Кристина Скай
Открадни сърцето ми (17)

ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Тази нощ Тинкър спа навън, зад малиновите храсти, откъдето се виждаше единствения път, идващ откъм Кингсдън Крос. Когато се върна призори, той бе изморен и потънал в прах и имаше синина над дясното око. Но се чувстваше много щастлив.

— Залови ли ги? — извика Брам и се спусна към Тинкър. — Подреди ги хубавичко, а?

— А, счупих ръката на единия приятел. На другия му направих такава цицина на главата, че скоро няма да я забрави. Ако имаме късмет, това ще е достатъчно да ги държи настрана засега.

Ако имаме късмет. Силвър внимателно гледаше Тинкър. Очите му бяха с цвят на гранит.

— Но ние не можем да разчитаме на това — продължи Тинкър с безизразен глас. — Така че, седни по-близо, господарю Брам. Нека да обсъдим твоите идеи.

Те развързаха Кромуел, точно както предложи Брам и подготвиха капани по — пътя към къщата.

Силвър наблюдаваше работата им, опитвайки се да повярва, че това ще бъде достатъчно. По-късно Брам вече се бе настанил на верандата с изглед към пътя. Силвър се безпокоеше за него и никак не й се искаше той да участва в цялата тази работа. Тревогата й не убягна на Тинкър, но той знаеше, че нямат друг избор.

— Момчето ще се справи чудесно — каза Тинкър. — Много е възмъжал през тези дни. Мисля, че трябва да се гордееш с него.

— Гордея се, но…

— Нямаме друг изход, Госпожице Силвър. Това момче е единствената ни помощ. Не можах да намеря хора в града. А сега върви да почиваш. Ще те събудя, преди да се стъмни.

 

 

— Време е да ставаш, Силвър.

Тя премигна и седна в леглото. Тинкър стоеше, преметнал през рамо стария мускет на баща й. Лицето му бе мрачно.

— Какво има, Тинкър?

— Брам е видял някой да се промъква откъм долината.

Силвър скочи и започна да се облича.

— Мили Боже, Брам добре ли е?

— Момчето е добре. Всичко е готово — мрачно добави Тинкър. — Време е да дадем такъв урок на нашите приятели, че да не стъпват повече тук.

Силвър нахлупи шапката си и последва Тинкър навън в здрача, молейки се да стане точно така.

 

 

Люк стоеше в балната зала на Уолдън Хол и наблюдаваше прашинките, които танцуваха по полирания под.

Беше уморен.

Беше объркан. А това усещане бе нещо ново за него. През всичките пет години след похищението си той бе организирал живота си с безмилостна точност. Всяко действие, всяко чувство бяха посветени на едно — отмъщението.

Трябваше да отмъсти на онези, които бяха разбили живота му.

Едва сега Люс откри, че няма да е толкова лесно. Опасно беше. Трябваше да бъде силен, за да се справи. Трябваше да бъде твърд и безмилостен.

Той беше такъв до онази лунна нощ, когато съдбата го срещна с една жена. Жената с прекрасните кестеняви коси. Оттогава всичко се бе променило.

Тя го караше да мечтае, изпълваш го с копнежи, правеше го безсилен.

Златни летни следобеди в Суолоу Хил.

Танцуващи свещи в стая, изпълнена със смях. Виждаше я в тази стая да се смее с майка му, да се шегува със сестра му. Там тя щеше да си е у дома. Всички щяха да я обожават.

Люс удари стената с юмрук, усещайки как болката го изпълва. Болката, която добре познаваше и винаги можеше да понесе. А чувството, нежността, изблика на надежда — тях щеше ли да понесе?

Той се погледна в огледалото. Уморени очи, сурово лице.

Той вече не беше Деламиър. Никога повече не можеше да бъде. Беше само Блакууд, престъпник, търсен навсякъде из Англия. Сега единственият му дом беше нощта.

— Какво, по дяволите, правиш тук, момче? — попита Джонас загрижено.

Люс продължи да увива рамото си, стискайки зъби от болка.

— Обличам се за бал с маски, разбира се. Ще бъда Наполеон, а ти моята Жозефина. Ще изглеждаш изключително красив в бял сатен.

— Вие ми се подигравате, милорд.

— Хайде, Джонас — каза остро Люс, — без титли!

— Много добре, господарю Люс. Само дето не ми се вижда много правилно.

— Казах, Джонас. Сега съм Блакууд.

Люс въздъхна. Раната дяволски го болеше, но щеше да се оправи.

Хвърли последен поглед в огледалото. Черната му пелерина беше безупречна.

Норфък бе пълен с мъже, които биха се радвали да попаднат в засада на прочутия Блакууд. Мъже, толкова богати, че не биха съжалявали за парите си, спечелени на чужд гръб.

Люс внимателно бе подбирал мишените си. Играта беше опасна, но той обичаше опасността. Всъщност я предизвикваше. Отчаяната смелост му помагаше да забрави горчивината.

Но никога за дълго.

Зад гърба му се разнесе звън на метал. Усмихна се, когато Джонас му подхвърли рапирата.

— О, Джонас, мислех, че не харесваш малкия ми маскарад.

— Така е. Мисля си, ме някой ден ще направиш така, че да убият и двама ни. Но дотогава ще се грижа добре за теб. Помислих си, че рапирата ще ти потрябва. Ще ти трябва и ум, защото този съдия не е глупак.

— Не се тревожи за мене, Джонас. Трудно ще се справят с лорд Блакууд.

— Това са само приказки. Колкото до мене, ще изчакам и ще видя.

— Доверието ти стопля сърцето ми. Старият прислужник изсумтя.

— Лудост, ето какво е това. Тази проклета игра не ми харесва.

Люс се поклони елегантно.

— Толкова малко ли ми вярваш, приятелю?

— Е, няма да отричам, че винаги си бил умен. Но ми се щеше никога да не се бяхме връщали тук.

— Нямаше друг избор, Джонас. Следата води насам. Ще намеря притежателя на онзи пръстен, уверявам те. И когато го направя…

— А какво, ако не го намериш? Какво, ако тези приказки за пръстени са само въображение?

— И това скоро ще узная — мрачно каза Люс. — Ролята ми на престъпник ми дава добра възможност да откривам това, което ми трябва.

— Трябва да има и по-добри начини — изръмжа Джонас.

— Да, но няма, приятелю — отвърна Люс и докосна лавандуловото клонче, скрито до гърдите му. — Може би умът и хитростта са всичко, което ми е останало,Джонас. Може би, когато вярата и надеждата си отиват, остава само умът.

— Тогава си върви у дома, момче..

— След това, което ми се случи, не мога да го направя. Не съм същият човек, който бе отвлечен. Пашата на Алжир се погрижи за това.

Той замахна с рапирата и нанесе бърз удар във въздуха.

 

 

Тинкър залови единия от тях зад сушилнята, преди да успее да я подпали. С дясно кроше и удар в стомаха просна мъжа сред изсъхналите цветя.

През това време Брам чакаше на верандата над работилницата. Когато вратата изскърца и се отвори, и един мъж с кафява качулка се промъкна вътре, Брам пусна на главата му тежък чувал с овес.

И този нежелан посетител бе отписан за момента.

Но Силвър нямаше такъв късмет.

Докато се спотайваше в сенките зад оранжерията, железни пръсти се вкопчиха в шията й.

— Какво е това? — изръмжа груб глас.

Въпреки че сърцето й биеше до пръсване, тя успя да срита мъжа, но не улучи мястото.

Похитителят само се засмя и затегна хватката си. В следващия миг ръцете на Силвър бяха извити зад гърба й.

Пред очите й заиграха петна. Опита се да извика, но от устата й не излезе звук. Дробовете й горяха, лишени от въздух. Дръж се, отчаяно си казваше тя, някой ще дойде.

— Не, че не си предупредена, жено! Обвинявай себе си, проклета глупачке!Земята се завъртя. Силвър измъкна едната си ръка и издра лицето на насилника.

Само след миг бе запратена на земята. Когато погледна, пред очите й бе дулото на пистолет.

— Ти си доста апетитно парче. Трябваше да послушаш съвета ми и да напуснеш.

Силвър се облегна на стената и заопипва наоколо. Дръжката на дървен чук попадна в ръцете й. Не беше кой знае какво оръжие, но можеше да свърши работа. Тя стисна чука с треперещи пръсти. Тъкмо се чудеше как да отвлече вниманието му, за да го цапне, когато се чу яростен лай. Малко по-късно Кромуел се хвърли през гъстия храсталак. Милият глупав Кромуел. Нападателят й изруга.

— Какво…

Моментът беше подходящ. Силвър се спусна напред заедно с кучето. После се появи Брам, понесъл железен прът, с който подкоси краката на мъжа.

В това време Силвър успя да избие пистолета от ръката на нападателя.

Кромуел довърши работата, събаряйки жертвата си на земята и впивайки зъби в гърдите й.

— Махнете го! Махнете кръвожадното чудовище, преди да ми е прегризало гърлото!

Това нямаше да се случи, разбира се. Кромуел само вдигаше патардия, но Силвър предпочете да не казва това на похитителя си.

Докато почистваше ръце от прахоляка и се изправяше на разтрепераните си крака, тя чу одобрителен смях. Висок мъж в черно изплува от сенките на дърветата с пистолет в ръка.

— Колко сте жестоки! Като чух, че кучето лае, си помислих, че може да се нуждаете от помощ — каза мъжът и погледна ужасения човек, треперещ под лапите на Кромуел. — Но, изглежда, съм сбъркал.

Силвър се сепна за миг, а после каза:

— Мисля, че се справихме отлично, благодаря.

— Нима? — Гласът на мъжа бе напрегнат. — Слънчев лъч?

Силвър отметна косите си. Имаше чувството, че земята се люлее под краката й. Тя се взираше в маскираното лице, което също сякаш се люлееше и ред очите й.

— Ние сме добре, както виждаш. Няма нужда да се забъркваш в нашите грижи — каза тя неуверено.

После политна напред и се отпусна в ръцете на разбойника.