Кристина Скай
Открадни сърцето ми (23)

ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

Люс бързо се огледа. Никой все още не го беше забелязал. Поне изненадата щеше да е на нейна страна.

Той бързо измъкна от чантата си малък сребърен пистолет и го пъхна в маншета си. Не знаеше какво го очаква вътре, но нямаше намерение да ходи където и да било невъоръжен.

Кръчмата не се бе променила, откакто бе идвал за последен път. Той надникна през замъгления прозорец и видя плешивия собственик да трие в престилка дебелите си пръсти.

Люс нахълта през вратата. После се закова на място, сигурен, че очите го лъжат.

Но не беше така.

Силвър стоеше в средата на помещението, цялата в муселин и сатенени панделки, като че ли бе тръгнала на покупки. Нищо в изражението й не показваше, че се страхува от четиримата мъже, които гледаха мрачно насочения срещу тях пистолет.

Люс стисна юмруци. Не му трябваше много време, за да разбере какво става.

Силвър не забеляза пристигането му за разлика от мъжете в кръчмата. Когато съдържателят се заизмъква към задния вход, Люс извади пистолета си и бавно го насочи срещу него.

— Най-добре е да си стоиш на мястото, добри човече.

Силвър бързо се извъртя.

— Ти!

— Едва ли си очаквала съдията — изръмжа Люс. — Веднага ела тук!

Бузите на Силвър порозовяха.

— Не и преди да съм свършила.

Люс стисна пистолета. Видя как един юначага с белег на лицето и липсващи предни зъби посегна под масата. Много внимателно Люс измъкна втори пистолет из под пелерината си.

— Каквото и да си правила, вече е направено — изрева той. — Сега тръгни!

Тя тупна ядосано по масата с малкия си чадър.

— Не!

Беззъбият започна да се смее.

— Това едва ли е необходимо — сопна се Силвър. — Сигурна съм, че тези джентълмени…

— Ще ти прережат гърлото, без да се замислят — довърши Люс с равен тон.

Силвър изсумтя.

— Напротив, те тъкмо отговаряха на въпросите ми? Нали така, джентълмени?

Тя се обърна с приятелска усмивка към мъжете, вдигайки по-високо пистолета си.

Беззъбият се усмихна студено, но не отговори.

— Хайде, жено! Преди да е станало твърде късно!

Но вече беше твърде късно. Беззъбият бутна масата напред и от нея се разхвърчаха кани, чаши и чинии. Силвър отстъпи назад, препъна се в един стол и се просна на земята. Пистолетът й изхвърча настрани. Беззъбият се спусна светкавично и го взе. В следващия миг до гърлото на Силвър проблесна нож.

— Хвърли пищовите, шефе!

Люс преглътна. С ножа, притиснат до гърлото на Силвър, нямаше друг избор, освен да се подчини. Хвърли пистолета на най-близката маса.

— И двата, ако не щеш роклята на малката лейди да се понамокри.

След секунда другият пистолет тупна на пода. Люс не изпускаше мъжа от очи. На лицето му бе изписана похотлива усмивка.

— А сега се дръпни до стената, разбойнико. Бавно.

Люс бавно свали кожената чанта от рамото си, после се подпря на стената.

Беззъбият кресна на останалите мъже.

— Излизайте!

Те се подчиниха без какъвто и да било протест. Това още повече разтревожи Люс.

— А сега да си поговорим с госпожица Лавандула — ехидно каза съдържателят, който се бе присъединил към беззъбия. — А после ще ти свалим шибаната маска, разбойнико. Всички се чудим кой си и сега ще разберем.

— Мисля, че всички искаме да те видим на бесилото. Съдията Крисъл дава сто златни гвинеи на този, който му даде информация за Блакууд. Гражданският дълг ме кара да го предам, нали така Еймъс? Кой знае какво ще предложи, ако му заведем самия разбойник.

— Може да е така, а може и да не е — мрачно отвърна беззъбият.

Силвър погледна Люс.

— Никога не съм си мислила, че те…

— Млъквай! — изрева беззъбият и допря ножа до врата й.

Люс затвори очи. Ако се оставеше да го победи яростта, никога нямаше да се измъкнат оттам. Вместо това вдигна единия си крак и безгрижно се загледа в лъснатия нос на ботуша си.

— Много забавно, приятелю — хладно каза той. — Но има малък проблем.

— И какъв е той?

— Фактът, че няма да излезете живи оттук — изръмжа Люс.

— Млъкни! — изсъска беззъбият. — Ако не искаш да застрелям и двама ви! — Той хвърли неспокоен погледна съдържателя. — Провери входната врата!

Съучастникът му се дръпна назад, погледна навън и после се върна обратно на мястото си със сурова усмивка.

— Няма никого освен момчето.

Беззъбият се засмя, после махна с ръка към Люс.

— Вържи го!

Усмивката на съдържателя се стопи.

— Кой, аз ли?

— Направи го! После ще изпратим момчето да доведе Милбанк. Той ми предложи двеста лири да му заведа Блакууд.

— Ще делим! — изфъфли съдържателят. — Участваме наравно, не забравяй!

С крайчеца на очите си Люс забеляза как капака на чантата му се повдига. След секунда се появи малко носле, Последвано от дълго черно телце, което се плъзна светкавично под масата.

— Кой ви нареди да безчинствате в Лавендър Клоуз? — попита Люс.

— Не е твоя работа — отвърна презрително беззъбият. — Вържи го!

— Какво ще правим с момичето? — попита съдържателят. Пръстите му нервно опипваха мръсната престилка. — Когато ни плати, той не ни каза нищо за…

— Млъкни и прави каквото ти казвам!Съдържателят се наведе зад тезгяха и измъкна здраво въже. После бавно се отправи към Люс.

— Платиха ви предварително, нали? — каза Люс с кадифен глас. — Това не ви ли учуди? Повечето хора изчакват да се свърши работата, а после плащат. Може би този, който дава парите, си има причина. Може би има други планове. — Люс видя пора да се мушва под тезгяха. — Да, приятели, бих казал, че със сигурност ще си имате големи неприятности, след като си свършите работата.

— Млъквай, Блакууд — изръмжа беззъбият. — Много ме уплаши, разбойнико. Направо гащите ми треперят. — Докато говореше той направи рязко движение с ножа. Блакууд чу как Силвър извика.

Стой спокойно, каза си Люс, усещайки как пръстите му се свиват в желание да извие врата на негодника. Той дружелюбно вдигна ръце.

— Не ме оставяйте да се бъркам в плановете ви. Имам да прахосвам цял следобед и не бих мечтал дори да провалям забавлението ви.

Това само накара съдържателя да се намръщи още повече.

— Абе ти за глупак ли ме вземаш?

— Никога не се знае — отвърна лениво Люс.

— Обърни се!

Люс се извърна и подаде ръцете си на съдържателя.

— Кой ви предложи пари за всичките поразии в Лавендър Клоуз?

— Не е твоя работа.

— Каквото и да е, няма да се порадвате на пари, защото ще бъдете мъртви.

— Ей, ти, що не вземеш да побързаш? — кресна беззъбият.

Съдържателят грубо дръпна ръцете на Люс и ги завърза.

Въжето не беше стегнато. Брам би направил по-добър възел, помисли си Люс. Но похитителят му не трябваше да знае това.

— Оу! — прогърмя гласът му. — Чак толкова ли трябваше да стягаш?

Съдържателят се изсмя.

— Почакай да те пипне Милбанк. Тогава наистина ще почнеш да виеш.

Беззъбият се намръщи.

— Милбанк няма нищо общо, глупако. Други плащат повече от него.

Дъхът на Люс спря. Други ли?

— Кои ли може да са те? — спокойно попита той, макар че сърцето му щеше да се пръсне. — Кой играе тази опасна игра?

— Млък! Скоро ще разбереш!

Една сянка се прокрадна до крака на масата, после се плъзна под близкия стол. Това бе любимецът на Люс.

— Я събери пищовите! — нареди беззъбият.

Съдържателят взе пистолетите и се втренчи в сребърните им орнаменти.

— Това май ще донесе чисто новички гвинеи.

Люс наблюдаваше мъжа през присвитите си очи и успя да развърже възела.

В същото време Силвър му правеше някакви знаци. Докато Люс се отпускаше на един стол, наблюдавайки беззъбия, зърна любимеца си да се пъхва под масата.

Миг по-късно порът впи зъби в ръката на беззъбия,Силвър скочи и грабна чадъра си, а Люс дръпна пистолетите от ръцете на изумения съдържател. Беззъбият виеше от болка. Съдържателят ругаеше.

Люс изсвири остро и другият пор се озова до крака му. Малкото същество стоеше неподвижно, готово да скочи при нова опасност.

В това време Силвър изтича до Люс, който я дръпна зад гърба си.

— Е, време е да си тръгваме. Хайде, малките! — И животинките скочиха обратно в чантата. Мрачно усмихвайки се, Люс тръгна към вратата.

— Какво ще правим с тези? Те знаят нещо, сигурна съм.

— Има време за това. Не бива да оставаме повече тук.

— Но…

Люс изруга и избута Силвър към вратата. Нямаше намерение да играе с късмета си.

— Върви, жено! След минута приятелите им ще бъдат тук.

Силвър се наведе и измъкна малък пистолет от чорапа си.

— Надявам се, че това ще помогне.

Люс премигна. Познаваше малко жени, които можеха да го изненадат, но тази успяваше.

— Мили Боже, Слънчев лъч!

— Ако искаш бягай, но аз няма да го направя. Никой от семейство Сейнт Клеър не би го сторил — каза решително Силвър. Очите й бяха сурови и зелени като малахит.

Люс дръпна пистолета й, пусна го в чантата, После метна през рамо и нея, и чантата.

— Пусни ме!

Люс не обърна внимание на ритниците й, бързо се измъкна навън и се отправи към коня си.

Начумереното момче продължаваше да чака, пъхнало стръкче трева между зъбите си. Очите му се ококориха, като видя Люс и странния му товар.

— Блакууд! Ето кой си бил! Друг не може да се справи с тези бандити.

— Ами коня ми? Двуколката? — изсъска Силвър.

— Трябваше да помислиш, преди да се захванеш с подобно нещо — изръмжа Люс.

— Тези негодници трябва да умрат! — каза Силвър

Люс поклати глава. Никога не бе срещал по-твърдоглава жена. После пусна леко Силвър на земята. Мислеше си, че тя ще му благодари. По дяволите, надяваше се да го целуне.

Но тя не го целуна. Вместо това заби малкото си юмруче в челюстта му.

— Какво, но дяволите, правиш?

— Защо ме спря? — отвърна тя гневно. — Това беше нещо, което трябваше да свърша.

— Да те убият ли искаш? Нима не разбираш, че не можеш да се мериш с тези хора, Слънчев лъч? Защо, за Бога, не ми остави известие в скривалището?

— Това щеше да отнеме часове! Къщата едва не изгоря. Брам беше толкова зле. Боже, те искаха да го убият!

Люс я погали нежно по бузата.

— Щях да дойда. Щях да ти помогна. По дяволите,Силвър, не знаеш ли, че те оби…

Люс не довърши, не можейки да повярва на онова, което се канеше да изрече, на признанието, което щеше да направи.

Но това бе истина. Той я обичаше. Обичаше я от първия миг, в който я видя, горда и уплашена, препускаща из пустошта в нощта. Обичаше упорито вирнатата й брадичка, невероятните й очи, разкошните й блестящи коси. Обичаше нейната пламенност и смелост, дързостта й да се бори с ужасната опасност, която я грозеше.

Да, дявол да го вземе, обичаше я. Обичаше я толкова силно, че изпитваше болка. Чувството го разкъсваше и го караше да забрави всичко друго, към което се стремеше.

Ала той не трябваше да я обича. Беше мъж с горчиво минало и безнадеждно бъдеще. Не можеше, нямаше да й предложи това бъдеще.

Люс стегна пръсти около рамото й;

— Не можеш сама да водиш тази битка — каза дрезгаво той. — Аз съм ти приятел. Досега трябваше дяволски добре да си разбрала, че съм готов да ти помогна.

В този миг вратата на кръчмата се отвори с трясък и на прага се появи беззъбият.

— Ето го! — изкрещя той. — Това е Блакууд! Дръжте го!

Люс изруга.

— Трябва да тръгваме!

Силвър светкавично се извърна и стреля.

Но негодникът я изпревари.

Куршумът изсвистя и се заби в тялото й.