Кристина Скай
Открадни сърцето ми (20)

ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Луната вече избледняваше, когато от къщата се появи Тинкър, прогонвайки съня от очите си. Хвърли един поглед на Люс и поклати глава.

— Какво значи да си млад и безразсъден. Още ли не се събудила?

— Утихнала е като котенце, въпреки че потреперва в съня си. Доста е преживяла. А и сигурно тук-там я боли. Почистих раната й. Сега е добре.

— А твоите рани?

— Не са от значение — каза Люс сдържано. Тонът му не предразполагаше към други въпроси.

— Въпреки това трябва да ги видя.

— По-късно.

Тинкър бе привикнал с упорството на двамата Сейн Клеър. Приличаха на баща си. Той въздъхна и отиде донесе медицински соли и чисти превръзки. Когато се върна, в очите му имаше предизвикателство. Люс го погледна спокойно.

— Не е нужно, уверявам те. Скоро ще тръгвам. Надявам се опасността да е преминала — каза той и леко усмихна. — А мен ме очакват важни дела. Тинкър се намръщи, но не отстъпи.

— Покажи ми раната си.

Люс се засмя неохотно.

— Много си упорит, Тинкър.

— Да, така са ми казвали — бе лаконичният отговор. — Хайде, дай да видя раната.

Люс внимателно разкопча жакета си. Раната все още кървеше.

— А, да, наистина е само драскотина.

Започна да развива превръзката, подгизнала от кръв. Раната беше дълбока.

— От куршум е, нали?

— Май да.

— Да не е сър Чарлз Милбанк?

Люс гледаше кадифеното небе и блестящите като диаманти звезди. Някога майка му бе носила такива диаманти. Поставени в златни обковки, те блестяха върху синя сатенена рокля.

Наложи си да не мисли за това.

— Не съм напълно сигурен, но не е точен стрелец. По-скоро е съдията Крисъл.

Тинкър почисти добре раната, след което я заля обилно с лавандулово масло.

— Не подценявай Милбанк. Той е престъпник и винаги довършва започнатото — каза той. После огледа със задоволство добре свършената работа и започна да превързва раната. — Да не си живял някога в Лондон, а?

Люс се замисли, чудейки се какво е замислил своенравния стар човек.

— Не, никога. Защо питаш?

— Ами любопитен съм. Мога да се закълна, че познавах човек, който приличаше много на теб. Живееше на площад „Бъркили“.

Люс се вкамени. Дявол да го вземе, явно, че Тинкър го бе познал. После каза с безразличие:

— Нямам роднини в Лондон. Трябва да е някаква грешка.

Тинкър привърши с превързването на раната, след което се облегна назад и се втренчи в Люс.

— О, кълна се, че не е грешка. Добре познавах човека. Работих за него няколко месеца, когато ние с Уилям Сейнт Клеър претърпяхме провал. Той ме уволни, тъй като не можеше да ми плаща. Отидох в Лондон и един приятел ми намери работа на площад „Бъркили“.

Тинкър присви очи.

— Да, едва ли ще забравя този човек, макар и да не останах дълго в Лондон. А и херцогът на Девънхам има лице, което малцина могат да забравят. Малцина биха забравили и лицето на най-големия му син.

— Проклето съвпадение. Нищо повече.

Тинкър продължи, като че ли Люс изобщо не беше проговарял.

— Да, работих за херцога три месеца. Прекрасен човек с много приятели, винаги ведър и усмихнат. Така беше до деня, в който се затвори в кабинета си. Това се случи, когато най-големият му син излезе една вечер и изчезна от лицето на земята. Това направо разби сърцето на възрастния човек.

Люс потрепери.

— Вълнуваща история, наистина. А сега, ако нямаш нищо против…

Загрубели пръсти стиснаха рамото му, принуждавайки го да остане на мястото си.

— Мислиш ли, че не бих разпознал един Деламиър, ако го видя? — грубо каза Тинкър. — Мислиш ли, че е възможно да забравя лицето на баща ти? Господи, момче, та ти си копие на стария Андрю!

Люс вдигна глава и срещна погледа на Тинкър.

— Правиш опасна грешка, приятелю — мрачно каза той. — Най-добре е да я забравиш.

Тинкър сви устни и погледна към заспалата жена, чиито кестеняви коси се стелеха по рамото на Люс.

— А тя? А невинното сърце, обречено да бъде разбито, когато си отидеш? Какво ще кажеш за болката й, когато ще се опитва да се убеждава, че е било за добро?

Нещо първично и жестоко се появи за миг по лицето на Люс. Той се опита да откъсне очи от копринените кичури, от нежните устни. И откри, че не може.

Старият човек беше прав. Господи, какво щеше да стане с нея? Какво щеше да стане, като си отидеше, защото той знаеше, че трябва да си отиде. А да остане, беше само въпрос на време. Нужно бе много малко — да отиде при нея, отчаян и безразсъден, с цялата топлина и жар, които мъж някога е изпитвал към жена.

Но Люс не можеше да допусне това да се случи. Тя не беше за мъж като него, мъж видял и преживял толкова неща. Можеше да си позволи само една две целувки, но нищо повече. Веднъж да се убедеше, че тя е в безопасност, щеше да изчезне от живота й.

Нямаше друг избор.

Но трябваше някак си да убеди този стар човек. Той облегна главата си отново на стената и се загледа в нощното небе.

— Знаеш ли, че небето на изток от Гибралтар е различно? Познавам добре това източно небе. Месеци наред беше единствената ми компания. Под това небе видях неща, които не искам да си спомням — неща, които всеки ден се опитвам да забравя, но не трябва. Те са част от мен и заради това между мене и тази жена не може да има нищо. По същата причина херцог Девънхам никога няма да узнае, че най-големият му син не е загинал през онази нощ, когато е бил похитен от четирима главорези в една тъмна улица. Чуваш ли ме?

— Изненадан съм, че са били само четирима — тихо каза старият човек. — После баща ти изпрати хора да те търсят из цяла Англия. Ден след ден изпращаше писма, предлагайки награда на този, който му даде някаква информация. А майка ти, херцогинята…

— Престани! Не искам да слушам! Не искам да знам, по дяволите! Всичко свърши. Те са мъртви за мен.

— Но в действителност не са. Можеш да лъжеш мене, Силвър и всеки друг, но не можеш да излъжеш сърцето си.

Люс стисна устни.

— Ти не знаеш нищо за това. Дори не можеш да си го представиш.

— Защо не ми разкажеш? — попита тихо Тинкър.

Люс затвори очи. Пръстите му нежно погалиха косите на Силвър.

Рай. Тук и сега.

Да я усеща до себе си, нежна и утихнала. Да чува равномерното й дишане. Да я чака да се събуди, после да му дари красива усмивка.

Но това беше рай, в който никога нямаше да влезе.

Без да промълви дума и без да отваря очи, Люс измъкна ръката си изпод главата на Силвър и дръпна ръкава нагоре.

Откриха се два ясни белега, а между тях — изправена на задните си лапи фигура, полулъв-полуорел.

— Кажи ми какво виждаш? — грубо каза Люс.

— Силна ръка. Белези. Някаква татуировка. Никога не съм виждал такава.

Люс се изсмя мрачно.

— Не съм и очаквал. Не можеш да видиш такова нещо в Норфък. Това е много специален знак. Знак, използван само в двореца в Алжир. Само членове на личната гвардия на пашата могат да го носят.

Люс сви ръцете си в юмруци.

— И трябва да убиеш човек, за да заслужиш тази чест — добави той през стиснати зъби.

— Мили Боже, бил си в Алжир? На Варварския бряг? — Тинкър гледаше втренчено. — Нищо чудно, че никой не те откри. Но кой… как…

Люс погледна Силвър с безизразни очи.

— Тази вечер няма да научиш от мене нищо повече,Джеймс Тинкър — тихо каза той. — Трябва да тръгвам, тъй като скоро ще съмне. Не е безопасно един разбойник да бъде навън по това време, както знаеш. Къде да я настаня?

— Можеш да я занесеш в стаята й.

Един суров поглед.

— Ти ми вярваш.

— Да, май че е така. И преди ти вярвах, още когато знаех, че си Деламиър.

Нещо странно стегна гърдите на Люс.

— Тя няма да ми благодари за услугите на сутринта. Мисля, че и ти няма да го направиш — мрачно каза Люс.

Тинкър само се усмихна.

— Може би не. Но жените винаги казват неща, много по-различни от това, което мислят.

Люс премигна.

Опита се да забрави думите на Тинкър, докато носеше по стълбите спящата жена.

Ръката й остана обвита около врата му, когато я положи на леглото в окъпаната от лунна светлина стая. Дори сега не го пускаше.

Люс трябваше да отмести пръстите й един по един. Дълго стоя така, наблюдавайки бледото й лице, косата й, блестяща и ухаеща. Толкова красива. Толкова смела. Толкова млада.

Тя имаше нуждае от невинен човек, човек, какъвто Люс бе преди пет години.

Когато се появи отново, лицето му беше безизразно. Тинкър го огледа внимателно.

— Внимавай по пътя тази нощ, разбойнико!

Люс сви рамене и бавно постави маската на лицето си.

— Думата внимателен не стои на първо място в списъка ми. Но заради нея ще опитам. Каза, че ми вярваш, но бъди нащрек, Джеймс Тинкър. Дори аз не съм сигурен, че си вярвам.

Луната вече беше залязла, когато той взе шапката си и изчезна в нощта.

 

 

Далече, в една великолепна къща на площад „Бъркили“. Индия Деламиър седна в леглото, гледайки разтревожено в нощта. Току що се бе прибрала вкъщи от първия си бал и бе получила първото си предложение за женитба от много привлекателен мъж. Трябваше да сияе от щастие и да бъде в мир с целия свят.

Но тя не беше. Очите й плуваха в сълзи.

Младата жена се сепна, когато на вратата леко се почука.

— Влез!

Царствена белокоса дама надникна навъсена през вратата.

— Защо си още будна, момиче? За много ли красавци има да мислиш?

— Не, бабо, нищо подобно. Мисля за Люс.

При това име херцогиня Кранфорд се вкамени.

— Люс? — попита дамата и изпъна гръб. — Момчето си е отишло. Индия, казвала съм ти го безброй пъти.

— Няма ли шанс да е станала грешка? Няма ли шанс да влезе тук някой ден, усмихнат, както винаги?

— Не мисля, че е възможно, скъпа. Брат ти е мъртъв. И ще бъде по-добре за нас, ако приемем този факт.

Червенокосата красавица заплака.

— Но аз не мога да го забравя, бабо. Опитвах, но мога да се закълна, че понякога го усещам. Странни моменти. Винаги е било така между нас. Дори като деца аз винаги знаех кога Люс се е ударил или е бил хвърлен от понито. А сега, сега чувствам, че е жив. Знам го, бабо, усещам го. И той е в голяма опасност.

Тя сподави риданието си.

— Къде ли е той? Дявол да те вземе, Люс, къде си?

 

 

Звездите бавно се стопиха. Небето над Лавендър Клоуз просветля, после на изток стана тъмночервено.

Мъглата се стелеше над брястовете и дъбовете, над заспалите потоци и зелената долина. Нищо не помръдваше, сякаш нищо не съществуваше. Долината сякаш беше омагьосана. Бе се превърнала в убежище, в място на радост и безопасност.

Самотен мъж стоеше на хълма и наблюдаваше стихналата природа. Жестоки спомени терзаеха сърцето му.