Нора Робъртс
Екстаз в смъртта (12)

Дванайсета глава

Командирът Уитни седеше зад масивното си бюро, върху което всичко беше на мястото си, и внимателно слушаше Ив. Рапортът й беше изчерпателен, но тя пропускаше известни подробности, без да й мигне окото. Уитни се възхищаваше от ума и от смелостта й да скрие някои факти от него. Помисли си, че истинското ченге трябва да запази присъствие на духа дори когато животът му е в опасност. Ив Далас беше необикновено хладнокръвна, затова я ценеше още повече.

— Разбирам, че данните от аутопсията на Фитухю не са били анализирани с полицейски компютър.

— Да, сър — невъзмутимо заяви тя. — Необходима ми беше по-модерна техника от онази, с която разполага нашият отдел.

— Естествено ти си имала достъп до такава модерна апаратура.

— Да, сър.

— Сама ли извърши анализа? Доколкото ми е известно, не разбираш много от компютри, Далас.

Младата жена го погледна право в очите и заяви:

— Постарах се да наваксам изоставането си в тази област.

Командирът иронично повдигна вежди и продължи да я разпитва.

— После си успяла да влезеш в Центъра за правителствена охрана, където случайно си попаднала на поверителна информация.

— Точно така, сър. Не желая да злепоставя моя източник.

— Източник ли? Нима твърдиш, че имаш шпиони в центъра?

— Имам шпиони навсякъде.

— Това може би ще мине — промърмори командирът. — Другата вероятност е да те изправят пред комисията за разследване.

Ив изтръпна, но отговори най-хладнокръвно:

— Подготвена съм за това.

— Дано. — Уитни се облегна назад и замислено забарабани с пръсти по брадичката си. — Да поговорим за случилото се на станция „Олимп“. Разбрах, че се занимаваш и с това, лейтенант, макар че изобщо не ти влиза в задълженията.

— Бях там по време на инцидента и съобщих на междупланетната полиция всичко, което бях открила…

— И техните хора се заеха с разследването на този случай — добави Уитни.

— Имам право да изисквам информация, когато предполагам, че случай, с който се занимават колеги, има нещо общо с мой случай.

— Засега това са само предположения.

— Информацията ми беше необходима, за да представя доказателства за връзката между инцидентите.

— Далас, имаш право на сведения само в случай, че е извършено убийство, което си натоварена да разследваш.

— Убедена съм, че става въпрос за четири убийства, включително това на Съриз Дивейн.

— Далас, току-що гледах запис на случилото се. Видях само една жена, която беше решила да се самоубие, и ченге, което се опитваше да я разубеди. Жената скочи доброволно, никой не упражни насилие върху нея.

— Мисля, че беше принудена.

— Как?

— Не знам. — За пръв път в гласа й се долови нотка на нетърпение. — Но съм абсолютно сигурна, че ако успеят да съберат мозъка й и го анализират, ще забележат характерното увреждане в дясното полукълбо. Знам го, сър. Но нямам представа какво го е предизвикало. — Изчака секунда и добави: — Или кой го е предизвикал.

— Нима твърдиш, че някой подтиква чрез внушение определени хора към самоубийство?

— Не открих никаква родствена връзка между жертвите. Принадлежали са към различни обществени групи, различават се и по образование, и по религиозна принадлежност. Не са израснали в един и същи град, не са посещавали едни и същи здравни центрове. Но всички имат еднакво мозъчно увреждане. Това не е случайно съвпадение, сър. Увреждането е било предизвикано от някого и е подтикнало тези хора да посегнат на живота си. Следователно става въпрос за убийства. И аз ще ги разследвам, докато открия виновника.

— Въпросът е много деликатен, Далас — замислено каза Уитни. — Семействата на загиналите искат разследването да приключи час по-скоро. А ти се бавиш, което на практика ги кара да изпитват по-голяма скръб.

— Съжалявам.

— Освен това от „Кулата“ ми задават неудобни въпроси — добави той, намеквайки за началника на полицията и на службата по охрана.

— Ако ми бъде наредено, ще представя рапорта си на командира Тибъл — заяви Ив, въпреки че се надяваше да не се стигне до това. — Сигурна съм в твърденията си, сър. Не съм начинаещо ченге, което си играе на стражари и апаши.

— Дори опитните ченгета правят грешки.

— Тогава ми позволете да ги направя. — Тя поклати глава и отново заговори, страхувайки се шефът й да не я прекъсне. — Днес бях на сантиметри от жената, която се хвърли от покрива. Миг преди това видях изражението й, погледа й. И знам, че не греша.

Той скръсти ръце върху бюрото. През дългите години на този пост му се бе налагало да прави доста компромиси. В момента имаше много по-важни случаи, искаше да възложи някои от тях на Ив. Полицията не разполагаше нито с достатъчни средства, нито с достатъчно хора.

— Давам ти седмица и нито ден повече. Ако дотогава нямаш солидни доказателства, ще прекратиш разследването.

Тя рязко си пое въздух.

— Какво ще каже командир Тибъл?

— Ще разговарям лично с него. Повтарям, че имаш само седем дни.

— Благодаря, сър.

— Свободна си. — Когато Ив се готвеше да излезе от кабинета му, той я спря с думите: — О, щях да забравя — бъди много дискретна, ако отново ти се наложи да използваш връзките си за… проучвания. И поздрави съпруга си от мен.

Младата жена се изчерви. Уитни беше разбрал кой е тайнственият й „източник“. Промърмори нещо и побърза да излезе. С облекчение си каза, че е преминала и това препятствие. Внезапно изруга и се спусна към най-близкия уличен ескалатор. Закъсняваше за съда.

 

 

Няколко минути преди края на работното време тя влезе в канцеларията си и завари Пийбоди да седи зад бюрото й и да пие кафе.

Ив се облегна на рамката на вратата и промълви:

— Удобно ли се чувстваш, полицай?

Пийбоди подскочи от изненада и разля кафето върху бюрото. Смирено се прокашля и измърмори:

— Мислех, че няма да се връщате.

— Очевидно. Да не би компютърът ти да е повреден?

— Не. Съвсем не, лейтенант. Реших, че е по-рационално да въведа информацията направо във вашия.

— Добро алиби си измислила. — Ив се приближи до автоготвача и го програмира да й приготви кафе. Нищо чудно, че Пийбоди го предпочиташе пред помията, която сервираха в стола, тъй като автоматът беше зареден с истинско кафе на зърна, с каквото Рурк се снабдяваше по неведоми пътища.

— За каква информация говориш?

— Капитан Фийни ми предостави записи на всички разговори на Дивейн през последното денонощие. Но подозирам, че няма да ни бъдат от полза. Имаме и личния й бележник, в който е записвала срещите си, както и резултатите от последния медицински преглед, на който се е явила.

— Имала ли е някакви здравни проблеми?

— Не. Била е пристрастена към тютюнопушенето, поради което е била регистрирана и задължена редовно да се инжектира против рак. Не е страдала от никакво заболяване — физическо или душевно. Била е податлива към стресови състояния, предизвикани от преумора, поради което е взимала транквиланти. Живеела с някакъв мъж, който в момента е извън планетата. Всичките й познати твърдят, че двамата били много щастливи. Най-близкият й роднина е синът й от предишния й любовник.

— Да, свързах се с него. Той работи в Лосанджелиския отдел на „Татлър“. Каза, че щял да тръгне незабавно за Ню Йорк. — Ив наклони глава. — Удобно ли ти е, Пийбоди?

— Да, лейтенант. О, извинете. — Побърза да стане и се настани на разнебитения стол до бюрото. — Как мина срещата с командира?

— Имаме само една седмица. — Ив седна на мястото си. — Трябва да я използваме най-рационално. Получихме ли резултатите от аутопсията на Дивейн?

— Не още.

Ив включи видеотелефона си.

— Ще се обадя на патолога и ще го помоля да побърза.

 

 

Когато се прибра у дома, залиташе от умора. Не беше обядвала, пък и в крайна сметка така беше по-добре, тъй като в края на деня беше посетила моргата.

Дори закоравял полицай би повърнал от ужасната гледка, която представляваше Съриз Дивейн.

Сигурна беше, че дори свръхмощната апаратура на Рурк не ще й помогне в този случай, защото от жената не беше останало почти нищо.

Пристъпи във фоайето и едва не се спъна в котарака, който се беше излегнал на прага. Тя събра сетните си сили, наведе се и го вдигна. Галахад гневно впери в нея разноцветните си очи.

— Ще те настъпят, приятелю, щом лягаш където ти попадне.

— Добър вечер, лейтенант.

Както обикновено Съмърсет изникна внезапно пред нея.

— Да, знам, че закъснях — сопна му се тя. — Хайде, накажи ме.

Този път той не я удостои с някоя от обичайните си язвителни забележки. Беше наблюдавал по телевизията драмата, разиграла се на покрива на небостъргача. Беше видял изражението на Ив, когато онази жена политна в бездната.

— Ще вечеряте ли.

— Не. — Искаше й се час по-скоро да си легне, затова се отправи към стълбите.

— Позволете да ви кажа нещо, лейтенант. — Търпеливо я изчака да го изругае и дори не трепна, когато тя се обърна и намръщено го изгледа. — Жена, която застава на ръба на пропастта, е много смела или много глупава.

Устните й се разтегнаха в подигравателна усмивка.

— Едва ли е необходимо да питам към коя категория ме причисляваш.

Проследи я с поглед докато тя се изкачваше по стълбите и си каза, че никога не е виждал по-смела жена.

Рурк не беше в спалнята. Ив се просна по корем на леглото и реши да отдъхне за минута, преди да включи монитора и да разбере в кое помещение се намира съпругът й. Галахад се покатери на гърба й и се сви на кълбо.

След няколко минути Рурк се появи и застана на прага, безмълвно вперил очи в нея. Той също беше гледал репортажа на живо. Докато наблюдаваше как жената се опитва да повлече Ив със себе си, се беше вкаменил и устата му беше пресъхнала.

Знаеше, че в ежедневието си съпругата му непрекъснато се сблъсква със смъртта и че често животът й е в опасност. Самозалъгваше се, че се е примирил с това.

Ала днес сутринта се беше почувствал безпомощен. Видял бе страха в очите й и беше преживял неописуемо страдание.

А сега я виждаше в леглото си — слаба, мускулеста млада жена с разрошена къса коса и с ботуши с изтъркани токове.

Приближи се, седна на ръба на леглото и докосна ръката й.

— Исках да си почина малко — промълви тя.

— Добре. След малко отиваме на танци.

Тя се усмихна.

— Моля те, махни този дебелак от гърба ми.

Рурк вдигна Галахад и приглади настръхналата му козина.

— Имала си тежък ден, лейтенант. Медиите се постараха да отразят подвизите ти.

Тя се преобърна по гръб, но още минута продължи да лежи със затворени очи.

— Радвам се, че съм жива. Вече знаеш какво се случи със Съриз.

— Да. Бях включил телевизора на Канал 75, докато се подготвях за първото си съвещание. Гледах всичко на живо.

Ив усети напрежението в гласа му и отвори очи.

— Съжалявам.

— Навярно ще ми кажеш, че просто изпълняваш служебните си задължения. — Остави котарака на пода и отметна косата от челото на Ив. — Но никой не може да те задължи да рискуваш живота си. Тя можеше да убие и теб.

— Нямаше да успее. — Ив докосна ръката му, която я милваше. — Когато бях на покрива, внезапно си спомних как като дете се бях качила на прозореца на отвратителната стая, където ме бе заключил баща ми. Тогава бях намислила да скоча и да сложа край на този ад. Но не го направих, защото не исках да умра. Не го искам и сега.

Галахад отново се покатери на леглото и се излегна върху корема й. Рурк се разсмя.

— Май двамата с него искаме да те задържим в леглото. Какво си яла днес?

— Да не би да ме подлагаш на тест?

— Значи не си хапнала нито залък.

— В момента ми се повдига при мисълта за храна. Идвам от моргата. Гледката на човек, който е паднал от седемдесети етаж, не е особено привлекателна.

— Предполагам, че ще бъде трудно мозъкът й да се сравни с мозъците на другите самоубийци.

Макар да не й беше до смях, тя се ухили, седна в леглото и звучно целуна съпруга си.

— Много си схватлив. Вероятно затова те харесвам.

— А пък аз си мислех, че си падаш по тялото ми.

— То е на едно от първите места в списъка на нещата, които обичам в теб. — Той стана от леглото и се приближи до автоготвача, поставен в една ниша. — Едва ли аутопсията ще успее да докаже някаква прилика, но съм сигурна, че между самоубийствата има нещо общо. Ти също го знаеш, нали?

Рурк изчака, докато автоматът му приготви протеиновата напитка, сетне заговори:

— Съриз беше интелигентна и благоразумна жена, изцяло отдадена на професията си. Същевременно бе много суетна и себична, понякога ставаше безкрайно досадна. — Той се върна до леглото и подаде чашата на Ив. — Не беше жена, която би скочила от покрива на собствената си сграда… и би осигурила на телевизията сензационната новина.

— Ще го имам предвид. — Тя подозрително се втренчи в гъстата, зеленикава течност в чашата. — Какво е това?

— Хранителна напитка. Изгълтай я. — Наклони чашата към устните й. — До дъно.

Ив отпи една глътка, за да не се задави, реши, че течността не е толкова отвратителна и пресуши чашата.

— Ето. Доволен ли си?

— Да. Какво се разбрахте с Уитни?

— Даде ми едноседмичен срок да му представя доказателства. И знае, че съм използвала твоята апаратура, макар да се преструва, че не подозира нищо… — Остави чашата, протегна се и внезапно се плесна по челото. — Нали щяхме да гледаме видео и да се натискаме.

— Ти ме излъга. — Рурк шеговито я подръпна за косата. — Май ще трябва да се разведа с теб.

— Божичко, колко си строг. — Изведнъж се досети за нещо и стисна длани в юмруци. — След като заговорихме на тази тема, най-добре да ти призная всичко.

— Какво, натискала си се с друг мъж ли?

— Не съвсем.

— Моля?

— Искаш ли да пийнеш нещо? Мисля, че тук има бутилка вино… — Понечи да стане, но не се изненада, когато той я сграбчи за рамото.

— Обясни ми какво се е случило.

— Добре. Струва ми се, че ще го възприемеш по-лесно, ако изпиеш чаша вино. — Опита да се усмихне, но погледът му я смрази. Рурк отмести ръката си, тя скочи и отиде до хладилника. Забави се максимално дълго с наливането на виното и заразказва, като се стараеше да бъде на безопасно разстояние от съпруга си:

— С Пийбоди претърсвахме кабинета на Дивейн. Знаеш ли, че там има помещение за отмора?

— Да.

— Има ли нещо, което да не знаеш? — Отпи от виното и прекоси спалнята, за да му подаде чашата. — Та както ти казвах, оглеждахме кабинета. Забелязах, че върху страничната облегалка на стола са поставени очила за виртуална реалност. Спомняш ли си, че Матиас беше използвал подобни очила, преди да се обеси. Фитухю също е обичал да предприема пътешествие в света на виртуалната реалност. Това е единственото общо между двата случая. Не е доказателство, но все пак ми дава малка надежда…

— Над деветдесет процента от населението на тази страна притежава устройство за виртуална реалност — прекъсна я Рурк, без да откъсва очи от лицето й.

— Вярно е, но трябва да се хвана за нещо. Констатирани са мозъчни увреждания при жертвите, а виртуалната реалност въздейства не само върху възприятията, но е свързана с мозъка. Хрумна ми, че ако в очилата има някаква повреда — случайна или умишлено предизвикана — тя би могла да подтиква към самоубийство.

Рурк замислено кимна.

— Затова реших да ги проверя.

— Почакай! — Той вдигна ръка. — Предположила си, че очилата са били причина за смъртта на Съриз, но въпреки това си ги сложила. Да не си полудяла?

— Наредих на Пийбоди да ме наблюдава и да ме зашемети с оръжието си, ако се наложи.

— Достатъчно. Помислила си за всичко — помощничката ти е щяла да се погрижи да не скочиш от покрива.

Ив седна до него и продължи да разказва:

— Уредът показваше, че Съриз е използвала очилата няколко минути преди да излезе на покрива. Сигурна бях, че ще открия нещо в програмата. — Замълча и разроши косата си. — Мислех, че е била предназначена за отмора: медитиране, пътуване по океана или ливада, обсипана с полски цветя.

— Но си се излъгала.

— Да. Беше… сексуална фантазия.

Сега любопитството му беше възбудено. Той седна със скръстени крака на леглото и впери поглед в съпругата си. Красивото му лице беше непроницаемо.

— Нима? — Той отпи от виното и остави чашата си на масичката. — Опиши ми какво видя.

— Ами… едни мъже.

— Мъже ли?

— Бяха само двама. — Ив почувства как се изчервява и се намрази заради слабостта си. — Нали не си забравил, че сложих очилата, извършвайки официално разследване.

— Беше ли гола?

— Моля те, престани.

— Мисля, че въпросът ми е много уместен.

— Да… вероятно в продължение на една минута. Трябваше да проверя как въздейства програмата… нямам вина, че онези младежи започнаха да ме масажират. Прекратих я преди… ами… почти преди да… — Гузно замълча, вдигна очи и с изумление забеляза, че съпругът й широко се усмихва.

— Нима мислиш, че е смешно? — Тя го удари с юмрук по рамото. — Цял ден съвестта ме гризе, чувствам се като мръсница, а на теб ти се струва забавно!

— Уточни кога прекъсна програмата. — Грабна чашата от ръката й, преди да я е изляла върху главата му.

Ив гневно присви очи и извика:

— Онези двамата бяха страхотни в леглото. Ще си направя копие от програмата и вече не ще се нуждая от теб, защото ще си имам прекрасни любовници.

— Искаш ли да се обзаложим, че винаги ще ме желаеш? — Тласна я обратно на леглото и въпреки съпротивата й успя да съблече ризата й.

— Престани! Не те желая! Искам си моите роби, които знаят как да ме задоволяват. — Преобърна го по гръб, но внезапно усети устните му върху гърдата си, а ръката му се плъзна между краката й. По тялото й се разля гореща вълна. — Бъди проклет! — задъхано извика тя. — Само се преструвам, че това ми харесва.

— Продължавай да се преструваш.

Рурк смъкна панталоните й и отново я докосна. Вече беше влажна и сякаш го примамваше. Захапа зърното й и усети, че тя всеки миг ще изпита върховното удоволствие.

Ив почувства как върху нея връхлита огромна вълна, поглъща я, сетне запраща безпомощното й тяло върху гребена на следващата.

Извика името му. Но когато се протегна към него, той я сграбчи за китките и прикова ръцете й над главата й. Втренчи се в лицето му и задъхано прошепна:

— Не! Обладай ме. Искам да ме обладаеш.

Бавно проникна в нея, без да откъсва поглед от очите й, които потъмняха и се премрежиха. Той овладя безумното си желание да я обладае със сила, да отговори на тласъците на бедрата й и отново я запрати на гребена на вълната.

Усети я да се отпуска и да се задъхва. Промърмори „Още! И още“, поглъщайки стенанията й, притиснал устни в нейните.

Пулсът й биеше неудържимо, тялото й беше във властта на Рурк, удоволствието, което изпитваше, бе толкова невероятно, че граничеше с болка. А съпругът й продължаваше ритмичните си тласъци.

— Не мога повече! — успя да прошепне, отметна глава и машинално повдигна бедрата си.

— Отпусни се, Ив. — Той едва успяваше да се контролира. — Още веднъж!

Отдаде се на удоволствието едва когато почувства, че съпругата му е напълно останала без сили.

 

 

Главата й все още беше замаяна, когато Ив най-сетне успя да се повдигне на лакти и да се огледа. Невероятно, но двамата с Рурк все още бяха облечени и лежаха върху покривката на леглото. В единия му ъгъл лежеше Галахад и я наблюдаваше с досада. Или може би със завист.

Рурк самодоволно се усмихваше.

— Май доста те поизтощих — промърмори младата жена.

В отговор той се усмихна още по-широко. Ив го мушна с пръст в ребрата и възкликна:

— Ако си искал да ме накажеш, знай, че не успя.

Рурк отвори очи и в тях проблеснаха дяволити пламъчета.

— Скъпа, нима мислиш, че ще възприема приключението ти като виртуална изневяра?

Тя се нацупи. Колкото и да беше странно, бе вбесена, че съпругът й изобщо не я ревнува.

— Защо не?

Рурк въздъхна, седна в леглото и сложи ръце на раменете й.

— Не съм твой пазач. Можеш да се наслаждаваш на фантазиите си.

— Значи нямаш нищо против?

— Ни най-малко. — Леко я целуна, после повдигна брадичката й. — Но ако само веднъж действително ми изневериш, ще те убия.

Очите й се разшириха от изумление, сърцето й подскочи.

— Е, поне си откровен.

— Това е самата истина — простичко заяви той. — А сега, след като се изяснихме, гледай да заспиш.

— Умората ми премина. — Ив обу панталоните си, а той примирено въздъхна.

— Навярно това означава, че отново ще се заловиш за работа.

— Ако ми разрешиш да използвам компютъра ти, ще си помогна за утре.

Той примирено въздъхна и също се облече.

— Да вървим.

— Много благодаря. — Хвана го под ръка, докато вървяха към асансьора и кокетно попита: — Рурк, нали излъга, когато каза, че ще ме убиеш?

— О, ще го направя. — Той леко се усмихна и я побутна да влезе в кабината. — Но тъй като те обичам, ще те убия колкото е възможно по-бързо и по-безболезнено.

— Тогава и аз ще ти обещая същото.

— Разбира се. — Той стисна ръката й. — Не бих се съгласил на друго.