Нора Робъртс
Екстаз в смъртта (13)

Тринайсета глава

През следващите няколко дни Ив безрезултатно се опитваше да постигне невъзможното. Тормозеше Пийбоди. Преследваше Фийни, настояваше да й отдели малкото си свободно време и да й помогне да открие нещо. Каквото и да било.

Скърцаше със зъби, когато намираше върху бюрото си дискове с други случаи, оставаше в канцеларията си дълго след приключването на работния ден.

Когато лаборантите бавеха изследванията, тя непрекъснато ги търсеше по видеотелефона и настояваше да побързат. Стигна се до там, че те започнаха да се крият от нея. Ето защо Ив накара Пийбоди да я придружи до лабораторията, за да се срещнат лично с началника Дики Беренски и да опитат да му въздействат.

— Не опитай да ми пробутваш СН! — сопна му се тя.

Дики изглеждаше отчаян от живота. Като шеф на лаборатория би трябвало да има на разположение поне половин дузина дроиди, които да изпраща да усмиряват разярените от мудността му детективи, но всички се бяха изпокрили.

„Ще хвърчат глави!“ — помисли си той и въздъхна.

— Какво означава СН?

— Старите ти номера. Не ти ли писна?

— Слушай, Далас, не си ли спомняш каква услуга ти направих миналия път?

— Как не! Нали те подкупих с билети за финалния бейзболен мач.

Той се престори на смаян.

— Предположих, че ми правиш подарък, защото съм ти симпатичен.

— Но този път няма да получиш никакви билети! — Ив заканително размаха пръст. — Защо не си ми изпратил доклада си за виртуалните очила?

— Защото няма какво да съобщя. Програмата е много… интересна — той иронично повдигна вежди, — но не крие никакви опасности. Нещо повече — в гласа му прозвуча плачевна нотка, — мечтая и ние да разполагаме с подобна апаратура. Накарах Шийла да разглоби цялото приспособление и отново да го сглоби. Великолепна апаратура, последна дума на техниката. И нищо чудно, щом е произведена в заводите на Рурк.

— Какво? — Тя се опита да прикрие изненадата си. — В кой завод?

— Ами… Шийла знае подробностите. Сигурен съм, че предприятието е на друга планета заради по-евтината работна ръка. А това чудо е ново-новеничко. Появи се на пазара преди по-малко от месец.

Стомахът я сви, почувства, че се задушава, но продължи да го разпитва.

— Сигурен ли си, че няма някакъв дефект?

— Абсолютно. Това е истинско бижу. Вече подадох заявка, за да се снабдя със същата играчка. — Погледна я изпод око и добави: — Разбира се, ти можеш да уредиш да я купя на фабрична цена.

— Върни ми апаратурата, напиши най-подробен рапорт и ще си помисля дали да ти услужа.

— Днес е почивният ден на Шийла — заяви с плачевен тон Дики и жално я изгледа. — Но обещавам, че утре до обяд докладът ще бъде на бюрото ти.

— Почакай, приятелю. — Като отличен полицай Ив познаваше слабостите на противника си. — Ако побързаш, ще ти подаря апарата.

— В такъв случай ще имаш данните след десет минути. — Страдалческото му изражение се замени с широка усмивка, и той забързано се отдалечи.

— Лейтенант, подобна апаратура струва минимум две хилядарки — възмутено заяви Пийбоди и го проследи с поглед, изпълнен с отвращение. — Подкупът е прекалено голям.

— Информацията ми е необходима незабавно — разсеяно отговори Ив. Надяваше се Рурк да й отпусне от уредите, предназначени за рекламни цели. Внезапно се вцепени: тези апарати щяха да бъдат подарени на служители на фирмата, на политици и на други видни личности. Какво ще се случи, ако имат някакъв дефект, който тласка хората към самоубийство? — Остават ни само три дни. Нищо не би могло да убеди Уитни да ни отпусне още малко време. — Вдигна очи и забеляза, че Дики излиза от работното си помещение.

— Шийла здравата е поработила. — Той й подаде запечатания диск и разпечатката. — Погледни — това е компютърна графика на последната програма. Шийла е забелязала някакви смущения.

— Какви смущения? — Тя сграбчи листа и разгледа странните зигзаговидни форми.

— Не съм сигурен какво представляват. Може би изразяват подсъзнателното релаксиране или пък допълнително стимулиране, което предлагат най-новите уреди за виртуална реалност. Забелязваш ли как тези „мълнии“ прекъсват програмата на всеки две секунди?

— Имаш ли някакво предположение? — Ив усети прилив на енергия. — Доколкото разбирам, програмата въздейства чрез внушение на подсъзнанието на човека, който я използва.

— Методът не е нов и от десетилетия се използва за отказване от различни вредни навици, повишаване на сексуалната потентност и така нататък. Благодарение на него преди петдесет години баща ми се отказа от тютюнопушенето.

— Възможно ли е в програмата да бъдат заложени фактори, които подтикват към… например към самоубийство?

— Както вече споменах, стимулантите помагат за отказване от вредни навици или пък за намаляване или увеличаване на апетита. Колкото до онова, което предполагаш… — Той замислено подръпна долната си устна и поклати глава. — За тази цел трябва да се проникне по-дълбоко в подсъзнанието и да се оказва по-продължително въздействие върху мозъка. Инстинктът за оцеляване е много силно развит у хората. — Отново поклати глава и убедено заяви: — Пуснахме безброй пъти програмите, но не ни се случи нищо.

„О, сигурна съм, че сте ги пускали, особено онази със сексуалните сцени“ — каза си Ив. Дики продължаваше да говори:

— Изпробвахме ги върху хора и върху дроид. Никой не реши да скочи от покрива. Всъщност не констатирахме никакви необичайни реакции.

— Искам подробен анализ на тези смущения.

— Тогава уредът трябва да остане тук. Шийла е започнала работа, но онова, което желаеш, ще отнеме доста време. Трябва да се пусне програмата, да се изолират факторите, влияещи на подсъзнанието и да се подложат на компютърен анализ. Откриването на тези фактори е изключително трудно.

— Колко време ти е необходимо?

— Два дни или ден и половина, ако имаме късмет.

— Постарай се да имаме — промърмори Ив и подаде разпечатката на Пийбоди.

 

 

Ив се опита да забрави тревогата си от факта, че апаратурата за виртуална реалност се оказа произведена в заводите на Рурк и че последствията ще бъдат фатални, ако се окаже, че уредът е подтиквал към самоубийство хората, които са го използвали. Странни затъмнения в подсъзнанието — може би най-сетне беше попаднала на сигурна следа. Следващата стъпка беше да се добере до уредите, използвани от Фитухю, Матиас и Пърли.

Последвана от Пийбоди, тя забърза по улицата. Колата й все още беше в служебния сервиз. Не си струваше да попълва многобройните формуляри за получаването на друго превозно средство, след като можеше и пеша да измине краткото разстояние от лабораторията до полицейското управление.

— Есента наближава.

— Моля?

Пийбоди спря и дълбоко си пое въздух, питайки се как Ив не беше забелязала понижението на температурата и уханието, понесено от лекия ветрец.

— Усеща се във въздуха.

— Какво правиш? Да не си полудяла? — извика Ив. — Ако дълбоко вдъхнеш нюйоркския въздух, положително ще се отровиш и ще те откарат в болницата.

— Ако не обръщаш внимание на газовете, отделяни от ауспусите на колите и на миризмата на човешка пот, ароматът е божествен. Може би новата градска управа най-сетне ще приеме закона против замърсяването на въздуха.

Ив я погледна изпод око.

— Личи си, че си израснала с привърженици на „Свободна ера“.

— Няма нищо нередно в борбата против замърсяване на околната среда. Ако не бяха природозащитниците, през цялата година щяхме да носим филтриращи маски и черни очила. — Тя с копнеж изгледа конвейерната лента за придвижване и се опита да настигне началничката си. — Не искам да ви обезкуражавам, лейтенант, но доста ще се затрудните, докато се доберете до онези уреди. Според стандартната процедура би трябвало вече да са предадени на наследниците на починалите.

— Ще успея. А от теб искам да си държиш езика зад зъбите и да не разгласяваш никаква информация, докато приключа.

— Слушам. — Пийбоди замълча за миг и добави: — Предполагам, Рурк притежава толкова много предприятия и заводи, че едва ли би могъл да знае за всичко, което се произвежда там.

— И двете знаем, че налице е противоречие на интересите. Излагам и твоя живот на опасност.

— Извинете, че ви противореча, лейтенант, но животът си е мой и мога да правя с него каквото си поискам. И ако го излагам на опасност, то е защото искам да го сторя.

— Благодаря ти за откровеността и за доверието.

— Можете да изразите благодарността си не само на думи. Аз също съм запалена почитателка на бейзбола.

Ив спря, втренчи се в нея, сетне се засмя.

— Колко билета искаш? Само един или два?

— Два. Може да ми излезе късметът.

Двете усмихнато се спогледаха, в този миг се дочу воят на сирена.

— По дяволите! — извика Ив. — Не можа ли да се случи пет минути по-рано или по-късно? — Извади оръжието и се обърна. Аларменият сигнал идваше от центъра за обмяна на кредитни жетони. — Кой идиот е решил да ограбва обменно бюро, което се намира само на две преки от централния полицейски участък? Пийбоди, накарай пешеходците да се махнат от тротоара, после заварди задния вход.

Първата заповед беше излишна, тъй като минувачите вече бягаха във всички посоки и панически скачаха на конвейерните ленти и ескалаторите. Ив извади комуникатора си и повика подкрепа както беше по правилник. После на прибежки се приближи до автоматичната врата.

В залата цареше суматоха. За щастие бягащите навън хора осигуряваха някакво прикритие на младата жена. Както в повечето обменни центрове залата беше малка, без прозорци и обзаведена с гишета. Едно от тях се обслужваше от човек, а другите три — от дроиди, които автоматично се бяха изключили след натискането на бутона за алармата.

Злощастният касиер беше млада жена с късо подстригана черна коса и с консервативен бял костюм. По лицето й беше изписан ужас.

Някакъв мъж я беше сграбчил за шията през прозорчето на гишето. В свободната си ръка държеше нещо, което със сигурност беше самоделна бомба.

— Ще я убия! Ще натикам шибаната бомба в гърлото й!

Заплахата не обезпокои Ив, повече я притесни спокойствието на човека, който я изрече. Едва ли беше наркоман и положително бе безработен. Един поглед към окъсаните му дрехи и към бледото му лице с набола брада, й беше достатъчен да разбере, че си има работа с един от бедняците, които обитаваха този град.

— Тя не е виновна — извика му и бавно се приближи. Залата вече беше празна, всички клиенти панически бяха избягали. — Нищо не ти е направила. Защо не я пуснеш?

— Всички са виновни! Системата е виновна! — Той задърпа нещастната касиерка. Тя се беше заклещила в прозорчето и очевидно започваше да се задушава. — Не се приближавай! — спокойно се обърна човекът към Ив. — Нямам какво да губя, нито къде да отида.

— Не виждаш ли, че жената започва да посинява? Ако я удушиш, оставаш без заложник. Хайде, успокой се. Как се казваш?

— Имената не са важни — извика непознатият, но все пак поразхлаби хватката си. — Важни са парите. Никой няма да пострада, ако изляза от тук с чувал кредитни жетони. Не е голяма загуба — ще направят други.

— Няма да го бъде. — Ив предпазливо пристъпи още три крачки напред, без да откъсва поглед от лицето на нападателя. — Много добре знаеш, че няма начин да избягаш. Улицата вече е блокирана, всеки миг ще пристигнат няколко полицейски коли. Хей, приятелю, нима не знаеш, че този район денонощно гъмжи от ченгета? Да беше си избрал да нападнеш друго обменно бюро.

С крайчеца на окото си забеляза, че Пийбоди влиза през едната врата и се прицелва в него. Ала да се стреля по непознатия беше рисковано, докато държеше касиерката и експлозива.

— Ако изпуснеш това чудо или пък то се овлажни от потта ти, непременно ще се взриви. Всички ще загинем.

— Голяма работа. Не се страхувам да умра.

— Пусни касиерката. Не ти е виновна, нали виждаш, че се опитва да си изкара прехраната.

— Аз правя същото.

Ив прекалено късно забеляза пълното отчаяние в очите му. Миг след това той запрати бомбата към нея. За секунди целият й живот пробяга пред очите й като на филмова лента. Хвърли се към терориста, но не успя да го достигне. Очакваше всеки миг да чуе експлозията. Ала саморъчната бомба се изтърколи в ъгъла и остана там.

— Ядец! — Непознатият горчиво се изсмя. — Трябваше да го очаквам. — Сетне се спусна към младата жена, която побърза да скочи на крака. Тя не успя дори да извади оръжието си. Терористът се нахвърли върху нея и я притисна към стената. Болката в главата и в гърба й беше по-страшна от експлозия. Пред очите й притъмня. Надяваше се, че пращенето, което чу, не е от счупена кост.

Терористът я притискаше към себе си като в любовна прегръдка. Тя не можеше да извади оръжието си, чувстваше се безпомощна. Отчаяно отблъсна непознатия и двамата паднаха на пода. Човекът се озова върху нея. Остра болка прониза лакътя й и коляното й. Със сетни сили Ив стовари оръжието си върху слепоочието на терориста.

Той загуби съзнание, сякаш му беше въздействала с електрошок. Младата жена го отмести и застана на колене. Задъхваше се, едва се сдържаше да не повърне, тъй като при падането си човекът я беше ударил в корема. Пийбоди също беше на колене, в едната си ръка държеше бомбата, в другата — оръжието си.

— Не можех да се прицеля в него, затова се погрижих за експлозива. Реших, че ти ще се справиш с този безумец.

— Всичко е наред. — Само че не беше. Усещаше страхотни болки по цялото си тяло, отново й се зави свят при вида на бомбата в ръката на Пийбоди. — Не мърдай!

— Дори не дишам.

— Ще се обадя на службата за обезвреждане на експлозиви.

— Тъкмо щях да… — Пийбоди млъкна и пребледня като платно. — По дяволите, бомбата започва да се загрява.

— Хвърли я! Хвърли я веднага. Потърси прикритие! — Ив се наведе и завлече безчувствения човек зад гишето.

Просна се върху тялото му и скръсти ръце на тила си.

Експлозията разтърси сградата, Ив усети как я блъсна гореща вълна и как върху нея се сипе нещо. Автоматичната противопожарна система се включи. Бликнаха струи ледена вода, зазвуча механичен глас, предупреждаващ служители и клиенти без паника да напуснат сградата.

Ив отправи мълчалива молитва на благодарност към Всевишния, защото по всичко личеше, че е цяла и невредима.

Задавяйки се от гъстия дим, тя изпълзя иззад останките от гишето. Извика името на Пийбоди, но не получи отговор. Задави се, избърса възпалените си очи и продължи да пълзи по мокрия, мръсен под. Отново изкрещя:

— Пийбоди! По дяволите, къде си?

— Ето ме — произнесе с дрезгав глас сътрудничката й и се закашля. — Мисля, че не съм пострадала.

Запълзяха една към друга през димната завеса. Застанаха на колене и се спогледаха. Лицата им бяха почернели от пушека. Ив протегна ръка и няколко пъти удари асистентката си по главата, после обясни:

— Косата ти се беше подпалила.

— О, благодаря. Как е онзи боклук?

— Още е в безсъзнание. — Ив приклекна и огледа тялото си. Слава богу, отникъде не й течеше кръв. Дрехите й не бяха разкъсани, но бяха съсипани от водата и от дима. — Знаеш ли, подозирам, че тази сграда е собственост на Рурк.

— Е, навярно няма да се зарадва като види щетите.

— Позна. Е, да се махаме от тук. Май доста поудължихме работното си време. Ченгетата от банковия отдел ще поемат случая. Не забравяй, че довечера си поканена на тържеството, организирано от Рурк.

— О, няма. — Пийбоди с отвращение огледа скъсания ръкав на униформата си. — Толкова се радвам, че ще присъствам. — Внезапно се олюля и примижа. — Лейтенант, защо имате четири очи? Мисля, че една от нас не е наред. — После политна в ръцете на Ив.

След това събитията се развиха с главоломна бързина. След като предаде асистентката си на медиците от „Бърза помощ“, Ив докладва за случилото се на шефа на отдела по безопасност, както и на хората от службата по обезвреждане на експлозиви. Междувременно даваше наставления на медиците да се грижат добре за Пийбоди и твърдо отказа да я прегледат.

Когато най-сетне се прибра у дома, завари Рурк, вече във вечерно облекло, да говори по портативния видеотелефон. Служителите от цветарския магазин украсяваха фоайето с розови и червени хибискуси.

— По дяволите, какво ти се е случило? — възкликна Рурк и прекъсна разговора.

— Не питай! — Профуча покрай него и се втурна нагоре по стълбата.

Когато Рурк влезе в спалнята, вече беше успяла да свали ризата си. Той затвори вратата, облегна се на нея и отсече:

— И все пак те питам.

— Бомбата се оказа истинска. — Тъй като не искаше да изцапа фотьойла с мръсните си панталони, тя застана на един крак и задърпа ботуша си.

— Каква бомба?

— Самоделка. Доста своенравна. — Свали другия си ботуш и засмъква разкъсаните си панталони. — Някакъв тъпак нападна обменно бюро, намиращо се близо до централното полицейско управление. — Тя захвърли дрехите си на пода и се запъти към банята, но Рурк я хвана за ръката. Огледа я и забеляза огромната синина на бедрото й. Коляното й беше подуто, по ръцете и по гърба й също имаше синини.

— Боже мой, на какво приличаш!

— Да беше видял на какво прилича онзи злощастен терорист. Е, поне през следващите няколко години ще има покрив над главата си и стая с решетки на прозорците. Слушай, не ме бави, трябва да се изкъпя.

Но Рурк не помръдна, а впери поглед в лицето й.

— Предполагам, че си отказала на медиците да те прегледат.

— Не се оставям в ръцете на тези касапи. — Тя се усмихна. — Нищо ми няма, само цялото тяло ме боли. Обещавам, че утре ще се подложа на преглед.

— Съмнявам се, че утре изобщо ще можеш да се движиш. Ела с мен.

— Рурк… — запротестира тя, но накуцвайки го последва в банята.

— Седни. Да не си посмяла да ми противоречиш.

— Нямаме време за онова, което си намислил. — Ив седна и забели очи. — Трябват ми поне два часа да сваля от себе си цялата мръсотия. Господи, цялата смърдя на сяра от проклетата бомба. — Изгледа подозрително съпруга си, който се приближи към нея с тампон, напоен с някаква розова течност. — Какво е това?

— Най-доброто, което можем да направим в момента. Стой мирно. — Постави тампона върху подутото й коляно, без да обръща внимание на проклятията й.

— Боли ме! Да не си откачил?

— Подозирам, че действително ще полудея. — Със свободната си ръка той повдигна брадичката й и огледа мръсното й лице. — С риск да се повторя, отново ще ти кажа, че видът ти е ужасен. Повярвай ми.

— Добре де, престани да ми го натякваш. — Ив тежко въздъхна и притисна тампона върху коляното си, когато Рурк стана и се приближи до шкафа, вграден в стената. Не й се искаше да признае, че болката започва да намалява. — Какво е това лекарство?

— Специален мехлем, който ще накара подутината да спадне и ще притъпи болката за известно време. — Той й подаде тубичка с някаква течност. — Изпий това.

— Не! Знаеш, че не вземам никакви лекарства.

Рурк сложи ръка на рамото й и промълви:

— Скъпа, в момента не чувстваш болка, защото си крайно възбудена. Много скоро ще изпиташ адски страдания. Знам го от опит. Хайде, изпий го.

— Ще се оправя. Не искам… — Задъха се, когато той стисна носа и изля течността в гърлото й. — Мръсник! — извика му, когато успя да си поеме въздух.

— Послушно момиче. А сега — под душа. — Влезе в стъклената кабинка и нагласи терморегулатора на двайсет и пет градуса.

— Ще ти го върна! Рано или късно ще ми платиш за това! — промърмори Ив и застана под душа. — Насила ме накара да пия лекарство, отнасяш се с мен като с малоумна. — Изстена от удоволствие, когато хладката вода обля тялото й, покрито със синини и отоци.

Рурк усмихнато наблюдаваше как тя се подпря с две ръце на стената и подложи главата си под водната струя.

— Трябва да облечеш широка и дълга дреха. Препоръчвам ти синята рокля, която Леонардо уши специално за теб.

— Върви по дяволите и не ме учи как да се обличам. Престани да ме зяпаш и върви да командваш прислугата си.

— Скъпа, сега тази прислуга е и твоя.

Ив се усмихна и включи телефона, скрит в нишата зад душа.

— Свържете ме с болницата в Брайтмор. Отделението за новоприети пациенти на пети етаж. — Докато чакаше, успя с една ръка да насапуниса косата си. — Обажда се лейтенант Ив Далас. При вас е приета моята помощничка — полицай Дилия Пийбоди. Осведомете ме за състоянието й. — След няколко секунди прекъсна дежурната сестра: — Тогава проверете и то веднага. Искам подробни сведения, в противен случай ще дойда лично, което едва ли ще ви хареса.

 

 

Успя да се приготви само за един час. При това, както призна само пред себе си, не беше изпитала никаква болка. Противно на очакванията й лекарството, което Рурк я бе принудил да изпие, не я накара да се почувства безпомощна и замаяна. Усещаше се много бодра и в повишено настроение. Дори си каза, че Рурк е имал право, когато й беше препоръчал синята рокля. Дрехата беше от фина материя, затворена по врата, с дълги ръкави, пристегнати на китките, и клоширана пола. Ив си сложи и диаманта, подарен й от Рурк, в знак на извинение, че го беше наругала… въпреки че напълно си го беше заслужил.

За разлика от друг път обърна по-голямо внимание на грима и на прическата си. Застана пред тройното огледало и реши, че резултатът съвсем не е лош. Едва ли някога щеше да изглежда блестяща като жените от света на Рурк, но в момента беше доста елегантна.

Когато излезе на терасата, намираща се върху покрива, където щеше да се състои концертът на Мейвис, усмивката на Рурк й подсказа, че той също я намира за много привлекателна.

— Ето те и теб — промълви той, приближи се до нея и поднесе и двете й ръце към устните си.

— Забрави ли, че съм ти сърдита?

— Не съм. — Наведе се и леко я целуна. — По-добре ли се чувстваш?

— Да предположим. — Ив въздъхна, но не отдръпна ръцете си. — Май ще трябва да ти простя, след като организира това празненство заради Мейвис.

— Двамата с теб го организирахме.

— Аз не съм направила нищо.

— Нали се омъжи за мен, това е най-важното. Как е Пийбоди? Чух те да се обаждаш в болницата.

— Има леко сътресение на мозъка, много отоци и синини по тялото. Беше изпаднала в шок, но вече се е стабилизирала. Аз се хвърлих върху терориста, а тя сграбчи бомбата. — Ив потръпна като си припомни този момент. — После взривното устройство започна да се загрява в ръката й. Знаех, че не мога да я достигна навреме и да я спася. — Затвори очи и поклати глава. — Изплаши ме до смърт. Помислих, че бомбата ще я разкъса.

— Пийбоди е смела и умна, освен това има най-добрата учителка.

Ив отвори очи и примижа.

— Колкото и да ме ласкаеш, няма да ти простя задето ме накара да изпия успокоителното.

— Ще измисля друг начин.

Ив го изненада, като протегна ръце и обгърна лицето му с дланите си.

— Ще обсъдим допълнително този въпрос, красавецо.

— Винаги съм на ваше разположение, лейтенант — шеговито заяви Рурк.

Ала тя не се засмя, погледът й стана още по-напрегнат.

— Действително трябва да поговорим за нещо. Въпросът е изключително важен.

— Ясно. — Той се огледа. Хората от службата за организиране на празненства довършваха последните приготовления, сервитьорите вече бяха строени, за да получат наставления. — Мисля, че Съмърсет ще се справи и без мен. Да отидем в библиотеката.

— Знам, че моментът е неподходящ, но въпросът не търпи отлагане. — Хвана го под ръка, машинално търсейки опора, докато вървяха по широкия коридор.

Когато влязоха в библиотеката, той затвори вратата, нареди на осветлението да се включи и наля уиски за себе си, а за Ив — минерална вода.

— Няколко часа не бива да консумираш алкохол. Опасно е, след като си пила болкоуспокояващо.

— Мисля, че ще съумея да се въздържа.

— Хайде, кажи какво те тревожи.

— Добре. — Тя отмести чашата, без да отпие от нея, и с две ръце разроши косата си. — Разбрах, че си пуснал на пазара ново устройство за виртуална реалност.

— Информацията ти е вярна. — Рурк седна на страничната облегалка на коженото канапе и запали цигара. — Продажбата му започна преди около месец. Моделът е с подобрени опции и програми.

— Подобрението се изразява с вграждане на елементи, влияещи върху подсъзнанието, нали?

Той замислено изпусна дима през устата си. Ив не умееше да се преструва. Сега беше разтревожена и изплашена, успокоителното не можеше да й въздейства.

— Да. Някои програми включват различни елементи и са изключително популярни. — Без да откъсва поглед от нея, той кимна. — Предполагам, че Съриз е използвала точно такова устройство, преди да скочи от покрива.

— Точно така. От лабораторията все още не могат да открият въздействащия елемент. Всичко може да се окаже съвсем безобидно, но…

— Ти не мислиш така — довърши Рурк вместо нея.

— Нещо я е подтикнало да посегне на живота си. Нещо, което е повлияло и на останалите. Ще уредя конфискуването на устройствата за виртуална реалност, притежавани от другите трима самоубийци. Ако се окаже, че всички са използвали новия модел… разследването ще се съсредоточи върху твоята компания. Върху теб.

— Мислиш ли, че внезапно съм решил да насърчавам самоубийството?

— Знам, че нямаш нищо общо с това — натъртено произнесе Ив. — Ще направя всичко възможно да не бъдеш замесен в тази история. Искам…

— Скъпа — прекъсна я той и стана да изгаси цигарата си в пепелника, — не ми обяснявай мотивите си. Познавам те прекрасно. — Извади от джоба си електронния си бележник и въведе някакъв код. — Разработката на този модел е била направена в Чикаго и на Травис II. Продажбите и транспортирането на стоката от и до Земята е било извършено от „Флийт“. Моделът е произведен в заводите на Травис II. Опаковането е извършено от „Трайлиъм“, рекламната кампания е проведена от нюйоркската фирма „Топ Дро“. Ще прехвърля цялата информация на служебния ти компютър.

— Извинявай, не исках да те засегна.

— Престани. — Рурк прибра бележника си и се изправи. — В тези компании работят стотици, може би хиляди служители. Ако пожелаеш, ще ти дам списък с имената им, макар да не виждам особена полза. — Замълча, и докосна диаманта между гърдите й. — Държа да ти съобщя, че моделът беше конструиран за една година и през това време лично следях всеки етап — от проектирането до масовото производство. Устройството е мое дело.

Точно от това се страхуваше Ив. Все пак се опита да го успокои, всъщност успокояваше себе си.

— Възможно е апаратурата да е напълно безобидна. Дики твърди, че теорията ми за въздействие на подсъзнанието и подтикване към самоубийство граничи с невероятното.

Рурк се поусмихна.

— Но нали си използвала устройството? Забеляза ли нещо необикновено?

— Получих оргазъм, но това едва ли би могло да се смята за необикновено. Всъщност хипотезата ми се оказа погрешна. — Колкото и да й се искаше да разведри атмосферата, все пак не успя да се усмихне. — Иска ми се да съм сгрешила, Рурк. Иска ми се да приключа с тези случаи със заключението, че четирите жертви сами са посегнали на живота си. Но няма да направя компромис със…

— Ще поговорим още утре сутринта. Лично ще се заема със събирането на необходимата информация. — Младата жена отрицателно поклати глава, но той хвана ръката й. — Ив, повярвай, че ще ти бъда полезен. Познавам хората си или поне началниците на отделите. Спомняш ли си времето, когато си сътрудничехме?

— Тази работа не ми харесва.

— Жалко. — Той отново докосна диаманта. — Защото на мен ми доставя истинско удоволствие.