Кристина Дод
Светлина в мрака (1)

1.

— Искаш ли я?

— Какво? — Лорд Питър обърна посивялата си глава към своя домакин, изненадан от въпроса.

— Попитах те дали я искаш? Ти така се захласна в нея. — Тибълд обърса носа си с опакото на ръката, с която държеше ножа.

— Онази девойка? Тази, която седи до масата? — Лорд Питър пристъпи внимателно, несигурен в казаното от господаря на замъка, смутен от враждебността, отразена в очите му. — Тя е много хубава.

— Хубава?! — изръмжа Тибълд, стиснал здраво в едната си ръка нож, а в другата чаша. — Погледни я. Устата й е толкова голяма, червена и гладка, а косата й е черна и дълга, покрива целия й гръб. Чумата я взела, тялото на Сора е такова, каквото поетите обичат да възпяват. Има стройни бедра и хубав задник. Тънък кръст и тези… — Тибълд разпери двете си ръце, разсипа пивото в скута си и изруга.

Отвратен от описанието на нейната красота и от мисълта, че ръцете на този грубиян могат да докосват девойката, лорд Питър се извини навъсено:

— Извинявай, не знаех, че е твоя конкубина^[1].

— Конкубина! — Тибълд изръмжа презрително, докато пронизваше девойката с поглед, изпълнен с омраза. — Не бих я допуснал до леглото си, както и не бих позволил ти да я допуснеш в твоето. Не виждаш ли, че от нея няма никаква полза? Сляпа е, сляпа като къртица. Дъщеря е на първата ми жена и Елуин от Роджет и дори не мога да я омъжа. Тежи като воденичен камък на врата ми, напълно безполезна!

— Безполезна? Лорд Питър недоумяваше. Беше му направил впечатление начинът, по който тя ръководеше вечерята от мястото си. Беше център на движението в голямата зала; крепостните й говореха с уважение, кимаха и изпълняваха нейните нареждания; пошушваше нещо на домашната си прислужница и тя бързо се отправяше към кухнята. Прислужницата се върна, предаде й нещо шепнешком и Сора стана от пейката. Лорд Питър я наблюдаваше внимателно, в очакване да се спъне, но тя се придвижи грациозно, едва докосвайки арката, разделяща голямата зала и изчезна в стълбищния коридор.

— Интересува ме нейната прислужница — каза лорд Питър на Тибълд, без да отмества очи от мястото, където бе изчезнала Сора. — Как се казва?

— Домашната прислужница на Сора? — Тибълд избухна в неодобрителен смях. — Виж какво, храбри човече. Можем да ти предложим нещо много по-добро от старата Мод.

Лорд Питър се обърна към своя домакин леко усмихнат.

— Обичам да подбирам месото си според сезона.

— Да, гарантира сдържаност, нали? — Тибълд се усмихна на младата си съпруга, сгушена до него, а лорд Питър изпита съжаление към жената, която тази нощ щеше да сподели леглото на своя господар.

— Мод? — Лорд Питър излезе от своя алков^[2] и огледа жената, която неговият оръженосец му доведе. На гърба й висяха сиви плитки, кръглото й лице бе обсипано с бръчките, типични за жена на средна възраст; на ръст бе висока. В момента, в който я видя, лорд Питър разбра, че е намерил онова, което търси. Той отпрати с ръка оръженосеца си. — Ти ли си Мод? Ти ли си жената, която обслужва Сора от Роджет?

Светлосините й очи огледаха фигурата му, преценявайки дрехите и състоянието на тялото му.

— Аз съм Мод. Сора е моята господарка. Аз съм служила на майка й, ще служа и на нея до последния си дъх и ако този простак, Тибълд, ви я е предложил…

— Не! — изрева лорд Питър, разгневен от нейното предположение. — Не. Тя е толкова млада, че може да ми бъде внучка.

Мод го погледна присмехулно, изненадана от неговата ярост, а лорд Питър стеснително вдигна рамене.

— Моята жена би ме накълцала на дръвника с брадва.

— Добра жена — каза Мод. — Хайде, елате с мен. Много подозрително се застояхме в тази ветровита зала. Защо искате да извикам моята господарка?

Лорд Питър настигна Мод.

— Искам да говоря с нея.

— Защо?

— Това засяга само мен и нея. — Под недоверчивия поглед на Мод той продължи: — Струва ми се, че не мога да й сторя нищо лошо с такъв страж като теб, пък и нима тя е толкова безпомощна, че се нуждае от твоята защита?

— Безпомощна? Боже, не, не и лейди Сора. Тя има лъвско сърце.

— Добре, защото, ако не е смела, няма да ми е от полза. Изглежда, че тя ръководи домакинството.

— О, да. Изглежда, е така. — Мод вървеше до него и гледаше право напред.

Не последва никакъв друг коментар и лорд Питър попита:

— Изглежда, или наистина го ръководи?

— Както знаете, лорд Тибълд се ожени за младата лейди Бланч и сега тя е господарка на замъка.

Лорд Питър я погледна, изненадан от предпазливия отговор.

— Пукната пара не давам за лейди Бланч! Не съм й роднина. Интересувам се само от Сора от Роджет. Тя ли ръководи домакинството, или не?

Мод спря и се взря в неговото искрено раздразнено лице. Като кимна с глава към вратата до нея, тя предложи:

— Защо вие не я попитате?

Лорд Питър веднага забеляза, че в малката стая имаше само прост сламеник и дървен сандък с кръгъл капак, обкован с желязо. В огнището гореше слаб огън, но не се усещаше никакъв пушек — признак за добре почистен димен отвор.

Седнала на единствения стол, Сора се беше увила чак до брадичката в грубо вълнено одеяло. Краката й бяха вдигнати на ниско столче. Носеше фина платнена шапка, завързана под брадичката, но шалът й беше оръфан, пожълтял и малък дори и за нейната глава. Сякаш беше още от детинските й години.

Лицето й! Мили Боже, беше лицето на самата Мадона^[3], нарисувано от някой светски живописец. Красотата й беше неземна; никой мъж не би могъл да й устои. Бялата й кожа блестеше чиста и гладка. Повдигнатите й екзотични скули разкриваха норманското й потекло. Дългият й прав нос потрепна, когато долови неговия мирис. Устните й, напукани от студа, както и на всички останали, бяха извити в изкусителна дъга. Черни мигли се спускаха над големите й виолетови очи, обърнати към него в очакване.

Нищо чудно, че Тибълд се дразнеше, нищо чудно, че я гледаше с похот и омраза. Девойката живееше под неговия покрив, но той не можеше да я има. А тя беше толкова красива, че който и мъж да я видеше, не можеше да не я пожелае.

„Ако само Уилям…“ — лорд Питър прекъсна мислите си с дълбока въздишка.

— Огледахте ли ме достатъчно? — попита го строго жената до него.

Лорд Питър с изненада разбра, че двете жени бяха притихнали в очакване да приключи огледа си.

— Винаги ли сте толкова любезна? — усмихнат попита той, докато се запътваше да седне на сандъка.

С категоричен жест Сора го спря.

— Един момент — каза тя, пресегна се към голямата торба на пода до нея и извади една възглавница. — Наклоненият капак е неудобен за сядане.

— Благодаря ви, миледи. — Лорд Питър нагласи възглавницата на сандъка и седна, изненадан, че тя бе разбрала така добре къде точно се намира.

— Доведох ви лорд Питър от Бърк, сир на Бърк, миледи. Той иска да говори с вас.

— Лорд Питър! — съзнавайки богатството и влиянието на този човек, Сора се изправи смутена. — Защо не ми каза веднага, Мод? Щях да му дам моя стол.

Лорд Питър сложи ръка върху рамото на Сора и я върна обратно на стола й.

— Чувствам се съвсем удобно, уверявам ви, и по-подготвен да понеса студа от такова нежно същество като вас.

— Той е голям и силен мъж — каза сухо Мод. — Сигурна съм, че е попадал и при по-тежки условия.

— Мод, ти си непоправима — сгълча я Сора, но лорд Питър побърза да потвърди.

— Вярно е. Днешният ден също е такъв, тази снежна буря ме принуди да потърся гостоприемството на замъка Пертрейд. Уверявам ви, лейди Сора, аз съм съвсем сух и добре облечен, и както отбеляза вашата вярна приятелка, наистина съм голям и силен мъж — след което лорд Питър отправи към Мод такава прелестна усмивка, че тя стъписана се отдръпна.

— Тогава с какво мога да ви помогна, милорд? — Сора се сгуши в одеялото.

— Нужна ми е информация. Вие можете да ми помогнете.

В гласа му се доловиха притеснение и вълнение и когато той замълча, тя го подкани:

— Ще се радвам да ви съобщя всичко, което зная, лорд Питър.

— Вие, изглежда, че сте… — Лорд Питър сиря, без да знае как да продължи. Той погледна към Мод и видя в очите й да проблясват весели искрици. — Изглежда, вие ръководехте сервирането на вечерята от мястото си до масата. Прав ли съм?

Сора леко се намръщи.

— Както знаете, моят пастрок се ожени за лейди Бланч и тя…

— Не! — Лорд Питър я спря разгневен. — Не ме интересува дали лейди Бланч си е помръднала пръста, или не, интересувам се от вас. Единствено от вас! Вие наистина ли сте сляпа?

Сора неволно докосна ухото си, сякаш не можеше да повярва на чутото, а лорд Питър приглади с ръка оредялата си коса.

— Не исках да кажа това. Наистина аз дойдох насам с надежда да се срещнем, защото Реймънд от Авраче си спомни, че е чувал да се говори за вас. Зная, че сте сляпа, но вие така добре се справяхте, че звучи почти като измислица.

— Нямаше да говорите така, ако знаехте колко пъти се е препъвала в пейката или е излизала на двора — намеси се Мод безмилостно.

— Или колко пъти Мод е пердашила един беден идиот, защото е слязъл от пейката — добави Сора весело.

— През целия си живот ли сте била сляпа? — попита лорд Питър, напрегнат от вълнение.

Тя му се усмихна мило и отговори:

— Засега не.

Лорд Питър леко кимна, разбрал иронията в отговора и въздъхна.

— Вие така добре се справяте със слепотата си. — Почти в отчаяние той добави: — И сте толкова млада. Движите се грациозно, храните се самичка, обличате се спретнато. Вие ли ръководите това домакинство? — Мод кимна към него. — Или прислужницата върши всичко вместо вас?

Мод се намръщи, но по лицето на Сора премина ласкава усмивка.

— Не, лорд Питър. Мод е моята силна дясна ръка и моите очи, но аз съм самостоятелна. Майка ми ме научи да се грижа за себе си, за моите прислужници, за моето семейство, за моя дом.

— Как?

— Милорд?

— Как ви е научила на всичко това? И тя ли е била сляпа. Говорила ли е с някого, учила ли се е от някого? Откъде е знаела какво да прави? — Дрезгавият, напрегнат от собствената му мъка глас трепереше.

Смутена, Сора усети болката му, но не можа да разбере причината.

— Майка ми беше внимателна жена и ако някога се е безпокояла за мен, никога не е давала да се разбере. Аз вършех онова, което тя ми казваше, защото никога не съм допускала, че мога да си позволя да не го свърша. И ако понякога изпадах в отчаяние и се отказвах, то тя ме научи да се боря.

— Как може да се научи един сляп човек? С шамари, които той не може да види, за да се предпази от тях? — попита лорд Питър с глас, изпълнен с горчивина.

— Нямате предвид мен, сър, нали? Имате ли някой скъп за вас човек, който е изгубил зрението си?

— Скъп за мен. Да. Моят син, единственият ми наследник, силен и як мъж, какъвто не се е раждал на тази земя, който не може да ходи, без да се препъва и проклина, да пада и да се блъска. — Лорд Питър зарови лице в стиснатите си юмруци. — Той има нужда от помощ, миледи, а аз не мога да му помогна.

В стаята настана тишина. Чуваше се само пращенето на огъня в камината, докато смелият войн се бореше със своите вълнения. Сора сложи ръка на рамото му и когато той вдигна глава, му подаде чаша с ябълково вино, затоплено от огъня. Мод се усмихваше поощрително, когато Сора го подкани:

— Хайде, разкажете ми, лорд Питър.

— Откакто Стивън от Блоа предяви претенции за трона на кралица Матилда, неприятностите следват една след друга. — Той се почеса но рамото и продължи: — Двамата с Уилям балансираме по острието на меч, като се опитваме да спазваме дадените обети, да защитаваме имотите и честта си. Принудени сме вечно да потушаваме неподчинението на някой арендатор или да си трошим главите с някой барон, претендиращ за акри от нашата земя.

— Трябва ли вашият син да участва в тези безкрайни битки?

— Не, не. Матилда се оттегли в Руан^[4]. Защо да воюва със Стивън, когато нейните барони й вършат такава добра работа, като съсипват Англия в тези безкрайни, малки войни? — попита той с глас, изпълнен с горчивина. — Тя стои оттатък Ламанша, наблюдава и чака. Нейното отмъщение наближава. Тя е отгледала син, който да се бие.

— Тя и по-рано се опита да завладее Англия — отбеляза Сора.

Лорд Питър възкликна изненадан:

— Нима следите големите безразсъдства на нашите суверени^[5]?

Тя наведе глава, както подобава на една скромна девойка, но гласът й прозвуча твърдо.

— Притежавам земи, разположени на пътя на воюващите. С моя ограничен женски ум се опитвам да разбера онова, което мога, но тук сме на края на света. До нас достига твърде малко, и при това с две години закъснение.

Лорд Питър долови силния й интерес и обясни:

— Последния път Хенри беше само четиринайсетгодишен, но казват, че вече е станал зрял и силен предводител. Той причини много неприятности на Стивън от своите земи в Нормандия, а някои казват, че вече стъпил с войската си и на английския бряг. — Като я наблюдаваше внимателно, лорд Питър продължи: — Той е получил права на херцог след посвещаване в рицарство от краля на Шотландия. — За тези новини лорд Питър беше възнаграден с една сияйна усмивка, която озари лицето на девойката.

— Кралят на Шотландия е негов чичо, нали?

Като напомни за себе си, тя отново наведе глава и скръсти ръце, но лорд Питър вече не можеше да бъде измамен. Насреща си имаше проницателен, търсещ ум, който чезнеше, заобиколен от невежество. Той не беше човек, който щеше да допусне да се погуби такъв ум, а от покойната си съпруга знаеше опасностите, свързани с пренебрегването на това предимство на жената.

— Да, той е чичо на Хенри. Мисля, че Хенри е свързан с всеки голям властелин и крал в Европа. От майка си той е получил Нормандското херцогство. От баща си — провинциите на Мейн^[6] и Анджу^[7]. Момчето е наследило толкова много земи, толкова много отговорности, и продължава да се бори за трона на Англия.

— Крал Стивън няма да отстъпи трона по волята на Хенри.

— Не, но всичките тези години на борба състариха Стивън. Човек не е вечен — отговори той, без да бъде достатъчно убедителен.

— Какво ли я чака нашата бедна Англия? — попита тя.

— Не зная — въздъхна лорд Питър. — Не зная. Преди деветнайсет години всичко изглеждаше толкова ясно. Кралица Матилда беше единственото оцеляло дете на добрия крал Хенри и той накара бароните да се закълнат, че ще я защитават. Но тя е жена, и то високомерна.

— Точно това не могат да преглътнат още по-високомерните мъже — отговори с насмешка Сора.

— Проявявате забележителна проницателност — съгласи се той с не по-малко чувство за хумор. — Когато почина Хенри, дядото на сегашния Хенри, Стивън предяви претенции за трона в Лондон и Англия го приветства. Всички мислеха, че това е едно идеално решение. Той беше внук на Вилхелм Завоевателя, както и Матилда. Той беше очарователен, великодушен и храбър. Бароните мислеха, че при Стивън в страната ще настъпи благоденствие. Но скоро разбрахме, че чарът, великодушието и храбростта не могат да заместят строгостта, която се изисква от един монарх.

— Не мога да си спомня момент, когато да сме се радвали на благоденствие — каза Сора. — Аз съм родена в годината, когато е умрял добрият крал Хенри.

— Да, цяло поколение израсна в конфликти. Нямаше никакви закони, а властта тероризираше онези, които трябваше да защитава. При спомена за тези последни години кръвта се смразява в жилите ми.

— Разбирам. Моите собствени земи, наследени от баща ми, малко по малко се стопяват от „добри съседи, които се стремят да се грижат за тях“.

— Лорд Тибълд не ги ли брани е оръжие?

Сора сви устни в подигравателна усмивка.

— Много е студено за лорд Тибълд, за да излиза навън.

— Разбирам.

— Моля да ми простите за малкото отклонение. Жаждата ми за новини надделя над добрите маниери и над искрения ми интерес към разказа за вашия син.

— Не се извинявайте. Вашият интерес към благосъстоянието на страната ми даде възможност да се успокоя. Сама виждате, че все още не мога да говоря за Уилям, без да ме заболи сърцето. Винаги много се ядосвам, защото пострада за нищо. За нищо! — Той поклати глава, за да се разтовари от напрежението, стегнало врата му. — Имахме бой със съседа, една непретенциозна схватка. Най-малката от всички битки.

— И синът ви беше ранен?

— Господи, да. Ударен отзад по главата. Качулката от неговата ризница се отпечата върху врата му, шлемът му беше смачкан. Наложи се да го разрежем. Един по-слаб мъж щеше да бъде убит, но не и моят Уил. Два дни лежа като труп. Кимбол и аз много се изплашихме. — Лорд Питър вдигна рамене, притеснен от непривичното чувство за страх, породено от неприкритата обич. — Е, той е единственият ми оцелял син и баща на Кимбол. Лежеше блед и неподвижен, едва дишащ, като голям дъб съборен на земята. Събуди се обаче. Просто се чу рев на здрав мъж, който искаше закуска и да се запалят проклетите факли. При огъня, който гореше в огнището, и слънчевата светлина, която струеше през процепите на стената.

Сора наведе глава в размисъл.

— Преди колко време?

— Преди два месеца.

— Оздравя ли, милорд? — попита тя тихо, изпълнена с тъга.

— Здрав е като бик. Е, има болка в главата. Но каква полза от неговото здраве? Много е стар, за да се приспособи към нов начин на живот. Вече е почти на двайсет и седем. Той заслужи своето рицарско отличие още петнайсетгодишен, когато беше посветен в рицарство за проявена храброст в боя. Той надзираваше управлението на земите на майка си през всичките онези мрачни години след смъртта на крал Хенри. Голям човек е, честна дума. Краката му са като дънери, мускулестите му рамене — като дъбови клони. Той е войн и човек на действието, а сега не иска да излезе навън, срамува се от хората, страхува се да не стане за смях. Седи вътре и не върши нищо.

— Защото се страхува да не стане за смях? — Сора разбра. Почувства болка, като си спомни случаите, когато беше ставала за присмех, моментите, изпълнени със звука на беззлобното присмиване над нейната безпомощност.

— Точно така. И защото му се ще да бъде навън. Той не приема помощ, а и сам не си помага; просто седи вътре, изпаднал в мрачно настроение и пие.

— Самосъжалява се — изръмжа Мод.

— Объркан е. — Сора кимна с глава, развълнувана от дълбоката мъка в гласа на лорд Питър, от искрения вик за помощ. — Само едно нещо може да му помогне, милорд, и това е един бърз, силен ритник в задника.

— Не мога! Аз също съм осакатен, осакатен от любовта към сина си. — Почувствал влиянието на наведените над него женски тела, той потрепна от вълнение. — Аз не ви познавам, за първи път ви видях за малко снощи, но разбрах, лейди Сора, че вие сте една добра жена, изпаднала в тежко положение. Вашият пастрок ви гледа похотливо, а той е слаб човек.

— Кога успяхте да разберете всичко? — попита Мод.

— Аз съм войн. Има случаи, когато животът ми зависи от оценката на характери и обстоятелства. — Той вдигна очи към Мод, а тя му кимна в отговор. — Аз мога да ви помогна и онова, което ще ви предложа, ще изглади всички наши разногласия. Възхищавам се от вас. Възхищавам се от начина, по който се владеете, по който направлявате живота си. Възхищавам се от вашия дух. Бих желал да дойдете и да живеете с мен.

Мод го прекъсна с ръмжене. Лорд Питър протегна ръка.

— Спокойно, бабке. Не искам да дойде при мен поради някакви долни подбуди. Само да поживее известно време в моя замък. Тя може да ми помогне да се оправя с Уилям, може дори да помогне и на самия него.

— А ако този ваш Уилям откаже помощта й, тогава какво ще стане с нас? — избухна Мод. — Онова лигаво копеле долу няма да допусне да се върнем.

— Кое ще бъде по-лошо — Сора сви надменно устни, — да умрем от глад в пущинака или да живеем под покрива на Тибълд?

Лорд Питър поглади брадичката си. Те повдигаха един основателен въпрос. Ако Сора напусне дома си по собствена воля, а Уилям откаже да я приеме в замъка, какво ще правят двете? Изведнъж нова мисъл озари лицето му.

— Бих могъл да взема Мод като моя любовница, а тя ще каже, че не желае да се раздели със Сора.

Мод изръмжа.

— Винаги ли се изразява по този възхитителен начин? — попита лорд Питър, докосвайки с пръст ръката на Сора.

— Винаги. По този начин тя изразява своето мнение за света. — Сора се усмихна едновременно весело и замислено. — Надявам се, че ще бъдете добър към Мод. Тя не е нито толкова стара, нито толкова трудна, колкото се представя.

— Аз мислех, че вашата жена ще ви накълца на дръвника — озъби се Мод.

— За връзки с млада жена. А лейди Сора е много млада. Моята жена ми обрисува твърде живо как биха изглеждали отношенията между един такъв стар козел като мен и една девойка. Но ако беше жива днес, мир на праха й, тя щеше да те одобри, Мод. Повярвай ми, вие си приличате като две капки вода.

Мод внезапно осъзна, че пред нея стои войн. Кожата му беше на петна от живота на открито, осеяна с белези от рани, получени в много битки, но тялото му беше привлекателно. Оредялата му коса лъщеше от здраве, а кафявите му очи искряха. Всичките му зъби бяха запазени и той щедро ги показваше с преднамерените си усмивки към нея.

— Аз съм вдовец. Също и моят син, а неговият син още не е женен. Кимбол е само осемгодишен. Така че нашето домакинство е ергенско и доста занемарено. Може би, ако не сте щастлива тук, ще склоните да дойдете в замъка Бърк като икономка.

— Икономка? — възкликна Сора.

Той се удари възторжено по коляното.

— Да, като икономка! Защото се страхувам, че Уилям ще откаже вашата помощ. Вие сте сляпа, а той няма да иска да бъде учен от някой, който също е сляп като него, няма да иска да признае собствената си безпомощност. Споменах за това и по-рано. Пък сте и много млада, и отгоре на това жена.

— Не мога да скрия факта, че съм жена — отбеляза Сора, — но не е необходимо да му съобщаваме на колко години съм.

— Да не му кажем? Никога не съм го мамил — отговори той разтревожен.

— Необходимо е?

— Да — съгласи се той неуверено. — Да, необходимо е. Няма да му казваме, че ще го обучавате, поне не отначало. Най-напред ще покажете каква чудесна икономка сте. Вие можете да направите чист онзи проклет замък и да подредите по-добре кухнята. Ако не му кажем, че сте сляпа, той никога няма да научи, нали? След като мине достатъчно време, за да свикне с вас, ще можем да му кажем, че обучавате специално слепи, че сте жена на може би четирийсет години, която е обучавала много такива като него да вършат всичко самостоятелно. Той уважава възрастните и способните. По дяволите! Мисля, че това е всичко.

— И какво ще получи моята господарка от всичко това? Един куп тежка работа, и то заради човек, когото никога не е виждала — обади се Мод.

Лорд Питър се размърда, изведнъж почувствал се неудобно върху наклонения капак на сандъка.

— В моето домакинство жените се радват на уважение и никога не ги бием, нито пък ги затваряме за незначителни прегрешения. Лорд Тибълд има нова жена, която след време ще бъде достатъчно опитна, за да поеме домакинството, независимо дали вие двете искате това, или не. А Тибълд не ви обича. Освен това той може много лесно да умре от някоя болест или при нещастен случай. Замисляли ли сте се върху това?

Разкривайки за първи път малко от своя скрит характер, Сора нетърпеливо плесна с ръце.

— Не съм такъв идиот, че никога да не съм си помисляла как би ми се отразило едно подхлъзване на Тибълд надолу по каменните стъпала. Но аз си имам своя, макар и слаба, защита. Всичките ми природени братя са научени от майка ми да ме защитават и те проявяват голяма бдителност.

Мод погледна към Сора.

— Да, миледи, но Джон замина да се обучава, а Клер е само на седем години и не може много да ти помогне.

— Роло… — започна Сора.

— Роло е наследник на вашия пастрок и е добър човек. Той държи на вас, но съвсем наскоро се ожени и се подготвя за посвещаване в рицарско звание. Той управлява земите на майка ви. Роло е толкова зает, че ако нещо ви се случи, ще мине цял месец, преди да научи. А може и повече. И той всячески избягва Тибълд. А Дадли учи за свещеник. След Клер е само Блейс, но той е едва четиригодишен. Той е привързан към новата ви мащеха и наставленията на скъпата ви майка не са му от полза.

— Какво искаш да докажеш, Мод? — промърмори сухо Сора.

— Миледи, нима не разбирате? Вашите братя не са… вие само ме дразните — оплака се Мод.

— Ти си тази, която ме измъчва, скъпа. Ние основателно отказахме да обсъждаме неизбежното ми прехвърляне. Нямахме избор. Сега лорд Питър ми предлага възможност да се отърва от това жалко съществуване и моята безумна реакция е да я сграбча с двете си ръце. Знаете ли откога съм зад стените на този малък замък? Сезоните идват и си отиват, а аз чезна тук, плащайки с парите от земите си привилегията да се грижа за дома на един пияница. Чудя се обаче дали ще успеете да убедите моя пастрок.

— Да — съгласи се Мод. — Тибълд няма да я пусне само от злоба.

— Нека да поговоря с него. — Лорд Питър се усмихна очарователно, след което продължи: — Аз съм богат и влиятелен. По един или друг начин той трябва да ми засвидетелствува внимание. Ако той не може да разбере, че добрите отношения с мен ще са от полза за него, може би заплахата от лятна обсада ще го вразуми.

Мод шумно се изсмя.

— Това ще накара жалкия негодник сериозно да се позамисли.

— Бих желала да мога да го чуя — каза Сора. — Е, ако успеете да убедите Тибълд и ако консервативната Мод мисли, че трябва да отида, тогава ще го сторя.

С шеговита нотка в гласа Мод отговори:

— А, миледи, никога не съм възнамерявала да се измъкна с този благороден лорд, без да имам препоръки за него. Ще попитам прислугата му, за да науча каква е неговата репутация.

Сора се пресегна, докосна прислужницата и плъзна надолу ръката, си, докато достигна ръката на Мод.

Лорд Питър наблюдаваше с възхищение грацията, с която Сора вдигна загрубялата ръка на старата жена и нежно я целуна.

Това искаше той за своя син. Тази лекота на движението, това умение за преценяване на ограниченията. Тя трябва да дойде. Непременно трябва да дойде. Уилям беше отчаян, отпуснат, безпомощен. Той имаше нужда да бъде напътстван, и тази уверена девойка щеше да му помогне. Лорд Питър реши да засили атаките си.

— Ще ви дам апартамента на жена си — самостоятелна стая с огромно огнище. Там поддържаме денонощно огън. Бърк се намира близо до морския бряг. Имам много лакти^[8] плат, купен за покойната жена на Уилям, Ан. С удоволствие ще ти го подарим.

— Не се нуждаем от подкуп, лорд Питър.

— Бихме искали да вземем също и Алдън, лорд Питър — прекъсна го Мод. — Той е слуга на лейди Сора, а преди това е бил слуга на нейната майка.

— Както желаете. — Лорд Питър кимна с глава към своя съюзник. — Домът ми е на три дни път с кон оттук, снегът е дълбок, но аз ще купя двуколка.

Сора намигна.

— Аз мога да яздя, сър, ако има кой да води коня, пък и предпочитам движението на коня пред друсането на двуколката.

— Веднага ще се погрижа и за двете. — Лорд Питър бързо се изправи.

— Почакайте! — заповяда Сора и протегна ръка. — Снегът е дълбок.

— Облечете си топли дрехи и си пригответе багажа, лейди Сора. Щом поутихне бурята, ще трябва да тръгваме. Бърк е главната кула в замъка, много по-здрава от другите, но въпреки това се безпокоя за Уилям, който стои сам в мрака. Не можете да си представите колко е безпомощен, все още изпълнен със сила и решимост, но неспособен да намери верния път.

— Трябва ли да проявявам състрадание към него, милорд?

— Да, моля ви. Той винаги е бил ясен и открит, човек който се смее сърдечно и се гневи силно. Сега неговият гняв не спира; той се самоподържа, а смехът му изчезна. Моля ви, лейди Сора — лорд Питър хвана ръката й и погали с мазолестите си пръсти нейната ледена кожа. — Моля ви, елате. Зная, че моят син Уилям е някъде там, погребан под планина от гняв и възмущение. Моят син е все още там, но той е загубен. Моля ви, помогнете ми да го намеря.

Развълнувана от тази неочаквано красноречива молба, Сора отхвърли своите съмнения. Потри с ръка челото си и кимна.

— Ще помисля и ще си приготвя багажа. Вашето положение не може да бъде по-лошо от моето тук и може би ще мога да помогна на сина ви. Вън от всякакво съмнение е, че с помощта на моята добра дясна ръка, Мод, ще сложа къщата ви в ред. Погрижете се за онова, което вие трябва да свършите, милорд. Погрижете се да убедите лорд Тибълд да ми пожелае Божията благословия.

 

 

— Каква е тази миризма, Мод?

— Не съм сигурна, миледи, но имам някои съмнения. — Мод пристъпи към папура, който покриваше пода, и внимателно го повдигна с върха на обувката си. — Гниещ папур, предполагам, и Господ знае какво има под него.

Като стисна с два пръста носа си, Сора отбеляза:

— Да, зная какво има под него, не е необходимо Всевишният да ми казва. Това голямата зала ли е?

— Ако може да се нарече така. Замъкът на лорд Питър не се отличава с голямо гостоприемство.

Сякаш за да опровергаят думите й, към тях се насочиха две огромни кучета, които възторжено ги приветстваха с лай. Мод замахна с длан към тях.

— Назад, господа.

Едно от кучетата се отдръпна, а другото започна да души полата на Сора, сякаш беше вкусен кокал.

— Марш, куче! — Мод плесна с ръце към него, но от гърлото му се изтръгна дълбоко и ясно ръмжене и тя се отдръпна.

Сора спокойно протегна ръка към кучето и му позволи да я подуши.

— Миледи, този тромав звяр ще ви ухапе — предупреди я Мод.

— Глупости — отвърна Сора.

Кучето я облиза с чувствителния си език, а после завря глава под ръката й. Когато тя го почеса зад ухото, то потрепна от удоволствие.

Мод неволно се разсмя, развеселена от гледката.

— Само да можехте да го видите, миледи. Върху сведената му глава е изписано такова райско блаженство.

Като щракна с пръсти, Сора заповяда на кучето да застане зад нея и то се подчини с готовността на предан слуга. Тя постави ръка на рамото на Мод и попита:

— Това място наистина ли е толкова лошо, колкото звучи?

— Няма нужда да си затварям очите пред тази компания, за да разбера как звучи. Аз мислех, че Тибълд поддържаше една пасмина, но, изглежда, тук всичко е оставено на самотек. Дойдохме точно навреме, миледи. Те се възползват от мъжката небрежност на лорд Питър.

Шумът от тежки и тромави стъпки зад тях прекъсна разговора.

— Ориентирахте ли се, Сора? — попита сърдечно лорд Питър. — Елате до огъня. От дрехите ви капе вода и треперите от студ. Надявам се това да е последната снежна буря преди пролетта.

— Съмнявам се, че бих имала куража да тръгна, ако знаех в какво състояние са пътищата, милорд — отбеляза Сора.

— Ужасно, нали? — съгласи се той. — След падането на властта нищо не е правено за тяхното поддържане, а пък те и преди не бяха в много добро състояние. Имаше ли полза от двуколката?

Раздразнена, Мод изрази своето неудоволствие.

— По-голямата част от пътя беше неравен и пътуването — неприятно.

— По-голяма част от пътя? — попита той.

— Да, освен когато затъвахме в сняг и кал и трябваше да слезем, за да могат бедните животни да издърпат двуколката. Що за хрумване е да се пренебрегнат условията и да се пътува в такава буря.

— Трябва да сте благодарни, че тръгнахме. — Мод замълча и лорд Питър продължи: — Ако не беше бурята, положително щяхме да срещнем разбойници. Това е другата цена, която плащаме за царуващото безвластие.

— Лорд Питър — озъби се Мод, — ще изплашите миледи.

— По дяволите, права си. Не искам тя да избяга сега, когато има вече поглед — или мирис — за мръсотията, в която я натиках. Мястото изглежда по-лошо от преди. — Лорд Питър хвана Сора за ръката, но тя внимателно се освободи.

— Моля, нека аз да се хвана — каза тя, като го прихвана за лакътя. — Така се чувствам по-сигурна.

— Дядо! — проехтя силен глас и едно високо момче радостно прекоси стаята. — Дядо, най-после се върна! Вече бяхме започнали да се тревожим.

— Кимбол, не е трябвало да се тревожите за такъв стар войн като мен. — Лорд Питър се наведе и прегърна засмяното момче. — Пък и аз отсъствах само три седмици. И колко си пораснал за това време.

— Винаги така казваш, когато се завърнеш. Не мога непрекъснато да раста. Но ми падна още един зъб. Виж. — Кимбол показа на дядо си празното място, а после каза тихо: — — Аз не бях разтревожен, наистина не бях. Но когато заваля, татко започна да се безпокои. Той каза, че от студа ще те заболят ставите и че той трябва да обиколи именията, и когато ти се забави… — Момчето погледна към непознатите дами и завърши неубедително: — Е, ти знаеш.

— Да, зная. Благодаря ти, че се грижи за баща си. — Лорд Питър сложи тържествено ръка върху рамото на Кимбол.

— Добре дошъл, сър, но кой е това? — Кимбол посочи с пръст седемгодишното момче, което влизаше вдървено, следвано по петите от слуга.

Лорд Питър се обърна и видя нещастната група от Пертрейд, която не смееше да се доближи до огъня, докато не бъде специално поканена.

— Мили Боже, лейди Сора, простете ми. Хванете ме за ръка. — Той отново предложи лакътя си. — Позволете ми да ви заведа до огнището. Кимбол, това е лейди Сора. Ще бъде наша икономка. Тя е далечна братовчедка на баба ти. Онова момче е Клер, природен брат на Сора. Взех го, за да го обучавам. Ще кажеш ли „добре дошли“, Кимбол?

— Разбира се, сър. За мен е чест да се запозная с вас, лейди Сора. — Като каза това, той се поклони. — Надявам се, че ще бъдете щастлива в нашия дом.

Кимбол послушно се оттегли в дъното с Клер и Сора го чу да казва на брат й:

— Много ти благодаря, че дойде. Дядо обича да обучава момчета и тук винаги има много деца, с които играем на войници. Но откакто пострада баща ми, всичките ми приятели ме напуснаха. — Момчето направи гримаса и продължи: — Ти ще ме спасиш от скуката.

— Внукът е не по-малко любезен от дядото — отбеляза Сора.

— Надявам се това да е комплимент. — Лорд Питър се засмя.

— Разбира се, че е комплимент — отговори Сора и също се засмя.

Зад тях се чу гласът на Мод:

— Приятен! Лорд Питър е приятен, ако не се смята шантажът и подкупът.

Лорд Питър спря и Сора почувства топлината от огнището от лявата й страна.

— Ето стол, лейди Сора — предложи той.

Тя се хвана за облегалката и седна на стола. Преди още да успее да се намести, кучето легна в краката й.

— Була! Назад! — заповяда лорд Питър.

В отговор кучето изръмжа и се сви на кравай.

— Това куче, лейди Сора, се очакваше да е ловджийско — каза той раздразнено. — Бог ми е свидетел, че досега никога не е донесло заек, но това не значи, че трябва да стане галено кутренце. Не трябва да го насърчавате да се държи по този начин.

— Тя се държи така с всички животни — обади се Мод и той се обърна към нея, за да продължат препирнята, която бяха прекъснали.

— Моите подкупи могат да бъдат много приятни.

— Досега са само празни думи — отговори тя. — Беше ни обещана самостоятелна стая за миледи с огън, който ще е най-добре да запалим още сега, ако искаме

там да има някаква топлинка през нощта.

— Хоиза! — извика силно лорд Питър, при което Сора трепна. — Къде е тази проклета Хоиза.

— Може би прави поредното си невъзпитано дете на сламата в конюшнята.

Гласът от другата страна на огъня стресна Сора. Беше дълбок и богат мъжки глас, който я накара да се размекне от удоволствие. И все пак в него имаше елементи, които презираше: сарказъм, патос и ярост.

— Не. — Лорд Питър леко се усмихна. — Много е студено в конюшнята. Доколкото познавам тази разюздана жена, по-вероятно е да е в моето легло. — Гласът му стана сериозен. — Как си, Уилям?

Уилям изсумтя и неговата неириветливост премина в неловко мълчание, което беше нарушено едва когато се намеси Мод:

— Ако наредите на тези селяндури да донесат дърва и ми покажеш стаята, ще мога да запаля огъня и да прогоня студа. Краката на миледи сигурно са ледени.

— Краката ми винаги са ледени — подхвърли Сора.

Мод не обърна внимание на казаното.

— И ги накарате да донесат сандъка на миледи; мокра е до кости.

— Мокра до кости! Ей, това сигурно е интересно — чудесният глас отново прозвуча. — Само ако можех да я видя!

— Пътуването мина добре, Уилям — каза тихо лорд Питър, като се опитваше да скрие своето вълнение. — Искаше ми се да си с мен.

— Да се возя в двуколка като стара баба и да ми се смеят васалите — отговори той с нескрита горчивина в гласа.

— Меруин много разпитваше за теб. Той те покани да му гостуваш при следващото ми посещение, а Раул мечтае да има твоя боен опит, за да се справи с нападателите, когато дойдат през лятото.

Дълбокият глас се изпълни с топлота, копнеж и интерес, който измести горчивината.

— Сигурен ли е, че отново ще дойдат?

— Защо да не дойдат? Миналата зима имаха богата плячка; обраха всичкото зърно от хамбарите и изнасилиха жените на селяните.

— Без да има кой да ги спре: аз — безпомощен в главната кула, а ти — зает с мен като квачка с пиленцата си. Дано душите им горят в пъкъла! В деня, в който докопам онзи, който ме цапардоса по главата, той ще се срещне със Създателя си.

Сега Сора повече хареса гласа. Вече не беше саркастичен, а изпълнен с решимост. В стремежа си да продължи неговото гордо противопоставяне тя попита:

— А какво ще правите след това? Ще се върнете, ще седнете до огъня и ще миришете?

Настана тишина. Господи, каква тишина. Тя усещаше, че той стои със зяпнала уста, но никакъв друг звук не се чуваше. Нима всички в голямата зала бяха спрели да дишат?

— Мадам, не зная коя сте и никак не ме интересува.

От напрегнатия му от гняв глас по гърба й полазиха тръпки. Този глас криеше заплаха, но беше търпелив, очакващ подходящия момент, в който да изтръгне сърцето й.

— Очевидно никой не ви е казал, че съм сляп, че не мога да върша нищо, освен да седя до огъня и да мириша.

Доверявайки се на своя инстинкт за нечистия му вид, съзнаваща, че лорд Питър ще я защити, Сора увери искрено Уилям:

— Веднага познах, че сте сляп. Изглежда, че не сте се научили да се храните, без да заливате дрехите си с храна. Изглежда, че не можете да намерите косата си, за да я срешите, нито пък можете да се изкъпете. Изглежда, единственото, което можете, е да пиете и да миришете.

Шепотът на шокираните слуги изпълни залата.

— Коя сте вие? — изръмжа гласът му и я прекъсна.

— Аз съм лейди Сора, далечна роднина на майка ви и новата икономка. Вашият баща смята, че домът му е и хаос и че аз ще мога да го оправя. — За радост на Сора слугите мълчаха. От тях не се чу никакъв звук. Нека те, както и онзи разярен звяр срещу нея, се подготвят за предизвикателството.

— Вижте какво ще ви кажа, лейди Сора. — Приятният глас прозвуча ясен и чист. — Аз не влизам във вашите задължения като икономка. Миризлив или пиян, или ужасен, или нещо друго, не се занимавайте с мен.

Сора запуши малкия си нос и високомерно отговори:

— Вярвам, че всичко наоколо може полезно да се използува. Сигурна съм, че можем да измислим нещо, в което и един сляп човек да бъде полезен.

Една твърда ръка я хвана за рамото и я изправи. Лорд Питър издаде безгласната си команда.

— Можем да избършем праха по вас — подхвърли Сора, като пристъпи напред, подкрепяна и ограничавана от лорд Питър. — Така, сякаш сте част от обзавеждането.