Метаданни
Данни
- Серия
- В смъртта (4)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Rapture in Death, 1996 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Весела Прошкова, 1997 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,2 (× 91гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Корекция
- ultimat(2009)
- Сканиране
- ?
- Сканиране и разпознаване
- savagejo(2009)
- Допълнителна корекция
- ganinka(2014)
Издание:
Нора Робъртс. Екстаз в смъртта
ИК „Златорогъ“, 1997
ISBN 954-437-049-8
История
- —Добавяне
- —Корекция от ganinka
Осма глава
Ив послуша Майра и си поръча омари, после си взе от хляба, поставен в сребърна кошничка. Докато се хранеше, разказа на лекарката подробности от биографията на Фитухю и описа сцената, която бяха заварили в банята.
— Доколкото разбирам искаш да преценя дали е бил човек, способен да посегне на живота си. Дали е бил емоционално склонен към самоубийство.
— Точно така.
— За съжаление не мога да ти помогна. При определени обстоятелства и психична нагласа, всеки човек е способен да отнеме живота си.
— Мисля, че грешиш — заяви Ив толкова решително, че Майра се усмихна.
— Не съди по себе си. Малко са хората като теб, ти умееш да се оправяш при всякакви обстоятелства, защото си силна, решителна и волева. Но си спомняш какво е да си отчаяна и безпомощна, да си загубила всякаква надежда.
Ив си помисли, че приятелката й е напълно права. Неспокойно се размърда на стола си и заяви:
— Фитухю изобщо не беше безпомощен.
— Понякога външният вид и поведението на определен човек лъжат. — Доктор Майра направи знак на Ив да не я прекъсва. — Все пак имаш право. Така, както ми описа този Фитухю, едва ли е бил човек, склонен към самоубийство — доколкото разбрах, не е бил импулсивен и не е обичал да прибързва.
— Всъщност смъртта му беше неочаквана — замислено изрече Ив. — Часове преди това имах „схватка“ с него в съдебната зала. Беше арогантен и самодоволен както обикновено.
— Сигурна съм, че имаш право. Работата е там, че мнозина от нас, сблъсквайки се с тежък проблем, предпочитат да умрат, вместо да го разрешат или да се опитат да преодолеят мъката. Не знаем какво се е случило с Фитухю през онази нощ.
— Надявам се на помощта ти — промърмори Ив. — А сега чуй нещо любопитно. — С безразличието на полицай тя й разказа за другите две самоубийства. — Струва ми се, че са свързани.
— Но какво е общото между адвоката, политика и инженера?
— Може би теорията ми ще се потвърди — и тримата са имали странно мозъчно увреждане. — Ив намръщено забарабани с пръсти по масата. — Налага се да използвам всичките си връзки, за да се добера до цялата информация, но почти съм убедена, че причината за самоубийството е по-скоро физиологична, отколкото психологическа. И ако има някаква връзка помежду им, непременно ще я открия.
— Струва ми се, че в случая едва ли ще ти бъда от полза, но ако откриеш информация, която свързва трите случая, ще се опитам да ти помогна.
— Надявах се да го кажеш. Не разполагам с много време. Скоро делото „Фитухю“ ще трябва да мине на заден план. Ако не успея да убедя командира да ми отпусне още малко време, случаят ще се смята за приключен. Но засега…
— Ив, здравей. — Риана грациозно пристъпи към масата. Роклята й във всички цветове на дъгата подчертаваше необикновената й красота. — Радвам се да те видя. Бях на съседната маса и казах на колегата ми, че не съм се припознала и че това действително е съпругата на Рурк.
— Риана… — Ив престорено се усмихна. Не се нервираше, че редом с червенокосата изглежда като продавачка на улична сергия, но се раздразни, че прекъсват сериозния й разговор. — Запознайте се: доктор Майра, Риана От.
— Приятно ми е, доктор От. — Психиатърката любезно подаде ръка на новодошлата. — Чувала съм за вас и се възхищавам от постиженията ви.
— Благодаря. Бих могла да кажа същото. Истинска чест е да се запозная с една от най-големите специалистки в областта на психиатрията. Преглеждала съм няколко ваши дисертации и ги намирам безкрайно интересни.
— Ласкаете ме. Моля, заповядайте при нас.
— С удоволствие. — Риана въпросително погледна Ив. — Стига да не прекъсвам някакъв служебен разговор.
— Изглежда свършихме с тази част от програмата — язвително изрече Ив и вдигна поглед към сервитьора, който се беше отзовал на дискретния жест на доктор Майра. — Само чаша кафе без сметана.
— Същото и за мен — обади се Майра. — Искам и от пая с къпини — не мога да устоя на изкушението.
— Аз също. — Червенокосата лъчезарно се усмихна на сервитьора, сякаш той лично щеше да приготви кафето и десерта й. — Ако обичате, двойно капучино и парче шоколадова торта. До гуша ми е дошло от консерви. Възнамерявам да се храня до пръсване, докато съм в Ню Йорк.
— Колко време ще останете тук? — поинтересува се Майра.
— До голяма степен зависи от Рурк — Риана се усмихна на Ив. — Питам се докога ли ще му бъда необходима тук. Предчувствам, че само след няколко седмици ще изпрати двама ни с Уилям обратно на „Олимп“.
— Проектът му на тази орбитална станция е грандиозен — намеси се Майра. — Рекламните филми за курортното селище ми се сториха невероятно интересни.
— Желанието на Рурк е до пролетта всичко да бъде готово. — Червенокосата докосна трите златни верижки на шията си. — Както знаете, той обикновено получава онова, което иска. Съгласна ли си, Ив?
— Според мен успехът му се дължи на безкрайното му упорство и на магарешкия му инат.
— Права си. Вие наскоро се завърнахте от станцията. Питам се дали по време на престоя ви Рурк те е развел из увеселителния парк с всички чудеса на автотрониката.
— Ами… обиколихме ги набързо… — Ив се поусмихна. — Трябваше да свършим много неща за кратко време…
Устните на Риана се разтегнаха в лукава усмивка.
— О, сигурна съм, че сте били адски заети. Все пак се надявам, че сте опитали някои от програмите, които вече са инсталирани. Уилям толкова се гордее със своите играчки. Доколкото си спомням, ти спомена, че си видяла холограмната зала в президентския апартамент на хотела.
— О, да. Дори я използвах няколко пъти. Направи ми силно впечатление.
— До голяма степен тя също е творение на Уилям, но и аз имам известен принос. Възнамеряваме да използваме тази нова система при лечението на наркомани и на шизофреници. — Тя замълча, докато сервитьорът поднасяше десертите и кафетата им. — Проектът ни може би ще ви заинтересува, доктор Майра.
— О, да. Изглежда много интересен.
— Да, истинско чудо е. Засега ще могат да си го позволят само много богати хора, но се надяваме след време да намалим разходките по поддръжката. Рурк искаше на „Олимп“ всичко да е първокачествено и ние изпълнихме желанието му. Например дроидът Лайза е феноменален.
— Спомням си я. — Пред очите на Ив изникна невероятно красивата Лайза със знойния глас.
— Тя ще работи в отдела за връзки с обществеността и за обслужване на клиентите. Това е свръхмодерен дроид, за чиято изработка бяха необходими месеци. По интелект красавицата превъзхожда всички модели, които се предлагат на пазара. Ние с Уилям… — Червенокосата замълча и иронично се усмихна. — Страхувам се, че ви отегчих с подробностите.
— Беше ми много интересно. — Доктор Майра опита десерта си. — Вашите изследвания върху структурата на мозъка, влиянието й върху определените индивиди и приложението й в електрониката са любопитни дори за човек като мен, който по принцип не се доверява на напредничави експерименти. Всъщност може би ще внесете по-голяма яснота по въпрос, който обсъждахме с Ив.
— С удоволствие ще ви помогна. — Риана постави в устата си парче шоколадова торта и едва ли не замърка от удоволствие.
— Въпросът е чисто теоретичен — побърза да добави Майра, тъй като беше забранено случаите да се обсъждат с цивилни лица.
— Естествено.
Ив отново забарабани с пръсти по масата. Предпочиташе да се довери само на Майра, но в последния момент размисли и реши, че не е лошо да чуе още едно мнение. Ето защо обясни:
— Става въпрос за предполагаемо самоубийство. Мотивът е неизвестен, в кръвта на мъртвеца не са открити наркотични вещества, в рода му не е имало самоубийци. Поведението му в последния ден от живота му е било напълно нормално. Не е бил потиснат, напротив, бил е в отлично настроение. Обектът на разследване е шейсет и две годишен, от мъжки пол, високообразован, постигнал е голям професионален успех, финансово обезпечен и бисексуален, има дългогодишна връзка с партньор от мъжки пол.
— Имал ли е някакви физически недъзи?
— Не. Радвал се е на отлично здраве.
Риана присви очи и се замисли, но това не й попречи да изяде десерта си. После попита:
— Страдал ли е от психични разстройства?
— Не.
— Странно. Бих искала да видя графиката на мозъчните му вълни.
— В момента тази информация е секретна.
— Хм. — Червенокосата отпи от капучиното си. — След като няма данни въпросният човек да е бил с психически отклонения или физически недъзи или да е бил под въздействието на наркотици, бих предположила, че в мозъка му е имало някакви изменения, например тумор. Но доколкото разбирам, при аутопсията не е открито подобно образувание.
Ив си спомни за едва видимото петънце, но отрицателно поклати глава.
— В моята практика съм се натъквала на случаи, когато предразположението на пациента към определено заболяване не може да се открие чрез генетично сканиране. Мозъкът е много сложен орган и понякога дори най-модерните устройства не могат да разгадаят тайните му. Все пак смятам, че в организма на въпросния човек е била заложена генетична „бомба със закъснител“, която не е била открита при рутинния анализ. Образно казано, дошъл е моментът, когато бушонът му е изгорял.
Ив повдигна вежда.
— И внезапно е решил да сложи край на живота си, така ли?
Риана се приведе и заобяснява:
— Всички ние сме „програмирани“ още в утробите на майките ни. Тогава се формират не само физическите ни данни, но и вкусовете ни, интелектът и емоционалността ни. Генетичният код е заложен в нас в момента на зачеването ни. Възможно е да бъде променен до известна степен, но не изцяло.
— Следователно всеки човек си остава такъв, какъвто се е родил! — В паметта на Ив изплува споменът за мръсна стая, окъпана в мъждива червена светлина и за момичето, което се е свило в ъгъла и стиска окървавен нож.
— Точно така. — Риана сияйно се усмихна.
— Струва ми се, че грешите — намеси се Майра, — когато отричате влиянието на обкръжението, на свободата на волята, на стремежа на всеки човек към самоусъвършенстване. Определянето на хората като същества, лишени от душа, от чувства, същества, които нямат влияние върху съдбата си, означава да ги приравните към животните.
— Ами че ние сме точно това — заяви червенокосата. — Вие говорите като терапевт, а аз — като физиолог и нашите гледни точки са различни. Повтарям, че решенията, които ще взимаме, поведението ни, начинът на живот, са закодирани в нашите мозъци, още докато сме в майчината утроба. На човека, за когото говорите, е било предопределено да отнеме живота си точно в този момент, на това място и по този начин. Възможно е било известни обстоятелства да променят часа и мястото, но в крайна сметка резултатът щеше да е същият. Накратко казано, такава е била съдбата му.
„Съдбата ли?“ — помисли си Ив. Нима й е било съдено да бъде изнасилена и пребита от собствения си баща? Да бъде лишена от човешки облик, да се бори със спомените, за да се измъкне от тази бездна.
Майра поклати глава.
— Не съм съгласна. Ако едно дете е родено в мизерия в покрайнините на Будапеща, но е взето от майката, когато е било само на няколко дни и с любов е отгледано в Париж сред богатство и разкош, това неминуемо ще промени личността му. Домашното възпитание, образованието и стремежът към самоусъвършенстване са фактори, които не бива да се пренебрегват.
— Имате известно право — съгласи се Риана. — Но все пак генетичните заложби, които предопределят нашия успех или провал или характерите ни, ако щете, са решаващи. Понякога деца, които са възпитавани от богати и любящи родители, се превръщат в чудовища, а в бордеите по света живеят благородни, дори велики хора. Ние сме такива, каквито сме — останалото е само фасада.
— Според твоята теория — замислено каза Ив, — въпросният човек е бил обречен да се самоубие. Никакви обстоятелства не биха могли да променят съдбата му.
— Именно. Склонността към самоубийство е била заложена в съзнанието му. Твърде възможно е постъпката му да е била предизвикана от някакво събитие. Дори от маловажно събитие, на което друг човек не би обърнал особено внимание. Изследванията, които все още провеждаме в института „Боърс“, доказаха, че структурата на мозъка се формира генетично и че тя оказва огромно влияние върху поведението. Ако се интересуваш от повече подробности, ще ти предоставя дискове със записи.
— Предпочитам да предоставя научните изследвания на теб и на доктор Майра. — Ив отмести чашата с кафе. — Трябва да се връщам в службата. Благодаря, че ми отдели време, доктор Майра. А на теб, Риана, съм задължена за подробните обяснения. — Тя се изправи.
— С удоволствие бих поговорила още на тази тема. — Червенокосата й протегна ръка и сърдечно се сбогува с нея. — Поздрави Рурк от мен.
— Непременно. — Ив несъзнателно отстъпи крачка назад, когато Майра стана и я целуна по страната. — Ще се чуем скоро, Майра.
— Надявам се да не забравиш обещанието си и да ми се обаждаш не само когато търсиш професионалната ми помощ. Не забравяй да предадеш поздравите ми на Мейвис.
— Разбира се. — Ив преметна чантата си през рамо и си тръгна, като не пропусна на излизане подигравателно да се усмихне на оберкелнера.
— Необикновена жена — отбеляза Риана. — Умее да се владее, макар понякога в душата й да кипи гняв, безкрайно е праволинейна, не е свикнала да издава чувствата си, а проявите на привързаност я притесняват. — Засмя се, когато забеляза изражението на Майра. — Извинете, но имам професионална деформация. Понякога това вбесява Уилям. Не исках да ви обидя.
— Сигурна съм. — Майра се усмихна и топло погледна по-младата жена. — Често се улавям да правя същото. Права сте, Ив е необикновена жена. Всичко в живота си е постигнала сама, без чужда помощ. Боя се, че това противоречи на вашата теория.
— Нима? — Риана се приведе към събеседницата си. — Познавате ли я добре?
— Да, доколкото е възможно. Ив е… потайна личност.
— Очевидно много я обичате — кимна червенокосата. — Надявам се да не изтълкувате погрешно думите ми, но не очаквах Рурк да сключи брак с жена като нея. Изненадана бях, че изобщо е решил да се ожени, но очаквах да избере изискана дама от висшето общество, не полицейска служителка, която носи кобура си както всяка друга жена би носила скъпоценна огърлица. И все пак двамата странно си подхождат. Дори бих казала — тя леко се усмихна, — че са предопределени един за друг.
— Съгласна съм.
— А сега, доктор Майра, какво мислите за последните изследвания върху свойствата на ДНК?
— Ами… — Психиатърката с удоволствие се впусна в обсъждане на темата.
Ив седеше пред компютъра в канцеларията си и за кой ли път преглеждаше информацията за Фитухю, Матиас и Пърли. Не можеше да открие никаква връзка между тримата мъже. Единственото общо бе, че и тримата не бяха проявявали никаква склонност към самоубийство. Обърна се към компютъра и му нареди:
— Каква е вероятността трите случая да са свързани?
— Отговорът бе: Вероятност 5,2%
— С други думи — никаква. — Ив тежко въздъхна и машинално се намръщи, когато преминаващият наблизо въздушен автобус накара стъклата на прозорчето й да зазвънтят. — Използвай наличната информация и изчисли вероятността Фитухю да е бил убит.
Възможността за убийство е 8,3%
— Откажи се, Далас — промърмори младата жена. — Зарежи го.
Завъртя се на стола си и се загледа през прозореца, където небето беше почти задръстено от въздушния трафик. Предопределение. Съдба. Генетични заложби. Ако теорията на Риана беше вярна, тя обезсмисляше работата й… дори живота й. Ако няма власт да промени нищо, даже съдбата си, защо да се опитва да спаси живота на хората, защо да отмъщава за мъртъвците, когато загуби битката?
Ако всичко е физиологически закодирано в индивида, излиза, че тя е следвала предопределения й път, като е дошла в Ню Йорк и с цената на огромни усилия е успяла да се превърне в Ив Далас — неподкупната и смела полицейска служителка. Възможно ли е този „код“ да я е накарал да забрави първите години от живота си, макар в съзнанието й да изплуваха откъслечни спомени за тях?
И още по-лошо — възможно ли е в даден момент наследствеността да окаже своето влияние и тя да се превърне в чудовище, каквото бе родният й баща.
Не познаваше собствената си майка, не знаеше дали е имала братя и сестри, баба и дядо. Когато се опитваше да си припомни детството си, в паметта й сякаш зейваше тъмна пропаст. Дали е наследила само гените на човека, който системно я беше пребивал и изнасилвал, докато една нощ, полудяла от страх и от болка, тя беше отвърнала на ударите му.
И го бе убила.
Ръцете й бяха окървавени, когато беше едва осемгодишна. Затова ли беше станала ченге? Нима се опитваше да изкупи собственото си престъпление, подчинявайки се на правила и на закони, служейки на онази система, която някои все още наричаха правосъдие?
— Лейтенант? — Пийбоди сложи ръка на рамото й и рязко се отдръпна, когато Ив стреснато подскочи. — Извинете. Добре ли сте?
— Не. — Ив притисна длани до слепоочията си. Осъзна, че разговорът с Риана я е разтревожил повече, отколкото предполагаше. — Главата ми като че ще се пръсне.
— Имам от таблетките против главоболие, които ни раздават всеки месец.
— Не, благодаря. — Ив се страхуваше да взема каквито и да било лекарства, дори официално разрешените дози. — Скоро ще ми мине. Стигнах до задънена улица със случая „Фитухю“. Фийни ми изпрати цялата информация за младия инженер на „Олимп“. Не мога да открия никаква връзка между трите самоубийства. Нямам никакви доказателства, освен дребните лъжи, в които уличих Лианор и Артър. Ако поискам да бъдат изпитани с детектора на лъжата, шефът положително ще ми откаже. Ако не открия нещо през следващите двайсет и четири часа, случаят ще бъде приключен, а версията за самоубийство — потвърдена.
— Все още ли мислите, че има нещо общо между смъртта на тези хора?
— Искам да има, а това е различно. Май не мога да те науча на нищо, откакто те назначиха за моя сътрудничка.
— Това назначение е най-хубавото нещо, което ми се е случило досега. — Пийбоди се изчерви. — Няма да се оплача, дори ако през следващите шест месеца се занимаваме със „замразени дела“. Сигурна съм, че дори тогава ще науча много от вас.
Ив се облегна на стола си.
— Задоволяваш се с малко, а?
— Грешите, лейтенант. — Пийбоди я погледна право в очите. — Вбесявам се, ако не получа най-доброто.
Ив се разсмя и машинално прекара пръсти през косата си.
— Подмазваш ли се?
— Не, лейтенант. Ако се подмазвах, щях да ви кажа, че бракът ви понася. Никога не сте била толкова красива. — Тя се усмихна, когато Ив недоволно изсумтя. — Тогава действително ще разберете, че се докарвам пред вас.
— Добре де, добре. — Ив се замисли, сетне продължи: — Веднъж спомена, че родителите ти се числят към сектата, наречена „Свободна ера“.
Пийбоди не извърна поглед, въпреки че й се искаше.
— Така е.
— Членовете на тази секта обикновено стават художници, фермери, майстори на художествените занаяти и по-рядко — учени.
— Нямах слабост към тъкане на килимчета.
— А можеш ли изобщо да тъчеш?
— Само ако ме заплашват с лазерен пистолет.
— Хайде, разкажи ми какво се случи. Писнало ти е от родителите ти, решила си да разчупиш шаблона и да постъпиш на служба, която няма нищо общо с пацифизма.
— Грешите, лейтенант. — Въпреки че бе озадачена от въпросите, Пийбоди реши да бъде откровена. — Семейството ми е страхотно и досега съм много близка с всичките ми роднини. Родителите ми не разбират стремежите ми, но никога не са се опитали да ми попречат. Чисто и просто мечтаех да стана ченге, както брат ми искаше да бъде дърводелец, а сестра ми — фермерка. Един от принципите на сектата е самоопределението.
— Но ти противоречиш на теорията за генетичния код — промърмори Ив и забарабани с пръсти по бюрото си. — Наследствеността и обществената среда би трябвало да ти повлияят различно.
— За нещастие на престъпниците станах не художничка, а полицай и сега градът е в безопасност — иронично заяви Пийбоди.
— Ако някога ти се прииска да се върнеш към тъкането на килимчета…
— Първо ще уведомя вас.
Компютърът сигнализира за постъпваща информация.
— Допълнителни резултати от аутопсията на младия инженер. — Ив направи знак на сътрудничката си да се приближи и нареди на компютъра: — Искам данни за евентуални мозъчни увреждания.
Микроскопично петънце в предната лява част на дясното полукълбо. Произходът неизвестен. В момента се правят допълнителни изследвания.
— Този път наистина попаднахме на следа. Покажи на монитора увеличение на този сектор от мозъка. Ив потръпна от възбуда и посочи екрана. — Ето, забелязваш ли онази точица?
— Не. — Пийбоди се приведе още по-ниско. — Да, видях я. Стори ми се като дефект на монитора.
Секторът с точицата изпълни екрана.
— Прилича на вдлъбнатинка — промърмори Ив повече на себе си. Почти беше забравила за присъствието на Пийбоди. — Едва забележима е, но се питам какво ли въздействие е оказвала върху поведението, индивидуалността и мотивацията на този човек.
— За малко щяха да ме скъсат на изпита по физиологически аномалии — промълви Пийбоди и сви широките си рамене. — С психологията нямах проблеми, но най-добра бях на изпита по тактическа подготовка. Бъкел не разбирам от мозъчни дефекти.
— Аз също — призна Ив. — Но това е първото доказателство, свързващо самоубийствата. Компютър, искам данни за мозъчната аномалия, констатирана при Фитухю, факт 12781. Раздели екрана на две и съпостави информацията по двата случая.
Внезапно екранът потъмня. Тя изруга и удари компютъра с опакото на ръката си. Появи се неясно изображение.
— Дяволите да те вземат! Писна ми от евтината техника, която сме принудени да използваме! Истинско чудо е, че успяваме да се справим дори с най-елементарните случаи. Слушай, мръснико, зареди на диска цялата информация!
— Може би трябва да го изпратиш на поправка — плахо предложи Пийбоди, а Ив процеди през зъби:
— Трябваше да бъде поправен, докато отсъствах. Онези от отдела по поддръжка на техниката ги мързи да дишат. Ще пусна диска на някой от компютрите на Рурк. — Забеляза изражението на помощничката си и нетърпеливо затропа с крак, докато чакаше компютърът да запише информацията. После заядливо попита: — Струва ми се, че имаш някакъв проблем, а?
— Не, лейтенант. — Пийбоди преглътна и реши да ни й напомня, че ще направи сериозно нарушение, ако изнесе диска от службата.
— Добре. Опитай се да се пребориш с бюрократичните плъхове във висшите етажи на властта. Трябва ми доклада за аутопсията на сенатора.
Ехидната усмивка на Пийбоди помръкна.
— Не знам дали ще успея да се справя с онези дървени глави.
— Ти си още по-твърдоглава от тях. — Ив извади диска и го пъхна в джоба си. — Обади ми се веднага, след като го осигуриш.
— Слушам. Но може би ще се наложи да потърсим помощта на експерт в тази област.
— Мисля, че се досещам кой ще ни помогне. — Ив си беше спомнила за Риана. — Хайде, заемай се за работа.
— На вашите заповеди, лейтенант.