Нора Робъртс
Екстаз в смъртта (7)

Седма глава

На следващата сутрин, няколко минути преди осем, чувствайки се все още леко замаяна, Ив влезе в кабинета, който Рурк й беше обзавел в дома им. Всъщност за нея това беше едновременно помещение за работа и един вид убежище — място, където можеше да остане сама. Рурк се беше постарал кабинетът да е точно копие на апартамента, в който живееше Ив преди сватбата им и с който тя се бе разделила с огромно нежелание.

Тук бяха събрани любимите й вещи, тук тя се чувстваше самостоятелна, необезпокоявана от никого. Когато Рурк заминаваше по работа, Ив никога не прекарваше нощта в спалнята им. Предпочиташе да подремне в специалния стол за отмора в кабинета си. Освен това в отсъствието на съпруга си избягваше да се възползва от услугите на Съмърсет и прибягваше до автоготвача.

Слънчевите лъчи проникваха през огромния прозорец, заемащ цялата стена зад гърба й. Ив се залови да систематизира предстоящите си задачи. Невъзможно бе да си позволи лукса да се заеме само със случая „Фитухю“, най-вече защото засега всички бяха убедени, че адвокатът се е самоубил. Ако до един-два дни не открие солидни доказателства в подкрепа на хипотезата си, ще се наложи да измести този случай на втори план.

Точно в осем на вратата се почука.

— Влизай, Пийбоди.

— Никога няма да свикна с чудесата на този дом — заяви младата полицайка. — Все едно, че се намирам в къща от онези, дето ги показват по архивните видеофилми.

— Трябва да помолиш Съмърсет да те разведе наоколо — разсеяно промърмори Ив. — Сигурна съм, че има стаи, в които още не съм влизала. Налей си кафе. — Тя кимна по посока на кухненската ниша и намръщено продължи да прелиства електронния си бележник.

Пийбоди се запъти към кухничката. Оглеждаше апаратурата, заемаща всички стени и се питаше как би се чувствала, ако можеше да си позволи да играе тенис с най-новия шампион от Уимбълдън, да танцува с холограма на Фред Астер или да предприеме виртуално пътешествие до дворците за забавления на планетата Риджис.

Все още замечтана, влезе в кухничката. Автоготвачът вече беше програмиран да приготви кафе. На нея й оставаше само да занесе двете чаши в кабинета. Изчака търпеливо, докато Ив продължаваше да си мърмори под носа, сетне отпи от кафето и възкликна:

— Господи, истинско е!

— Внимавай да не се разглезиш. Лично аз вече не мога да пия помията, която поднасят в полицейското управление. — Вдигна глава, забеляза смаяното изражение на сътрудничката си и се усмихна. Съвсем доскоро сама реагираше по същия начин на кафето, осигурено от съпруга й. Всъщност зяпваше от изумление всеки път, когато видеше Рурк. — Не е лошо, нали?

— Никога досега не съм пила истинско кафе. — Пийбоди отпиваше с неописуема наслада, сякаш чашата й съдържаше течно злато. В действителност цената на кафето се бе изравнила с тази на благородния метал след изсичането на тропическите гори и унищожаването на плантациите. — Прекрасно е.

— Разполагаш с цели трийсет минути да му се наслаждаваш. Междувременно не е зле да планираме стратегията си за деня.

— Наистина ли мога да си налея още? — Пийбоди притвори очи и вдъхна аромата на димящата течност. — Истинска богиня сте, лейтенант.

— Отдавна съм те помолила да си говорим на „ти“ — изсумтя Ив и посегна към видеотелефона, от който се разнасяше настойчиво бръмчене.

— Тук Далас — изрече рязко, после широко се усмихна. — Фийни, радвам се да те видя.

— Как се чувстваш като омъжена, малката?

— Поносимо. А ти, гений на електрониката, май си станал необичайно рано.

— Тук се е забъркала една каша… Неприятности с компютъра на шефа. Някакъв хитрец е направил страхотна беля, за малко да унищожи цялата система.

— Не думай! — Очите й се разшириха от изненада. Беше почти сигурна, че дори Фийни, който беше вълшебник в областта на електрониката, не би могъл да преодолее защитата и да проникне в главния компютър на полицейското управление.

— Да, ама си е точно така. Всичко е така объркано, че нямам представа кога ще го оправя — бодро заяви ирландецът. — Обаче исках да ти се обадя и да проверя какво се е случило с теб, след като не благоволи да ми се обадиш.

— Откакто се върнах на Земята, непрекъснато тичам насам-натам. Затрупана съм с работа.

— Дори да не си толкова заета, пак ще тичаш — такъв ти е характерът. Дочух, че разследваш смъртта на Фитухю.

— Точно така. Имаш ли някаква информация по въпроса?

— Не. Смарт се обзалага, че онзи пуяк сам се е накълцал и повярвай, че нито един от нас не е опечален от смъртта му. Мазникът много обичаше да се заяжда с ченгетата, призовани да дадат свидетелски показания. И все пак има нещо странно — две самоубийства за един месец.

— Две ли? — Ив наостри уши.

— Да. О, забравих, че по това време ти беше на сватбено пътешествие и беше заета да правиш мили очи на благоверния си. — Фийни повдигна рошавите си рижави вежди и обясни: — Преди две седмици един сенатор скочи от прозореца на Капитолия. Но защо ли се учудвам — политици и адвокати са от един дол дренки — пълни откачалки.

— Прав си. Моля те, при първа възможност препрати на служебния ми компютър всички данни относно това самоубийство.

— Какво, да не си решила да си правиш албум?

— Ами… чисто любопитство — разсеяно промърмори младата жена. Интуицията й подсказваше, че е попаднала на гореща следа. — Обещавам да те почерпя един обяд в служебната закусвалня.

— Дадено. Щом оправя тази бъркотия, ще ти изпратя желаната информация. И се обаждай по-често, чуваш ли? — Ирландецът прекъсна връзката.

Пийбоди продължаваше да пие кафето си на мънички глътки, но успя да проговори:

— Смятате ли, че има някаква връзка между Фитухю и самоубилия се сенатор?

— Адвокати и политици — замислено промълви Ив. — И автотронни инженери.

— Какво? — стресната попита Пийбоди.

— О, казах го ей така. — Началничката й поклати глава. — Просто ми хрумна нещо. — Изключи компютъра и взе чантата си. — Да вървим.

Сътрудничката й опита да прикрие разочарованието си от това, че не е успяла да си налее втора чаша кафе и тръгна редом с Ив, като подтичваше, за да я догони. След миг отбеляза:

— Мисля, че не е толкова странно двама души да се самоубият в различни градове, макар и в един и същи месец.

— Не са двама, а трима. Докато бяхме на „Олимп“, един млад инженер, Дру Матиас, се обеси. Опитай се да откриеш нещо, което би могло да ги свързва: хора, навици, учебни заведения, хобита. — Затича надолу по стълбите и разпалено заръкомаха.

— Не знам името на политика. Не обърнах внимание на рапортите за самоубийството във Вашингтон. — Пийбоди извади миниатюрния си персонален компютър и затърси необходимата информация.

— Матиас беше двайсетинагодишен и работеше за Рурк. По дяволите! — изруга Ив. Имаше неприятното предчувствие, че отново ще потърси помощта на съпруга си. — Ако някъде удариш на камък, обърни се към Фийни. Той моментално ще ти осигури всички данни, дори ръцете му да са оковани с белезници и да е пиян до козирката. — Тя отвори външната врата и избухна, когато забеляза, че колата й не е пред къщата:

— Дяволите да го вземат този Съмърсет! Сто пъти съм му казвала да оставя автомобила ми там, където съм го паркирала!

— Не го обвинявай напразно. — Пийбоди постави слънчевите си очила. — Колата ти ехей там — напряко на алеята.

— О, да. — Ив смутено се изкашля. Автомобилът си стоеше там, където го беше зарязала, а по тревата до него бяха разхвърляни разкъсани дрехи. — Да не си посмяла да ме разпитваш — скръцна тя със зъби и забута превозното средство по алеята.

— Нямаше да любопитствам — престорено наивно изрече Пийбоди. — Предпочитам да оставя всичко на въображението си.

— Млъквай!

— Слушам, лейтенант! — Пийбоди тихичко се изкиска и се качи в колата. Усмивката й помръкна при вида на вбесената й началничка, която натисна докрай педала на газта и автомобилът се стрелна по алеята.

 

 

Артър Фокс се беше изпотил. Над горната му устна бяха избили ситни капчици, издаващи притеснението му. Засега и това стигаше на Ив. Не се изненада, когато установи, че защитникът на Фокс работи в адвокатската фирма на Фитухю. Бе усърден младок, издокаран със скъп костюм, тесните ревери бяха окичени с модерни медальони.

— Сама разбирате, че клиентът ми е разстроен. — Адвокатът се опита да си придаде сериозно изражение. — Траурната церемония в памет на господин Фитухю ще се състои в един следобед. Избрала сте неподходящ момент за този разпит.

— Смъртта избира момента, господин Риджуей, и обикновено той е неподходящ. — Обърна се и продиктува на записващото устройство: — Разпит на Артър Фокс, относно случая „Фитухю, 30091“, провеждан от лейтенант Ив Далас. 24 август 2058 година, 9:36 часът. Моля, съобщете името си за протокола.

— Наричам се Артър Фокс.

— Господин Фокс, уведомен ли сте, че разговорът ни се записва?

— Да.

— Упражнихте ли правото си на защитник?

— Да.

— Уведомен ли сте за допълнителните ви права и за отговорностите ви?

— Да.

— Господин Фокс, имаме запис на изявленията ви относно случилото се в нощта, когато е починал господин Фитухю. Желаете ли да чуете този запис?

— Не е необходимо. Вече ви казах какво се случи. Какво повече искате?

— Например да обясните къде бяхте между 22:30 и 23:00 в нощта на… инцидента.

— Колко пъти трябва да ви го повтарям? Вечеряхме, гледахме някаква комедия, легнахме си и пуснахме телевизора точно когато предаваха късните новини.

— Да разбирам ли, че през цялата вечер не сте напускал дома си?

— Да, казах ви го вече.

— Вярно е. Записът потвърждава думите ви, ала делата ви им противоречат.

— Лейтенант, клиентът ми е дошъл тук доброволно. Не виждам причина да…

— Запазете аргументите си — нареди Ив, сетне отново се обърна към Фокс: — Напуснал сте сградата приблизително в 22:30 и сте се прибрал трийсет минути по-късно. Къде бяхте?

— Ами… — Фокс нервно задърпа сребристата си вратовръзка. — Излязох да се поразходя. Бях забравил.

— Нима?

— Бях объркан, смутен. Всъщност бях изпаднал в шок. — Копринената вратовръзка шумолеше между пръстите му. — Пък и защо да си спомням нещо толкова маловажно?

— Надявам се, че съм опреснила паметта ви. И тъй, къде отидохте?

— О, просто обиколих квартала.

— Върнал сте се с някакъв пакет. Какво имаше в него?

В този момент той разбра, че охранителните камери са предоставили неоспорими доказателства. Очите му гузно се застрелкаха, пръстите му замачкаха вратовръзката.

— Отбих се в един денонощен магазин и купих това-онова, най-вече безникотинови цигари. Понякога запалвам една-две.

— Много лесно ще проверим точно какво сте купил.

— Сънотворни! — избухна той. — Исках да спя тази нощ. Пушеше ми се. Какво, да не е забранено от закона?

— Не, но законът забранява да се дават неверни сведения на полицията.

— Лейтенант Далас! — прекъсна я адвокатът. В гласа му се долавяха нервни нотки. Ив разбра, че Фокс не е уведомил и него за излизането си. — Фактът, че моят доверител е напуснал за няколко минути жилището си, не е от решаващо значение за вашето разследване. Вярвам ще се съгласите, че ако човек открие любимия си мъртъв, със сигурност ще забрави маловажните подробности.

— Може би една-две, но не всички. Господин Фокс, пропуснахте да ми съобщите, че с господин Фитухю сте имали гостенка през онази фатална нощ.

— Лианор не е гостенка — сви устни Фокс. — Тя е… беше съдружничка на Фиту. Мисля, че трябваше да обсъдят някакъв въпрос, затова и отидох да се поразходя. Исках да останат насаме и да поговорят за работата си. — Дълбоко си пое въздух и добави: — Винаги постъпвах така — бе удобно за всички ни.

— Ясно. Сега твърдите, че сте излязъл от апартамента, за да оставите насаме приятеля си и съдружничката му. Защо в предишното си изявление не споменахте за посещението на госпожица Бастуик?

— Бях забравил за него.

— Нима? Съобщихте ни, че двамата с приятеля ви сте вечеряли, че сте гледали някаква комедия и че сте си легнали, но пропуснахте да ни уведомите за други събития. Какво още премълчахте, господин Фокс?

— Нямам какво повече да ви кажа.

— Защо сте бил разгневен, когато сте излязъл от сградата? Може би не ви е било приятно една красива жена, близка сътрудничка на господин Фитухю, да ви посещава в такъв късен час?

— Лейтенант, нямате право да намеквате… — започна защитникът.

Ив не благоволи да го погледне, а заяви с леден тон:

— Не намеквам, господин адвокат. Питам клиента ви дали е бил разгневен и разяждан от ревност, когато тичешком е напуснал сградата.

— Не тичах, а вървях! — Русокосият удари с юмрук по масата. — Не бях разгневен, нито пък съм ревнувал от Лианор. Непрекъснато се натискаше на Фиту, но той беше напълно безразличен към нея в сексуално отношение.

— Значи госпожица Бастуик е проявявала интерес към приятеля ви. — Ив повдигна вежди. — Навярно това ви е вбесило, Артър. И нищо чудно, след като сте знаел, че Фиту си пада еднакво по мъже и по жени, знаел сте, че двамата работят заедно през цялата седмица; отгоре на всичко тази въртиопашка се осмелявала да се натрапва в собствения ви дом. На ваше място бих я удушила.

— Фиту мислеше, че ситуацията е безкрайно забавна — изтърси Фокс. — Ласкаеше го мисълта, че толкова млада и красива жена се опитва да привлече вниманието му. Избухваше в смях, когато започвах да се оплаквам от нея.

— Присмивал ви се е, така ли? — съчувствено попита Ив. Знаеше как може да го предизвика. — Навярно сте полудявал от ревност, Артър. Права ли съм? Представял сте си как двамата са в леглото, как приятелят ви я милва и се присмива зад гърба…

— Идваше ми да я убия! — избухна русокосият и почервенял от гняв, отблъсна ръката на адвоката, който се опитваше да го успокои. — Въобразяваше си, че ще ми го отнеме, че ще го накара да я пожелае! Пет пари не даваше, че с Фиту сме обвързани. Искаше да победи на всяка цена, проклета адвокатка!

— Май много не обичате адвокатите.

Русокосият се задъхваше. Млъкна, опита да се поуспокои, сетне продължи:

— По принцип не ги понасям. Не свързвах Фиту с професията му. Мислех за него като за мой спътник в живота. И ако бях склонен към насилие, през онази или през която и да било друга нощ бих убил Лианор. — Разтвори юмруците си и скръсти ръце на гърдите си. — Действително ви казах абсолютно всичко.

Ив реши, че засега е постигнала достатъчно. Стана и заяви:

— Ще разговаряме отново, господин Фокс.

— Интересува ме кога ще ми предадете тялото на Фиту. — Русокосият бавно се изправи. — Реших да не отменям днешната церемония, макар че изглежда абсурдно да устройваш погребение, когато мъртвецът липсва.

— Патологът още не е завършил изследванията.

— Не ви ли стига, че приятелят ми е мъртъв? — извика Фокс с треперлив глас. — Не ви ли стига, че се е самоубил, та сега протакате разследването и изваждате на показ тайни от личния ни живот?

— Не! — Ив се отправи към вратата и набра кода. — Не ми е достатъчно! — Поколеба се и реши да блъфира. — Убедена съм, че господин Фитухю е бил потресен от смъртта на сенатор Пърли.

Фокс рязко кимна.

— Да, беше потресен, въпреки че двамата се познаваха само бегло. — Едно мускулче заподскача на слепоочието му. — Нелепо е да намеквате, че Фиту се е самоубил, защото е бил повлиян от постъпката на Пърли. Повтарям, че двамата почти не се познаваха и много рядко разговаряха.

— Ясно. Благодаря, че ми отделихте от времето си. — Тя ги изпрати и хвърли поглед към съседната стая, където навярно вече чакаше Лианор.

Без да бърза, Ив се отправи към автомата в дъното на коридора и огледа предлагания асортимент. Пусна в процепа няколко жетона и получи шоколадче и кутийка пепси. От автомата се разнесе механичен глас, който я съветваше да изхвърли отпадъците в уреда за рециклиране и я предупреждаваше да не консумира много захар.

— Гледай си работата — промърмори младата жена. Облегна се на стената, бавно изяде шоколадчето, изпи пепсито, хвърли боклука в специалния автомат и без да бърза, пое обратно по коридора.

Беше преценила, че двайсетминутното чакане ще вбеси Лианор. И се оказа права.

Блондинката обикаляше из стаята като тигрица в клетка, токчетата на елегантните й обувки се забиваха в изтъркания дъсчен под. Щом чу Ив да отваря вратата, обърна се и процеди през зъби:

— Лейтенант Далас, за мен времето е пари. Предполагам, че това не се отнася за вас.

— Зависи от гледната точка — любезно отвърна Ив. — Моята професия не изисква да мародерствам клиентите си.

Пийбоди се изкашля и задиктува на записващото устройство:

— За протокола: лейтенант Ив Далас влезе в зала Б, за да довърши разпита на заподозрените. Субектът е уведомен за правата си и предпочете да се защитава сам. Цялата информация се записва.

Ив седна и посочи стола срещу себе си.

— Госпожице Бастуик, предлагам да започнем, в случай че ви е омръзнало да се разхождате из помещението.

— Бях готова да започнем тази… процедура в уреченото време. — Блондинката седна и кръстоса елегантните си крака, подчертавани от фините копринени чорапи. — Но исках да разговарям с вас, не с вашата подчинена.

— Чуваш ли, Пийбоди! Била си моя подчинена.

— Всичко се записва, лейтенант — кисело промърмори сътрудничката й.

Адвокатката издуха невидими прашинки от ръкава на елегантния си черен костюм и заяви:

— След няколко часа ще се състои траурната церемония в памет на Фиту. Знаете, че трябва да присъствам.

— Нямаше да бъдете тук и да ви обиждат несправедливо, ако не бяхте дала неверни показания.

— Надявам се да подкрепите с факти вашето твърдение, лейтенант.

— При предишния ни разговор официално заявихте, че онази вечер сте посетила господин Фитухю по служебен въпрос. Според вашето твърдение сте останала в дома му двайсет-трийсет минути.

— Приблизително — с леден тон се обади адвокатката.

— Госпожице Бастуик, когато отивате на делова среща, винаги ли купувате бутилка скъпо вино и се издокарвате като момиче за абитуриентски бал?

— Доколкото ми е известно поддържането на външния вид не е противозаконно, лейтенант Далас. — Тя презрително огледа Ив от глава до пети и иронично се усмихна при вида на разчорлената й коса и износени обувки. — Препоръчвам ви да сторите същото.

— О, как ме засегнахте! Но да се върнем на случилото се през фаталната нощ. Облякла сте се елегантно, купила сте бутилка вино. Забелязах как в асансьора поразкопчахте блузата си. По всичко личи, че сте се подготвила да прелъстите някого, Лианор. — Ив се приведе и присви очи, сякаш искаше да намигне. — Хайде, признайте си. Та нали и двете сме Евини дъщери, които използват еднакви трикове!

Блондинката не отговори веднага, а се втренчи в ръцете си. За разлика от Фокс беше невъзмутима. След миг спокойно отговори:

— През онази нощ се отбих в дома на Фиту да обсъдим едно дело. Поговорихме двайсет-трийсет минути, после си тръгнах.

— През това време сте била сама с него, нали?

— Да. Както обикновено при вида ми Артър се нацупи и излезе.

— Както обикновено ли?

— Точно така. — В гласа й прозвуча подигравателна нотка. — Ревнуваше от мен, сигурен бе, че искам да му отнема Фиту.

— А вие имахте ли подобни намерения?

Адвокатката присви очи като котка и иронично се усмихна.

— Как мислите, лейтенант? Дали пък ако си направех труда, щях да успея?

— Бих казала, че „сте си направила труда“. И че не сте постигнала нищо, което действително ви е разгневило.

Лианор сви рамене.

— Признавам, че имах определени планове, Фиту си проваляше живота заради Артър. С него бяхме колеги, харесвахме едни и същи неща, намирах го извънредно привлекателен. Беше ми много симпатичен.

— През онази нощ разкрихте ли му истинските си чувства?

— Намекнах му, че съм готова на по-интимна връзка с него. Признавам, че не беше особено въодушевен от идеята, но съм сигурна, че след известно време щях да постигна своето. — Отново вдигна рамене. Жестът й издаваше безкрайна самоувереност. — Артър разбираше какво ще се случи рано или късно. — Очите й гневно й проблеснаха. — Ето защо съм убедена, че именно той е убил Фиту.

 

 

— Бива си я, нали? — промърмори Ив, когато адвокатката напусна помещението. — Най-безскрупулно се опитва да разруши една дългогодишна връзка. Нещо повече, убедена е, че на света няма мъж, който да й устои. Ама че мръсница. — Тя тежко въздъхна.

— Ще й предявите ли обвинение? — поинтересува се Пийбоди.

— За това, че е мръсница ли? — Ив се поусмихна и поклати глава. — Дори да я обвиня за предоставяне на неверни сведения, самата тя, както и колегите й от фирмата ще измислят хиляда начина да я оправдаят. Не, не си струва да си губя времето. Невъзможно е да докажем, че е била в апартамента по времето, когато Фитухю си е прерязал вените, нито пък че е имала мотив да го убие. Пък и честно казано, не вярвам тази кукличка да е успяла да се промъкне незабелязано в банята и да убие съдружника си, без той да окаже каквато и да била съпротива. Прекалено голяма егоистка е и би се изплашила да не си изцапа костюма с кръв.

— Следователно главният заподозрян си остава Фокс.

— Точно така. Бил е вбесен от ревност, освен това е щял да наследи прекрасния апартамент с всичките му удобства. — Ив стана и закрачи из помещението, после притисна длани към слепоочията си. — Но нямаме доказателства. Ще трябва да повярвам на онова, което си призна по време на втория разпит — че би убил Лианор, не Фитухю. Искам повече подробности за другите две самоубийства.

— Не съм открила кой знае какво — заоправдава се Пийбоди, докато двете вървяха по коридора. — Не разполагах с достатъчно време.

— Сега си по-свободна, пък и Фийни навярно е открил нещичко. Искам цялата информация, която си събрала и те съветвам да ускориш темпото на проучване. — Ив влезе в кабинета си, седна пред компютъра и му нареди:

— Включи се. Интересуват ме последните съобщения.

Лицето на Рурк се появи на монитора.

— Предполагам, че си вън от управлението и както винаги се бориш с престъпността. Заминавам за Лондон — възникна малък проблем, който мога да разреша само аз. Не вярвам да ми отнеме много време. Ще се върна към осем, което ще ни позволи да се приготвим и да отлетим до Нови Лос Анжелис за премиерата.

— По дяволите, бях забравила! — възкликна Ив.

Рурк й се усмихна на екрана.

— Сигурен съм, че си предпочела да забравиш за този ангажимент, затова си позволявам да те подсетя. Доскоро, лейтенант.

Ив потръпна при мисълта за онова, което я очакваше в Калифорния: досадна вечер в компанията на надути типове от телевизията, отвратителна храна, която местните жители намираха за превъзходна, плюс куп досадни репортери, които ще й задават какви ли не идиотски въпроси.

Второто съобщение беше от командир Уитни, който й нареждаше да подготви изявление за пред медиите, свързано с разследването на няколко случая. „Само това ни липсваше — горчиво си каза тя. — Нови гръмки заглавия във вестниците!“

Сетне на монитора се появи информацията, изпратена от Фийни. Ив се настани по-удобно на стола и се залови за работа…

В два следобед тя влезе в модния ресторант на име „Вилидж“. Ризата й беше мокра от пот и прилепваше към гърба й, тъй като климатичната инсталация в колата й отново беше предала богу дух. Лъхна я хладен въздух, напомнящ океански бриз. Въздушното течение поклащаше листата на палмите, засадени в огромни порцеланови саксии. Залата на ресторанта беше на две нива, стъклените маси бяха разположени край езерцето, пълно с черна вода или пред огромния екран, на който се виждаше холограма на бряг, покрит със ситен пясък. Сервитьорките носеха къси пъстроцветни рокли и сновяха между масите, предлагайки странно оцветени напитки и артистично аранжирани блюда.

Оберкелнерът беше дроид, който беше издокаран с бял костюм и говореше с превзет френски акцент. Той хвърли презрителен поглед към износените джинси и измачканата риза на Ив, сетне сбърчи аристократичния си нос и заяви:

— Съжалявам, мадам, но нямаме свободни маси. Може би ще предпочетете да обядвате в близката закусвалня.

— Абсолютно си прав, приятел — отговори Ив и му показа значката си, тъй като тонът му я вбеси. — Но за съжаление ще обядвам тук. Хич не ми пука, че от сърцето ти капе кръв при вида ми. Къде е масата на доктор Майра?

— Приберете това чудо — изсъска дроидът, огледа се и закърши ръце. — Да не би да искате да прогоните клиентите ни?

— Гарантирам, че ще побегнат, ако извадя оръжието си. Повярвай, че ще го направя, ако до двайсет секунди не ми покажеш масата на доктор Майра и не ми донесеш чаша газирана вода с лед. Програмиран ли си за това?

Дроидът стисна устни и кимна. Изпъчи се, като че беше глътнал бастун, и поведе Ив по стълбите от изкуствен мрамор. Когато се озоваха на второто ниво, той се насочи към ниша, която напомняше нос, врязан в океана.

— Скъпа Ив. — Доктор Майра скочи на крака и хвана ръцете на Ив. — Изглеждаш великолепно. — За огромна изненада на младата жена, психиатърката я разцелува. — И много щастлива. Отпочинала си.

— О, да — смутено промърмори Ив, поколеба се и също целуна Майра по бузата.

Дроидът вече беше наредил на сервитьорката да донесе газираната вода.

— Не забравяй за леда — напомни му младата жена и победоносно му се усмихна.

— Благодаря, Арман. — В сините очи на психоложката проблесна закачливо пламъче. — След малко ще поръчаме.

Ив огледа изпод око залата, изпълнена с елегантни посетители и неловко се размърда на стола си.

— По-добре да бях дошла в кабинета ти.

— Настоях да обядваме заедно. Това е един от любимите ми ресторанти.

— Дроидът е гаден педераст.

— Признавам, че Арман е малко особен — навярно е зле програмиран — но кухнята е великолепна. Трябва да опиташ раците. Няма да съжаляваш. — Когато донесоха поръчката, Майра се облегна на стола си. — Как прекара медения си месец?

Ив изгълта на един дъх газираната вода и се почувства малко по-добре.

— Кажи ми докога ще ми задават един и същи въпрос.

Майра се разсмя. Беше привлекателна жена, тъмната й, пригладена назад коса подчертаваше хубавото й лице. Както обикновено носеше костюм, този път в бледожълто. Изглеждаше невероятно уравновесена и елегантна. Беше една от най-известните специалистки в страната и от полицията често търсеха помощта й при разследването на жестоки престъпления.

Ив не осъзнаваше, че по-възрастната жена изпитва към нея майчинско чувство.

— Но защо въпросът те притеснява?

— Ами… нали се досещаш… Меденият месец неизменно се свързва със секса… Въпросът е прекалено личен! — Ив забели очи. — Изглежда невероятно, но все още не мога да свикна с мисълта, че съм омъжена. И то за Рурк.

— Двамата се обичате и сте много щастливи — запомни това и не се опитвай да свикваш с каквото и да било. Спиш ли нощем?

— Общо взето — да. — Но тъй като Майра знаеше най-съкровената й тайна, реши да бъде откровена. — Понякога сънувам кошмари, но не така често, както преди. Спомените нахлуват в съзнанието ми и изчезват. Но сега, след като преодолях стреса, се чувствам много по-добре.

— Наистина ли си го преодоляла?

— Баща ми системно ме изнасилваше и ме малтретираше — с леден тон изрече младата жена. — Убих го, когато бях осемгодишна. И успях да се справя с живота, да оцелея. Момиченцето, което откриха на тъмната уличка, вече не съществува. Аз съм Ив Далас — жената, която със собствени сили е успяла да се издигне в избраното поприще.

— Добре — промърмори Майра и си каза, че приятелката й все още не се е излекувала от дълбоката душевна травма. Очакваха я нелеки години. — Все още поставяш на първо място професията си.

— За мен тя е най-важното нещо в живота ми. Винаги ще си остана ченге.

— Навярно си права. — Майра леко се усмихна. — Предлагам да поръчаме обяда, после ще ми обясниш защо настояваше да разговаряме.