Кристина Дод
Светлина в мрака (4)

4.

Юни е месецът на любовта. Месецът, през който самият въздух действува като любовен елексир, който пълни дробовете и загрява слабините. Освежен от следобедния бриз, който развяваше русата коса на челото му, Уилям удари с юздата оседлания кон и той премина в галоп.

— Татко! — извика недоволно Кимбол, който, привързан към баща си чрез повода, беше избутан встрани от горската пътека. — Ще ме смачкаш.

— Тогава мини с понито си напред — отвърна грубо баща му, като удари кобилката на сина си с дъбовата тояга, която държеше. Без да обръща внимание на сподавения протест на Кимбол, той се върна към размишленията си на глас. — През юни овцете дават на агнетата да бозаят и животът напира с нова сила. Помириши цветята! Помириши новия живот! Дори тревата се променя и се превръща в пъстроцветен килим, ухаещ на билки и цветя.

— Ура, ура, краят на юни призовава всички към разгонване — рецитира Клер.

— Клер! — Гласът на Сора прозвуча ужасен и разстроен. — Откъде научи този стих?

— Лорд Питър ми го каза — отговори спокойно момчето, държейки повода на коня на сестра си.

— Знаеш ли какво означава това?

— Да. Това означава, че прислугата ще отиде в хамбара, вместо да ми пречат цяла нощ да заспя.

Уилям избухна в смях.

— Ура, ура — каза той.

Сора въздъхна.

— Хайде, хайде — успокои я Уилям, — плебейските удоволствия днес нямат никакво въздействие върху нас. Наслаждавай се на свежестта на летния ден. Вдъхни дълбоко ароматите на цветя и билки. Радвай се на движението на коня, който яздиш. Слушай как птичките се веселят в гнездата си.

— Уилям!

— Дръж се така, сякаш децата не са с нас.

— Въображението ми не е достатъчно богато за това — отговори укорително Сора.

Той се замисли, след което попита:

— Кимбол, къде точно сме сега?

Кимбол се огледа.

— В южния край на имението, близко до потока Финджър.

— Така и си мислех — каза Уилям доволен. — Защо не ни оставите с лейди Сора до водата, а вие да пояздите по поляната на изток оттук.

— Да, сър! — отговориха момчетата в един глас и поведоха конете по горската пътека.

— Днес яздихме доста дълго, мадам — обясни Уилям на Сора. — Ще ми се да си отдъхна сред природата. Отдавна не съм се наслаждавал на горската тишина.

Сора не каза нищо. Наистина тя не знаеше какво да каже. Глупавата идея я привличаше с неудържим копнеж. Тези пролетни дни ездата с Уилям и момчетата бяха събудили в нея желанието за нормален живот. Прагматичната жена беше надвита от вълната на непреодолимо желание. Сора повече не можеше да се примирява с този безсъдържателен живот, лишена от съпруг и деца. В ума й блуждаеха мечти: за сбъдване на непреодолимото желание на Уилям да прогледне, мечти за собствени деца, струпани около полите й, свещи, запалени в тъмнината около тях, докато светлината на любовта им не освети всичко.

— Моя скъпа и искрена приятелко, какво ще кажеш? — попита нежно Уилям.

Като се отърси от своите неосъществими фантазии, тя отговори:

— Аз също копнея да натопя краката си в прохладния поток. Водете, момчета.

— Ще трябва да оставите конете си тук — каза Кимбол. — Пътеката е тясна и доста оплетена с храсталаци.

С помощта на момчетата Уилям и Сора се настаниха до висока купчина камъни край потока.

— Спокойно е, нали? — Уилям опря гръб в нагрятата от слънцето скала. — Това е едно от любимите ми места. В ума си и сега виждам големите дъбове, разпрострели клони. Потокът търкаля камъчета по дъното. Върбата е натопила жадни клонки във водата. И всичко е зелено, така зелено, както може да бъде само в Англия през пролетта. — Като се подпря на лакът, той запита: — Прав ли съм? Така ли изглежда днес?

— Да — отговори тя с удоволствие. — Така изглежда. Колко си щастлив, че можеш да виждаш в ума си място като това.

Той се замисли върху казаното.

— Да, предполагам, че си права.

— И аз съм щастлива, че съм с теб, за да слушам песента за красотата на това място.

— Мадам, известен съм като човек, който съчинява най-добрите си стихове след пиршество. Дамите падат в несвяст от моя стил.

Развеселена, Сора добави:

— И от твоята скромност.

— Да, и от моята скромност — съгласи се той. — Ако искаш, можеш да се събуеш и да погазиш.

Тя развърза сандалите си, докато се двоумеше дали да го направи.

Сякаш дочул мислите й, той я насърчи:

— Потокът е чист, а камъчетата по дъното са гладки и не нараняват.

— Както кажеш, милорд! — отговори тя, като се плъзна по скалата и навлезе във водата. Стигаше едва до глезените й. — О, Уилям! — тя въздъхна от удоволствие. — Точно както каза, и дори е по-хубаво.

— Имай ми доверие, Сора, никога няма да те подведа.

Дълбокият смисъл на казаното я разтревожи. Демонът, който се беше вселил в Уилям през онази нощ, беше прогонен и сега Сора се ласкаеше от мисълта, че нещата са се променили. И все пак в ума й се въртеше някакво леко съмнение и тревога. Изглеждаше, като че ли този обновен дух беше свързан с разкриването на малката й хитрина. Сякаш той се радваше, че я освободи от маскарада на монахинята и очакваше с нетърпение окончателното й разкриване. Изглежда, тя бе изгубила контрол над техните отношения по време на разговора преди една седмица и сега сякаш той беше учителят, а тя ученичката.

Като газеше внимателно, бавно пристъпвайки от единия крак на другия, тя се наслаждаваше на водата. За миг се подхлъзна, удари пръстите си в камък и изпищя.

— Какво има? — попита той. — Змия ли видя?

Тя изстина.

— Змия?

— Тази приятна земя е пълна със змии. Много пъти, когато съм бил за риба тук, съм закачвал огромни змии, дебели колкото…

— Във водата? — Тя изпищя и подскочи, загубила ориентация от ужас, но сигурна, че ще може по някакъв начин да достигне до брега.

— Е, да, но и по сушата има много змии.

Сора отново изпищя, този път още по-силно, препъвайки се по хлъзгавите камъчета. Уилям повече не можеше да запази сериозния си вид. Той избухна в смях.

— Никакви змии няма — каза той, като се заливаше от смях. — Никакви змии, но бих дал всичко на света, за да мога да видя лицето ти.

— Отново ли ме предизвикваш? — попита тя.

— Никакви змии. — Той се изкиска и потри лице с наметалото си.

— Наистина ли?

— Наистина.

— Ревящо магаре. — Все още във водата, тя се придвижи по посока на смеха. — Ти си позволяваш да си правиш шеги за моя сметка?

— О, миледи! — Уилям се изправи. — Това, което направих с теб, не е по-различно от онова, което ти направи с мен.

— Какво имаш предвид.

— Монахиня? Ти ми каза, че си монахиня. И — той разтвори ръка — стотици други измами, призна ти.

Тя не отговори, защото всъщност не знаеше какво да каже.

— Наистина ли е толкова лошо, колкото предполагам? — попита той тихо.

— О, много по-лошо. — Угнетена, тя се чудеше дали да признае истината, или да продължи лъжата? И ако трябва да признае, какво да му каже? „Страхливка до края“, помисли си тя и се намръщи. Когато дойдеше време да му обясни тази хитрина, тя искаше да е сигурна за себе си, да не е сама в гората, където лесно можеше да бъде изоставена. И за предпочитане с някой, който може да го спре, ако той реши да я удари. Може би с лорд Питър, който ще признае своя дял във всичко това. Като взе това решение, Сора промълви с тон, който според нея беше естествен:

— О, измокрих си ръкавите.

Уилям се поколеба, а после прие промяната на темата, но настроението му видимо се промени.

— Трудно беше да не се измокриш, нали?

Пристягайки полата на кръста си, тя се съгласи.

— Да, аз… — и спря, смутена от неговата наблюдателност. — Какво искаш да кажеш.

— Шт. — прекъсна я той рязко.

— Защо?

— Тихо! — настоя той.

Като наостри уши, Сора чу откъм гората онова, което подозираше той.

— Уилям, наоколо има коне и хора — прошепна тя.

— Да. Ела тук. — Пипнешком той намери здравата си тояга и напусна скалата, като внимателно навлезе в потока недалеч от нея. — Качи се на камъните и стой настрана. — Уилям почака, докато тя изпълни нареждането и попита: — Какво виждаш?

Втрещена, Сора отговори:

— Виждам?

— Колко души са? На какво разстояние се намират?

— О, Уилям — започна тя тъжно, но шумът от смачкани клонки я прекъсна.

— Хванахме ги, Брони — каза един мъж на груб английски език. — Точно както ни заповяда Негова светлост.

— Сигурен ли си, че това са точно те, Морт? — попита друг глас.

— Да, двойка патки във водата, които очакват да бъдат пуснати в торбата — отговори първият.

— Според теб този големият е сляп, така ли? — попита вторият. — Иначе не бих искал да имам работа с него.

— Във всеки случай аз ще се занимая с развратницата — захили се похотливо първият глас.

— Какво казват? — попита разтревожено Сора, която не можеше да разбере бързия говор с подчертан акцент, но не харесваше тона.

Уилям се приближи до нея, с гръб към скалата, и стисна здраво тоягата.

— Казват, че им се ще да се поизкъпят.

Приклекнала до камъните, Сора съжаляваше, че ги няма момчетата, за да помогнат, и в същото време се надяваше, че са далеч и в безопасност.

— Вместо да дърдориш, отрепка такава, по-добре ги хвани — заповяда на английски един нов глас, след което премина на нормански френски. — Лорд Уилям? Заобиколен си от дванайсет души. Излез от водата и се предай.

— Не можах да преброя повече от седем — отговори спокойно Уилям.

За миг настъпи тишина, а после се чу гласът на Брони.

— Вие ни казахте, че е сляп!

— Ние сме осем — грубо отговори предводителят.

— Тогава значи не може да брои — промърмори Брони.

— В пъкъла да гориш дано! Той е сляп, за Бога, не виждаш ли? Той слуша, но не вижда. Сега ги хванете внимателно. Господарят иска лично да им се отплати.

— Наведи се, любима — избоботи Уилям, като се приготвяше за яростна атака.

Краката нагазиха в потока и Брони се завайка:

— Почакайте, още не съм си свалил обувките. — Чу се удар, тътрене на крака и Брони със стон цамбурна във водата. — Добре, добре, но си съсипах новите обувки.

Тоягата в ръцете на Уилям започна да свисти с нисък застрашителен звук от осмиците, които изписваше във въздуха.

— Хванах го — извика един мъж, като скочи върху слепия лорд.

Чу се кънтящ удар, рев от болка, след което Брони отбеляза:

— Челюстта му е счупена.

Последва го ликуващият тътнеж от смеха на Уилям.

После друг се нахвърли върху него и Сора чу как дъхът му напуска тялото, когато върхът на тоягата се заби в стомаха му.

— Хайде, негодници, елате — повика ги Уилям, сякаш бяха животни, които иска да примами. С широката страна на тоягата си той отблъсна атаката на още един.

Изненадани, селяните започнаха да отстъпват, докато техният водач не изрева:

— Хванете го!

— Добър командир, няма що — каза Уилям с презрение. — Страх го е лично да ме хване.

Мъжете дишаха тежко от уплаха и гняв.

— Добре! — Командирът скочи във водата и нареди: — Аз ще му измъкна тоягата, а вие… всички вие… го хванете.

Беше план, обречен на провал и на успех. Мъжете се струпаха в потока под неговото застрашително оръжие, докато един силен удар не събори Уилям. Ужасена, Сора чу радостните викове на нападателите, докато Прометеевият^[1] войн губеше сили под техните удари. Тя обгърна с ръце скалата, на която се бе подпряла и откри един гладък кръгъл камък. Не беше малък, но можеше да го вдигне с двете си ръце и да го задържи. Брони извика:

— Аз ще доведа жената!

Преди да успее да си даде ясна сметка какво точно иска да направи, Сора се обърна и стовари камъка върху главата му.

Успешният удар събори Брони по средата на схватката и я прекрати. Вдъхновена от успеха, Сора се наведе напред и удари още няколко глави, преди да изтръгнат камъка от ръцете й.

— По дяволите! — изруга предводителят, като я издърпа във водата.

— А ни беше казано, че операцията ще е лека — оплака се един от селяните.

Брони изстена.

— Защо смяташ, че Негова светлост нареди осем здрави мъже да заловят един сляп мъж и неговата жена?

Уилям и Сора бяха изкарани от водата и качени върху един голям кон.

— Стегнете му китките, а после ги вържете към кръста й — нареди предводителят с разтреперан от гняв глас. — Така ще сме сигурни, че няма да скочи, защото ще събори и нея. И побързайте! Доста време вече сме на територията на Бърк.

— Да завържем ли и жената!

— Не — отговори водачът им презрително. — Не я ли виждаш каква е? Тя е безопасна.

— Аха! — озъби се Брони. — Главата ми е на друго мнение.

В неведение за нейното участие в боя, Уилям попита:

— Какво си направила на нашия приятел Брони?

— Стоварих камък върху главата му.

Уилям тихо се засмя.

— Това е моята бойна кралица. Един ден ще те науча да се защитаваш като истински рицар. — Той се усмихна, докато пристягаха въжетата около ръцете му, а после ги вързаха за кръста й.

— Боли ли те?

— Няколко порязвания — отговори той пренебрежително. — Най-много пострада гордостта ми.

— Не са много рицарите, които биха могли да отблъснат осем души — посочи тя.

— По-рано можех. — Гласът му прозвуча равен и спокоен.

Конят им, който беше с повод, тръгна бавно напред, а после премина в тръст.

— Не можете ли да накарате тази кранта да се движи по-бързо? — изръмжа водачът им.

Един от мъжете отговори:

— Не и с лорд Уилям на гърба й. А и жената отгоре.

Предводителят се приближи към тях и ги предупреди:

— Чуй ме добре. Ние сме кавалерийски взвод от наемни войници…

— Кавалерийски взвод? Силно казано за един наемен войник, който води група необучени крепостни селяни.

— …от осем яки мъже…

— Осем? — присмя се Уилям.

— Най-малко шест — поправи се предводителят кисело. — Ти не успя никого да убиеш, само потроши малко кокали. Ти си слаб, сляп човек, но някога беше войн, ето защо те предупреждавам. Негова светлост те иска жив, но търпението ми има край. Ако не искаш да те караме с вързани ръце и крака, натоварен на коня като дивеч, не се опитвай да бягаш.

— Ще се постарая — отговори Уилям иронично.

Командирът отново застана начело на колоната. Групата се проточи като верига. Като се провираха през храсти и клони, те бързаха да се отдалечат колкото се може повече от отмъщението на лорд Питър от Бьрк. Те мърмореха и плюеха, сравняваха натъртванията си и спореха.

Уилям и Сора започнаха да се приспособяват към друсането.

— Можеш ли да ги освободиш? — попита тихо Сора, когато усети, че Уилям размърда пръстите на ръцете си.

— Мога да ги освободя от кръста ти. Възлите са така затегнати, че пръстите ми изтръпнаха.

Той работеше мълчаливо, докато най-сетне промълви доволен:

— Ето. — Уилям потри пръстите си в нейния плосък корем. — Сега е много по-добре.

— Ами ако открият, че си се отвързал? — промълви Сора разтреперана.

— Няма да обърнат внимание. Той е прав, че сега само един глупак ще направи опит да избяга, а аз не съм такъв. Не, нямаше никакво съмнение за изхода от схватката, но се надявам нашите малки кавалери да са чули виковете и сега да препускат към замъка. Нека се порадваме на ездата, докато достигнем крайната цел, каквато и да е тя. — Пръстите му отново се извиха и притиснаха кръста й. — Ти си слаба.

Тя почувства дъха му на врата си и отново подскочи.

— И си лесно възбудима. Никога не съм очаквал, че жена на твоята възраст ще реагира така само на едно докосване с ръка. Била ли си някога омъжена?

— Не. — Гласът й постепенно премина в писък. — Уилям!

Устните му погалиха врата и раменете й, а брадата му накара кожата й да настръхне.

— Обичам дъха на карамфили. Такава гладка кожа. — Той се усмихна. — За жена на твоята възраст…

— Уилям…

— И такъв едър, стегнат бюст. — Сега ръцете му бяха върху гърдите й и изследваха. — За жена на твоята…

— Възраст. — Тя хвана ръцете му и ги върна обратно на седлото. — Откога знаеш?

— Вече ти казах, че не съм глупак. Клер е на седем години. Голяма разлика между една възрастна жена на четирийсет и нейния брат.

— Не е невъзможно! — възрази Сора.

— Но е малко вероятно. След като стигнах до това заключение, не ми беше особено трудно да сравня моята мистериозна прислужница от банята с недосегаемата монахиня от благороден произход, неизвестната роднина на моята майка, нашата икономка. Дадох ти възможност да ми кажеш истината.

Потънала в мълчание, тя успя само да кимне с глава. Движението на главата й го докосна и той продължи:

— Лейди Сора от Роджет?

— Да — прошепна тя.

Той я намести до гърдите си, за да не падне при подрусването. Нежно обви с мощните си ръце кръста й, но умът му се бунтуваше възмутен. Нима бе открил тази жена, неговата жена, само за да бъде убит от някакъв анонимен негодник, който не смееше да си покаже лицето. В доброто старо време, преди да го бяха лишили с хитрост и измама от зрението му, такова нещо не можеше да се случи. Сега той беше принуден да язди заедно със своя враг към някаква непредвидима съдба. Той прокле пасивността, в която бе изпаднал неговият дух. Копнееше да смаже още нечий череп.

Яздиха до вечерта без почивка. Когато бризът захладя и се засили, те спряха, за да напоят животните. Сора слезе внимателно, тъй като обувките й бяха останали на брега на потока. Краката й се огънаха, протестирайки срещу часовете, прекарани в езда. Уилям се пресегна към нея, но Морт го удари по крака и той политна.

— Ха! Аз ще се погрижа за хубавата дама — изкикоти се Морт, като я хвана за кръста.

Другите също се разсмяха, но ядът им срещу рицаря още не беше преминал. Окуражен, Морт се притисна до Сора и издаде звук, напомнящ целувка.

— Ела с мен, миледи. Ще ти трябва помощ, за да намериш пътя си. Нека да ти покажа огромните дънери, които растат в тези гори.

— По-вероятно пънове — изсъска тя и го одра по лицето. Изпод ноктите й бликна кръв, а Морт зави от ярост. Тя се отскубна от него и залитна насред сечището. В ушите й прозвуча веселият смях на групата. Злокобното преследване на Морт я принуди да побегне.

Страхуваше се, о, Боже, как се страхуваше!

Но към гонитбата се присъедини още един човек. Уилям ги последва, ориентирайки се по заплахите, които ехтяха в гората. Сора чу как той сграбчи нищо неподозиращия Морт и го хвърли на земята; чу как той започна да хърка, когато Уилям обви с ръка гушата му и го вдигна във въздуха; чу как изпука закръглената плът, когато един силен юмрук заглуши проклятията дълбоко в гърлото на Морт; чу как Уилям хвърли крепостния в групата блъскащи се наемни войници.

Онова, което не можа да види, бе как Брони, якият Брони, вдигна лъка си и с всичка сила го стовари върху главата на Уилям.

Тя чу само удара, чу само тропота от падането на Уилям в калта.

После настъпи тишина, нарушавана само от хленча на Брони.

Предводителят се приближи към Уилям и го побутна с крак.

— Уби ли го, Брони?

 

 

„Има ли легло?“ — Камъкът под краката й беше сух и студен, но витите стълби, по които се изкачи, както и гневът, бушуващ във вените й, я загряха. Групата мъже, които ги бяха хванали, се разпръсна при пристигането им в тази странна къща. Само Брони остана да се погрижи за тях. Един огромен мъж пренесе Уилям на рамо.

Кои бяха те? Кой беше този мистериозен лорд? Как си позволяваше да отвлича господаря на Бърк и икономката му от неговите земи? Специфичната комбинация от миризми, която характеризираше всеки замък, й показваше, че никога по-рано не бе идвала тук. Къде бяха? Стълбите ги изведоха на малка площадка, където изчакаха, докато Брони отвори една скърцаща врата и ги вкара в някакво помещение.

— Къде се намираме? Има ли легло за Уилям? — запита тя рязко.

— Да, миледи.

Френският му не беше много добър, но Сора ясно долови сервилните нотки в гласа му. Очевидно острият й тон му беше показал, че трябва да проявява уважение.

— Искам да кажа, не, миледи. — Той изохка, когато острият й лакът се заби в ребрата му. — На пода има сламеник. Тази стая приготвихме специално за вас.

— Ти наричаш този затвор стая? — Тя постави ръката си на едната стена и без да пристъпва, само като се наведе малко, докосна другата стена. — Но все пак сламеник е по-добре от нищо. Сложи лорд Уилям на него. Внимателно, глупако!

Когато коленичи пред намиращия се в безсъзнание Уилям, тя дочу обувките на Брони да скърцат към вратата.

— Не можеш да си отидеш, преди да ми донесеш вода и нещо за превързване — отсече безапелационно Сора и стъпките спряха.

— Е, добре, ще трябва да попитам милорд.

Тя се изправи разярена.

— Питай го! Да, и го попитай също дали иска лорд Уилям да умре от твоята глупост. Попитай го как се чувства, когато един селяк отказва да изпълни нарежданията на една дъщеря на барон. Попитай го…

— Ще донеса водата — бързо отговори Брони.

— И превръзка. И нещо за ядене, гладна съм. И още одеяла.

Докато се от нейната власт, Брони с наведена глава промърмори:

— Да, миледи. Както наредиш, миледи.

След което затрьшна вратата и остави Сора сама. С неговото изчезване се стопи и гневът й, който я поддържаше. Главата й оклюма, краката й се подкосиха. Тя се сви до Уилям, а пръстите й започнаха неистово да опипват главата му, търсещи причината за неговото безсъзнание. Отзад на врата му се издигаше голяма подутина, пълна с кръв. „Паче яйце“, така ги наричаше майка й, бяха болезнени, но не сериозни. Сигурно имаше и друга рана, но ръцете й не можаха да открият нищо.

Със стон тя положи главата си до Уилям. Свила крака до гърдите си, тя ги прихвана с ръце. Лежеше, без да мърда, изпаднала в отчаяние, неспособна да плаче.

Беше сляпа, безполезна и отблъскваща, както неведнъж бе казвал нейният пастрок. Тя не можа да види нападателите, за да предупреди Уилям. Не можа да разузнае околностите, не можа да потърси полезни оръжия, не можа да направи нищо, което да е от полза за някого. Тя дори не успя да внуши на простия селянин да се отнася с уважение към нея, не можа дори да го накара да донесе вода, превръзки, храна и одеяла, и всичко необходимо, за да прекарат удобно нощта. Тя беше просто един червей.

Животът й изглеждаше най-светъл точно преди да й бъде отнет. Тези нейни неясни сънища ги заведоха при потока, разсеяха я, когато трябваше да бъде нащрек. Докато живееше в къщата на своя пастрок, винаги се ослушваше. Тя никога не заспиваше, ако не я пазеше Мод, никога не работеше сама, никога не се разхождаше в градината или на двора, без да се ослушва за стъпките на Тибълд. Искаше да положи ръцете му върху тялото си, да вдъхва неговия мирис, да го притисне в прегръдките си. Как може човек да презира някого така, както Тибълд я презираше, и въпреки това толкова много да я желае?

Тя дори не бе в състояние да помогне на Уилям. Подутината на главата му не беше голяма, но тя знаеше истината, макар че не желаеше да я признае даже пред себе си. Неговите рани могат да бъдат коварни, майка й й беше казвала. Особено рани, свързани с предишна рана. Мозъкът в една човешка глава се подчинява на собствените си правила. Едно натъртване на тялото боли и може дори да бъде смъртоносно, но същото натъртване на главата може да превърне най-умния човек в инвалид за цял живот.

Понякога й се струваше, че Господ я мрази повече от което и да е друго живо същество. Беше й дал достатъчно, за да живее на този свят, но не толкова, за да стане част от него. Тя беше умна, но не и красива. Беше сестра, но никога нямаше да стане съпруга. Беше леля, но никога нямаше да стане майка.

Ръцете й отново погалиха грубите ръце на Уилям. Тя беше приятел, учител, жена, но не и любовница.

Какво би правила без Уилям?

Изведнъж в съзнанието й се появи образът на майка й.

„Лежиш, отдала се на самосъжаление, Сора. Имаш достатъчно за ядене, покрив над главата си, слънцето те топли през лятото, а огънят — през зимата. Погледни около себе си. Ако има глад, кой страда? Не ти. Ако има война, кой загива? Не ти. Ако има болест, ти не лежиш в калта край пътя, без да има кой да ти помогне. Нямаш зрение! Имаш ум. Стегни се и го използвай“.

С невиждана сила ехото от гласа на майка й я изправи.

— Окайването ти няма да го завие — каза тя високо и леко се засмя. Гласът, който излезе от устата й, напомняше на майчиния, който нареждаше на младата Сора да се погрижи за болния, защото това беше задължение на иконома.

Вдървените й ръце заровиха из твърдия сламеник, докато намериха грубото вълнено одеяло, събрано в краката му. Тя го зави. После промени решението си, мушна ръце под него и се опита да го обърне по гръб.

Не успя да го помръдне. Огромната човешка маса, която представляваше Уилям, не беше по възможностите й.

— Ще ти бъде по-леко… да дишаш… милорд — тя натъртваше всяка дума, докато се мъчеше, — ако се претърколиш… на гръб.

— Не, миледи!

Сора трепна и се обърна.

— Оставете аз да го обърна. Вие сте много слаба за такава тежка работа. — Брони се вмъкна в стаята и остави нещата, които носеше. — Аз мога да преместя господаря.

— Добре, но бъди внимателен. Това е от лошия удар, който ти му нанесе — сгълча го тя.

— Съжалявам. Наистина съжалявам. Но той удряше Морт.

— Той е сляп човек. Какво мислиш, че можеше да стори?

— Е — Брони провлече думата с характерното за бавномислещ човек съмнение. — Струваше ми се, че ще го убие. Добре, искате да е по гръб, нали?

Тя слушаше и кършеше ръце, докато Брони обръщаше Уилям. Един Бог знае какво правеше този човек, но нямаше друг избор. Уилям трябваше да бъде обърнат, а тя не можеше да го стори.

— Ето, миледи. Сега той е по гръб. И знаете ли? Според мен цветът на лицето му сега е по-добър.

— Наистина ли? — Тя се пресегна за одеялото и внимателно го подпъхна под тялото му.

— Да, погледнете го. Синият оттенък около устата му изчезна… — Брони млъкна, когато тя обърна към него виолетовите си очи. — Съжалявам, миледи, не мислех. Наистина, вие не приличате на сляпа. Цял ден не можах да разбера, че дори не знаете къде стъпва конят. Движехте се така уверено и вършехте всичко като здрав човек.

— Донесе ли ми одеяла? — попита Сора и студенината на гласа й проникна дори през дебелата глава на Брони, макар да не разбра причината за това.

— Да. Да, донесох ви одеялата, както заповядахте, миледи. Много одеяла, защото тук няма огнище, а през нощта става студено. Дори и през лятото е студено. Ще ги сложа тук, на тази маса. — Скърцането на обувките му пресече стаята, спря при донесения куп, а после се премести до масата, за която бе споменал. — Донесох и плат за превръзка, накъсан на ленти. И цяла кофа вода. Ето, само минутка, оставих я навън, нред вратата. Ще я сложа ей там, до леглото. Само минутка, да преместя един стол, ще го сложа тук, за да бъде кофата на високо. Ще ви бъде по-лесно да я достигнете. — Той премести стола до сламеника и постави кофата върху него. — Има още един стол, знаете ли, ей там, до масата. Сега ще дойде и храната. Не че е кой знае какво, готвачката е една повлекана. Аз ще ви я донеса.

Объркан от нейното мълчание, той се оттегли и тя неочаквано се почувства смутена. Брони, мислеше си тя, беше просто кутренце. Добронамерено, наивно кутренце, което не искаше никого да нарани, във всеки случай не и един лорд или една лейди. Сега той стоеше пред нея, тя знаеше това, очакващ с нетърпение да види дали ще го удари, или пък ще го похвали, и тя не можеше да устои на силната молба, излъчвана от него.

— Справи се чудесно, Брони. Благодаря ти.

Новите обувки подскочиха за миг и той с готовност каза:

— Ако имате нужда от нещо друго, извикайте мен, миледи.

— Никой друг. Само теб — обеща му тя. — Всъщност ти можеш да ми помогнеш сега. Трябва да свалим дрехите на господаря.

— Да ги свалим? Защо? Та те не са му омалели.

Сора притвори очи от гняв.

— Не, но той е мокър и може да настине. И аз трябва да проверя дали няма други рани, които да го болят.

— Да проверите? Искате да кажете, да го опипате? Много съм смутен. Говореха, че не сте омъжена за господаря.

— Вярно е.

Сега гласът на Брони прозвуча неуверено.

— Не сте женени, а искате да го опипате? Да не би да сте от онези вещици, за които говори пасторът?

Тези думи развеселиха Сора.

— Затова ми е нужна твоята помощ. Ти ще можеш да го огледаш и да провериш за натъртвания.

— О! — Брони се замисли върху думите й. — Искате да кажете, че аз трябва да ви кажа дали е ранен.

— Точно така.

— Но ако е ранен, вие трябва да го превържете.

Това я развесели още повече и тя се усмихна.

— Ще направя това с най-чисти помисли — обеща тя.

— На лорд Уилям няма да му хареса.

— Още по-малко ще му хареса, ако не се погрижа за раните му. А сега да се залавяме за работа.

Тя запретна ръкави, подготвяйки се за тежка работа, но Брони отсече:

— Не. Аз ще свърша това.

— Аз мога да помогна.

— Аз ще го направя — настоя той. — Вие не трябва да го докосвате повече, отколкото е необходимо. Вие сте лейди.

Сора кимна, поразена от етиката, която позволяваше на един убиец и похитител, но не разрешаваше на една дама да се докосва до голото тяло на един лорд, за когото не е омъжена. Само Брони ли беше такъв, или всички саксонци се придържаха към такива строги норми?

— Той е голям, нали? — изсумтя Брони. — Но е здрав, доколкото мога да видя. Само няколко дребни охлузвания. Искате ли отново да го облека?

— Ако ти искаш. Ако не искаш да го оставиш гол и аз да съм до него.

— Не, не, всичко е наред. Всичко е наред. — Брони се изправи, като дишаше тежко. — Вие сте добра лейди, вие няма да се подиграете с него, когато изляза.

Сора се обърна настрана, неспособна повече да сдържа усмивката си, която всеки момент можеше да се превърне в неудържим смях.

— Ще се постарая да се въздържа.

— Ей сега ще донеса храната. И…

Сора почувства неговото смущение.

Донесох ви и гребен.

— Гребен? — Тя вдигна ръка и опипа косата си. Нейната шапчица отдавна беше паднала от главата й, връзките на плитката й се бяха разхлабили. „Сигурно изглеждам като вещица“, помисли си тя.

— Да, помислих си, че може да поискате да се срешите. На масата е. С парче панделка от моето момиче. Ако ви хареса. Много е хубава. Синя.

— Сигурна съм, че е хубава. Благодаря ти, Брони. Много ти благодаря. — Сора се обърна към него и му се усмихна.

— Ще донеса храната — обеща той.

— Сигурна съм, че ще я донесеш. Благодаря ти.

— И малко хубаво вино. И каквото друго ви трябва.

— Благодаря ти.

Вратата се хлопна зад гърба му и Сора се засмя.

— Е, предполагам, че мога да убедя и някого другиго в моето достойнство — каза тя на намиращия се в безсъзнание Уилям. — Макар че това няма да си ти.

Но при цялото си влияние тя не успя да убеди Брони да й каже кой е господарят на този замък. Мъжът донесе вечеря, както беше обещал, и вино и хляб за сутринта. Той си спомни, че беше ходила боса в калта на двора, и донесе още една кофа вода, за да се измие, а също и една груба кърпа. Но когато се опита да го разпита, той разсеяно се зае да оправя масата и да изправя железния свещник до стената. Когато тя настоя да махне свещта, Брони се смути. Най-после се съгласи, взе свещта и излезе, като я остави сама всред тъмнината.

Беше тихо. Този замък не беше главният. Подозрително липсваше оживлението на много хора, рицари и прислуга. Тя единствена носеше цялата отговорност за Уилям.

Сора изяде вечерята си, която, както й бе казал Брони, наистина беше отвратителна. После опипа вратата, изследва стаята, представляваща гола клетка с две бойници, два стола, една разнебитена маса и сламеник. И нищо, от което да може да се направи някакво оръжие. Тя провери превръзката на Уилям, зави го с още едно одеяло и закрачи из стаята. Накрая седна на малкото столче до ниската маса и взе гребена на Брони. С разтреперани пръсти Сора разплете плитката си и започна да се реши. Това я разсея от тишината, от безпокойството и самотата. Заплетената й коса отклони мислите й от Уилям, който лежеше неподвижен на сламеника, ритъмът на движението я успокои.

Най-после тя спря, отпусна ръце и ги скръсти на скута си. След малко щеше да се промъкне на сламеника до Уилям и да заспи, но засега тя седеше и се молеше със страст, каквато никога не бе подозирала, че притежава.

Една въздишка откъм сламеника привлече вниманието й. Въздишка и стон, и леко повдигане, когато Уилям се обърна настрана. Сора се спусна към сламеника, попипа го трескаво, докато не се успокои.

Той спеше. Спеше! Клепките му трепнаха, когато ги докосна, изстена, когато притисна главата му до себе си. Уилям хъркаше със здравия ритъм на уморен човек.

Спи! О, Света Дево! Сърцето й се изпълни с благодарност, която се опитваше да изрази към Бог, към себе си, към чувството, което изпитваше към чудото на живота. Тя не мислеше за себе си, не мислеше, че присъствието на Уилям изпълваше всичките й сетива, цялата й душа. Той спеше и това означаваше, че ще се събуди, че има надежда! За първи път Сора почувства надежда и заплака. Силните ридания и изобилието от сълзи я пречистиха, тя. повдигна глава и отново се усмихна.