Кристина Скай
Открадни сърцето ми (24)

ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

Тя кървеше.

Това беше всичко, за което Люс можеше да мисли, докато препускаше на изток със Силвър в прегръдките си.

Само преди няколко минути тя негодуваше, беше стреляла срещу своя похитител. Сега лежеше неподвижно с прогизнала от кръв рокля.

Тя леко изстена.

— Успях, нали? Уцелих тази змия!

Люс си спомни вика на мъжа. Ако не беше така разтревожен, щеше да се засмее.

— Точен изстрел, Слънчев лъч.

— Казах ти.

Тя леко простена от болка.

— Не сме говорили за пари. Но аз трябва да ти платя. Човек като теб заслужава дори много повече.

— Не говори, малка глупачке! — каза Люс и пришпори коня. — Потърпи. Не е далече.

Тя се усмихна унесено.

— Имам почти тридесет лири…

— Забрави парите.

— Какво значи това? Парите ми не са добри за тебе?

Тя беше бледа, толкова бледа, че Люс усети как страх свива гърлото му.

— Не говори! Пази силите си.

Лицето й се изкриви от болка, когато той я притисна до себе си. Очите й се затвориха.

— Потърпи, Слънчев лъч — прошепна той.

Люс успя да отведе Силвър в къщата, преди да е дошла в съзнание. Носеше я към стаята си, когато чу сърдития глас на Джонас.

— Сега пък какво си направил, момче? Да не би вече да нападаш и жени?

— Това е… жената, за която ти казах, Джонас. Малката глупачка спаси кожата ми, после сама получи куршум. Трябваше да я донеса тук.

— Много е опасно, милорд. Какво ще стане, ако тя каже на някого?

Лицето на Люс пребледня, когато положи Силвър на леглото и разряза роклята.

— Няма да каже. Не и моята Силвър.

Стиснал неодобрително устни, Джонас тръгна за превръзки и гореща вода.

Люс откри раната. Куршумът бе минал между две ребра и за щастие бе излязъл навън, без да засегне костите. Молеше се тя да остане в безсъзнание още малко. Джонас влезе с леген с димяща вода и превръзки.

— Искаш ли да хвърля един поглед, милорд?Люс загърна роклята на Силвър, опитвайки се да не обръща внимание на изкусителните й окървавени гърди.

— Аз ще го направя — каза той с дрезгав глас.

Джонас дълго го гледа, после сви рамене.

— Както кажеш, милорд.

— Ще ни трябва малко уиски, Джонас.

— Тук е. Превръзките и водата също.

Люс стисна зъби, докато отвиваше капачката на бутилката.

— Тя е все още в безсъзнание. Не може да пие в това състояние, милорд.

— Уискито е за мене, Джонас — мрачно каза Люс.

Очите на шотландеца заблестяха.

— Наистина ли? Никога не съм си мислил, че ще дочакам този ден.

— Дочака го, нещастнико.

Люс отпи, после остави бутилката на махагоновата ракла до леглото.

— Сега ни остави — добави той мрачно.

Старият понечи да възрази, но после се обърна и излезе.

Двадесет минути по-късно раната бе почистена и превързана.

Люс трепереше. Трепереше както някога досега — нито в Руан, нито дори в Алжир. Силвър бе опасна за самата себе си. Тя не знаеше какво значи страх и сякаш бе напълно лишена от здрав разум.

И най-лошото бе, че я обичаше точно заради това.

Люс въздъхна тежко. После разпали огъня в камината. Загледан в пламъците, той се замисли за дълга и невинността, за това, което беше сега.

Мислеше за жената с кестеняви коси и прекрасни зелени очи. Тя нямаше място в живота му.

Той се носеше из мрака на спомените, когато го събуди лек шум.

Люс скочи на крака и отиде до леглото. Лицето на Силвър бе покрито с капчици пот и тя говореше тихо.

Той махна един кичур от лицето й.

— Всичко е наред, Слънчев лъч. Ще се оправиш.

Тя се размърда неспокойно. Отвори очи и премигна. Погледът й бе унесен.

— Боли…

— Сигурен съм, че боли — каза тихо. Люс и леко я повдигна към себе си.

Ризата й леко се разтвори под пръстите му и разкри пълната й гръд.

Желание обзе тялото му.

Той се отдръпна, проклинайки се. Но това не помогна. Трябваше да покрие тази кадифена плът, но не можеше.

— Брам! Къде е…

— Той е добре. Слънчев лъч. Момчето е в безопасност.

Силвър потръпна и улови ръката на Люс.

— Духа студен вятър. Трябва да кажа на Тинкър да покрие лавандулата.

Тя се опита да се надигне. Люс нежно я бутна обратно.

— Нищо й няма на лавандулата. Заспивай.

Тя го гледаше унесено. Протегна ръка към лицето му. Чак тогава Люс си спомни, че бе свалил маската.

— Люс — промълви тя, докосвайки белега до устните му. — Толкова странно име.

Тинкър си е развързал езика, помисли си Люс.

— Лицето ти е красиво. Много красиво. Също като в сънищата ми.

Тя затвори очи и отново потъна в сън.

— Какво ще правиш сега? — попита Джонас и остави подноса.

— Може би ще хапна от вкусната храна, която си ми донесъл. Джонас.

— Не се прави на глупак, Люс Деламиър. Знаеш точно за какво ти говоря.

Люс въздъхна.

— Ще изчакам, докато се оправи и ще я върна у дома, където й е мястото. След това имам намерение никога вече да не я видя. Това задоволява ли те?

— Като начало става — отвърна Джонас, погледна спящата жена и поклати глава. — Треската премина ли? — тихо попита той.

— Не мога да кажа. Изглежда, спи здрав сън. Всичко, за което се тревожеше, беше проклетата й лавандула.

Дяволска жена.

— А семейството й?

— Има брат и един прислужник. По-добре да отидеш да им кажеш, че е тук.

— Аз ли? Че какво да им кажа?

Люс потупа по — рамото черноокия шотландец.

— Съмнявам се, че думите ще свършат работа, приятелю. Мисля, че те ще дойдат с теб, за да я видят.

Нощта се оттегляше бавно. Звездите бледнееха на небето. Съмваше се.

Силвър се обърна, после отвори очи. Болка прониза тялото й.

До прозореца, опрял гръб в стената, стоеше мъж.

Нейният разбойник. На лицето му нямаше маска. Тя видя изваяните му черти, високите скули, пълните устни. Беше красив. Бялата му риза, леко разтворена, откриваше бронзови гърди.

Силвър леко помръдна и болката отново я прониза. Спомни си за изстрела в кръчмата. Сигурно той я бе пренесъл тук. Изведнъж разбра, че е гола под завивките. Бузите й поруменяха.

Мили Боже, нима той…

Тя леко изстена. Люс се приближи до леглото. О, колко е красив, помисли си Силвър.

— Събудила си се.

Тя не можа да отговори. Можеше само да го гледа.

— Жадна ли си?

Тя поклати глава.

— Гладна ли си?

Отново поклати глава.

Люс повдигна вежди.

— Да не би да се чувстваш зле?

Силвър стисна белите чаршафи.

— Ти… си свалил дрехите ми!

Люс се усмихна лениво.

— Само роклята ти. Освен това ти спасих живота. Само това ли можеш да ми кажеш?

— Значи не отричаш? Донесъл си ме тук и…

— Не се страхувай. Беше в безсъзнание цяла нощ. Не докосвам жена, която не може да сподели изцяло страстта ми, Слънчев лъч.

Дъхът й спря.

— О! Брам знае ли?

— Изпратих да ги доведат.

— Разбирам. Вероятно съм ти в тежест.

— Ни най-малко — каза Люс. — А сега е време да видя раната и да сменя превръзките.

Силвър стисна белите чаршафи.

— Сега ли?

— Сега.

— Не можеш ли да почакаш?

Не можеше да го погледне. Лицето й пламна.

— Не, Слънчев лъч, не мога. — отвърна той и нежно отмести ръцете й. — Толкова усилия положих да те свестя, че въобще не ме интересуваше дали ще ти видя дупето.

Силвър мълчаливо се примири и го остави да си върши работата.

Но тя усещаше всяко негово движение, всяко докосване на пръстите му. Усещаше ръцете му, които се плъзгаха по кожата й.

Желание изпълни тялото й. От устните й се изтръгна стон.

— Нараних ли те? Проклет да съм, ще се опитам да бъда по-внимателен.

Гласът на Люс беше прегракнал.

— Не, не ме боли…

Тогава Силвър го погледна и изведнъж разбра. И той като нея бе превзет от чувствата си. Той, закоравелият престъпник и прелъстител на жени, се вълнуваше. Не, той гореше от желание.

Движенията му бяха бързи и резки. По лицето му заигра мускул, когато тялото й се разголи пред очите му.

Силвър вдигна поглед като омагьосана, усещайки напрежението в пръстите му и ускореното му дишане.

— Къде съм?

— В имението ми. Тук си на сигурно място.

Силвър се огледа. Нещо в тази стая я притесняваше, но не можеше да разбере какво.

— Люс?

Той се отдръпна.

— Мисля, че свършвам. Остана само едно крайче. Можеш сама да го пъхнеш. Така няма да те заболи.

Люс стана и се отправи към прозореца. Силвър го гледаше учудено.

— Предпочитам ти да го направиш.

— Не, Силвър — мрачно каза той.

— Аз ти вярвам.

— Тогава си глупачка! Блакууд не започва неща, конто не може да довърши.

— Но ти не си Блакууд. Ти си Люс. Мъж на честта. Мъж, който ме спаси от смърт.

Тя видя как раменете му се напрягат.

— Някои хора биха казали, че има по-лоша съдба от смъртта. Слънчев лъч.

— Някои хора са глупаци.

Той се обърна с неразгадаеми очи.

— Боли ли те?

Силвър поклати глава.

— Защо не ми каза?

— Какво да ти кажа?

— За белега.

Той изтръпна.

— Кой белег?

— На лицето ти. А аз ти разправях какво ли не. Ти си красив. Колко ли си ми се смял.

— Не съм се смял, Слънчев лъч. И едва ли съм красив.

Той се приближи, улови ръката й и допря дланта й до устните си. Целувката му беше гореща и настоятелна. Силвър усети, че нещо в стомаха й се свива.

— О, Господи! Не ме докосвай така!

— Щом не мога да докосвам така други места, трябва да се задоволя с това — измърмори той.

Силвър се опита да не обръща внимание на горещата вълна, която я обливаше от докосването на устните му.

— Искам да знам защо ме доведе тук.

— Тук ли? Имаш предвид в леглото ми? Съвършен план за прелъстяване, нали?

— Ти къде спиш?

Той посочи старинното канапе до прозореца.

— Там.

Силвър прехапа устни.

— Не ми изглежда много удобно. Твърде малко е за тебе. По-добре аз да сия там.

Лицето му потъмня.

— Дори не си и помисляй. Ще лежиш тук, докато се оправиш!

— Знаеш ли, че си непоносим?

— Казвали са ми.

Силвър наклони глава.

— Освен това знаех, че леглото е твое.

— И как разбра?

— То има твоя аромат. Усещам мирис на лимонов сапун с лек примес на детелина. Мисля, че е купен от много скъп магазин в Норич. О, тук има следи от тютюн и дъх на бренди. Права ли съм?

Люс кимна.

— Преди сто години си щяла да бъдеш изгорена на клада като вещица.

— О, това е нищо в сравнение с уменията на Брам. Той има истински нос на Сейнт Клеър. Но сега е твой ред.

— Мой ред ли?

— Да, отвори прозореца.

Люс се подчини. Силвър затвори очи.

— Дишай — каза тя. — После ми кажи какво усещаш.

— Усещам, че идва дъжд. Долавям мирис на липа и люляк. И ми се струва, че Джонас отново е горил борови иглички.

— Отлично — Силвър кимна. — Какво друго?

— Рози от градината под прозореца. Малко орлова папрат. Това е всичко.

— О, съвсем не е — засмя се Силвър. — Това е само началото. Има зюмбюли. Често ги използваме в парфюмите си. Наблизо цъфтят теменужки и мисля, че долу, под хълма, ще намериш цъфнали момини сълзи.

Люс погледна през прозореца и смаяно поклати глава.

— Права си, за Бога! Истинска магьосница!

— Но да не забравя най-важното. Мирисът на лавандула, което означава, разбойнико, че твоят дом е близо до Лавендър Клоуз.

— Имаме си лавандула в градината.

— Такава нямате. Този вид, донесен от баща ми преди петнадесет години, расте само в Лавендър Клоуз.

Люс поклати глава.

— Не съм сигурен, че човек трябва да има толкова остро обоняние.

— Е, признавам, че може да е пречка понякога. Най-вече за Брам, чието обоняние е много по-остро от моето. — Силвър присви очи. — И също така в моменти като този, когато човек долавя мирис на мокро овчарско куче.

Докато говореше, се разнесоха нетърпеливи гласове и кучешки лай.

Миг по-късно Кромуел, мокър, кален и щастлив, се втурна в стаята и сложи лапи върху леглото.