Джак Керуак
По пътя (32)

7

Тази нощ не се случи нищо: легнахме да спим. Събитията се развихриха на другия ден. Следобед отидохме с Дийн в центъра на Денвър по наши си работи и да проверим в пътническото бюро дали няма кола към Ню Йорк. Късно следобед, когато вече се връщахме по „Бродуей“ към къщата на Франки, Дийн внезапно се вмъкна в един спортен магазин, спокойно взе от щанда една софтболна топка и си излезе, като я подхвърляше в дланта си. Никой нищо не забеляза; никой не забелязва такива неща. Беше сънен напечен следобед. Продължихме по улицата, подавайки си топката.

— Утре сигурно ще се обади някоя кола в пътническото бюро.

Една моя приятелка ми бе дала четвъртгалонова бутилка бърбън марка „Олд Гранд-дад“. Отворихме я, щом стигнахме у Франки. От другата страна на царевичната нива, която се намираше зад къщата, живееше разкошно хубаво момиче, което Дийн се опитваше да свали от момента на пристигането ни. Там се забърка белята. Дийн метна твърде много камъчета по прозорците и уплаши момичето. Както си пиехме бърбъна в разхвърляната дневна сред кучетата, пръснатите играчки и унилите разговори, Дийн току изтичваше през задната врата на кухнята, прибягваше през царевичната нива, хвърляше камъчета и подсвиркваше. От време на време Джанет също се показваше навън, за да види какво става. Но изведнъж Дийн се втурна в дневната пребледнял.

— Загазихме я, братче. Майката на момичето ме преследва с пушка и е повела цяла банда гимназистчета от улицата да ме претрепят.

— Не може да бъде! Къде са?

— Оттатък нивата.

Дийн беше пиян и не прекалено разтревожен. Излязохме заедно и прекосихме нивата, обляна в лунна светлина. По черния прашен път зърнах хора на групички.

— Ето ги, идват! — дочух.

— Почакайте — провикнах се. — Какво е станало, извинете? Майката се прокрадна някъде изотзад, нарамила тежка пушка.

— Този твой проклет приятел го прекали. Аз не съм от тия, дето викат полиция. Но ако приближи само още веднъж, ще стрелям, и ще стрелям на месо.

Гимназистчетата се бяха скупчили на едно място със стиснати юмруци. Аз също бях доста пиян, за да ми бъде все едно, но все пак успях някак да успокоя духовете.

— Няма да идва повече — обещах им. — Аз ще го вардя, брат ми е и ме слуша. Моля ви, приберете оръжието си и не се тревожете.

— Само още веднъж! — закани се тя непоколебимо и свирепо през мрака. — А като се върне мъжът ми, ще ви пратя него.

— Не си правете труд; брат ми няма да ви досажда повече, можете да сте сигурна. Успокойте се и всичко ще бъде наред.

Зад мен Дийн псуваше под мустак. Момичето надничаше от прозореца на стаята си. Аз познавах тия хора от преди и те ми имаха достатъчно доверие, за да се укротят поне за малко. Повлякох Дийн за ръката и се върнахме през лунните царевични бразди.

— Иха-а-а! — провикна се той. — Тази нощ ще се натряскам.

Влязохме при Франки и децата. Изведнъж плочата, която беше пуснала малката Джанет, вбеси Дийн и той я строши в коляното си: плочата беше с южняшка кънтри музика. Имаше запис и на едно от ранните изпълнения на Дизи Гилеспи, което Дийн ценеше много — „Конго блус“, с Макс Уест на барабаните. Беше подарък на Джанет от мен и когато тя се разплака, аз я подучих да вземе половинките и да ги доразтроши в главата на Дийн. Тя последва съвета ми. Дийн зяпна тъпо, но разбра. Разсмяхме се в един глас. Всичко се оправи. Тогава мама Франки пожела да излезем, за да изпием по една бира в някой от крайпътните салуни.

— Готово! — провикна се Дийн. — Само че, ако беше купила оная кола, която ти избрах във вторник, сега нямаше да вървим пеша.

— Не ми хареса твоята проклета кола! — разкрещя се Франки.

Кряс, кряс — и децата се разплакаха. Непроницаемата вечност изпърха като нощна пеперуда и надвисна над полудялата мрачна дневна с жалните тапети, розовия лампион и напрегнатите лица. Малкият Джими се уплаши: сложих го да спи на дивана и настаних кучето до него. Пияната Франки се обади за такси и докато го чакахме, ненадейно ме потърси по телефона моята приятелка. Тя имаше един братовчед на средна възраст, който ме мразеше в червата. Същия следобед аз бях написал писмо на Стария Бул Лий, който се намираше в момента в Мексико, и му разказвах за нашите приключения с Дийн и за условията, при които се намирахме в Денвър. В него имаше и следното изречение: „Тук имам една приятелка, която ми дава уиски, пари и богати вечери.“

И като последен глупак, след вечерята с печено пиле дадох това писмо на нейния братовчед на средна възраст, за да го изпрати. Той, разбира се, го отворил, прочел го и мигом го отнесъл на приятелката ми, за да й докаже какъв мошеник съм аз. Та сега тя ми се обаждаше разплакана и повтаряше, че не искала повече очите й да ме видят. След нея взе слушалката ликуващият братовчед и се развика, че съм копеле. Докато таксито пред вратата надуваше клаксона, докато децата плачеха, кучетата лаеха, а Дийн и Франки се джафкаха, аз изревах по телефона всички псувни, които ми минаха през ума, че добавих и новоизмислени, и в пиянския си яд пратих по дяволите всички ония от другия край на жицата, треснах слушалката и изхвърчах навън, да се донапия.

Един през друг изпълзяхме от таксито пред крайпътната кръчма, селска кръчма в подножието на хълмовете, влязохме и веднага поръчахме бири. Всичко се разпадаше и сякаш за да е пълна лудостта, един възторжен паралитик, седнал на бара, се нахвърли да прегръща Дийн, взе да стене в лицето му, Дийн отново откачи, запоти се, обезумя и отгоре на цялата тая непоносима суматоха се втурна навън, открадна една кола от паркираните отпред, изчезна към центъра на Денвър и не след дълго се завърна с нова, по-хубава. Когато по едно време вдигнах глава от бара, видях в светлината на запалените фарове на полицейски коли ченгета и хора, които се щураха насам-натам и обсъждаха кражбата на колата.

— Някой тук е започнал да краде коли наляво и надясно — каза полицаят.

Дийн стоеше точно зад гърба му, слушаше го и мърмореше.

— О, да, да.

Ченгетата тръгнаха да проверяват. Дийн влезе в бара и се заклати с горкия парализиран младеж, който се бе оженил в същия този ден и си устройваше силно пиене, докато невестата му го чакаше някъде.

— Ох, братче, това е най-великолепното момче на света — ревеше Дийн. — Сал. Франки, сега ще изляза и този път ще намеря една наистина добра кола, за да се повозим всички, и Тони (светецът на паралитиците) заедно с нас, ще си направим грандиозна разходка из планините.

И излетя навън. В същото време пък влетя едно ченге и каза, че колата, открадната в центъра на Денвър, е паркирана отпред, на алеята. Хората започнаха да обсъждат на групички тази новина. През прозореца видях как Дийн скочи в първата кола, която му попадна, и отпраши нанякъде, без никой да го забележи. Няколко минути по-късно той се върна с друга кола, чисто новичка, с гюрук.

— Тази е истинска красавица! — прошепна ми той в ухото. — Оная, другата, много се давеше. Оставих я на кръстопътя и там пред една къща видях паркирана тая хубавица. После извъртях едно кръгче през Денвър. Хайде, всички тръгваме да се повозим.

Цялата дълго насъбирана горчивина и лудостта на денвърския му живот избиваха навън от него като хиляди остри ками. Лицето на Дийн беше червено, запотено, зло.

— Не, не искам да имам нищо общо с крадени коли.

— Хайде де! И Тони ще дойде с нас, нали така, златни, скъпи Тони?

Тони — слаб, тъмнокос младеж, с очи на светец, стенеща, пенеща се изгубена душа — се опря на Дийн, изпъшка веднъж, после пак, защото внезапно взе да му се повдига, но по някаква необяснима интуитивна причина той се уплаши от Дийн, разпери ръце и се отдръпна от него с разкривено от страх лице. Дийн сведе глава и още по-силно се изпоти. Изтича навън и изчезна с колата. Ние с Франки видяхме такси на алеята и решихме да се приберем вкъщи. Както се возехме с таксито през бездънния мрак на булевард „Аламеда“, по който бях вървял в много, много изгубени нощи на ранното лято, бях пял и стенал, бях поглъщал звездите и бях изцеждал капка по капка жизнения сок от сърцето си върху парещия асфалт, Дийн изведнъж изникна иззад нас с крадената кола с гюрука, неистово забибитка, застрашително взе да ни притиска и да крещи. Нашият шофьор пребледня като платно.

— Мой приятел е — успокоих го аз.

Дийн ни презря и внезапно се стрелна напред с деветдесет мили в час, ауспухът му блъвна призрачно бял прах. После сви по пътя за към Франки и закова пред къщата й; но точно в мига, в който ние платихме и слязохме от таксито, той внезапно потегли отново, направи обратен завой и изфуча към града. Секунди по-късно, както чакахме напрегнато в тъмния двор, той се върна с четвърта кола — очукана, двуместна, спря сред облак прах пред къщата, измъкна се, олюлявайки се, влезе право в спалнята и се строполи мъртвопиян на леглото. Хубаво ни насади — с крадена кола пред прага.

Наложи се да го будя, защото не можах да запаля мотора, та да я откарам някъде далеч. Той се надигна с мъка от леглото и тръгна с мен само по долни гащета, качихме се заедно в колата, а децата се кикотеха от прозорците, стартирахме с отскок и се понесохме напред, право през люцерновите ливади в края на пътя, друс-прас-тряс — колата не издържа и се закова на място под една стара топола край старата мелница.

— Не ще да върви повече — каза простичко Дийн, излезе и тръгна пеш назад през ливадата, вървя около половин миля по късите си гащета в лунната светлина. Върнахме се в къщата и си легнахме. Всичко, целият Денвър, се превърна в ужасна бъркотия — моята приятелка, коли, деца, горката Франки, дневната, осеяна с празни бирени консерви, — а аз се опитвах да заспя. Едно щурче ме държа дълго буден. По тия места на Запада, както бях виждал в Уайоминг, звездите нощем са огромни като фойерверки и самотни като Принца на Дхарма, който, изгубил райската горичка на прадедите си, броди между звездите на Голямата мечка, за да я търси. Бавно и плавно те изтъркулват нощта, а после, дълго преди изгрев слънце, в далечината на сивокафявата мрачна земя откъм Уест Канзас лумва голямо червено зарево и птичи песни огласят простора над Денвър.