само се притисна до него и прокара ръка по следите от камшик на гърба му. Усмихна се, когато усети, че той потръпва.

Беше момент за безмълвни клетви и невъзможни меч ти, момент за влюбени, които бяха откраднали радост та от хватката на съдбата.

— А ти, Сузана Сейнт Клеър, ще ми кажеш ли от какво е този бял кичур в косите ти?

— Случи се, когато умря баща ми — отвърна тихо тя, изпитала нужда да му каже част от истината, която бе открила. — Бил е убит. Преди смъртта си е записал в дневника си, че го преследват зли хора, защото е отказал да им помогне. И се боя, че накрая са успели.

— Любов моя — прошепна Люс, притиснал устни до белия кичур. Повече няма да има сълзи.

Дъхът на Силвър сиря, когато той я докосна. Желанието й беше силно като неговото, щом телата им се сляха. Отпускайки се на меката трева, те отново потънаха в пламъците на удоволствието.

— Откъде ще започнеш?

Зората вече просветляваше небето. Силвър лежеше, положила глава в скута на Люс, който седеше, подпрял гръб на стария дъб.

— Мисля, че ще започна с изброяването на лунички те по рамото ти.

— Бъди сериозен, Люс — каза строго Силвър.

— Но аз съм сериозен. Мисля, че задачата ми няма да е лесна в този сумрак.

— Непоносим си! Трябва да ми кажеш. Иначе ще се тревожа повече.

Люс усети как през него преминава познатата топлина. Тялото му се изпъна, копнеещо отново за нейното, дори след дългите часове, прекарани в прегръдките й.

— Добре — каза той. — Няма да те лъжа. Ще бъде опасно. Нужни са ми документи, които да потвърдят подозренията ми.

— Ами рисковете…

— Ти си най-големият ми риск. Първо пистолети, после рапири. Какво става с твоята женственост?

— Говоря сериозно, Люс. Искам да ти помогна. Мога да отида там, където ти не можеш…

— Стой далече от това! — изръмжа той.

Силвър не възрази. Знаеше, че Люс няма да отстъпи.

— Не се страхувай, любов моя. Ще се върна.

Той прокара ръка по дългото й бедро.

— Имам нещо, което ще те накара да мислиш за по-радостни неща.

— Наистина ли, разбойнико? Или само се перчиш?

— Ще си платиш за тази забележка, красавице. — Той се извърна н се отпусна върху нея. Очите му блестяха, докато докосваше с език корема й. — Не е перчене, сладка моя. Само предупреждение. Тръгнал съм да търся съкровище тази нощ и ще го на меря на всяка цена. Няма значение какви препятствия стоят и ред мен — мрачно добави той.

Пръстите й бяха единственото препятствие. Той ги отмести и намери това, което търсеше.

— Очите ти са омайващи. Цветът им се променя с настроението ти. В момент на страст блестят като сребро.

Силвър се изчерви. Внезапно си припомни думите в дневника на баща си. Ето какво е имал предвид.

— Не е необходимо да ми припомняш безсрамното ми поведение.

— Не е безсрамно, а вълнуващо. Страхотно предизвикателство. Всеки мъж би мечтал да накара среброто отново да блесне в очите ти.

И после той направи точно това.

Силвър извика, когато той се потопи в утробата й, запалвайки сладък, буен огън вътре в нея. Пръстите й се впиваха в хладната земя, тялото й се извиваше от желание. Тя се притискаше в него, давайки му всичко, което той желаеше в дивата си страст.

Когато слънцето се издигна над източните хълмове,Люс най-сетне се отдръпна и й помогна да се облече. Дори тогава пръстите му бавно се движеха по роклята, по шала й, по блестящата й коса. Не можеше да й се насити, притискайки я до себе си, сякаш се страхуваше да не я загуби.

Нощта си бе отишла и вече не беше безопасно за един разбойник да бъде навън.

Докато наблюдаваше как той си отива, Силвър взе безразсъдно решение.

 

 

— Брам, Брам, събуди се!

Светлината струеше през прозореца на къщата, кога то Силвър разтърси брат си.

Нямаше да промени решението си. Не можеше да позволи на Люс да поеме такъв риск. Трябваше да го спаси. Той говореше за чест, но какво би струвала чест на един мъртвец?

— Събуди се, сънливецо! Имаме работа!

Две зелени очи се ококориха изпод завивките.

— Сил, ти ли си? Дяволите да го вземат, толкова е рано!

— Да не мислиш, че не знам? Хайде ставай! Имаме работа. Не беше ли ти този, който ми каза, че съм много жестока с един разбойник?

— Блакууд ли имаш предвид?

— Че кой друг?

— Не са го заловили, нали?

— Не, още не. Но и това ще стане, ако не му помогнем. Този човек е толкова безразсъден!

— Изобщо не разбирам — каза Брам, докато намери дрехите си. — Как ще му помогнем? Да не бе да придружаваме в нощните походи из пустошта и да му помагаме да обира карети? Ще бъде страхотно!

Силвър се засмя и поклати глава.

— Станал си много кръвожаден, братко. Прекалено много си се навъртал около разбойника и слугата му. Разбира се, че няма да ходим в пустошта. Имаме да вършим нещо далеч по-важно. На Люс му е нужна информация за човека, отговорен за отвличането му преди пет години. Двамата с теб ще намерим тази информация.

Брам се усмихна пресилено.

— Люс знае ли за това?

— Не, разбира се. Това е целта.

Брам не изглеждаше толкова убеден, но послушно последва сестра си навън.

 

 

Старата бяла мелница се намираше край реката, която течеше към Кингсдън Крос, точно там, където бе Люс. В този ранен час всичко наоколо бе потънало в тишина. Нямаше никакви признаци на живот.

— Това ли е? — попита Брам. — Не ми прилича на нищо друго освен на стара мелница. Сигурно си сбъркала мястото, Сил.

— Не, това е мястото. Виж там бряста, разцепен на две от светкавица, точно както ми го описа Люс. Той ми каза, че предателят използва това място за срещи. Щял да го залови, но…

— Какво станало?

Силвър се изчерви. Не беше склонна да каже на Брам, че Люс не е успял, защото вниманието му е било отвлечено от спомени за нея.

— Човекът е бил прекалено хитър. Сигурно има таен вход.

— Какъв е планът ни? — нетърпеливо попита Брам. — Дали да не разбием вратата и да извлечем бандита навън? Или да вземем да подпалим мелницата. Това ще го накара да излезе.

— Какъв разбойник си станал! Няма да правим ни що подобно. Ще наблюдаваме и двата входа. Работата ни е да открием кой е човекът и да видим дали не носи някакви документи. После, след като излезе, просто ще му ги вземем.

Брам бе съгласен с плана.

— Чудесно, Сил! Ще се справим отлично сами.

Утрото отмина, но мелницата оставаше все така тиха и пуста. Малко преди обяд Брам отиде при Силвър, която наблюдаваше задната част на мелницата.

— Сигурна ли си, че това е мястото?

— Сигурна съм — мрачно каза тя. — Онзи човек вероятно се спотайва вътре, но рано или късно ще излезе.

— Добре. Само ми се иска да имахме нещо за хапване.

Силвър тъкмо се канеше да го изпрати при конете, скрити в един гъсталак, да вземе храната, която беше приготвила, когато в основата на мелницата се отвори малка вратичка. Над тесните стълби, водещи към реката, се появи един мъж. Тя бързо дръпна Брам под прикритието на върбовия листак.

— Виждаш ли го?

— Виждам — тихо каза брат й.

Мъжът се отправи надолу по стъпалата с тежък мелничарски чувал в ръце. Стъпалата бяха почти скрити от каменната основа. Така човекът ставаше невидим. Нищо чудно, че Люс го беше изпуснал, помисли си Силвър.

Малко по-късно от отсрещния бряг се отдели лодка. Силвър едва не извика. Човекът в лодката бе водачът на бандата, нападнала Лавендър Клоуз.

Тя наблюдаваше със суров поглед как лодката се приближава до стълбите. Другият мъж хвърли чувала вътре и скочи непохватно в лодката.

— Какво ще правим сега, Сил? — Гласът на Брам бе прегракнал от вълнение.

— Мисля, че трябва да ги проследим.

 

 

В същото време Люс Деламиър гледаше кръвнишки пленения Джеймс Тинкър.

— Какво, мътните го взели, имаш предвид, като казваш, че тя не е тук? — прогърмя гласът му.

— Точно каквото чу — сопна се старият прислужник. Мисля, че се е измъкнала малко преди да съмне. И съм изненадан, че има сили да се движи, като се има предвид, колко беше заета с една личност снощи в лавандуловите полета на хълма.

Люс едва не изруга и се изчерви леко. Значи старецът знаеше! Разбира се, човек не можеше да има тайни. Не и в Лавендър Клоуз!

Беше оставил Силвър при изгрев слънце, колкото и да не му се искаше, защото имаше работа с Маккинън. Кой би предположил, че тази безразсъдна жена ще изчезне веднага, след като види гърба му.

Люс бързо прехвърли в ума си местата, където би могла да отиде, и изтръпна при мисълта, че може да се забъркала в поредната каша.

Едно нещо беше сигурно. Щом я намереше, щеше добре да наложи нежното й малко задниче.

В този момент някой се изкашля зад гърба му. Той се обърна. Беше Конър.

— Джеймс Тинкър, запознай се с Конър Маккинън — рязко каза Люс.

— Още един от приятелите ти бандити, а? Та той си прилича на крадец, поне така мисля.

Маккинън се изсмя гръмогласно.

— Някои биха го нарекли крадец без съмнение — сухо отбеляза Люс. — Но тъй като ми е спасявал кожата, и то не веднъж, не мога да бъда толкова несправедлив.

Люс погледна лавандуловите полета й усмивката му се стопи.

— Мисля, че трябва да намеря Силвър.

— Ти ли ще го направиш, или аз? — мрачно попита старият слуга. — Боя се, че не направих много, за да я държа в безопасност.

— Направил си най-доброто, Тинкър. Аз тръгвам. Ти остани и дръж под око нещата тук. Този път обаче имам намерение да накарам тази жена да си седи на мястото, дори ако трябва да се оженя за нея.

Тинкър се облещи.

— Късмет, Ваша светлост. Повече от десет години се опитвах да я държа под контрол и нямах успех. Но вие може да сте по-щастлив.

Конър Маккинън се усмихваше замислено. Женитба? Това не бе в стила на Люс.

Поне не в стила на Люс Деламиър, когото Конър познаваше. Е, какво да се прави, най-после Люс бе по паднал в капан.

Тогава жената трябва да е истинско бижу! Конър откри, че няма търпение да се запознае с нея.