Кристина Дод
Моята любима годеница (6)

6

Имението „Блайт“, резиденцията на Трокмортън в Съфолк, Англия.

Същия ден

— Благородни млади момко, вие със сигурност знаете как да покажете нагледно на бедната стара жена какво значи вихрен танц. — Валда, графиня Федърстоунбоу се облегна на една от мраморните колони във величествената бална зала на Трокмортънови и почна да си вее с ветрилото от паунови пера. — Готова съм да се обзаложа, че сте много популярен сред младите дами.

Лорд Хийт, смешен и глупав млад мъж, се усмихна самодоволно и подаде на графинята бастуна й.

— Благодаря, мадам, ще ми се да вярвам, че съм им приятен по единствено присъщ на мене начин. Да ви донеса ли нещо разхладително, например лимонада? На вашата напреднала възраст трябва да сте доста изтощена след толкова напрегнато занимание.

Валда затвори очи и го потупа по ръката с ветрилото.

— Ах, ти, чаровнико! Ще съм ти благодарна ако ми отделиш още един момент от безценното си време, за да ми донесеш лимонада.

— Да, мадам. На вашите услуги, мадам. — Лорд Хийт се поклони дълбоко и се отдалечи с бодра крачка — висок, мургав, почти красив мъж.

Поправка: Щеше да бъде красив, ако не се беше изринатото му с многобройни пъпчици лице, което неимоверно го загрозяваше. Валда изчака той да се скрие от погледа й, след което, усмихвайки се и кимайки наляво и надясно, същинска вълчица сред стадо блеещи овце, се смеси с тълпата. Една от младите овчици се разхождаше с перо, забодено във високо фризираната коса, с превзета усмивка и с трапчинки на личицето си. Рокля от блестяща, златна коприна придаваше на друга овчица жълтеникав, нездрав вид. Естествено, всички овни бяха облечени по еднакъв начин: тъмни сака, снежнобели ризи, панталони от шотландски кариран плат и безупречно лъснати черни кожени обувки. Със своя тюрбан с диамантена брошка от наситенолилаво кадифе в комбинация с кадифена рокля в същия цвят с розово копринено елече, закопчано до кръста, Валда изглеждаше по-добре от всички тях.

Тя зърна свое отражение в едно от многото огледала, които покриваха стените на залата. Или по-точно, зърна отражение от годините на своята младост. Във фигурата и лицето си тя видя остатъците от красотата, която и беше спечелила граф за съпруг. Висока, очарователна, елегантна — тя все още беше всичко това. Но старостта… Мразеше тая работа със стареенето. Бореше се всячески срещу него, ала губеше битката, а за жена с нейното възпитание и интелигентност това беше немислимо. Животът й се състоеше от безкрайно преодоляване на предизвикателства. Беше се родила в бедно семейство с добро потекло и се бе омъжила за богат благородник. Съпругът й беше прахосал всичките си пари и тя се беше озовала заточена във фамилното имение в Езерната област — какво примитивно място! Ах, какво ликуване беше, когато се измъкна от Мейтланд менър! Считаше това за най-големия си успех. Беше открила начин да изкарва повече пари, отколкото човек можеше да си представи. Този начин включваше надхитряването на псетата-пазачи тези костюмирани, скучни овце, които се смееха, танцуваха и флиртуваха без да подозират за вълчицата, която се промъкваше необезпокоявано сред тях.

Харесваше й да бъде по-умна от всички тях. Мразеше бастуна, с който беше принудена да ходи, гърбицата си, червеникавокафявите петна по бузите си. Но най-много от всичко мразеше пренебрежителния начин, по който пъпчиви млади мъже я канеха на танц. Преди трийсет години я молеха за тази чест. Сега просто изпълняваха дълга си, и на всичкото отгоре танцуването болезнено натоварваше бедрената й става.

Федърстоунбоу, старият глупак, все още можеше да танцува гавот. Валда спря зад огромна ваза с разкошни цветя и видя как Рупърт подскача с младата мис Кей за партньорка. Пъргав и енергичен както винаги, той търчеше подир момичета, които не бяха и наполовина толкова хубави, колкото Валда навремето. Ако не беше кесията, която свитите й от артрита пръсти стискаха здраво, той веднага щеше да я зареже. Пък и напоследък… напоследък тя го караше да се чувства неудобно. Може би след толкова много години най-сетне беше почнал да осъзнава, че се е оженил за вълчица, която е способна да се обърне срещу него и да му прегризе гърлото.

Страхът му й доставяше голямо удоволствие, но не можеше да допусне да го уплаши прекалено много — колкото и да беше жалко. Ако хората научеха, че мъжът й се бои от нея, те биха могли да си зададат въпроса дали наистина я познават. Щяха да се вгледат по-дълбоко в нея, а това би могло да има лоши последици. В края на краищата Валда познаваше цялото английско общество и от своя страна обществото си мислеше, че я познава.

Не, ако станеше обект на подозрение, щяха да последват неприятности. В нейната професия неприятностите водеха до натрупване на повече неприятности, а най-голямата неприятност беше смърт, причинена от куршум в челото. Тя самата често бе прибягвала към това решение. Значи трябваше да се държи по-мило с Рупърт и да спре да лелее образи за това как го убива. Една вдовица не получава покани за приеми. От вдовиците се очаква да потънат в траур, а ако Валда не можеше да посещава приеми, нямаше да може да стриже информация от тези добре облечени овце.

— Лейди Федърстоунбоу.

Тя подскочи, когато чу гласа на младия Трокмортън. Не бе усетила кога е застанал зад нея. Беше пооглушала малко — изискванията на професията й го налагаха.

Той излезе пред нея и се поклони. Някои жени го намираха за красив, но не и Валда. Той беше твърде висок, твърде широкоплещест, твърде сериозен, а очите му можеха да пробият женското спокойствие.

— Гарик, момко, радвам се да те видя. Получи ли онази важна бизнес информация къде мога да инвестирам някоя и друга лира?

Може ли да те изпратя за напитка, през това време ще те почакам в кабинета ти и ще претършувам чекмеджетата ти.

— Не и тази вечер. — Той протегна ръка и онази градинарска щерка, за която бе имал глупостта да се ожени, пристъпи напред и я пое. — Селест и аз искахме да ви благодарим за това, че удостоихте с присъствието си нашия пръв прием.

Валда им отвърна с блага — и неискрена — усмивка.

— Мили мои, за нищо на света не бихме пропуснали мъничкото ви празненство. Та нали практически аз и Рупърт станахме причината да се съберат двете влюбени птичета! — добави със скрита злоба тя.

Това девойче, тази шафрантия, тази Селест дори нямаше благоприличието да се изчерви при напомнянето за онази позорна сцена в зимната градина. Тя само отвори широко лешниковите си очи, пое ръката на Валда в своята и я стисна сърдечно.

— Точно така е — каза тя.

Валда искаше да отскубне ръката си от нейната и да запрати в лицето й някоя обида. Но това не влизаше в ролята на доброжелателна семейна приятелка, а ако въобще някое семейство беше богато на международна информация, това бяха Трокмортънови. За тях шпионажът беше традиция и тя очакваше да измъкне буца самородно злато от младия Трокмортън точно тази вечер.

Той отправи към нея още един кос поклон.

— Ако не възразявате, милейди, ще поверя Селест на вашите грижи. Дошъл е пратеник с новини от голяма важност за моите ъ-ъ… за търговията ми с вносни стоки и се налага незабавно да му отделя внимание.

Валда искаше да смачка Селест като бълха, но вместо това размаха укорително пръст към младия Трокмортън.

— Какво си намислил, скъпи момко? Ако се открие възможност за инвестиране непременно трябва да кажеш това на твоите верни приятели, лорд и лейди Федърстоунбоу.

— Това не е точно възможност за инвестиране — Трокмортън шаваше с яката си. — По-скоро бих казал, че сме претърпели големи поражения от предателството ъ-ъ… от нападенията на плъхове и сега сме разбрали кой е главният доносник ъ-ъ… как да изтребим плъховете. А сега моля да ме извините.

Валда се втренчи в гърба му, докато той крачеше към кабинета си. Плъхове? Това код ли беше? За нея и Рупърт ли говореше? За нея? Невъзможно. Тя не беше някакъв малък, пухкав, отвратителен гризач. Тя беше вълчица, пред която стоеше задачата да незабавно да узнае що за разговор се провежда в кабинета. Валда се обърна към Селест, която още се усмихваше с онази своя усмивка.

— Знам, че не искаш да стоиш до една глупава стара жена, когато можеш да танцуваш.

— О, лейди Федърстоунбоу, за мен със сигурност е удоволствие възможността да се наслаждавам на компанията на толкова стара и почитана гостенка.

Селест съвсем ясно беше наблегнала на прилагателното „стара“. Валда я досърбя ръката да цапардоса малката кучка. За да си отмъсти за тази наглост, тя улови погледа на съпруга си и с повелителен жест на брадичката му нареди да отиде при нея. Той бързо си проправи път през натоварения дансинг.

— Твърде си любезна, скъпа — каза тя на Селест и постави ръката й върху тази на Рупърт. — Нашата очарователна млада домакиня не бива да седи без партньор за танците.

Дъртият глупак не можеше да повярва на късмета си. Той искаше да се докопа до новата мисис Трокмортън от първия миг, в който я беше видял. Това беше когато Селест наскоро се беше завърнала от Париж и се държеше прелъстително с всеки мъж, който проявяваше интерес към нея. Рупърт се поклони, изви вежди и я поведе към дансинга.

Валда остана достатъчно дълго на мястото си, за да се увери, че двамата няма скоро да приключат с танца, после се отправи към кабинета на Трокмортън.

В преддверието се разнесе мъжки глас, в който се усещаше явно недоверие:

— Та това е скандално! Не вярвам! Кой го твърди?

Валда се напрегна, за да чуе отговора, изречен от нисък и приглушен мъжки глас.

— Уверявам ви, че той не притежава интелигентността за да ме заблуждава толкова дълго време — тържествено обяви Трокмортън.

Валда тихичко си пое дълбоко дъх и стисна коприненото елече пред гърдите си.

Ниският глас отново отговори. Валда се примъкна по-близо.

— Доколко вероятно е това? Тя е стара. — В гласа на Трокмортън се усещаше подигравателна ирония. — Освен това те са уважавани семейни приятели.

Валда беше чула достатъчно. Те говореха за Рупърт и за… нея. Не след дълго Трокмортън щеше да бъде убеден и тогава… щеше да й се наложи да върви по копринено въже.

Върна се в балната зала и я обходи с поглед. Рупърт, стария глупак, се беше оттеглил настрана и стискаше силно ръката си, сякаш много го болеше.

Очевидно младата Селест не бе останала възхитена от опипването му.

Валда го изгледа яростно, улови погледа му и отново му даде знак с брадичка. Наблюдаваше го, докато той вървеше несигурно към нея — кокалест мъж с издължена брадичка и репутация на коцкар, от когото копнееше да се освободи. Но както винаги той висеше на шията й като воденичен камък.

Знаеше твърде много. Плашеше се прекалено лесно. Той трябваше да се върне с нея… обратно в Езерната област и Мейтланд менър. Там, където беше скривалището със злато и скъпоценни камъни. Веднъж да стигнеха там, тя щеше да задейства плана им за бягство и те щяха да изчезнат от Англия.

Разтърка бедрото, което я болеше ужасно. Само да не беше толкова стара за приключения…