Кристина Скай
Открадни сърцето ми (27)

ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

Черна нощ. Черни дървета.

Черен път, извиващ се като змия над безкрайни хълмове.

Мрак обгръщаше и душата на Люс. Беше полудял и отчаян, когато спря коня си на възвишението, което гледаше към пътя откъм Норфък.

Отвори кожената чанта и провери пистолетите, стараейки се да не мисли за Силвър.

Така беше най-добре. Най-добре и за двамата. Не трябваше да поглеждам назад. Иначе бе загубен. Откъм другата страна на възвишението се чу чаткане на копита. След миг от мрака изникна Джонас.

— Нямам работа тук — грубо каза той. — Нито пък ти. Ако имах поне зрънце разум, не трябваше да идвам, но мисля, че нямам. Какви ще ги вършим тази нощ,Блакууд?

Люс се изпъна на седлото.

— Те пристигат от юг. Той е богат търговец от Ярмът и пътува с всичките си пари под седалката на каретата. Това е информацията ми. Един пазач язди отзад. Вътре са скрити два пистолета.

Джонас поклати глава.

— Тази работа не ми харесва. Човек да тръгне на път с всичките си пари? Ако ме питаш, това си е направо капан.

По гърба на Люс пропълзя нещо студено, но той не му обърна внимание.

— Май остаряваш вече за тази работа, Джонас. Скоро ще започнеш да виждаш духове в тъмното.

— Да, духове на разбойници, умрели, преди да им дойде времето — мрачно добави шотландецът.

Когато Люс сложи маската на лицето си, над пусто та се спусна лека мъгла. Не след дълго се чу глух кон ски тропот. Люс почувства как пръстите му започват да играят по юздите. Вълнение обземаше цялото му тяло.

От завоя се зададе тежко натоварена пътническа карета.

— Нашият търговец, надявам се — каза мрачно Люс. — И един човек я охранява. Точно както ни беше казано. Дотук информацията ми е вярна.

Джонас изсумтя зад гърба му.

— Твърде лесно, ето какво мисля.

Люс се засмя тихо.

— Започваш да мърмориш като баба, Джонас. Сложи си маската и стисни пистолета. Да, полунощ е и е време Блакууд отново да препусне из пустошта!

Мъглата се спусна на бели талази над огромните камъни, които Люс бе изтъркалял насред пътя. Кочияшът нямаше да ги забележи, докато не връхлетеше отгоре им.

Само още няколко минути, помисли си Люс. Ала някакво смътно чувство му подсказваше, че нещо не е наред.

Той бързо прогони съмнението. Вече нямаше връща не назад. Това не можеше да е капан. Търговецът бе спирал във всеки град между Норич и Кингс Лин, парадирайки с богатството си, натрупано от търговия серни роби.

Люс с удоволствие щеше да ограби този негодник! Кочияшът видя опасността едва двадесет фута, преди да стигне каменните блокове, и стреля във въздуха, мъгла обви Люс, който се спусна към спрялата карета с насочен пистолет. С рязко движение Джонас направи знак на пазача да слезе от коня.

В същото време Люс се приближи до прозореца на каретата.

— Вън от каретата, пътнико! — грубо заповяда той. — И не ме карай да чакам!

Вратата се отвори със скърцане. Отвътре се измъкна висок мъж. Лицето му беше почти скрито от шапка.

— Направо съм отчаян, че нарушавам спокойствието ти, приятелю, но ти нахлу във владението ми и трябва да си взема данъка. Пътникът сви рамене и спокойно стъпи на земята.

— Какво, никакви протести? Никакви признаци на тревога?

Мъжът отметна връхната си дреха, откривайки широки гърди и силни бедра. Люс се намръщи с нарастващо безпокойство.

— Колко пътници има вътре?

Никакъв отговор. Търговецът вдигна рамене и кръстоса ръце пред гърдите си.

Люс се огледа. Наоколо бе тихо и спокойно. После изгледа кочияша.

— Хвърли оръжието, човече!

Кочияшът изруга, но се подчини. Тежък мускет падна на земята и накара конете да се изправят на задните си крака.

Люс усети, че очите на търговеца се впиват в неговите. Не му харесваше този напрегнат поглед. Имаше не що в него…

Изведнъж пътникът захвърли дрехата си на земята и преди Люс да се усети, изби с крак пистолета от ръка та му. Той отскочи назад и изтегли рапирата от ножницата. Търговецът зае позиция, готов за битка. Лицето му бе в сянка.

Люс присви очи. По дяволите, нещо наистина не беше както трябва.

— Това беше смъртоносна грешка, приятелю — изръмжа той. — Още едно движение и ще усетиш стоманата между ребрата си.

Търговецът само се изсмя и отново светкавично вдигна крак. Този път Люс едва успя да го избегне. Той ловко се изви, приклекна, а после се хвърли напред и нанесе удар. Върхът на рапирата му бе до сърцето на търговеца.

Но вместо молби, които Люс очакваше да чуе, жертвата му просто и се засмя.

— Колко ободряващо, нали? Но ти не би наранил стар приятел, нали?

Този глас!

Очите на Люс се разшириха. Спомените нахлуха в главата му. Спомени за други яростни разпри под средиземноморската луна, докато палубата се люлееше под тях.

— Конър? Конър Маккинън? Мили Боже! Нима това си ти?

— Че кой друг? — отвърна пътникът. — Изминах много мили, за да издиря прочутия разбойник, известен като Блакууд.

— Изглежда, си го намерил, мошенико! Значи всички тези приказки за десетте торби със злато, скрити под седалката, са били лъжа?

— Боя се, че е така — спокойно каза Маккинън. — Какво, по дяволите, можех да направя? След краткото ти предизвикателно съобщение в Лондон, нямах друг начин да стигна до тебе, освен да оставя алчността ти да те доведе при мен. Измислих историята с търговеца и съм доволен, че свърши работа. — После мъжът добави тихо:

— Имам новини за теб и те не търпят отлагане. Трябва да говорим.

Люс се намръщи.

— Тук не е място, за разговор. Боя се, че и други вървят по стъпките ми. Джонас — извика той, — пусни кочияша и пазача да си вървят. Нашият пътник няма да се нуждае от тях тази нощ.

След няколко минути мъжете си бяха отишли, твърде щастливи, че са се качили отново на каретата и препускат в нощта.

— Безразсъден, както винаги — каза Люс на приятеля си. — Можех да ти прережа гърлото.

— Не и преди да съм ти счупил ръката, разбойнико. Или да съм ти смазал крака, а може и двата.

— О, да, тези твои източни бойни изкуства. Дяволски полезни са в някои случаи, но не и срещу стоманата ми.

Конър Маккинън само се усмихна.

— Някой ден ще опитаме. Но засега е по-добре да се махаме оттук.

Люс кимна.

— Ще се отправим на запад, но ти ще трябва да вървиш пеша. Конят ми няма да издържи и двама ни. Ти винаги си бил здравеняк, Маккинън.

— Ще бъде удоволствие за мен да повървя. Дори ще се движа по-бързо от коня ти.

И той се понесе към обвитите с мъгла хълмове.

Люс поклати глава. Този човек бе наистина загадка. Изглежда, винаги се появяваше, когато най-малко го очакваха и най-много се нуждаеха от него. Беше посветен в бойните изкуства на манастира Шаолин в Китай. Говореше се, че е един от малцината чужденци, които са били допуснати там.

Люс му дължеше живота си. Маккинън бе успял да го измъкне от двореца на пашата в Алжир и да го скрие във фургона си, пълен с китайски билки и чай, които доставяше в двореца.

В продължение на два часа Люс и Джонас бяха стояли под грубото платно, а хората на пашата преглеждаха стоките. После Маккинън бе извел Люс на свобода, спасявайки го за трети път този ден, тъй като пашата бе открил, че е избягал най-ценният му роб и бе обърнал целия град да го търси.

Но това не бе помогнало. По това време Люс беше на пристанището, скрит на борда на кораб от флота на Конър.

Да, мъжът беше загадка. Обожаваше да бъде там, където най-малко го очакваха. Люс видя как главата на Конър изчезна в една в падинка зад хълма. Та той дори можеше да стигне в Уолдън Хол преди него.

 

 

Раната на Силвър леко пулсираше, когато скочи от двуколката. Лавандулата сияеше на лунната светлина. Тя вдъхна чистото, свежо ухание, отново пленена от красотата на Лавендър Клоуз.

Но гледката на разцъфналите поля и ограждащите ги бели и червени рози не донесе на Силвър обичайното спокойствие. Тази нощ тя усещаше празнота, болка и неспокойствие, които щяха да я терзаят вечно.

Брам загрижено я докосна по рамото.

— Сил, добре ли си? Изглеждаш така, като че ли си видяла призрак.

Беше, разбира се. Беше видяла дългите и празни дни, които се простираха пред нея. Беше видяла болката, която нямаше да изчезне до края на живота й.

— Добре съм, Брам — отговори тя, опитвайки се да не мисли за мъжа с кехлибарени очи. Изпъна рамене и заизкачва възвишението. — Хайде да намерим Тинкър. Искам да разбера какви са щетите този път.

Той дойде отново днес.

Зададе много въпроси и дори направи голяма поръчка за парфюм. Изглеждаше много честен. Да, той беше много добър.

Но аз не му вярвам.

Бог да ми е на помощ, вече на никого не вярвам. Не и след като писмата започнаха да пристигат всеки ден.

Те заплашваха мен. Сега заплашват децата ми.

Скъпа Сузана, ако прочетеш това, знай защо изпратих тебе и Брам при чичо ти Арчибалд. Не е това, което си си помислила. Само исках да ви предпазя.

И аз ще ви предпазя. Трябва да го направя. Въпреки че парите сега са почти на изчерпване…