Кристина Скай
Открадни сърцето ми (12)

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

— Претърсете къщата! Разпръснете се и огледайте наоколо!

Силвър стоеше като вкаменена, когато вратата на оранжерията се отвори с трясък. Съдията на Кингсдън Крос застана на прага с ръце на кръста.

Зад него стояха петима въоръжени мъже с фенери в ръце.

— Какво означава това нахлуване? — попита дръзко Силвър.

— Не си играй с мене, момиче. Търся проклетия разбойник, ето какво правя! Ще хвана престъпника и ще го видя обесен! Ако нямаш намерение да висиш на бесилото редом с него, отговаряй на въпросите ми.

Миг по-късно се появи сър Чарлз, пухтейки и със зачервено лице.

— Не я слушай, Крисъл. Тя знае къде е той. Той беше тук! Тук с нея, за Бога!

Съдията се намръщи.

— Къде отиде разбойникът, Госпожице Сейнт Клеър?

— Имате предвид човека, когото наричат Блакууд?

— Разбира се, че него имам предвид.

Силвър нямаше време да мисли. Трябваше да даде време на Блакууд да избяга.

Тя вдигна ръка към шията си и драматично потрепери.

— Изобщо не искам да си спомням за това. Беше ужасно! Този мъж е звяр. Не, демон! Пазете се, лорд Крисъл. За Бога, пазете се, тъй като той е прокълнат!

Мъжете наоколо замърмориха уплашено и запристъпваха от крак на крак, чудейки се дали да се изсмеят, или да се прекръстят.

— Глупости! Докато тя лъже тук, онзи грубиян се измъква — извика Милбанк и се понесе към отворения прозорец. — Трябва да е излязъл оттук. Тя просто се опитва да го предпази.

— Да предпазвам разбойник? Сигурно пак сте си пийнали, сър Чарлз.

— Разбира се, че не съм пил! — сряза я зет и. — И вие го знаете много добре!

Очите на Силвър блеснаха.

— Но откъде бих могла да знам това? Да не би да съм ви виждала по-рано тази вечер?

Милбанк изруга, после махна с ръка.

— Не. Просто аз никога не пия. Когато чух, че разбойникът е бил забелязан наоколо, изпълних своя дълги извиках съдията.

Съдията нямаше време за празни приказки.

— Стига толкова! По дяволите, къде отиде Блакууд?

— Мисля, че пое на север. Бях почти припаднала и едва се свестих.

Съдията присви очи.

— Очевидно е сънувала — отсече той. — Точно каквото може да се очаква от жени. Разпръснете се! Сами трябва да претърсим полята.

— Не и аз, за Бога! — каза побеснелият Милбанк. — Можеш да стоиш там и да въртиш очи, Крисъл, но аз тръгвам след него. Той явно е поел в посока, противоположна на тази, която тя казва.

— Блакууд е мой, Милбанк. Просто помни това! — прогърмя гласът на съдията. Лорд Крисъл добре знаеше каква награда щеше да получи за залавянето на прочутия норфъкски разбойник и нямаше намерение да дели триумфа си.

Сър Чарлз сви рамене и изчезна, мърморейки ядосано. След малко го последваха и останалите. Хора и кучета плъзнаха по хълма, за да търсят плячката си.

Дълго след като си отидоха, Силвър стоя до прозореца, взирайки се в тъмнината. Дори след като утихна и последният глас, тя продължи да стои неподвижна и напрегната.

Когато луната изчезна зад призрачната завеса на облаците, Силвър въздъхна и едва тогава усети, че държеше нещо в ръката си, нещо, което разбойникът й бе дал, преди да си отиде. Това бе малка, муселинова торбичка, също като тази, в която държеше скъпоценните лавандулови семена.

Семената, които бе пръснала преди две вечери в пустота. Безвъзвратно изгубени. Или поне така си мислеше тя.

В същото време един мъж се изкачваше по хълма, отправил се към гората на север. Милбанк, съдията и хората му отдавна си бяха отишли.

Скрит зад розови храсти, Блакууд не направи нищо, за да ги спре. Знаеше, че прислужникът на Силвър е буден и обикаляше въоръжен из фермата.

Да, тя щеше да бъде в безопасност. Поне тази нощ. Вероятно враговете й бяха решили да преследват по-лесна плячка.

Той видя как самотната фигура се изкачи по хълма и изчезна в гората. Реши, че ще е по-добре да не се намесва, а просто тихо да следи мъжа, който явно бе изпратен да шпионира.

Въпреки, че кръчмата „Грийн Ман“ беше претъпкана, задната стая беше празна. Тъкмо за там бързаше сър Чарлз Милбанк.

С едно кимване тон повика лукавия съдържател.

— Подготвено ли е всичко?

— Точно както заръчахте, Ваша светлост.

— Отлично. Останалите ще пристигнат всеки момент. Изпрати някой да се погрижи за жената. Може да се окаже… буйна.

Съдържателят се усмихна лукаво.

— Няма страшно, милорд. Сам се погрижих за нея. Сър Чарлз се намръщи.

— Не грубо, надявам се. Не искам белези по нея, разбираш ли?

— О, да. Нищо, което да се вижда, Поне не на свещ.

Милбанк се усмихна.

— Справил си се добре, както винаги. Тимонс. Много добре, изпрати другите вътре и им кажи, че наддаването ще започне веднага.

След два часа сър Чарлз седеше с натежали от злато джобове. Тимонс си бе свършил добре работата с момичето. Утре то щеше да потегли за Лондон. Там щеше да работи онова, което бе започнала тази вечер.

Жалко, че малката кучка не можеше да бъде два пъти девствена, помисли си Милбанк, облизвайки устни при мисълта колко злато би му донесло това.

Той продължаваше да се усмихва доволно, когато зад гърба му се разнесе глас.

— Мисля, че вие сте сър Чарлз Милбанк?

Беше едър мъж, чието лице имаше цвят на сандалово дърво. На лявото му ухо висеше златна обица. Носеше пелерина от черна коприна, поръбена с тъмночервен ширит.

Милбанк се изправи объркан.

— Може и да съм. Кой иска да знае?

Мъжът го огледа хладно.

— Нека не губим време. По-добре седни да по-говорим.

— Кой сте вие, по дяволите? Откъде знаете името ми?

Очите на непознатия станаха сурови.

— Знам, защото работата ми е да знам. Знам всякакви неща за всякакви хора. Съмнявате ли се?

— Съмнявам се — изтърси Милбанк. — Освен това кой ви дава право да…

Непознатият въздъхна и огледа сплетените му пръсти.

— Колко досадно. Е, добре. Зная, че имате дългове и вкус към красиви жени, както и любовница, която изпразва джобовете ви. Да продължавам ли?

— Стига, за Бога! Не знам кой, по дяволите, сте вие и как сте научили всичко това.

— Името ми не те засяга, англичанино. А колкото до това как съм научил тези неща, много е просто. Отговорът е тук, в ръката ми — отвърна непознатият. Той измъкна една кесия изпод пелерината си и я хвърли на масата. — Парите правят много неща. Най-вече тези пари.

Сър Чарлз смаяно наблюдаваше златните монети, пръснати върху тъмното дърво.

— Но тук трябва да има хиляда гвинеи!

— Почти улучихте.

— Защо ми ги показвате?

— Защото искам една услуга. Който я изпълни така, че да съм доволен, ще получи тези монети.

Мътните очи на Милбанк издаваха алчност и съмнение.

— Ако искате да ви представя в двора, не ще мога да го сторя. Не се движа в тези кръгове за съжаление.

Непознатият се изсмя.

— Вие наистина сте много забавен. Не, не желая да ме представите в двора.

— Тогава какво искате? Аз съм вашият човек. Само назовете работата. За тези пари ще бъде свършена.

— Токова ли сте сигурен, приятелю? Може би няма да сте толкова уверен, като ви кажа какво искам.

— За хиляда златни парчета бих направил всичко — отвърна Милбанк и очите му заблестяха от алчност.

— Много добре — каза накрая непознатият и седна. — За услугата ще получите тази кесия със злато и още една, когато работата бъде свършена.

Сър Чарлз премигна.

— И каква е работата? — попита той с немощен глас, неспособен да повярва на това смайващо състояние.

— Доведете ми разбойника, наречен Блакууд. Знае се, че често посещава Лавендър Клоуз.

— Боже мили, как разбрахте това?

— Това не ви интересува. Единственото, което искам от вас, е да ми доведете този човек. Жив.

— Блакууд. Жив — тъпо повтори сър Чарлз. — Но защо?

— Това също не ви засяга. Ще направите много добре, ако го запомните.

Студенината в гласа на непознатия накара Милбанкда пребледнее. Обзе го страх, но той бързо го прогони. В края на краищата имаше дългове. Зестрата на Джесика не бе достатъчна за стила му на живот.

— И кога искате да ви предам престъпника?

— До седем дни. Нито ден повече. Да остана във вашата студена и мрачна страна по-дълго, едва ли ще ми хареса. Разбрахте ли?

Милбанк прехапа устни.

— Напълно. Седмица, не повече. И къде да доведа този приятел?

— В Кингс Лин. Корабът ми е на котва там. Един от хората ми ще ви чака на пристанището.

Сър Чарлз дори не вдигна поглед, прекалено нетърпелив бе да събере златните монети и да ги пъхне в джоба си.

— Не си мисли да ме измамиш, англичанино. Ако вземеш парите, трябва да ми предадеш този човек. В противен случай ще умреш вместо него.

Сър Чарлз нервно преглътна, после кимна.

— Много добре. А сега се захващай с работата.

— А момичето? Споменахте Лавендър Клоуз… Е, добре, може би ще трябва да я използвам като примамка.

Непознатият присви очи.

— Интересуваш се от нея?

— Ни най-малко! Всъщност аз…

— Разбирам. Можеш да я имаш в такъв случай. Аз искам мъжа. Той е по-интересен. Да, разбойникът ви е взел страха на всички.

Сър Чарлз се опита да протестира, но Непознатият го прекъсна с махване на ръка.

— Достатъчно. Вече не ме забавляваш. Взе златото ми. Сега ми доведи Блакууд до седмица. Или ще умреш.

— Ще го доведа — мрачно каза англичанинът. Докато се изправяше, той хвърли изпълнен с желание поглед към тъмнокосата хубавица, която стоеше зад непознатия. Беше облечена със златиста коприна. Лицето й бе закрито от воал.

Сър Чарлз присви очи.

— През това време може би ще сметнете…

Остави ме! — прогърмя заповедта.

— Разбира се, ваша… сър. Смятайте, че съм си отишъл.

След като Милбанк си отиде, Непознатият застана до прозореца. Свъсил вежди, той мислеше за човека, когото англичаните познаваха само като Блакууд. Колко глупави бяха всъщност. Нужни му бяха няколко месеца, за да открие самоличността на разбойника. Но за него самия никой нямаше да разбере. Сър Чарлз щеше да бъде чудесно прикритие. Ако нещо се объркаше, щяха да обвинят тлъстия благородник.

Непознатият мислеше как ще накаже човека, който му беше избягал. Мислеше си за болката, която щеше да понася жертвата му, докато не започнеше да моли за смърт.

— Сега съм близо до тебе, стари приятелю. О, да, много близо. Отмъщението ще бъде много сладко. Най-после ще видя кръвта ти, Люсиен Деламиър.