Нора Робъртс
Екстаз в смъртта (14)

Четиринайсета глава

— Рурк със сигурност знае да организира купон. — Мейвис пъхна в устата си яйце от пъдпъдък с много подправки и продължи да говори: — Фрашкано е с важни персони. Видя ли Роджър Кийни? Той е шеф на звукозаписната фирма „Би Деър“. Ами Лайла Монро? Хората се стичат на тълпи, за да гледат новото й представление на Бродуей. Надявам се Леонардо да я омае и да я накара да поръчва тоалетите си при него. А ето там…

— По-полека, Мейвис — посъветва я Ив, наблюдавайки я как бърбори и се тъпче със сандвичи. — Успокой топката.

— Толкова съм нервна! — Певицата притисна дланта си към корема си, който беше гол и върху него бе изрисувана огромна червена орхидея. — Не мога да се овладея. Когато съм възбудена, само ям и говоря.

— А накрая ще повърнеш, ако не престанеш със сандвичите — предупреди я Ив. Огледа се и видя, че Мейвис е права. Рурк действително знаеше да организира бляскави празненства.

Залата беше ярко осветена, присъстващите — ослепително красиви и елегантно облечени. Дори храната изглеждаше някак блестяща, прекалено красива, за да е вкусна… въпреки че апетитът на Мейвис доказваше обратното. Времето беше хубаво и покривът беше отворен. На терасата полъхваше прохладен ветрец, гостите се любуваха на звездното небе. Върху едната стена беше монтиран огромен екран, върху който се виждаше танцуващата Мейвис. Рурк беше имал благоразумието да намали звука.

— Никога не ще мога да ти се отплатя за това.

— Я не се занасяй!

— Честна дума. — Певицата лъчезарно се усмихна на Леонардо, изпрати му въздушна целувка и отново се обърна към Ив. — С теб, Далас, сме приятелки от много години. Ако навремето не ме беше арестувала, още щях да пребърквам джобовете на минувачите и щях да се занимавам със съмнителни далавери.

Ив се престори, че съсредоточено разглежда сандвича в чинията си и промълви:

— Много задълбаваш, Мейвис.

— Може би, но това не променя фактите. Все пак се гордея, че се постарах да се променя и да зарежа навиците от миналото си.

„Още едно потвърждение, че човек сам опредем съдбата си“ — помисли си Ив. Машинално погледна към Риана и Уилям, които разговаряха с Майра и с кавалера й.

— И с право, скъпа. Аз също се гордея с теб.

— Слушай, искам да ти кажа нещо, преди да се кача на сцената и да се опитам да проглуша ушите на изисканата публика. — Мейвис се изкашля и моментално забрави речта, която беше подготвила. — О, дявол го взел, изскочи ми от ума. Ще ти кажа само, че много, много те обичам, Далас.

— Хей, Мейвис, ще вземеш да ме разплачеш. Предупреждавам те, че Рурк ми е дал успокоително.

Певицата подсмръкна и избърса носа си с опакото на дланта си, сетне продължи:

— Би организирала и тържество в моя чест, стига да умееше. — Ив примигна и се намръщи, което накара Мейвис да се изкикоти. — Ами че ти разбираш само от соеви наденици. Убедена съм, че всичко това е дело на Рурк.

„Устройството е мое дело.“ Думите на Рурк отекнаха в съзнанието на Ив и тя потръпна, а на глас изрече:

— Права си.

— Помолила си го и той е направил всичко заради теб.

Ив реши да не позволява на мрачните мисли да развалят вечерта й. Поклати глава и промълви:

— Направи го заради теб, Мейвис.

Певицата колебливо се усмихна и очите й отново се насълзиха.

— Вярвам ти. Знаеш ли, че си се омъжила за истински принц? Да, истински принц. А сега отивам да хвърля няколко къча. След малко се връщам.

— Ще те чакам. — Ив се усмихна, взе чаша газирана вода от подноса на минаващия край нея сервитьор и тръгна към Рурк, който разговаряше с неколцина гости.

— Извинете ни за момент. — Дръпна го встрани и му прошепна: — Да знаеш, че си истински принц.

— О, много ти благодаря. — Внимателно я прегърна през кръста, а с другата си ръка хвана нейната и я поведе към дансинга. — Всъщност трябва да благодаря на Мейвис. Човек малко трудно свиква с начина й на изразяване. Но това й изказване е направо… романтично.

Ив повдигна вежда и се опита да танцува в такт със странната песен, изпълнявана от приятелката й, акомпанирана от оглушителни духови инструменти.

— О, да, това е старомодна, сантиментална мелодия, но аз просто не умея да танцувам, нали?

— Щеше да танцуваш по-добре, ако не се опитваше да водиш. Реших, че след като отказваш да си починеш, ще потанцувам с теб, за да облегнеш на мен изстрадалото си тяло. — Усмихна й се и добави: — Отново започваш да накуцваш, но изглеждаш сравнително спокойна.

— Коляното ме наболява, но действително се чувствам отпочинала. Сигурно бърборенето на Мейвис ме успокоява. Между другото, тя отиде „да хвърли няколко къча“.

— Колко поетично!

— Много е притеснена… Благодаря ти, скъпи. — Импулсивно тя го целуна, въпреки че избягваше подобни прояви на нежност на обществено място.

— Моля. Няма ли да обясниш защо ми благодариш?

— За това, че тази вечер не се храним със соеви наденици.

— Удоволствието е изцяло мое. — Притисна я по-близо до себе си, като внимаваше да не й причини болка. — О, Пийбоди изглежда много добре в официална рокля. Изобщо не й личи, че има мозъчно сътресение.

— Какво? — Ив рязко се отдръпна, проследи погледа му и забеляза как сътрудничката й, която току-що беше влязла, взима чаша шампанско от подноса на сервитьора. — Но тя трябва да пази леглото. Извини ме за момент.

Отправи се със заплашително изражение към Пийбоди. Асистентката й широко се усмихна и се опита да прикрие смущението си.

— Страхотен купон, лейтенант. Благодаря, че ме поканихте.

— По дяволите, какво търсиш тук?

— Какво да правя в болницата? И без това не ми правеха никакви процедури. За нищо на света не бих допуснала някакво леко мозъчно сътресение да ми попречи да присъствам на празненство в дома на Рурк.

— Вземаш ли някакви лекарства?

— Най-обикновени болкоуспокояващи и… — Усмивката й помръкна, когато Ив грабна чашата от ръката й. — Нямаше да пия, повярвайте. Само щях да я държа.

— Дръж това. — Тя й подаде своята чаша с газирана вода. — Би трябвало незабавно да те откарам обратно в болницата.

— А вие защо отказахте медицинска помощ? — промърмори Пийбоди и вирна брадичка. — Напомням ви, че в момента не съм на работа, следователно нямате право да ме командвате.

Ив не издаде възхищението си от решителността на сътрудничката си, а й нареди:

— Да не си посмяла да пийнеш дори глътка алкохол! Нито пък да танцуваш!

— Но…

— Днес те изнесох на ръце от онази сграда и нищо не ми пречи да го направя и сега. Между другото няма да е зле да свалиш няколко килограма.

— Говорите като майка ми! — гневно възкликна Пийбоди. — Добре, няма да пия, нито да танцувам. А сега, ако сте свършила със заповедите, ще отида да се забавлявам.

— Добре, но помни какво ти казах… И още нещо.

Пийбоди намръщено се обърна.

— Днес се справи отлично. Не бих се поколебала да оставя живота си в твои ръце.

С тези думи се отдалечи и остави Пийбоди да я наблюдава със зяпнала уста, тъй като изобщо не беше очаквала подобен комплимент.

 

 

Ив мразеше светските събирания, но се постара да се държи като любезна домакиня, дори няколко пъти танцува с особено настойчиви кавалери. Един от тях беше Джес Бароу. Докато я влачеше по дансинга (така тя мислено наричаше танцуването), Джес подхвана любимата си тема.

— С твоето приятелче Уилям доста си поговорихме…

— Приятел на Рурк — прекъсна го Ив. — Аз наскоро се запознах с него.

— Добре, това няма значение. Та както ти казвах, Уилям предложи да изобрети специални визуални ефекти, които да бъдат включени в записа на диска. Смята, че така публиката ще възприеме по-добре музиката и изпълнението на Мейвис.

Ив повдигна вежда и погледна към огромния екран, където оскъдно облечената Мейвис кършеше снага и с пронизителен глас пееше колко страшно е да изгориш в огъня на любовта, а около нея изригваха червеникави и златисти пламъци.

— Мислиш ли, че публиката ще я хареса?

Той се изкиска и отговори с подчертан южняшки акцент:

— Да, сладурче. Сигурен съм, че ще се редят на опашка, за да си купят билети за концертите й. И ще плащат огромни суми за удоволствието.

— И част от тези суми ще отиват в твоя джоб.

— Разбира се, това е напълно в реда на нещата. Попитай Рурк и той ще потвърди думите ми.

— Мейвис ти се е доверила — замислено промълви Ив, забелязвайки, че погледите на много от гостите са приковани в екрана. — И мисля, че не се е излъгала.

— И двамата направихме добър избор. Мисля, че публиката ще полудее по нея, особено щом я чуят на живо тази вечер.

— Не си ли нервен? — попита тя и го изгледа. Джес излъчваше спокойствие и самоуверено се усмихваше. — Не, ни най-малко.

— Години наред си изкарвам прехраната като музикант. Това е професия като всички останали. — Усмихна й се и прекара пръсти по гърба й. — Предполагам, че и ти не се страхуваш, когато преследваш някой убиец.

— Зависи. — Стомахът й се сви като си помисли какво ще се случи, ако теорията й се потвърди.

— Не, имаш железни нерви. Забелязах го още при първата ни среща. Изражението ти е невъзмутимо, никой не може да проникне зад фасадата ти. Човек започва да се пита какво мотивира Ив Далас. Дали е водена от чувство за справедливост, дълг и морал или жадува за отмъщение? Странна комбинация от мотиви, но още по-странен е фактът, че ти си необикновено противоречива личност. Убедена си, че постъпваш правилно, но едновременно търсиш истинската си самоличност.

Ив не беше очаквала подобен обрат на разговора.

— Ти музикант ли си или психоаналитик?

— Творческите натури са склонни към изучаване на ближните си, музиката и изкуството също спадат към науките. — Сребристите му очи не се откъсваха от лицето й, докато умело я водеше по дансинга. — Искам музиката, която композирам, да въздейства на хората. Следователно трябва да изучавам човешката природа, за да разбера какво мислят и чувстват ближните ми, когато слушат моята музика.

Ив машинално се усмихна, когато видя наблизо да танцуват Уилям и Риана, очевидно погълнат един от друг. Сетне промълви:

— Но нали музиката служи за отмора, за забавление?

— Да, така изглежда на пръв поглед. — Очите му възбудено заблестяха. — Всеки бездарник може да въведе в компютъра някаква музикална тема и резултатът ще бъде хубава мелодия. Напредъкът на технологиите доведе до наводняване на пазара с посредствена музика.

Ив отново погледна към екрана, и отбеляза:

— Е, не бих нарекла тази музика посредствена.

— Постарал съм се да не бъде. Дълго изучавах въздействието на тоновете и ритмите върху хората и знам на какво да наблегна. Мейвис е истинско съкровище. Толкова е открита и уязвима. — Усмихна се, когато забеляза подозрителния поглед на Ив. — Това не означава, че я мисля за безхарактерна. Но тя обича да рискува, готова е да разголи душата си и да стане носителка на определено послание.

— И какво е то?

— Зависи от мечтите и стремежите на публиката. Питам се за какво мечтаеш, Далас.

„И аз си задавам същия въпрос“ — каза си тя и невъзмутимо го изгледа.

— Предпочитам да бъда реалистка. Понякога мечтите са измамни.

— Не, не, те разбулват душата. Съзнанието или по-точно подсъзнанието е като платно, върху което непрестанно рисуваме. Изкуството и музиката придават допълнителен колорит и стил. Не мисля, че съм открил нещо ново; десетилетия наред музиката се използва в медицината за лечение на физиологични и психични заболявания.

Тя наклони глава и любопитно го изгледа, питайки се за какво намеква.

— В момента говориш като учен, не като музикант.

— Аз съм и едното и другото. Ще дойде време, когато песните ще се композират така, че да бъдат приспособени към мозъчните вълни на конкретната личност. Възможностите за повишаване на настроението ще бъдат неограничени и ще се прилагат индивидуално. „Индивидуалност“ — това е ключовата дума.

Ив престана да танцува, чувствайки, че той се опитва да й внуши нещо.

— Мисля, че идеята ти е неприложима. Представи си колко ще струва всичко това. И още нещо — забранено е разработването на технологии за анализ и координиране на индивидуалните мозъчни вълни. И с основание, защото крие опасности.

— Грешиш — възрази Джес. — Това ще даде нова свобода на личността. Нима не си забелязала, че всичко ново първоначално се обявява за незаконно и се забранява? Колкото до цената, първоначално действително ще бъде висока, но ще се понижи, когато продуктът влезе в масово производство. В крайна сметка мозъкът е само един компютър. Ще имаме компютър, който анализира друг компютър. Какво по-елементарно от това? — Погледна към екрана. — Това е интродукцията към последната песен. Отивам да проверя апаратурата, преди да започне изпълнението на живо. — Наведе се и леко целуна Ив по бузата. — Пожелай ни късмет.

— Да — разсеяно промърмори тя и сърцето й се сви като си припомни думите му.

„В крайна сметка мозъкът е само един компютър. Ще имаме компютър, който анализира друг компютър. Ще създадем индивидуални програми, пригодени към мозъчните вълни на всеки човек.“

Но ако този проект се осъществи, възможно ли е в програмите да бъдат закодирани внушения, които подтикват към определено поведение? Тя поклати глава. Рурк никога не би се съгласил, не би поел такъв безсмислен риск. Тя си запробива път през множеството гости, приближи се до съпруга си и го докосна по рамото.

— Искам откровен отговор на един въпрос. Извършвано ли е в някоя от твоите компании секретно проучване на устройство за виртуална реалност, приспособено към индивидуални мозъчни вълни?

— Знаеш, че това е забранено от закона, лейтенант.

— Рурк, не се отклонявай от въпроса.

— Отговорът е отрицателен. Имаше време, когато се занимавах с много незаконни производства, но никога не би ми хрумнало подобно нещо. Знам какъв ще бъде следващият ти въпрос, затова бързам да те уведомя, че това устройство за виртуална реалност е предназначено, за да бъде използвано от всички. Само програмите могат да бъдат пригодени към вкуса на клиента. Проектът, за който говориш, е нерентабилен, рискован — накратко, не си струва труда.

— И аз си помислих същото. — Тя изпита облекчение. — И все пак възможно ли е да бъде осъществен?

Рурк не отговори веднага, после сви рамене.

— Нямам представа. Необходимо е съгласието на дадения човек или снимка на мозъка му, която също се получава с негово съгласие. След това… действително не знам.

— Само да успея да хвана Фийни насаме… — Тя се обърна и затърси с поглед ирландеца.

— Поне тази вечер забрави за служебните си проблеми, лейтенант. — Рурк я прегърна. — Всеки момент Мейвис ще започне концерта си.

— Добре. — Ив се загледа в Джес, който седна пред пулта и изсвири началните акорди. „И утре е ден“ — каза си и заръкопляска, когато приятелката й стъпи на сцената.

След няколко секунди забрави тревогите си, запленена от изпълнението на Мейвис и от вихрения калейдоскоп от светлини и музика.

— Добра е, нали? — Едва сега осъзна, че се е вкопчила в ръката на Рурк като майка, която наблюдава детето си на сцената. — Различна е, необикновена, но много добра.

— Съгласен съм — усмихна се той, макар че тази музика и звуковите ефекти не му допадаха. — Успокой се, публиката се влюби в нея.

— Спокойна съм.

Рурк се изсмя.

— Толкова си напрегната, че ако роклята ти беше с копчета, щяха да изхвръкнат. — Трябваше да говори в ухото й, иначе нямаше да го чуе. Хрумна му великолепна идея как да прекарат нощта след празненството и побърза да я сподели.

— Какво? — Ив усети как цялата пламва. — Доколкото ми е известно, това е забранено в нашия щат. Ще проверя в сборника със закони и ще ти се обадя допълнително. Престани! — Тя повдигна рамене, когато Рурк захапа месестата част на ухото й.

— Желая те! — Усети как го завладява неописуема страст, която трябваше да задоволи веднага. — Още сега.

— Шегуваш се — прошепна Ив, но той я опроверга, като се наведе и впи устни в нейните. Ушите й забучаха, сърцето й лудо затуптя, краката й се подкосиха. — Овладей се! — изсъска тя, изчерви се и се опита да се освободи от прегръдката му. Усети, че привличат погледите на хората наоколо. — Забрави ли, че не сме сами?

— Тогава да се уединим. — Тялото му беше напрегнато като на хищник, който се готви да нападне жертвата си. — Слава богу, че в този дом има много стаи.

Ив би се разсмяла, ако не чувстваше страстта, която сякаш се излъчваше от него.

— Опомни се, Рурк. Забрави ли, че тържеството е в чест на Мейвис? Не ни подхожда да се натискаме като разгонени юноши.

— О, ще го направим и то веднага. — Заслепен от пулсиращото си желание, той я повлече след себе си, докато Ив смаяно бърбореше:

— Откачил ли си? Нима не можел да се въздържиш поне няколко часа? Да не си машина за любов?

— Позна! — Той отвори най-близката врата и я тласна в тясното помещение, което се оказа огромен вграден гардероб. — Искам те сега! — Подпря я на стената, запретна роклята й и проникна в нея.

Тя беше изплашена, неподготвена. „Изнасилва ме“ — помисли си и прехапа устни да не изкрещи. Безмилостните тласъци накараха болката в нараненото й тяло да се пробуди. Опита се да го отблъсне, но той вкопчи пръсти в бедрата й и от гърлото й се изтръгна стон.

Беше обучена да се справя с подобни ситуации, но в този ужасяващ момент не й беше до съпротива. Лицето на Рурк беше скрито от погледа й, но беше сигурна, че ако успее да го зърне, ще види лика на непознат.

— Рурк! — отчаяно изкрещя тя. — Причиняваш ми болка!

Съпругът й промърмори нещо, странна, неразбираема дума, която никога не беше чувала. Ив престана да се съпротивлява, сграбчи раменете му и затвори очи.

Рурк беше ненаситен. Пръстите му се вкопчиха в бедрата й, дъхът му свистеше в ухото й. Беше брутален, изчезнали бяха вроденият му финес и самоконтролът му.

Не можеше да спре. Дълбоко в съзнанието му някакъв глас му нашепваше, че прави нещо ужасно и все пак той не можеше да престане. Страстта беше като тумор, изяждащ клетките му, трябваше да я задоволи, за да оцелее. Друг глас, лукав и алчен, задъхано му говореше: „По-силно! Още!“. Подканваше го, влудяваше го, караше го да усилва темпото, докато най-сетне, след безмилостен тласък, той изкрещя от удоволствие и от облекчение.

Ив продължи да се притиска към него, иначе щеше да се озове на пода. Съпругът й трепереше като човек, който има треска и тя не знаеше дали да се опита да го успокои или да го нахока. Рурк залитна и се подпря на стената, за да не падне. Ив в миг забрави за случилото се и изплашено възкликна:

— Какво ти е? Май си пил повече, отколкото трябва. Хайде, облегни се на мен.

— Не! — След като беше задоволил безумната си страст, съзнанието му се беше прояснило. Чувството за вина го смазваше. Тръсна глава и се отдръпна.

— Боже мой, Ив! Толкова съжалявам!

— Няма нищо. — Беше блед като платно. Никога не го беше виждала в подобно състояние и страхът я сграбчи за гърлото. Прошепна: — Ще повикам Съмърсет. Трябва да те сложим в леглото.

— Недей! — Той отблъсна ръката й, която нежно милваше челото му. Как е възможно да бъде толкова мила след това, което й беше причинил? — За бога, та аз те изнасилих!

— Не, не си — рязко произнесе Ив, надявайки се, че тонът й ще му подейства като плесница. — Просто беше… грубичък.

— Причиних ти болка. — Тя понечи да го прегърне, но Рурк я отблъсна. — По дяволите, цялата си в синините, а пък аз те натиках в някакъв гардероб и те изнасилих като някоя…

— Престани. — Ив отново пристъпи към него, но той поклати глава. — Не бягай от мен, това действително ще ми причини болка. Не го прави.

— Остави ме да се окопитя. — Рурк потърка челото си. Повдигаше му се, чувстваше се замаян и не на себе си. — Господи, бих дал всичко за едно питие!

— Което ме подсеща отново да те попитам колко чаши вино си изпил.

— Не съм пиян, Ив. — Огледа се и си помисли: „Как можах да го направя!“. — Не знам какво ме прихвана. Извинявай.

— Разбирам — прошепна тя, но не можа да се въздържи и попита: — Какво означава „лайомса“? Непрекъснато повтаряше тази странна дума.

Очите му потъмняха.

— На галски е и означава „моя“. Не съм говорил на този език откакто… от детството си. Баща ми говореше на галски, когато беше пиян. — Поколеба се и докосна с пръст страната й. — Бях толкова груб с теб…

— Не съм от стъкло, Рурк. Нищо ми няма. Да го забравим.

— Никога не съм постъпвал така с жена. — Внезапно си спомни как чуваше през тънките стени стоновете и протестите на проститутките, които баща му непрекъснато водеше вкъщи. — Никога. Изобщо не помислих за чувствата ти. Поведението ми беше непростимо.

Не беше свикнала да го вижда толкова смирен. Това я изнервяше.

— Виждам, че вече си се окопитил и че нямам повод за безпокойство. Предлагам да се върнем при нашите гости.

Преди да отвори вратата. Рурк докосна ръката й.

— Ив, не зная какво се случи, повярвай ми. Наблюдавах изпълнението на Мейвис, внезапно изпитах непреодолимо желание. Сякаш животът ми зависеше от това да те имам. Не беше просто желание за секс, а за оцеляване. Не можех да се овладея. Знам, че онова, което ти причиних, е непростимо…

— Почакай. — Ив се облегна на вратата и го изгледа. Внезапно забрави всичко останало и се превърна в опитното ченге Ив Далас, на която не убягваше нищо. — Сигурен ли си, че не преувеличаваш?

— Не. Все едно някой ме стискаше за шията. — Той се опита да се усмихне. — По-точно за друга част от тялото ми. Но нищо не може да оправдае…

— Забрави за миг чувството за вина и помисли върху случилото се. — Сега очите й бяха студени като ледени висулки. — Внезапно си почувствал непреодолимо желание или по-точно натрапчив импулс, който ти, човекът с железен самоконтрол, не си успял да преодолееш. Навярно не го осъзнаваш, но се нахвърли върху мен като монах, обрекъл се на безбрачие, който задоволява половия си нагон с дроид за секс.

Рурк потръпна и отново го прободе чувството за вина.

— Вече ти казах, че нямам извинение за стореното.

— Да изнасилиш една жена не е в стила ти, Рурк. Убедена съм, че не всичко, което правиш, е напълно законно, ала знам, че предварително обмисляш ходовете си и не си импулсивен. Може би понякога проявяваш грубост, но не си зъл. А след като съм се любила с теб по всички възможни начини, съм готова да се закълна, че не мислиш само за собственото си удоволствие.

— Ами… — Рурк не знаеше как да реагира. — Караш ме да се срамувам още повече.

— Не ти беше човекът, който ме облада.

— Позволи ми да не се съглася. Извинявай, но не съм съгласен.

— Не беше Рурк, когото познавам и обичам, човекът, успял да се измъкне от низините. Нещо в теб се изключи… Или пък се включи. Ах, този мръсник! — Срещна погледа на съпруга си и разбра, че вече я разбира накъде бие. — Негодникът има някакъв уред. Докато танцувахме, ми загатна нещо, всъщност направо се похвали, а аз не заподозрях нищо. Обаче нашият приятел реши да ми направи малка демонстрация на откритието си. Суетността му ще го вкара в затвора.

Рурк я сграбчи за ръката.

— Говориш за Джес Бароу, нали? За контрол върху съзнанието.

— „Музиката трябва да въздейства върху мислите и чувствата на хората“ — така ми каза минути преди да започне концертът. Какъв нахал!

Рурк си спомни невярващия й поглед, когато я беше притиснал до стената.

— Ако се окажеш права… — заговори с неестествено спокоен глас — … ако се окажеш права, искам да остана насаме с Джес Бароу.

— Това е работа на полицията — прекъсна го Ив, но той пристъпи към нея с решително изражение.

— Ще ме оставиш насаме с него или ще намеря начин да изпълня онова, което съм намислил.

— Добре. — Ив окуражително стисна ръката му. — Добре, но ще изчакаш реда си. Искам да се убедя, че не греша.

— Ще почакам — съгласи се той и си помисли, че Джес скъпо ще си плати, задето беше накарал Ив да изпита страх и недоверие.

— След като свърши концертът, неофициално ще разпитам Джес Бароу в моя домашен кабинет — Пийбоди ще присъства като свидетел. Предупреждавам те, не прибързвай.

— Обещах да почакам. — Отвори вратата и пусна Ив пред себе си.

Концертът на Мейвис продължаваше и много преди да стигнат до залата, дочуха оглушителната музика. Щом Ив влезе и се запромъква между гостите, Джес извърна очи от пулта и се втренчи в нея. После се усмихна и на лицето му се изписа победоносно изражение.

В този миг подозренията й се потвърдиха…

— Намери Пийбоди и я помоли да отиде в кабинета ми и да подготви всичко за предварителен разпит — обърна се тя към Рурк и умолително го изгледа. — Става въпрос не само за лична обида, а за убийство. Позволи ми да си върша работата.

Съпругът й безмълвно се обърна и се отдалечи. Ив си проби път до Съмърсет и му прошепна:

— Искам да наблюдаваш Рурк.

— Моля?

— Слушай внимателно. — Стисна китката му толкова силно, че пръстите й потънаха в плътта му. — Възможно е да го заплашва опасност. Не го изпускай от очи поне час след завършването на концерта. Ако нещо се случи с него, ще държа теб отговорен. Ясно ли е?

Съмърсет смаяно я гледаше, но очевидно беше разбрал сериозността на положението.

— Много добре, лейтенант — заяви с достойнство и грациозно прекоси залата с невъзмутимо изражение, без да издава тревогата си.

След като се увери, че икономът зорко ще наблюдава Рурк, Ив отново се промъкна между гостите и застана на първия ред. Заръкопляска с публиката и дори успя окуражително да се усмихне на Мейвис, когато я извикаха на бис. Щом стихнаха последните аплодисменти, тя се приближи до Джес и промълви:

— Пожънахте огромен успех.

— Казах ти, че Мейвис е истинско съкровище. — В очите му проблеснаха лукави пламъчета и той се усмихна. — Вие с Рурк пропуснахте най-интересното.

— Трябваше да уредим един личен въпрос — невъзмутимо заяви тя. — Искам да поговорим, Джес. Да обсъдим твоята музика.

— С удоволствие. Това е любимата ми тема.

— Още сега, ако не възразяваш. Да отидем някъде, където никой няма да ни безпокои.

— Добре. — Той изключи пулта и набра кода. — Ти командваш.

— Не знаеш колко си прав — промърмори тя и го поведе към кабинета.