Нора Робъртс
Екстаз в смъртта (5)

Пета глава

— Не мога да повярвам — промълви Ив и избра желания файл. Втренчи се в снимката на Фитухю, която се появи на монитора, поклати глава и повтори: — Не ми се вярва и туй то. — Продължи да чете биографичните му данни, от които ставаше ясно, че адвокатът е бил роден във Филаделфия през последното десетилетие на миналия век. От 2033 до 2036 година е бил женен за някоя си Милисънт Бароуз, след което се развел с нея. Двамата не са имали деца. През 2036 година се преместил в Ню Йорк, основал адвокатска фирма, занимаваща се с наказателно право. Ив поиска от компютъра данните за годишния му доход. На екрана се появи надпис:

Фитухю — доход за изминалата фискална година.

Два милиона и седемстотин хиляди Щ.‍ Д.‍

— Кръвопиец! — промърмори младата жена. — Компютър, искам сведения дали е бил арестуван по някакъв повод.

Търся. Субектът няма досие в полицията.

— Значи е чист. Добре, да опитаме нещо друго. Искам списък на всички граждански искове, предявени срещу него.

Този път усилията й бяха възнаградени. На монитора се появиха няколко имена и тя поиска разпечатка. После пожела да научи за делата, които Фитухю е загубил през последните десет години и установи, че броят им отговаря на исковете, заведени срещу адвоката. Въздъхна и си каза, че страстта към съдебни процеси е типична за съвременната епоха. Ако адвокатът не успее да ти спаси кожата, завеждаш дело срещу него. Това слагаше край на надеждите й да установи, че Фитухю е бил обект на изнудване.

— Добре, може би подходът ми е неправилен. Да опитаме нещо друго. Нов обект: Артър Фокс, живущ на Медисън авеню 5002, Ню Йорк.

Търся.

Внезапно от компютъра се разнесе стържещ звук и мониторът потъмня. Ив няколко пъти удари с юмрук по апаратурата, за да я задейства отново. Този път дори не си направи труда да заклейми орязания бюджет на полицията, който не позволяваше закупуването на нова техника.

Лицето на Фокс се появи на монитора. Изображението беше неясно, докато Ив за пореден път стовари юмрук върху компютъра. Забеляза, че русокосият мъж е много по-привлекателен, когато се усмихва. Той се оказа петнайсет години по-млад от Фитухю. Беше роден във Вашингтон, майка му и баща му бяха военни от кариерата, Фокс беше пътувал до всички точки на земното кълбо, докато през 2042 година се беше установил за постоянно в Ню Йорк и беше постъпил на работа като консултант към организацията „Хранене и дълголетие“. Годишният му доход беше едва шестцифрен. Към досието му бе приложен специалният документ, който се издаваше при браковете на хора с еднакъв пол. Името на партньора беше Фитухю.

— Провери дали е бил арестуван.

Компютърът недоволно избоботи, сякаш му беше омръзнало да отговаря на глупави въпроси, но все пак на монитора се появи желаната от Ив информация: Фокс е бил арестуван два пъти за нарушаване на обществения ред и два пъти за упражняване на физическо насилие.

— Е, този път се добрах до нещичко! — възкликна Ив и отново нареди на компютъра: — Интересувам се дали Фитухю и Фокс са прибягвали до психиатрични консултации.

Адвокатът беше „чист“, но с Фокс отново имаше точно попадение. Доволно въздъхна и поиска разпечатка. Когато в кабинета й влезе Пийбоди, вдигна поглед и попита:

— Получихме ли заключението на патолога? А резултатите от токсикологичния анализ?

— Ето резултатите от лабораторията. — Пийбоди й подаде един диск. — Ниско съдържание на алкохол в кръвта. Установено е, че покойният е погълнал малко количество бренди, произведено през 2045, което не би могло да го накара да изпадне в безпомощно състояние. Не е установено наличие на наркотик.

— По дяволите! — прошепна Ив. Надяваше се лабораторните анализи да й помогнат да тръгне по вярна следа. — Успях да се натъкна на любопитна подробност. Нашият приятел Фокс в детството си често е посещавал психотерапевт. Само преди две години е постъпил за месец в института „Делрой“. Освен това е бил в затвора. За три месеца заради упражняване на физическо насилие. А след като са го освободили, още половин година е бил длъжен да носи гривна, каквато се дава на бивши затворници, подложени на изпитателен срок. Този симпатяга очевидно е склонен към насилие.

Пийбоди прочете разпечатката с биографичните данни на Фокс и замислено изрече:

— Произхожда от фамилия на потомствени военни. Тези хора все още не могат да приемат хомосексуализма като нещо нормално. Обзалагам се, че са водили малкия Артър при различни психотерапевти с надеждата, че ще му помогнат да стане хетеросексуален.

— Възможно е да си права. Но фактите доказват, че този човек е умствено неуравновесен, освен това има досие в полицията. Да проверим на какво са се натъкнали униформените полицаи, когато са влезли в апартамента. Освен това ще разговаряме със съдружниците на Фитухю.

— Излиза, че не вярваш във версията за самоубийство.

— Познавах господин адвоката. Беше арогантен, суетен и самодоволен истински надут пуяк. — Ив поклати глава. — Един суетен и арогантен мъж не би искал да го открият гол във ваната, плуващ в собствената си кръв.

 

 

— Беше блестящ адвокат — Лианор Бастуик седеше на направения по поръчка стол, тапициран с кожа. Бе поканила посетителките в кабинета с остъклени стени на адвокатската фирма „Фитухю, Бастуик и Стърн“. Бюрото й напомняше езеро от стъкло, по блестящата му повърхност нямаше нито едно петънце. Ив си каза, че то сякаш подчертава забележителната, но студена красота на блондинката. — Беше и прекрасен приятел — добави Лианор и преплете пръстите си с великолепен маникюр. — Потресени сме, лейтенант — заяви тя, макар умело гримираното й лице да не издаваше подобно чувство.

Зад нея се издигаха и проблясваха под слънчевите лъчи небостъргачите на Ню Йорк — създаваше се илюзия, че блондинката властва над целия град. Пастелните тонове придаваха финес на кабинета, който по елегантност на обзавеждането не отстъпваше на жената, работеща в него.

— Имате ли представа защо Фитухю би пожелал да посегне на живота си?

— Абсолютно никаква. — Ръцете на адвокатката не потрепваха, гледаше Ив право в очите. — Наслаждаваше се на живота, обичаше работата си. Едва ли има човек, който повече от него да се е радвал на всяка минута от живота. Не знам никаква причина, която да го подтикне към подобна постъпка.

— Кога го видяхте за последен път?

Тя се поколеба и Ив си представи как някакъв калкулатор работи в съзнанието й и преценява какъв да бъде отговорът. Жената сведе клепачите си с гъсти ресници и промълви:

— Истината е, че се видяхме снощи, макар за кратко. Отбих се в дома му, за да обсъдим едно дело. Сама разбирате, че не мога да ви предам разговора ни, в противен случай ще наруша професионалната тайна. — Яркочервените й устни се извиха в усмивка. — Но ще ви кажа, че Фитухю се държеше съвсем нормално и сподели, че изгаря от нетърпение да се дуелира с вас в съдебната зала.

— Да се дуелира ли?

— Така наричаше кръстосания разпит на експертите и на полицейските свидетели. Смяташе го за състезание по духовитост и самообладание. За него делата бяха като играта за един професионален играч. Мисля, че най-много от всичко обичаше да бъде в съдебната зала.

— В колко часа го посетихте?

— Мисля, че беше около десет. Точно така, работих тук до късно, а на път за дома прескочих до Фитухю.

— Госпожице Бастуик, често ли се отбивахте при вашия колега на път за дома?

— Да. Бяхме съдружници и понякога имахме общи дела.

— Твърдите ли, че сте били само делови партньори?

— Лейтенант, защо предполагате, че между един привлекателен мъж и една красива жена, които работят заедно, непременно трябва да има сексуална връзка?

— Не предполагам нищо. Колко време… обсъждахте делото?

— Двайсет-трийсет минути. Не съм засичала време. Важното е, че когато си тръгнах, Фитухю се държеше съвсем нормално. Не забелязах нищо нередно.

— Сподели ли с вас някакви свои тревоги?

— Притесняваше се заради делото на Салватори… и за няколко други случая. Но не беше особено разтревожен. Беше самоуверен човек.

— Какъв беше в личния си живот?

— Предпочиташе да го запази в тайна.

— Но вие познавате Артър Фокс.

— Разбира се. Ние, съдружниците в тази фирма, се стараем поне да опознаем и понякога да общуваме със съпрузите или съпругите на нашите сътрудници и партньори. Артър и Фиту бяха много предани един на друг.

— Никога ли не се караха?

Лианор повдигна вежда и надменно отвърна:

— Не мога да знам.

„Знаеш и още как“ — помисли си Ив, но предпочете да продължи да я разпитва.

— С господин Фитухю сте били съдружници, но очевидно между вас е имало и истинско приятелство. Навярно е обсъждал с вас личния си живот.

— Двамата с Артър бяха много щастливи. — Тя за пръв път издаде раздразнението си и запотропва с кораловочервените си нокти по ръба на масата. — Но и най-щастливите семейни двойки понякога се карат. Предполагам, че от време на време между вас и съпруга ви също избухва скандал.

— Съпругът ми още не ме е намерил мъртва във ваната — престорено равнодушно заяви Ив. — За какво се караха двамата?

Блондинката с досада въздъхна. Стана, въведе някакъв код в автоготвача и взе чашата с димяща течност, без да предложи кафе на Ив. После с нежелание отвърна:

— Артър имаше периодични пристъпи на депресия. Знаете ли, липсва му самоувереност. Разиграваше сцени на ревност, които вбесяваха Фиту. — Тя смръщи чело. — Навярно вече знаете, че моят съдружник е бил женен. Бисексуалността му притесняваше Артър, който, изпаднеше ли в депресия, започваше да ревнува от всички мъже и жени, с които Фиту се запознаваше в процеса на работата си. Двамата рядко се караха и поводът за свадите им беше именно тази ревност.

— Артър имаше ли повод да се съмнява във верността на партньора си?

— Доколкото ми е известно, Фиту му беше абсолютно верен. Повярвайте ми, че не му беше лесно, като се имат предвид известността му и начинът му на живот. Дори в наши дни има хора, които не гледат с добро око на нетрадиционните сексуални предпочитания. Но Фиту никога не би причинил страдание на Артър.

— И все пак го е направил. Благодаря ви. — Ив се изправи. — Оказахте ми неоценима помощ.

— Лейтенант — нерешително промълви блондинката, когато Ив и Пийбоди, която през цялото време бе мълчала, се отправиха към вратата. — Ако имах дори най-малкото подозрение, че Артър Фокс има нещо общо с… — млъкна и дълбоко си пое въздух. — Не, невероятно е, не мога да го повярвам.

— Може би вярвате, че Фитухю си е прерязал вените и пасивно е наблюдавал как му изтича кръвта? — Ив почака секунда, после излезе от кабинета.

Когато стъпиха на ескалатора, който опасваше сградата, Пийбоди се обади:

— Не зная дали засявате семена или ровите в пръстта за червеи.

— Правя едновременно и двете. — Ив погледна през прозрачния похлупак и видя в далечината сградата на Рурк, която се издигаше като лъскава абаносова кула между другите небостъргачи. С облекчение си помисли, че за щастие той не е свързан с това убийство. Отпадаха тревогите й, че може да открие някакво негово незаконно деяние или пък да се сблъска с човек, който отлично познава миналото му.

— Тази дама е познавала както жертвата, така и заподозрения. А Фокс изобщо не спомена, че снощи се е отбила при Фитухю.

— Струва ми се, че „повишихте“ Фокс от свидетел в заподозрян.

Ив изгледа някакъв мъж, който премина край тях, раздразнено крещейки в миниатюрния си видеотелефон, сетне отговори:

— Докато докажем, че Фитухю се е самоубил, Фокс е главният — по дяволите, единственият заподозрян. Разполагал е с подходящо оръжие и с възможност да извърши убийството — двамата са били сами в апартамента. Най-важното е, че е имал мотив — да наследи цялото състояние на приятеля си. Вече научихме, че често е изпадал в депресия, че е бил измъчван от ревност и че е склонен към насилие.

— Разрешете един въпрос — намеси се Пийбоди. — Мисля, че не харесвахме Фитухю нито в професионално отношение, нито като човек. Нито в личен план.

— Признавам, че го ненавиждах. Какво от това? — Ив слезе от ескалатора. За щастие беше успяла да намери наблизо място за паркиране. Забеляза подвижен грил, от който се носеше апетитна миризма и се отправи към него, пробивайки си път сред навалицата. — Може би смяташ, че сега, след като е мъртъв, ми е станал по-симпатичен? — Тя се обърна към продавачката: — Две наденици и пакетче картофи. Две кутийки пепси.

— За мен диетични — намеси се Пийбоди и със завист изгледа стройната си началничка. — Някои хора трябва да внимават да не напълнеят.

— Диетична наденица, диетично пепси — напевно произнесе жената. В центъра на горната й устна имаше изкуствен скъпоценен камък, а върху гърдите й беше татуирана картата на метрото. — Обикновена наденица и пепси, горещи картофки. Как ще платите — в брой или с кредитни жетони?

Ив подаде на Пийбоди табличките с храна и бръкна в джоба си за жетони.

— Колко струва това удоволствие?

Продавачката натисна някакво копче на таблото пред себе си и отвърна:

— Двайсет и пет.

— Дявол го взел, цените растат само докато се обърнеш. — Тя изсипа жетоните в протегнатата длан на жената и грабна две хартиени салфетки. После прекоси обратно улицата и тежко се отпусна на скамейката, която заобикаляше фонтана. Просякът, седнал до нея, я изгледа с надежда. Ив му посочи значката си, в отговор той й посочи разрешителното си, което висеше на шията му.

Младата жена примирено въздъхна, подаде му един жетон и му нареди:

— Отивай да просиш другаде, иначе ще проверя дали разрешителното ти не е с изтекъл срок.

Човекът измърмори под нос нещо нецензурно за нейната професия, но все пак побърза да се отдалечи. Пийбоди се настани до Ив, която замислено промълви:

— Лианор не обича Артър Фокс.

Пийбоди с усилие преглътна парчето безвкусна диетична наденица и промърмори:

— Защо мислите така?

— Защото един първокласен адвокат предпочита да не отговаря на зададените му въпроси, а нашата красавица беше изключително словоохотлива. Опитваше се да ни внуши, че Фокс е бил ревнивец и че двамата често са се карали. — Тя подаде на помощничката си пакетчето с картофи. Пийбоди се поколеба, сетне посегна към него и замислено каза:

— И все пак това не е достатъчно, за да го обвиним в убийство. Прегледах дневника и бележниците на Фитухю, прослушах записите на разговорите му по видеотелефона, но не открих нищо, което да уличава Артър Фокс. Едновременно нищо не подсказва, че адвокатът е имал намерение да се самоубие.

Със смръщено чело Ив отпиваше от кутийката пепси и разсеяно наблюдаваше запотените минувачи, всеки от тях — забързан нанякъде. След няколко минути се обърна към помощничката си:

— Налага се отново да разговаряме с Фокс, а днес следобед пак трябва да бъда в съда. От теб искам да се върнеш в управлението, да вземеш разпечатките със свидетелските показания на съседите на мъртвеца и да подканиш патолога да побърза с последната аутопсия. Не ме интересуват оправданията му — искам резултатите до края на работния ден. Предполагам, че до три часа ще свърша в съда. После с теб отново ще огледаме апартамента на Фитухю и ще проверим защо Артър е пропуснал да ни уведоми за посещението на Бастуик.

Пийбоди постави на коленете си табличката с храната и прилежно програмира задачите в компютърния си бележник. После отново се върна на темата, която Ив избягваше.

— Признахте, че не сте изпитвала добри чувства към Фитухю. Питам се дали влагате цялата си душа в разследването, след като сте ненавиждала адвоката.

— Полицейските служители не се ръководят от емоциите си — с леден тон заяви Ив, сетне въздъхна. — В нашата професия си длъжен да се абстрахираш от чувствата си и съвестно да си вършиш работата. Действително мисля, че човек като Фитухю напълно заслужава да умре, потопен в собствената си кръв, но ще направя всичко възможно да разбера дали някой насилствено е причинил смъртта му.

Пийбоди кимна.

— Другите ченгета не биха се старали толкова много. Ще напишат в рапорта си, че става въпрос за самоубийство и с това ще приключат този случай.

— Ние с теб не спадаме към „другите“… — Думите й бяха прекъснати от силен трясък, предизвикан от сблъскването на две таксита. Издигнаха се кълба дим, но пешеходците спокойно продължиха пътя си, сякаш не се беше случило нищо особено. Автомобилите отминаваха катастрофиралите коли. По тротоара се посипаха парчета пластмаса, а двамата разгневени шофьори изскочиха като тапи от такситата си.

Ив продължи да се храни, но изпод око наблюдаваше как мъжете размахват юмруци и си разменят цветисти ругатни. Всъщност само предполагаше, че се ругаят, тъй като двамата крещяха на някакъв чужд език. Вдигна поглед, но не забеляза нито един хеликоптер, регулиращ уличното движение. Леко се усмихна, смачка картонения поднос и празната кутийка от пепси и ги подаде на Пийбоди.

— Хвърли ги в устройството за рециклиране, ако обичаш, после ще се опитаме да разтървем тези глупаци.

— Лейтенант, единият е въоръжен с бухалка. Да повикам ли подкрепление?

— Не. — Ив се изправи и потри ръце в очакване на схватката. — Ще се справим сами.

 

 

Когато два часа по-късно напусна съдебната зала, все още усещаше силна болка в рамото. Мислеше си, че навярно двамата таксиметрови шофьори вече са освободени от ареста, което нямаше да се случи с детеубийцата, срещу която току-що беше свидетелствала. Изпитваше задоволство при мисълта, че жената ще прекара в затвора минимум петдесет години.

Докосна рамото си и си каза, че шофьорът я бе ударил неволно, докато се опитваше да разцепи главата на противника си. Все пак със злорадство отбеляза, че двамата кавгаджии ще бъдат лишени цели три месеца от правоуправление.

Качи се в колата си и настрои автопилота да я откара до полицейското управление. Дочу как екскурзоводът изнася на туристите, пътуващи с въздушната железница, стандартната лекция за „везните на Темида“. Хрумна й, че понякога, макар и за кратко, са в равновесие. В този момент видеотелефонът й избръмча.

— Тук Далас.

— Обажда се доктор Морис. — На екрана се появи лицето на патолога. Беше привлекателен, зеленоок мъж с квадратна брадичка, който винаги изглеждаше зле избръснат. Гарвановочерната му коса бе пригладена назад. Ив го харесваше, макар че понякога мудността му я изнервяше. Все пак го ценеше заради методичността му.

— Приключихте ли с аутопсията на Фитухю?

— Възникна един проблем.

— Не ме интересуват вашите проблеми, необходими са ми резултатите. Възможно ли е да ги изпратите в службата ми? В момента пътувам към участъка.

— Лейтенант, веднага трябва да дойдете в моргата. Искам да ви покажа нещо.

— Нямам никакво време за губене.

— Намерете няколко минути. — Той прекъсна връзката.

Ив стисна устни. Понякога учените ставаха безкрайно досадни. Все пак тя промени курса на автопилота.

 

 

Отвън градската морга, намираща се в Манхатън, приличаше на някоя от сградите, напомнящи кошери, които я заобикаляха. Всъщност целта на архитектите бе зданието да не се различава от останалите и с нищо да не напомня за предназначението си. Хората не обичат да мислят за смъртта, когато в обедната си почивка прескачат до най-близкия ресторант. Представата за мъртъвци, подредени в хладилни чекмеджета и с етикети, прикачени към пръстите на краката им, е в състояние да убие апетита на всекиго.

Ив си спомняше първия път, когато беше пристъпила през желязната задна врата на сградата. По онова време беше млада и неопитна стажантка в полицията. При първото си посещение беше включена в групата на двайсетина униформени стажант-полицаи. За разлика от тях младата жена вече се беше сблъсквала със смъртта, но никога не беше виждала мъртвец, поставен на масата за дисекции.

Над една от залите за аутопсия имаше галерия, откъдето студентите, стажант-полицаите и журналистите, снабдени със съответен пропуск, наблюдаваха работата на експертите по съдебна медицина.

Всяко място в галерията беше с монитор, който предлагаше кадри в едър план за наблюдателите с по-здрави нерви.

Повечето от тях никога вече не стъпваха в моргата. Мнозина от онези, решени да останат до края, припадаха и се налагаше да ги изнасят на носилки.

Ив беше сред наблюдателите, които издържаха на най-кървавите гледки, беше идвала тук безброй пъти, но винаги с безкрайно нежелание.

Този път се отправи директно към лабораторията на доктор Морис. Премина по коридора, чиито стени бяха облицовани с бели плочки и който беше застлан със зелен линолеум. Тук се долавяше миризмата на смърт. Въпреки употребата на различни средства за премахването й, тя проникваше през процепите под вратите и изпълваше въздуха, напомняйки на посетители и на служители, че всички са смъртни.

Благодарение на изключителния напредък на медицината човечеството се бе освободило от безброй заболявания, а средната продължителност на живота вече беше сто и петдесет години. Козметичните технологии помагаха на хората никога да не изгубят привлекателния си външен вид. До края на дните си нямаха бръчки и кафяви петна по ръцете, не страдаха от мъчителни ревматични болки. Но все пак рано или късно умираха.

За повечето „клиенти“ на моргата смъртта беше настъпила преждевременно.

Ив спря пред вратата на лабораторията, поднесе значката си към окото на камерата и съобщи по микрофона името си и идентификационния си номер. Сетне долепи дланта си до специалната пластинка. След малко вратата се плъзна встрани.

Тясното помещение без прозорци беше потискащо. Разнасяше се тихото бръмчене на компютрите. Върху плотовете с хирургическа прецизност бяха подредени странни наглед инструменти, при вида на които хората със слаби нерви потръпваха.

В центъра се намираше маса с улеи от двете страни, в които се стичаха течностите, преминаващи в стерилни контейнери за по-нататъшен анализ. Върху масата лежеше голото тяло на Фитухю, на гърдите му се виждаше типичният клинообразен разрез.

Морис седеше на стол с колелца и се взираше в монитора пред себе си. Носеше дълга бяла престилка — една от странностите му. Когато вървеше по коридорите, дългата манта се развяваше като наметало на отдавна изчезнал разбойник, ограбващ хората по пътищата. Гарвановочерната му коса беше завързана на конска опашка.

Ив знаеше, че става въпрос за нещо изключително важно, щом патологът беше настоял лично да разговаря с нея.

— Здравейте, доктор Морис.

— Лейтенант — заговори той, без да се обръща, — никога не съм виждал подобно нещо, макар че цели трийсет години се занимавам с мъртъвци. — Той се извърна и престилката му се разтвори. Отдолу носеше панталони, тесни като кюнци и тениска в крещящи цветове. — Между другото, изглеждате прекрасно, лейтенант. — Усмихна се чаровно и младата жена неволно се усмихна в отговор, сетне отбеляза:

— И вие изглеждате по-добре, отколкото с онази брада.

Морис разсеяно докосна страната си.

— Зная, че козята брадичка не ми отиваше, но бръсненето ужасно ми тежи. Как прекарахте медения си месец?

Ив машинално пъхна ръце в джобовете си.

— Добре. Но по време на отсъствието ми се е натрупала адски много работа и нямам излишно време за губене. Какво е онова, което не можехте да ми покажете по монитора?

— Някои въпроси трябва да се разискват на четири очи. — Без да става, той изтърколи стола до масата за аутопсии. Когато спря, колелцата неприятно изскърцаха. Посочи към Фитухю и попита:

— Какво виждате?

— Мъртвец.

Морис кимна, сякаш беше доволен от отговора.

— Точно така. Бихме могли да го определим като човек, който е починал вследствие огромна загуба на кръв, причинена от нараняванията, може би предизвикани от самия него.

— Какво искате да кажете с това „може би“?

— На пръв поглед изглежда, че става въпрос за самоубийство. Лабораторните анализи на кръвта не установиха наличие на наркотици или на алкохол. По трупа липсват каквито и да било наранявания, кръвната утайка отговаря на положението, в което лежеше във ваната, той не се е удавил, ъгълът, от който са направени разрезите… — Морис изтъркаля стола си още по-близо и повдигна ръката на Фитухю. Разрезите на китката напомняха странни рунически букви. — Биха могли да бъдат направени от човек, който е действал с дясната ръка, леко облегнат назад… — Той замахна с въображаем нож.

Ив вече беше оглеждала раните, но се приближи, втренчи се в ръката на мъртвеца и попита:

— Възможно ли е някой да се е надвесил над него и да е прерязал вените му от същия ъгъл?

— Разбира се, но в такъв случай по ръцете на мъртвеца би трябвало да има рани, получени при самозащита. Представете си, че някой се промъкне в банята ви и размаха нож срещу вас. — Той лъчезарно се усмихна. — Не вярвам да си седите пасивно във ваната и да не окажете съпротива.

— Следователно ще потвърдите версията за самоубийство.

— Не бързайте толкова много. Щях да го направя. — Морис замислено докосна устните си. — Направих анализ на мозъка; процедурата е задължителна в случаите на самоубийство или когато съществува подозрение, че жертвата сама е отнела живота си. И се натъкнах на нещо загадъчно. — Той се премести със стола до работната си маса и направи знак на Ив да го последва. — Това е мозъкът на Фитухю. — Посочи към органа, поставен в цилиндър с някаква течност, към който бяха прикачени тънки кабели, свързани с компютъра. — Абинормал.

— Моля?

Морис се изкиска и поклати глава.

— Очевидно нямате време да гледате класически видеофилми. Това е дума, която съм заимствал от „Франкенщайн“. Означава, че в мозъка се наблюдава странна аномалия.

— Нима искате да кажете, че мозъкът му е бил увреден?

— Ами… думата ми се струва попресилена. Погледнете на монитора. — Извърна се и натисна няколко клавиша. Появи се увеличено изображение на мозъка. — И тук на пръв поглед всичко е според очакванията ми. Сега обаче ще видите напречен разрез. — Натисна друга клавиши. — Какво ли не минава през това сивкаво кълбо — промърмори той. — Мисли и идеи, желания, гняв, омраза… Чувствата обикновено се свързват със сърцето, лейтенант, но именно в мозъка е мистерията на човешкото съществуване. Този орган възвисява духа и ни прави различни, определя ни като отделни личности. Едва ли някога ще разкрием всички тайни, скрити в дълбините му. А сега погледнете. — Той докосна с пръст монитора.

Ив се приведе, но не забеляза нищо необичайно.

— Не се притеснявайте, самият аз щях да го пропусна — утеши я Морис, докато на монитора се вихреха разноцветни форми. — Искам да ви обясня, че на изображението тъканите са обагрени в различни оттенъци на синьо, костите — в бяло, а кръвоносните съдове са в червено. Виждате, че няма съсиреци или тумори, които биха предизвикали неврологични увреждания. Увеличи с четирийсет процента участък трийсет и пети на сектор Б — нареди той на компютъра.

Ив вече беше загубила интерес, но внезапно се приведе към монитора.

— Какво е това? Прилича на… на някакво петно.

— Нали? — Морис доволно се усмихна и се загледа в едва забележимото петънце. — Все едно, че е отпечатък от пръста на някое дете. Но ако го увеличим отново… — той отново даде няколко команди на компютъра — … мозъчната тъкан сякаш е окислена.

— Но това е невъзможно.

— Абсолютно сте права. — Морис не откъсваше очи от монитора. — Никога не съм виждал нещо подобно. Миниатюрното петънце не се дължи на кръвоизлив, на лек инсулт или на аневризъм. Прегледах резултатите от всички медицински тестове на Фитухю, но никъде не се споменаваше за този белег.

— Възможно ли е той да е причинявал депресия или чувство на страх?

— Не зная. Намира се върху лявата предна част на дясното мозъчно полукълбо. Според съвременните медицински теории чрез тази част на мозъка човек възприема и развива предположения и идеи. — Морис вдигна рамене. — Все пак нямам доказателства, че този дефект е причинил смъртта на Фитухю. Далас, в момента съм объркан, но и безкрайно заинтригуван. Няма да позволя мъртвецът да бъде изнесен от моргата, преди да открия отговора на загадката.

 

 

„Мозъчно увреждане“ — мислено си повтаряше Ив, докато набираше кода на външната врата на апартамента, откъдето беше прогонила Фокс. Беше дошла сама, струваше й се, че тишината ще й помогне да събере мислите си.

Бавно се изкачи на втория етаж, влезе в банята и отново огледа ужасяващата сцена.

„Мозъчно увреждане“ — помисли си отново. Логично беше то да е било предизвикано от наркотици. Вярно, че анализът на кръвта не беше показал наличие на дрога, но може би Фитухю беше използвал някакъв нов, още нерегистриран наркотик.

Сетне отиде в помещението за отдих, където нямаше нищо друго, освен скъпите „играчки“ на богаташ, свикнал да прекарва добре свободното си време.

„Фитухю не е могъл да заспи — размишляваше тя. — Дошъл е тук, изпил е чаша бренди. Настанил се е удобно на стола, погледал е телевизия. — Ив взе очилата за виртуална реалност, които бяха поставени на съседната масичка. — После е направил едно въображаемо пътешествие. Не е използвал специалната кабинка.“

Водена от любопитството си, постави очилата и пожела да види последната сцена. Озова се в бяла лодка, полюшваща се върху зеленикавата повърхност на спокойна река. В небето кръжаха птици, някаква риба изскочи от водата като сребрист куршум, после отново се гмурна в дълбините. Бреговете на реката бяха обсипани с полски цветя, издигаха се високи дървета, чиито разлистени корони хвърляха сенки върху повърхността. Лодката бавно се носеше по течението, Ив потопи ръката си във водата, оставяйки след себе си следа. Слънцето вече залязваше и небето на запад беше обагрено в розово и в пурпурночервено. Дочуваше се жужене на пчели и веселата песен на щурците. Лодката се поклащаше като люлка. Ив се прозина и свали очилата. Сцената действаше успокояващо; едва ли прекрасната гледка би подтикнала Фитухю да пререже вените си. Но при вида на спокойната река може би е решил да вземе гореща вана. И ако Фокс се е промъкнал незабелязано, спокойно би могъл да го убие.

„Удавникът се лови за сламка — помисли си Ив. — След като не разполагам с никакви факти или доказателства, не ми остава друго, освен отново да разпитам Фокс.“ Тя извади джобния си комуникатор.