Кристина Дод
Светлина в мрака (8)

8.

Застрашителният кучешки лай приближи и Сора се сви зад камъните, където я беше оставил Уилям. Влажната почва охлади краката й, търсещи възможност да избягат от този капан. Сърцето й силно туптеше от страх и необяснимо напрежение. Страстта на Уилям, опасенията й да не ги заловят отново не бяха нищо в сравнение със страховете, които я обзеха.

Вече ясно чуваше гласа на мъж, примесен с приглушеното лаене на огромно куче. Тя сложи ръка върху гърлото си. Може би неизвестният враг на Уилям нямаше намерение отново да ги залавя, може би смъртта щеше да навести техния мъничък рай.

Уилям никога нямаше да допусне това да се случи. Тази мисъл изникна неочаквано в ума й. Тя знаеше, че сега той стои с меч в ръка, готов да посрещне злодея. Който и да бе той, каквото и да бе това, което влизаше в сечището, добре щеше да бъде да е готово за бой.

Тя чу как лаещото куче изскочи от заобикалящата ги горичка и как Уилям възкликна: „О, Боже!“

Приятно изненадана, тя извика:

— Уилям, това е… — Големите лапи легнаха на раменете й и боготворящият език я близна по лицето. Тя загуби равновесие и тупна на земята. — Була. — Сора блъсна огромното куче. — Була! Долу! Спри, Була!

Животното легна и сви глава до скута й, като скимтеше. Сърцето й преливаше от радост и тя едва чу мъжа, който надникна иззад камъните.

— Сора, излез — извика я Уилям. — Това е ловец от Бърк.

— Зная — каза тя раздразнена. — Досетих се.

— Миледи! — Алдън сграбчи ръката й и коленичи пред нея, като се бореше с кучето да спечели вниманието й. — Слава на свети Уилфред, че сте добре.

— Добре съм — каза Сора раздразнено, опипвайки Була. — Защо кучето е измършавяло толкова много? Станало е само кожа и кости.

— Не искаше да яде, миледи. Тъгуваше по вас.

— Но нас ни нямаше само два дни!

— Да, но в замъка царува бъркотия и никой не обръща внимание на един стар войник и на едно безумно предано куче. Така че, когато този стар войник се завърна от разузнаване…

— Разузнаване? — попита Сора.

— Това беше следобедът, когато ви отвлякоха и младият господар Кимбол заедно с младия господар Клер пристигнаха в замъка, плачещи и самообвиняващи се.

— Пристигнали, за да предупредят лорд Питър?

— Да, но лорд Питър отсъстваше и настъпи суматоха. Войниците започнаха да се приготвят за отбрана и никой не тръгна да ви спасява, както трябваше да направят. Така че аз излязох от замъка да търся следи, докато не се натъкнах на наемните войници, които ви бяха отвлекли.

— Не! — извика Сора и протегна ръце към Алдън. Тя намери превързаната му глава и попита: — Сериозно ли си ранен?

— Нищо ми няма, те ме удариха само за развлечение. Не разбраха, че съм от Бърк.

Сора разтри врата на Алдън и ушите на Була еднакво старателно и двамата се отпуснаха от напрежението, отдъхвайки си за първи път от два дни насам.

— Уилям? — извика тя. — Ние трябва…

Той е при конете, миледи, приготвя ги за път.

— Хм.

Тя се замисли и Алдън тихо я попита:

— Да не би да сте се скарали с лорда? Той изглежда неестествен, ако разбирате какво искам да кажа.

— Това няма значение — каза тя. — Аз ще се погрижа за Уилям, но най-напред искам да чуя твоята история.

— О! — Алдън се почувства неудобно, но се подчини. — Беше късна нощ, когато се завърнах в Бърк и им казах какво съм видял. Лорд Питър слушаше внимателно, след което изскочи на двора, а с него и кучето, което виеше. Всички войници бяха организирани и готови и аз си помислих, че мога да пусна кучето извън крепостта? То е по-умно от десет рицари, взети заедно. Така че аз и кучето излязохме вчера сутринта и се промъкнахме през храстите до един замък, после отново се върнахме тук.

— Алдън — каза нетърпеливо тя. — Къде ти е конят?

— Конят? Нима мислите, че мога да следвам това куче през гората с кон? — Алдън се засмя с покровителственото задоволство на по-нискостоящ мъж към ума на една жена.

— И вие сте тичали през целия път до замъка на Артър и обратно?

— Затова е толкова мършаво кучето, разбирате, нали?

— Дявол да го вземе, това глупаво куче! — избухна тя. — Мой скъпи приятелю, ти си направил толкова много за мен!

Гласът му се разтрепери от вълнение и той промърмори:

— Аз съм ваш верен слуга, а преди това бях слуга на вашата майка. Как мога да стоя безучастен и да не направя нищо, за да ви спася.

Неговото вълнение изведнъж й напомни, че Алдън вече не бе в първа младост.

— Никой мъж не би могъл да направи повече — утеши го тя. — Почина ли си вече?

— Да. Дори кучето едва се държеше предишната нощ, но тичаше пред мен, после сядаше и ме чакаше, и когато пристигнех, отново хукваше. А когато бях много изморен и сядах да си отдъхна, то лягаше до мен, удряше с опашка и виеше, докато не станех.

— О, Алдън. Ти си много добър, безкрайно добър.

Зад гърба на Алдън се чу гласът на Уилям:

— Да. Лейди Сора, ако можеш да се откъснеш от ласкаещите те роби, ще потеглим, за да избягаме от евентуални преследвачи. Приготвил съм конете.

Досадното му раздразнение й напомни за тяхната кавга и тя се намръщи, когато Алдън я хвана за ръка и й помогна да се изправи.

— Цяло щастие, че не беше високо — промърмори гя, докато си изтърсваше сукмана.

Като излезе напред, Уилям заповяда:

— Алдън, дай си наметалото. — Той зави с него Сора.

— Топло ми е — възрази тя, но той я загърна плътно.

— Трябва да имаш приличен вид. Ти си без риза.

— По-рано нямаше нищо против.

— Това, което е добро за моите очи…

— Вашите очи! — Възкликна Алдън. — Милорд, вие можете да виждате! Какво велико чудо?

— Това е дълга история, за която сега нямаме време — отговори учтиво Уилям. — Запомни си въпросите. Довечера на вечеря ще получиш отговор на всичките.

— Уилям — прошепна тя, като го дърпаше за ръкава. — Алдън.

— Алдън, лейди Сора е уморена и напрегната и ще язди с мен — заяви Уилям. — Ти ще вземеш нейния кон. Була ще тича след нас. — Без да чака отговор, той я повдигна и подложи ръка под крака й, за да се качи на седлото. Тя се нагласи, доволна от проявеното от Уилям внимание. Той може да е недоволен от нея, но никога няма да го покаже пред слугата й.

Уилям продължи:

— По този начин ще имаме страж зад гърба си. Чувствам, че трябва бързо да се приберем у дома.

Алдън измърмори нещо, докато се наместваше върху седлото.

— Благодаря ви, милорд. Сега, когато ви намерих, усетих как ме обзе умора. Мисля, че лорд Питър вече е организирал охрана около целия Бърк и дори отвъд него.

— Близо ли сме до замъка? — попита Сора.

— Намираме се близо до притока на потока Финджър.

— О, Уилям! — тя подскочи леко, когато той се метна на седлото. — Ако миналата нощ знаеше къде се намираме, тази сутрин можехме да се събудим в Бърк.

— Хм.

Уилям остави без внимание тази забележка. Изненадана от реакцията му, тя се питаше дали той през цялото време е знаел къде се намират. Може би просто беше искал да прекара още една нощ с нея. Тази мисъл й беше приятна, но и я разтревожи. Дали искаше да й се насити, или пък имаше намерение да укрепи своите претенции над нея?

Трябваше да се вземе в ръце. Не можеше да се омъжи за Уилям, той заслужаваше по-добра жена. Но ако се паникьосаше, нямаше да може да прояви здравия си разум и да откаже на този мъж своето най-съкровено желание. Тя трябва да мисли. Трябва трезво, да разсъждава. В края на краищата това беше една от чертите й, която предизвикваше най-силна неприязън у Тибълд.

Може би се терзаеше без нужда. Може би Уилям вярваше в това, което беше казал за брака — че бракът е работа, която решава мъжът, а нейното участие се изчерпва единствено с покорство и добро водене на домакинството. Може би той я считаше за много стара.

В дома на Тибълд Сора се бе научила да потиска своето неблагоразумие; камшикът му я бе научил на това. Но в Бърк суровите уроци бяха позабравени. С лорд Питър и Уилям тя вече не смяташе, че внимателно трябва да претегля всяка дума, преди да я каже, за да не прозвучи като предизвикателство. Тези мъже изглеждаха толкова сигурни в своята мъжественост, че фалшивото уважение на жените им изглеждаше почти като обида. Сега Уилям искаше отново да нахлузи юзда на устата й, но тя не си спомняше как трябва да я поеме. С все по-нарастващо спокойствие тя уверяваше себе си, че неговите злобни забележки не бяха нищо повече от защитна реакция на мъж, чиято молба е отхвърлена. Нищо повече. Нищо повече!

Гърдите на Уилям бяха като издялани от камък и той стоеше изправен, сякаш неговото раздразнение се бе превърнало в някаква постоянна, твърда опора. Все пак Сора знаеше как мъжете подхранват своя гняв и как омекват при женските ласки. Тя се сгуши в него и постави ръка на бедрото му. Твърдо като стомана, то беше приятно за галене. Мускулите му се стегнаха при допира на дланта й.

Алдън яздеше пред тях.

— Нямаше ме и не зная какви са плановете на лорд Питър. Вашите хора, които живеят в гората, имат ли някакъв сигнал?

— Те са свободни хора, по-стари от саксонците и никога не са били покорявани от никого. Баща ми ги е оставил да живеят по своите си закони и те предано ни служат. Ако решат да се покажат, ще ги видим. Най-добре е обаче да побързаме да достигнем до имението Бърк.

Като пришпори коня, той установи един бърз ход покрай дървета и скали, защитавайки Сора от клоните, които удряха лицата им. Той избягваше пътищата, водеше се по едва забележими белези, а Була ги следваше.

Движеха се бързо през горската тишина, нарушавана единствено от тяхното движение. Те подскочиха, когато изпод копитата на коня изпука пръчка.

Озадачена, Сора се обърна към Уилям, а сърцето й се изпълни със страх. Розовите й устни се разтвориха, за да разкрият белите й зъби. Дъхът на джоджен, който излизаше от устата й, му напомни за нейното тяло, издигнато над неговото, и за всички други божествени знаци на любовта. Лицето й изразяваше доверие, излъчваше привързаност, която той можеше да възпита в любов. Но най-напред трябваше да се завърне успешно в Бьрк. Почувства, че вратът го сърби, което беше сигнал, че някой ги наблюдава от скришно място.

— Защо не пеят птички? — попита Сора шепнешком.

— В гората има хора. — Уилям се огледа, наострил всичките си сетива.

— Дали това са хора на баща ти, или са врагове?

И Уилям, и Алдън имаха острото зрение на войни и когато Сора ги предупреди, че чува тропот на копита, те спряха и се вслушаха в далечния звук.

Без предупреждение пред тях се появи един нисък, мръсен човек, облечен в зелено. Була излая, а после, по заповед на Уилям, покорно се сви. Човекът говореше на чудноват английски и Уилям с мъка го разбираше.

— Баща ви идва, лорд Уилям. — Той гледаше тържествено как лицето на Уилям се просветли и след това съобщи тъжната новина: — Следяхме ви миналата нощ. До тази сутрин никой не ви преследваше. Дванайсет бойци се събраха на края на нашата гора. Ръководеше ги един голям мъж. Те проследиха дирите, докато хванаха един от моите мъже.

— Твоят човек мъртъв ли е?

— Да — каза тъжно горският човек. — Разбиха главата му като на бездомно куче. Той не им каза нищо, но те се върнаха.

— И как изглеждаше този жесток господар?

— Всички нормани изглеждат еднакви, а лицето му беше закрито от шлем.

— Как звучеше гласът му?

— Той говори малко и съвсем тихо.

Уилям кимна към малкия човек.

— Благодаря ти, Ашил, за сведението и за защитата. Ела в замъка и ще ти заплатя за смъртта на твоя човек.

Малкият човек изчезна в гората, без да каже и дума, без да остави някаква следа на мястото, където бе стоял.

Сора стисна китката на Уилям.

— Отиде ли си непознатият човек?

Като си спомни колко много желаеше да знае подробностите на сцените, разиграли се пред тях, но недостъпни за човек, лишен от зрение, той описа горския човек с думи, които й дадоха представа за него:

— Движи се така, че не помръдва дори едно листо — заключи той.

Галопиращите коне вече се чуваха по-близо и Сора попита:

— Рицари ли са това?

Уилям поклати глава и се засмя.

— Никой освен баща ми не може да язди с такава опасна скорост по този неравен терен.

Изскачайки от завоя, лорд Питър яздеше, притиснал глава до шията на коня, и Уилям му извика, за да го предупреди. Лорд Питър дръпна рязко юздата, конят се изправи на задните си крака и той с лекота скочи от него. Лорд Питър се втурна към тях.

— Уилям!

И синът му отвърна с вик:

— Татко!

Те се прегърнаха и се засмяха радостно, докато Була подскачаше около тях и лаеше толкова силно, че листата на дърветата се разлюляха.

— Мислехме, че този път вече сме те загубили — избоботи лорд Питър, като удари Уилям по гърба. — Кой беше? Как успяхте да се измъкнете? Уби ли проклетото копеле? Но не, как би могъл, ти си… — Той помръкна, когато погледна към сина си. Ти си… — Радостта от срещата напълно се помрачи й на нейно място бавно настъпи боязлива надежда. — Уилям?

— Да, татко — отговори тихо Уилям. — Аз виждам.

Лорд Питър взе главата му в ръце.

— Възможно ли е — прошепна той. — Как можа да се случи такова чудо? В рая ли беше?

— Да, татко, бях и се върнах.

Този път прегръдката на лорд Питър беше сдържана, не беше ликуваща, но бе изпълнена с благодарност — благодарността на баща, чиято най-страстна молитва е чута. Той говореше с глас, изпълнен с благоговение.

— Ще отида на поклонение в Компостела и ще благодаря на апостол Яков за Божията благодат. — Баща и син се погледнаха изпълнени с нежност един към друг, после лорд Питър отмести поглед и отиде при конете. — Лейди Сора! Радвам се да ви видя жива и здрава.

Той протегна ръце да й помогне да слезе, а тя му се усмихна с нескрита радост.

— Да, милорд. Когато вие дойдохте в замъка Пертрейд и ме помолихте да помогна на вашия син, не очаквахме такъв щастлив край, нали?

Тя слезе от коня, опряла ръце на раменете му и той внимателно огледа лицето й. Чудото, което бе споходило Уилям, не я бе докоснало и той нежно се усмихна на красивите й виолетови очи.

— Не. Аз обаче имам строги нареждания да не се връщам без вас.

— Мод? — предположи тя.

— Мод е…

— Обезумяла?

— В окаяно състояние — потвърди той.

— Тогава, хайде, да се връщаме — тя се усмихна по посока на изтощените рицари, които се показаха по пътеката, — преди моята скъпа прислужница да загуби напълно съня си.

 

 

Ръката й беше мокра.

Уилям вървеше през селището, разположено под защитните стени на Бърк. Той водеше коня, а тя седеше на седлото, но тълпата около тях не им позволяваше да се придвижват бързо. Толкова много хора целуваха върха на пръстите й в израз на искрена радост, че стоплиха сърцето й. Но ръката й беше все още мокра и тя силно желаеше да се прибере в стаята си и да отпочине. Само да премине през подвижния мост и ще се отпусне.

Уилям откликваше на приветствията на своите хора с неприкрито удоволствие. Той поздравяваше мъжете по име, целуваше старите жени, прегръщаше младите.

Сора беше щастлива от радостта, която бликаше от гласа му. Протегнати ръце я прегръщаха, стискаха пръстите на ръцете й, докато я заболяха. Копитата на конете глухо отекваха по дървения подвижен мост. Чувството за несигурност сред големите открити пространства отстъпи пред усещането за безопасност в защитения с каменни стени двор на замъка. Само да премине по стълбите, обеща си тя, и ще може да се отпусне.

Слуховете за чудото, което бе върнало зрението на Уилям, ги бяха изпреварили и разговорите за това усилваха приятната глъчка на посрещачите. Отвсякъде чуваха въпроси. Сора искаше да се скрие от това голямо любопитство.

— Татко! — Радостното възклицание на Кимбол се отрази от назъбените крепостни стени.

— Кимбол! — извика Уилям и изпусна юздата.

По плътно притисналата ги тълпа се понесе шепот, който достигна до нея.

— Виж как се прегръщат.

— Виж сълзите в очите на момчето.

— Виж лорд Уилям. Той не може да откъсне очи от младия господар Кимбол.

— Виж как се гледат.

Последното беше казано с такава нежност, че сълзи изпълниха очите на Сора и напрежението, в което се намираше през последните два дни, изчезна. Тя се изправи, обзета от нарастващо притеснение. Голяма топла ръка я докосна по бедрото и Уилям я подкани:

— Слез, скъпа.

Когато той я повдигна от седлото и я сложи да стъпи на земята, усети, че ръцете й трепереха.

— Сора? — извика Клер срамежливо. — Ядосана ли си?

Брат й стоеше до нея и разтревожен я галеше по ръката, така както правеше в замъка Пертрейд, когато Тибълд буйстваше обхванат от поредната си пиянска ярост.

— Защо трябва да съм ядосана? — Без обичайната си грациозност тя протегна ръка и го погали по бузата.

— Защото не можах да те спася от онези мъже!

Това беше вопъл на изтерзаната му душа, но заради храброто малко момче тя успя бързо да се съвземе.

— Ти отиде ли веднага при лорд Питър да му кажеш, че бяхме пленени?

— Да.

Тя му се усмихна.

— Сторил си точно това, което е трябвало.

Две слабички ръце се притиснаха до устните й, изцапаната му глава се сгуши в нея. Тя го притисна до себе си, а после разроши гъстата му коса.

— Мой собствен странстващ рицар. — Тя се засмя. — Ще приемеш ли да носиш герба ми в битките?

Отговори й радостен смях и Клер се оттегли, сякаш се срамуваше да бъде прегръщан от жена.

Лишена от опора, тя почувства как коленете й се огъват. Дали тази организирана церемония ще свърши някога, чудеше се тя. Само да можеше да се прибере в стята си.

— Сора! — Викът на Мод проряза шума от тълпата. — Миледи!

Сред тълпата се отвори пътека и Сора се хвърли към любимия глас. Майчините ръце на Мод я прегърнаха, нежният й глас я сгълча:

— Какво сте правили? Приличате на призрак, очите ви са големи като месечина.

— Уморена е — каза Уилям зад нея. — Тя не е свикналана на такива приключения, не е свикнала с ролята на бойна кралица. Заведи я в стаята й и сложи малкото си агънце да легне, така че да бъде свежа за тьржеството довечера.

Мод го наблюдаваше, взираше се в очите му, които се бяха присвили в краищата. Той я погледна и кимна, при което тя отстъпи от него, сякаш беше луд. Блъсна се в Сора, прегърна я с яката си ръка и я поведе нагоре по стълбите.

Уилям стоеше и ги наблюдаваше. Намръщен, той съобщи на лорд Питър:

— Ще се женя.

— О, много добре — възкликна Кимбол, а Клер запя от радост.

Поглеждайки към момчетата, изпоцапаните лица, които бяха озарени от еднакви усмивки, твърдата реши мост на Уилям премина в облекчение.

— Значи на вас това ви харесва, така ли?

Те кимнаха с енергично поклащане на главите.

— Тогава се постарайте да се измиете преди вечеря, иначе лейди Сора ще разбере, че не сте се докосвали до водата, откакто напуснахме замъка, и тогава знаете какво ви очаква.

Те кимнаха покорно, а Клер изстена:

— Истински ужас.

— Точно така. — Като видя, че лорд Питър го гледа Уилям попита: — Какво ще кажеш за избора ми?

Лорд Питър вдигна рамене и отговори направо:

— Сигурен ли си, че характерът й не е много силен за теб? През последните два месеца тя се разпорежда в това домакинство като Небесна Кралица. Страхувам се, че така ще командва и теб.

— Е, във всеки случай ще си мисли, че ме командва.

Уилям се изкикоти с чувство на мъжко превъзходство, а лорд Питър го потупа по гърба и тръгна с него.

Докато се изкачваше по стълбите, Сора ги чу и настръхна.

 

 

Вечерята тази нощ беше прекрасна. Голямата зала на Бърк блестеше от светлината на факлите, а откритият огън в центъра извисяваше пламъци към тавана. Бяха поставени всички подвижни маси. Пейките бяха така плътно заети, че слугите, които обслужваха масите, с мька се пресягаха над главите на гостите. Присъстваха нсички рицари, положили клетва пред лорд Питър и Уилям, които бяха предупредени и бързо се бяха приготвили за война или обсада. Войниците и свободните селяни, които участваха в издирването на своя господар, бяха насядали на пейките, а гласовете им ехтяха в радостен смях. Между тях седеше Алдън, скромен човек, чиято лоялност към Сора му беше донесла почетното място. Уилям седеше отдясно на лорд Питър, от лявата му страна беше Сора, до нея, отдал се на заслужен сън, лежеше покорно Була. Усмихнати и ликуващи, Клер и Кимбол изпълняваха задълженията си на пажове, обслужваха голямата маса с усърдие, рядко срещано у толкова млади мъже.

Медовина и пиво се сервираше на войниците и свободните селяни, а буре с червено вино беше поставено пред благородниците. Под пръчката на Мод готвачът надмина себе си. Хлябовете бяха със специална форма и ароматизирани с билки. Най-ранните зеленчуци, които растяха около потоците, бяха набрани, нарязани, и прибавени към телешката супа, придавайки й пикантен вкус. Рецептата на Мод за фарширован фазан предизвика много въздишки на задоволство, когато птиците, пълнени с овес и сушени ябълки, изчезнаха от подносите, а кръглите парчета щука придадоха изтънчен вкус на ястието. Храната завърши със сладък пудинг, украсен с блестящи градински карамфили.

Когато свършиха, Кимбол поля най-напред на лорд Питър, след това на Уилям и Сора, а Клер стоеше зад него с кърпа, за да избършат ръцете си. Поглеждайки към Уилям, лорд Питър видя как той му кимна и стана.

— Тишина! — извика той, като удряше с юмруци по масата.

Песента на заситените гласове постепенно затихна под въздействието на заповедта, предавана от ухо на ухо. По-шумните пияници бяха принудени да замълчат със силен юмрук в зъбите. Сто чифта любопитни очи се взряха през пушека, сто чифта любопитни уши се напрегнаха да чуят онова, което щеше да се превърне в легенда.

Когато вниманието на всички се насочи към него, лорд Питър обяви с гърмящия си глас:

— Моят син Уилям, лорд на Миравил и Брънбрук, наследник на Бърк и Стентън, най-великият рицар на Английския остров и на Норманското херцогство, се върна здрав и невредим, благодарение на намесата на светиите и на Светата Дева.

Той спря, изчаквайки да стихне приветствието.

— Историята за неговото отвличане и завръщане е история на измама и предателство, завършила щастливо по Божията милост. Сега той ще ви разкаже как е станало всичко.

Уилям се изправи в цял ръст до него. Лорд Питър се премести от другата страна на Сора, а Уилям застана на мястото пред солта. Когато нетърпеливата тълпа насочи вниманието си към Уилям, бащата седна и отправи към Сора една забавна, безсрамна усмивка, която щеше да я разстрои, ако можеше да я види.

— Приятели мои започна Уилям. — Гласът му се извиси по-малко, отколкото очакваше Сора; достатъчно силен, за да го чува всеки и нисък, за да ги накара да се напрегнат в стремежа си да доловят всяка сричка. — Историята, която ще ви разкажа, не е толкова история за самия мен, колкото за моята лейди Сора и чудото, станало чрез нея.

Като чу това, Сора се изпъна като стрела, изстреляна към небесата. Какви ги приказва Уилям?

— Един злодей плени и двама ни, подложи ни на най-големи унижения и жестокости. Сляп, аз се бих с войската на злодея и загубих битката. — Той въздъхна силно и след него въздъхна цялата зала. — Един грамаден войн ме удари така, че не можех да различа нищо, а после ни затвориха в главната кула на замъка.

Сора сви устни, като чу как Брони беше описан като „грамаден войн“. Но какво разказва Уилям?

— Ако не беше моята лейди Сора, щях да умра. Със своята доброта тя ги накара да се засрамят. С хубостта си накара тези разбойници да ни донесат храна, вода и одеяла. Тя превърза раните ми, излекува ги с докосването на ръката си. Тя ме защити от демоните на смъртта с блестящия меч на своята добродетел. И докато лежеше в леглото ми, тя излекува очите ми с непорочна целувка.

Сора почувства огромна тежест, когато вниманието на цялата зала се премести от Уилям към нея. Всички очи бяха насочени към нея, докато тя седеше с леко отворена уста и с изненада, изписана на лицето й. Какво говореше Уилям? Какво искаше да внуши? Как хората в голямата зала вярваха на тази история?

— През нощта на нашето пленяване лейди Сора ме взе в ръцете си, събуди моята страст и ми стана невеста. Макар че църквата още не е благословила нашия съюз, макар че нямам кървави чаршафи, които да покажа като доказателство, аз свидетелствам, че тя беше целомъдрена. Моите очи свидетелстват, защото всички знаем за лечебната сила на целомъдрената невеста.

— Наистина! Това е знамение.

— И тук аз заявявам пред всички вас като свидетели, че ще взема пред църквата лейди Сора от Роджет за моя жена и ще я уважавам до края на съвместния ни живот.

Една голяма твърда ръка натисна Сора, когато тя понечи да се надигне, а гредите под покрива бяха разтърсени от мощно ура. Когато звукът затихна и той вдигна ръката й, пръстите им бяха сплетени един в друг и Уилям й прошепна:

— Трудно ще се отскубнеш, скъпа.