Кристина Дод
Светлина в мрака (23)

23.

Реймънд хвана ръката му и го поведе към непознатия рицар, който стоеше и разговаряше с лорд Питър. Лорд Питър ги видя да се приближават и на лицето му се появи същата усмивка на задоволство, която бе изписана и на лицето на Реймънд. Като докосна рамото на непознатия мъж, той привлече вниманието му към Уилям. Непознатият веднага пристъпи напред, за да ги посрещне. Крачката му беше широка и сигурна, а маниерът му — енергичен и деен.

Докато го наблюдаваше, Уилям бе поразен от величието и могъществото, което се излъчваше от цялото му същество. Той погледна към Реймънд и видя благоговението му пред непознатия рицар. Погледна към баща си и видя одобрението, което се четеше в очите му.

— Херцог Хенри — предположи той, но всъщност това не беше предположение. — Не, сега той е принц Хенри.

— Напълно сте прав, лорд Уилям — усмихна се принц Хенри, приближи се до тях и спря поклона на Уилям, като протегна ръката си. — Моля ви, нека да си спестим официалностите на двора. Радвам се, да ви срещна. Всичко, което чувах, откакто напуснахме Бърк, бе: Уилям това, Уилям онова. Доволен съм да видя, че вашият ръст не е толкова огромен, колкото си представях.

— Баща ми преувеличава, милорд.

— И Реймънд ви превъзнасяше. Нима той също преувеличава?

Уилям се усмихна с нескрита радост.

— Надявам се, че не, милорд, тъй като той възпява и вашите качества.

Като потупа гърдите си, принц Хенри отметна глава назад и се разсмя. Уилям го последва. Без да са в състояние повече да се въздържат, лорд Питър и Реймънд също се разсмяха, а към тях се присъединиха и мъжете, които превързваха раните си от битката. Була лаеше и се въртеше в кръг около тях.

Накрая принц Хенри изтри потеклите сълзи от очите си.

— Ние ще се погаждаме добре с теб, Уилям. Трябва да дойдеш в Лондон, когато съм там. Доведи и съпругата си.

— Сора! — веднага се изправи Уилям. — Мили Боже, аз трябва…

— В Англия ще се установи нов ред — изгърмя гласът на принц Хенри — и ще е подходящо място за един честен човек като тебе.

— Благодаря ви, милорд. Чакам с нетърпение идването на тези дни — поклони се леко Уилям. — Сега, аз трябва…

— Нов ред! Разбира се, аз все още не съм крал на Англия, но с предстоящото ми коронясване, което е сигурно, аз отдалече си правя планове — стъпи на подиума принц Хенри и стисна ръце зад гърба си.

— Ще се радвам да ги чуя, милорд…

— Когато, с помощта на Бога, короната се закрепи здраво на главата ми и хвана скиптъра в ръка, първото нещо, което ще направя, е да изгоня от пределите на кралството си тези чужди, безскрупулни наемници на Стивън — заяви принц Хенри, като крачеше по подиума. — Той им плаща, за да потъпкват бунтовете и всичко, което правят, е да предизвикват недоволство и междуособици.

— Така е — съгласи се лорд Питър.

— Законността ще се върне в тази страна. Дворът, който е основан от нашите прадеди, стана марионетка на барони-грабители. Бароните също са забравили, че дължат земите и замъците си на краля. Кралят дава официално земи в отплата за послушание и вярност. Пълно е с барони, които използват тези объркани времена, за да завладяват земи и да строят замъци.

— Добри вести, милорд — кимна поощрително с глава Уилям. — Сега, ако мога да…

Увлечен в собствения си ентусиазъм, принц Хенри продължи:

— Аз ще конфискувам всичките тези замъци. Тези барони търсят единствено начини да ограбват беззащитното население. Питам ви, как могат хората в Англия да произвеждат лен и вълна, да отглеждат жито и ечемик, без да има мир в страната? Как могат моите верни благородници да събират полагаемия им се дял от постъпленията, без да има мир? Как може моето правителство да управлява, без кралят да подпомага неговите доходи? В тази страна цари голям безпорядък. Местните управници не представят повече своите отчети на кралския ковчежник — лорд Хенри посочи с пръст към всеки един от тях. — Има прекалено малко барони, които притежават земя, която е тяхна по право, тъй като са я получили чрез акта на дарение от дядовците си. Благородници като вас и лорд Реймънд ще бъдат дясната ръка на краля. Благородници като вас, лорд Питър и лорд Уилям, ще бъдат гръбнакът на кралството — принц Хенри изпъчи гърдите си гордо и съобщи: — Едно кралство, което ние ще укрепим по всички възможни начини. Чули ли сте, че съм станал баща на син?

Очарован от тази голяма новина, Уилям се остави да бъде отвлечено вниманието му от това, което му предстоеше да направи.

— Син? Поздравявам ви, принц Хенри. Един син ще укрепи вашата династия. Никога повече в Англия няма да се завърнат тези мрачни времена. Нека Бог го дари с дълъг живот!

— За много години — усмихна се принц Хенри и мушна палците си в колана. — Името му е Гилом и Елиънор ми писа, че е здраво и силно момче. Тя вече го е посочила като свой наследник, бъдещ граф на Поату.

— Наистина ни донесохте прекрасни новини, милорд — каза Уилям. — Но ако ме извините…

— Елиънор и аз ще имаме много синове. Много синове! Наредете да донесат вино, Реймънд. Нека да пием за здравето на моя син!

По всичко личеше, че им предстоеше една дълга и сърдечна нощ, и Уилям го прекъсна отчаян:

— Принц Хенри!

Принц Хенри се обърна изненадан към него.

— Да?

— За мен е чест да имам доверието ви и се надявам, че ще можем да обсъдим тези благословени промени, докато вечеряме тази нощ. Но, милорд, аз трябва да отида и да доведа съпругата си.

Принц Хенри се изправи, явно обиден от внезапното прекъсване на разговора, и то за нещо толкова незначително.

— Къде е тя?

— Оставих я горе, на хълма. Извинете, милорд, но трябва да отида при нея — поклони се той и понечи да се оттегли.

— Съпругата ви ще ви прости, че сте я забравили за малко. Тя е наблюдавала битката от най-предния пост, така че съм сигурен, че знае за победата ви — каза хладно принц Хенри.

Уилям се спря.

— Не, милорд. Съпругата ми е сляпа.

Принц Хенри повдигна веждите си и държанието му се промени мигновено. Той изостави фасадата на разсърден крал и се превърна просто в един любопитен мъж.

— Тя трябва да е една необикновена жена, щом е спечелила вашата преданост и обич.

— Да, така е — каза Уилям.

Принц Хенри се огледа наоколо. Лорд Питър се усмихваше гордо, като че ли говореха за собствената му дъщеря. Реймънд се смееше радостно, а Уилям имаше вид на човек, който е намерил ключа към рая. Принц Хенри каза с удоволствие:

— Тогава трябва да се запозная с тази ваша съпруга, Уилям.

— Веднага, милорд. Ще я накарам да ви разкаже историята за нашето бягство от тъмницата — поклони се отново той и излезе.

— Бих отвел съпругата му далече от него — увери двамата мъже принц Хенри, — но Елиьнор ще ми откъсне ушите, ако го направя.

 

 

Сора слезе от скалата. Когато шумът от битката замря, тя се прибра долу, в цепнатината между скалите, където я беше настанил Уилям, и се сгуши на кълбо, тъй като вятърът се беше усилил.

Някой беше победил; някой беше победен. Битката беше продължила само няколко часа. Сега, когато слънцето залезе на хоризонта и бризът, който духаше от морето, се усили, бе станало хладно.

Знаеше, че на Уилям щеше да му е необходимо време, за да дойде при нея.

Първо, той трябваше да се погрижи за войската си, после трябваше да реши какво да прави със затворниците, след това трябваше да освободи Брони. Едва тогава можеше да вземе кон и да язди с него до подножието на хълма, където трябваше да слезе и да тръгне пеш нагоре по скалистата пътека. Тя повдигна главата си и наостри уши, но него все още го нямаше.

Добре. Нямаше да изпада в паника.

Сора сведе глава и я облегна на свитите си колене.

Тя чу стъпки по пътеката, която се виеше зад нея.

— Уилям! — почти извика тя, но предпазливостта й я накара да остане на мястото си.

Откъде можеше да бъде сигурна, че това беше Уилям? Да разпознае стъпките му, когато вървеше по пода в замъка, не беше същото, както да ги чуе по каменистата пътека. Уилям й беше казал да стои скрита от хорските погледи за по-голяма сигурност, но тя не беше обърнала внимание на заръката му. Какво щеше да стане, ако Никълъс беше избягал и сега я търсеше, за да я използва като заложница?

Стъпките се чуваха все по-близо, сърцето й започна да бие силно, а ръцете й стискаха полата. Какво трябваше да направи?

Тогава от другата страна на скалата се чу гласът на Уилям:

— Сора! Къде си?

Сора излезе от скривалището си и извика:

— Тук съм! О, Уилям, тук съм!

— Господи! — той скочи на заобления камък и се плъзна надолу като попадна право в протегнатите й ръце. Тя трепереше от тревога и едва сдържана паника и той побърза да й съобщи: — Той е мъртъв. Никълъс е мъртъв.

— Знам.

— А замъкът Кран е превзет.

— Ранен ли си?

— Само одраскан.

Той постави ръката й върху гърдите си и тя усети мокрото петно от кръв.

— Толкова се тревожих. Какво те забави толкова много?

Тя се беше паникьосала, разбра Уилям. Той си пое въздух, за да успокои себе си. Сора беше прекарала ужасни часове, даде си сметка той. Беше неспособна да види събитията, които се разиграваха в краката й. По-късно той можеше да изрази своята загриженост към нея, но сега тя заслужаваше търпеливо разбиране.

— Защо не ме чакаше там, където те оставих?

— Това е мястото, където ме остави — настоя тя.

— Не — каза той ужасен. — Не е това. Какво си правила?

— Нищо.

— Сора! — в гласа му имаше предупреждение.

— Седнах там, където можех да чувам по-добре — заяви дръзко тя, като стисна ризата му в свитите си юмруци. — Това грях ли е?

Ръцете му я обгърнаха здраво в прегръдка, която я остави без дъх.

— Да. Аз те оставих долу, където никой не можеше да те види, и то само заради собствената ти сигурност. Жено, не можеш ли да изпълниш наставленията ми поне веднъж в живота си? — извиси гласа си той, докато накрая изкрещя.

Като си пое дъх, тя си даде сметка за постъпката си. Той беше прав да се нервира. Беше преживял няколко тежки, мъчителни дни. Беше обсадил един приятел, беше се бил и убил друг, беше застанал лице в лице със собствените си страхове. И последно, но не най-маловажно, той трябваше да си признае, че е бил на погрешен път в началото. Той заслужаваше снизходително извинение и уверение, че тя го беше направила единствено защото се безпокоеше за него. Като си пое още веднъж дълбоко дъх, тя каза:

— Не и когато се безпокоя за един упорит, глупав злодей, който ме плаши до смърт всеки път, когато се бие или когато крещи насреща ми само защото съм показала известна самостоятелност, и който — гласът й внезапно се сниши до шепот — ме прави много щастлива.

Той трябваше да се наведе, за да може да я чуе, но думите й разбиха негодуванието му.

— Обичаш ли ме?

— Прекалено много.

— Прекалено много? — попита нежно той, а безпокойството и умората му се стопиха под признанието й, казано шепнешком.

— Точно както една добра съпруга трябва да обича своя съпруг?

— Не точно толкова, повече от това.

Тя никога не бе предполагала, че можеше да бъде толкова смутена, толкова изплашена да каже истината. Тя му дължеше това; тя му дължеше всичко. Сора повдигна главата си така, че той да може да вижда лицето й и да усети с всичките си сетива, че тя казва истината.

— Обичам те отдавна — повдигна ръката си тя, за да го накара да запази мълчание. — Макар че ти беше прав, че аз не ти се доверявах. Но как можех? Изглеждаше така, като че ли всичко, от което аз се нуждаех, ставаше веднага твоя грижа. Ако ти нямаше необходимост от мен, какво щеше да стане, ако някой ден ти омръзнех?

Като я притисна до себе си, той седна на скалата и я взе в скута си.

— Добре. Преди всичко аз никога не мога да те изоставя. Умът ти е бърз и остър като бръснач и умееш да водиш разговор. Бог те е дарил с красота, която разцъфтява с всяка изминала година. Ти си благородничка, господарка. Интелигентна, красива. Умееш да ръководиш и домакинството. Един мъж трябва да е глупак, за да му омръзне такава жена.

Тя се опита да го опровергае, но той сложи ръката си върху устните й и каза бързо:

— Съгласен съм. Мъжете са глупаци. Ето защо аз настоявах да се оженим, Сора, дори когато ти се бореше със зъби и нокти против това. Исках да се чувстваш сигурна.

— Каква сигурност може да има човек в брака? Мъжете бият своите жени, защото им се иска те да бъдат по-красиви и по-интелигентни — размишляваше на глас тя. — А не, за да бъдат по-добри господарки. Опитвам се да ти кажа, че добрият брак зависи от взаимната необходимост на двамата съпрузи един от друг.

— Аз се нуждая от теб! — реагира веднага той.

— Защо?

— Защо? Ама че си глупава жена.

Гласът му беше смирен и тя се съгласи с това твърдение.

— Знам, но не можах да разбера, че старите нужди бяха заменени с други, а не ограничени. Преди беше лесно. Ти имаше нужда от мен. Когато беше сляп, ти се нуждаеше толкова много от мен. Тогава те обикнах — усмихна се тайнствено тя, като си спомни онези дни. — Твоят галещ глас, но и шумният ти гняв.

— Не забравяй целувките ми — закачи я той.

— Не. Никога няма да мога да ги забравя — потупа го по бузата тя. — Спомняш ли си моята първа реакция, след като ти възвърна зрението си?

— Кажи ми — каза той.

Тя въздъхна и се изчерви.

— Това ще промени представата ти за мен.

— Не.

Той си спомни как тя седеше върху сламения тюфлек на Артьр през онази светла пролетна утрин, когато я видя за пръв път със зрящите си очи. Спомни си как болката, която се изписа върху лицето й, беше помрачила ясното й чело. Но сега той я увери:

— Не мисля, че можеш да загубиш блясъка си от една чисто човешка реакция.

— Вече знаеш това — обвини го тя.

— Ако можех да чета мислите ти, любов моя — той приближи устните си до ухото й и промълви: — нямаше да прекарваме толкова много време в спорове и крясъци.

Тя се разсмя и буцата, която чувстваше в гърлото си, се стопи.

— Онази утрин, онази ужасна утрин, исках да крещя от гняв. Чувствах, че бях уплашена.

— О! — възкликна той развеселен и тя се обърна към него.

— Но това е самата истина. Мислех си, че вече нямаше да имаш нужда от мен. Станах безполезна в един миг.

— Направих грешка с теб, скъпа — устните му докоснаха челото й.

Смутена от липсата му на реакция и от забележката му, тя попита:

— Защо?

— Когато възвърнах зрението си и разбрах какъв ужасен живот си водила при пастрока си, исках да се грижа за теб, исках никога вече да не ти позволя да страдаш по този начин. Вместо това трябваше да поставям препятствия по пътя ти.

— Не по моя път. По нашия път. Като че ли не съществуваше нищо, в което можех да ти помогна.

— Ти ръководиш домакинството ми и се грижиш за децата. Какво още желаеш да правиш? Да участваш в битките заедно с мен ли?

Тя се престори, че размишлява върху това и той я плесна закачливо.

— Забрави какво съм те питал.

— Само един пример, Уилям — лицето й беше станало сериозно. — Исках да ми повярваш, когато ти казах, че не беше Чарлз.

— Вече чух това, струва ми се — изрева той.

— Не ти натяквам за минали грешки — настоя тя. — Опитвам се да ти кажа какво ме наранява и защо чувствам, че имам по-малко значение за теб, отколкото… отколкото Була. Аз имам дарба. Не е нещо голямо, но ми е от полза и никога не ми изменя. Мога да разпознавам кога хората говорят истината по гласовете им. Ти знаеше стойността на това, когато беше сляп, но когато възвърна зрението си, загуби това чувство. Ти не ми вярваше, когато се опитвах да ти кажа, че грешиш, защото съм сляпа и защото съм жена. И защото смяташ, че жените са лишени от логика.

— О, Сора, ти ме оскърбяваш, като изтъкваш собствената ми глупост.

Той взе ръцете й и ги постави на гърдите си, а тя склони главата си. Сърцето му туптеше; можеше почти да усети болката му.

— Това беше най-важното нещо, предполагам. Боли, когато се чувстваш така цялостно пренебрегнат. Не съм глупава. Ти се ожени за една богата наследница, но ти и така си богат и не се нуждаеш от парите ми. Можеш да минеш и без тях.

— Парите никога не могат да бъдат отминати с лека ръка.

— Но ти ми каза, че парите не са причината, поради която се жениш за мен — обясни търпеливо тя.

— Мили Боже! Ти използваш собствените ми думи — възнегодува той.

— Да. Ти можеш винаги да намериш жена. Ти си голям, силен и красив.

— Само ти си мислиш така — увери я той.

— О, на нашата сватба усещах начина, по който жените се усмихваха, когато ти се появяваше. Не е необходимо цяла скала да падне отгоре ми, за да разбера, че съм в опасност — тя направи гримаса на възмущение. — Тези жени показаха ясно, че ти не се нуждаеш от мен в леглото, тъй като всяка от тях с радост би приела да ме замести.

Тя знаеше, че не трябва да се тревожи за това какво мислеха другите.

Уилям не се интересуваше какво мислят другите, интересуваше се какво тя мислеше. Гърдите му се издуха от възмущение.

— Мислиш ли, че наистина бих използвал някоя от тях като твоя заместничка?

— Не! — гърлото я болеше от говорене. Гърдите я боляха от сълзите, които напираха да излязат. — Не, не това имах предвид. Просто си мисля, че ако умра утре, ти ще го преживееш.

— Добре — той се обърна и тя усети, че се пресяга, за да разреши с пръсти брадата си. — Да. Ще го преживея. Дълго време щастието и радостта няма да бъдат мои спътници. Никога няма да мога да намеря жена, която да ми подхожда като теб. Но все пак ще продължа да живея и да преуспявам в живота. Ще обучавам сина си, ще помагам на баща си. Но искам и ти да ми кажеш нещо. Ако бях убит преди малко, ти щеше ли да се хвърлиш от тази скала?

Тя замръзна на мястото си.

— А… не.

— Щеше ли да се затвориш в манастир и никога да не потърсиш отново живота?

— Не съм мислила за това.

— Щеше ли да продължиш да живееш, ако бях умрял днес?

Сора не искаше да мисли за живота си без Уилям, но тя се застави да го направи. Ако той беше умрял, щеше ли да се върне и да бъде онази защитена, кротка жена, каквато беше преди? Или щеше да крещи, когато беше ядосана, да танцува и да се смее високо на всяка шега? Щеше ли да настоява да има свободата да се разхожда, за да може слънцето да топли лицето й? Тя потрепера от болката, която всички тези мисли й причиниха, но продължи с храбра настойчивост:

— Да. Ще мога да стъпя на краката си и без теб.

— И приливът ще продължава да се редува с отлива, без да има нужда аз да ги тласкам. Пролетта ще продължава да топи снеговете без помощта на моя топъл дъх. Ти си личност, самостоятелна, с надежди, мисли и мечти, които са напълно отделени от моите. Мислиш ли, че ще искам жена, която се нуждае да се обляга непрекъснато на мен, за да бъде завършена като личност? Не, скъпа, искам само теб. Самостоятелна, независима, нежна, точно каквато си ти. Искам да знам, че ако утре умра, ти ще можеш да бъдеш опора на баща ми в скръбта му и ще отгледаш сина ми, докато стане пълнолетен.

Тя не призна гласно, че той беше прав, но тялото й се освободи от напрежението, което чувстваше, и се отпусна в ръцете му. Той се усмихна леко и потърка бузата си до косата й.

— Има и друг въпрос — оплака се тя. — Ти нямаш нужда от момчета, родени от мен, защото имаш син.

— Истина е. Аз нямам нужда от деца от теб, тъй като има кой да наследи земите ми. Моите чувства обаче нямат нищо общо с нуждите ми. Искам просто да подържа твоето бебе в ръцете си. Искам да усетя детските му ръчички около врата си.

Тя издаде един изпълнен с копнеж стон.

— Кимбол те обожава — каза той.

— И аз обожавам Кимбол. Но той е на възраст, когато трябва да се даде в някое семейство, където да се възпита и обучи за рицар. Трябва да признаеш, че той не се нуждае от мен.

— Кимбол е толкова самоуверен, че той дори няма нужда и от мен — отбеляза Уилям. — Когато се родят нашите деца, той ще бъде щастлив заедно с нас. Ще бъде добър брат и никога няма да им завижда за земите ти.

— Знам. Той е добро момче. Аз обичам много Кимбол.

— Така че, кажи ми, какво велико откритие те накара да признаеш любовта си към мен. Наистина, това е едно признание, а не просто подмятане на нещо, което мислиш, че искам да чуя. — Тя не отговори, но той настоя за това, като свещеник, който убеждава някого да се изповяда. — Кажи ми, какво те накара да ми се довериш най-после?

— Няма да го харесаш — предупреди го тя.

— Аз не харесвам целия този разговор — заяви той, — но се уговорихме, че няма да те удрям, няма да те хвърлям в праха, така че, кажи ми, моля те.

Приятният, сладък спомен изплува в съзнанието й.

— До днес мислех, че ти нямаш нужда от мен.

— И какво те наведе на това велико откритие?

— В тъмницата ти се нуждаеше от мен.

Тя усети топлината, която се разля в гърдите му.

— В тъмницата? В тъмницата аз ревах като дете, което са лишили от играчката му. Аз треперех и се притисках до теб.

— Да.

— Надявах се, че ще забравиш тъмницата.

— Никога. Няма да кажа на никого, но Уилям — тя взе лицето му в ръцете си, — заради онези сълзи и страхове аз те обичам още повече.

— Жено! — искаше да изкрещи насреща й той, но раздразнението му се изпари под топлината на нейната усмивка. — Жено, искам да забравиш това!

— Никога няма да го забравя — усмивката й посърна, а в гърлото й внезапно заседна една буца.

Висините и низините, смъртта и радостта бяха нещо твърде голямо, за да могат да се понесат, и сълзите й внезапно намокриха гърдите му. Тя се хвана здраво за него със свитите си в юмруци ръце, като че ли имаше опасност нещо да го отнесе, а той я притисна до себе си. Успокоението, което той се опитваше да й даде, беше повече от това, което тя можеше да понесе; риданието й се усили, докато накрая тя се тресеше от мъка.

Като я галеше с цялата нежност на един отчаян човек, той започна да я моли:

— Моля ти се, престани да плачеш.

Тя кимна с глава и подсмръкна.

— Моля те, спри!

Тя потърка лицето си в големите му длани и изтри сълзите си, преди те да потекат надолу по бузите й, а той продължи:

— Не мога да понасям това, Сора.

Тя кимна с глава и спря дъха си, опитвайки се с цялата си душа да спре сълзите си.

— Ако ти е трудно да спреш — каза в яда си той, — то тогава карай, продължавай да плачеш.

Тя започна да се смее тихо и задъхано.

— Никога няма да мога да разбера жените — оплака се той, вече от промяната в настроението й. — Молих те да спреш, а ти се разрева по-силно. Казах ти да плачеш, а ти се смееш.

Когато бе в състояние да говори, тя отвърна:

— Винаги става така. Изглежда, винаги, когато съм уплашена и ти си с мен, страховете ми изчезват в твоята увереност. И сега знам, че мога да поема тревогата и безпокойството ти, да ги преобърна в сила. Ти се притискаше до мен, гушеше се в ръцете ми, ти имаше нужда от мен. Ние сме две половини от едно цяло. Ние сме създадени един за друг и никой и нищо не може да ни раздели.

— Ти си една глупава жена — думите му прозвучаха като похвала. — Много време ли ти отне, за да откриеш истината?

Нещо стегна гърлото на Сора. Сърцето й биеше до неговото и тя повдигна главата си, за да срещне устните му. Целунаха се така, като че ли за първи път откриваха радостта от целувката; целуваха се, като че ли не го бяха правили от векове. Целуваха се, притискайки се един към друг с отчаяна всеотдайност. Тя се извъртя в скута му и обви краката си около него с цялата бушуваща сила на любовта, гордостта и радостта. Той я притискаше силно до себе си, като предчувстваше могъщия поток на удоволствието. Той беше спечелил своите победи; победи над злото, което ги заплашваше; победи над страховете на Сора. Той мечтаеше да й каже всичко, което носеше в сърцето си, но огънят, който бушуваше в тялото й, отвлече вниманието му и мислите му се разпръснаха с настойчивия полъх на бриза.

Те се притискаха един към друг и се отдалечаваха и отново се притискаха, обезумели от любов. Единствено студеният порив на вятъра събуди здравия разум в Уилям.

— Сора — той държеше все още бедрата й. — Сора, става тъмно и ще завали. Баща ми ще изпрати Була да ни търси, ако не се приберем скоро.

— Була? — сграбчи тя полата си. — Кучето ми? Чух лаене и се надявах да е той. Наистина ли е Була?

— Той е — потвърди Уилям. — Но това бе един нов Була. Той се бореше като войн. Изглежда, Никълъс е имал прекомерна вяра в това, че един удар в главата може да пръсне твърдия череп на кучето.

— А също и твърдия череп на господаря му — усмихна се тя. — Трябваше да знам, че това е той. Този дълбок, заплашителен вой, който напомня толкова много на теб, когато си гневен.

— Бил съм някога гневен, караш ме да се чудя? — той се наведе към врата й и захапа ухото й.

Тя се задъха от удоволствие.

— Ако не намерим скоро някое легло, Кимбол няма да има свои братя и сестри, за които да се грижи.

— Да — пое си въздух Уилям. — Ще помолим баща ми за господарското легло. О, не! Тя спря да разтрива гърдите му.

— Какво има?

— Не. Не мога да те заведа направо в леглото — той се изправи и й помогна да стане, като изтупа полата й, а с пръстите на ръката си разреса косите й. — Но мога да те запозная с един принц. Той няма търпение да те види и да чуе историите за твоята храброст.

— Принц?

— Принц Хенри е тук — тя зяпна Уилям, а той се разсмя. — Да, престолонаследникът на трона на Англия ни чака в замъка Кран. Той има големи планове за Англия, за това как да въдвори мир в страната ни и аз вярвам, че именно той е човекът, който може да ги доведе до един успешен край. Нашите синове и дъщери ще имат място в кралския двор, а ти ще бъдеш едно украшение в кралството.

— Принц Хенри? — спъна се тя, докато вървеше. — Не съм никакво украшение в кралството. Чувствам се като просяк. Не мога да се срещна с принц Хенри в този вид. Мръсна съм. Косата ми е разплетена, а дрехите ми…

— Дрехите ти изглеждат добре за жена, която току-що е разгромила цяла армия — увери я той, но тя не беше убедена в това. — С радост ще те вмъкна незабелязано в замъка, където ще можеш да играеш прислужницата на господарката, докато си придадеш обичайния хубав вид.

— Ще бъда задоволена от моя обичаен спретнат вид — отговори хапливо тя.

— Предоставям ти възможност, от която повечето жени биха подскачали от радост — оплака се той. — Имаш възможност да се запознаеш с принц, а ти въобще не си впечатлена от това. Добре, щом не мога да те изкуся с възможността да се запознаеш с нашия бъдещ крал, може би ще отидеш в замъка, за да поздравиш нашето храбро куче.

Тя докосна гърдите му с ръка.

— Големи грижи ти създавам.

— Да. Но Бог никога не ми дава повече, отколкото мога да понеса.

Тя се засмя и повдигна ръцете си към него.

— Докато ти си с мен, мога да се изправя лице в лице с всеки. Хайде да вървим, а по пътя ще ми кажеш как трябва да се държа пред един принц.

Той я взе в ръцете си и започна да слиза надолу по пътеката към светлините на замъка.

— Бъди естествена, такава, каквато си. Той ще бъде поразен и очарован и ще изпита ревност от късмета, който имам — Уилям се спря и погледна в любимото лице. Белият прах, който я покриваше, не можеше да скрие красотата и хармонията на чертите й, нито пък да помрачи светлината, която струеше от душата й. Той я притисна по-близо до гърдите си и приближи устните си до бузата й. — Изправи се, покажи гордост и достойнство, и не забравяй нито за миг, че ако не беше ти, аз все още щях да треперя в стария си замък, страхувайки се да помръдна в тъмнината. В този свят ти си моята зора, моят слънчев лъч, моята светлина в мрака!