Видях още тела, видях лица с разширени от ужас очи. Ръцете и краката на някои бяха извадени от ставите. Гръкляните на мнозина бяха изтръгнати от някаква невъобразима сила.

— Ернандо? — шепнешком попитах Ренко аз.

— Невъзможно — отвърна моят храбър спътник. — Той не може да е пристигнал тук преди нас.

Когато продължихме напред по главната улица, забелязах големия сух ров, който обграждаше селото. Два плоски дървени моста, направени от няколко наредени един до друг дънера, бяха прехвърлени от двете страни на селището. Изглежда бързо можеха да се вдигнат и да превърнат мястото в непревземаема крепост. Очевидно нападателите бяха изненадали Вилкафор.

Стигнахме до цитаделата. Тя представляваше огромна каменна постройка с два реда стени и пирамидална форма, но кръгла, а не квадратна.

Ренко удари по голямата каменна врата в основата й, извика името Вилкафор и заяви, че той, Ренко, е донесъл идола.

След известно време каменната плоча се плъзна настрани и се появиха неколцина воини, следвани от самия Вилкафор, старец със сива коса и кухи очи. Носеше червен плащ, ала изглеждаше толкова царствен, колкото и всеки просяк по мадридските улици.

— Ренко! — когато видя спътника ми, възкликна той.

— Чичо — рече Ренко.

И тогава Вилкафор ме забеляза.

Предполагам, че съм очаквал на лицето му да се изпише изненада при вида на испанец, придружаващ племенника му в неговата геройска задача, ала се излъгах. Вилкафор просто се обърна към Ренко и каза:

— Това ли е златоядецът, за когото толкова много ми разказваха моите пратеници? Онзи, който ти е помогнал да избягаш от затвора, онзи, който е напуснал Куско заедно с теб?

— Да, чичо — потвърди князът.

Разговаряха на кечуа, но Ренко вече бе обогатил беглите ми познания по този извънредно странен език и аз разбирах повечето от думите им.

— Благороден златоядец… — изсумтя Вилкафор, — … хм… не знаех, че съществува такова животно. Но щом е твой приятел, племеннико, той е добре дошъл при нас.

Старейшината отново се обърна и този път видя престъпника Басарио, застанал зад Ренко с дяволита усмивка на лицето. Вилкафор веднага го позна и стрелна княза с разярен поглед.

— Какво прави този тук?…

— Той пътува с мен, чичо. Имам си причина. — Ренко замълча за миг. — Какво се е случило, чичо? Испанците ли…

— Не, племеннико. Не бяха златоядците. Не, това беше хиляди пъти по-страшно зло.

— Какво е станало?

Вилкафор сведе глава.

— Племеннико, тук не е безопасно убежище…

— Защо?

— Не… не, изобщо не е безопасно.

— Чичо — рязко попита Ренко, — какво си направил?

Старейшината го погледна, после погледът му се отправи към огромното скално плато, което се извисяваше над селото.

— Бързо, племеннико, влез в цитаделата. Скоро ще се спусне нощ и те ще излязат с мрака. Хайде, в крепостта ще си в безопасност.

— Какво става тук, чичо?

— Аз съм виновен, племеннико. За всичко съм виновен аз.

Тежката каменна врата на цитаделата с глух екот се затвори зад нас.

В двуетажната пирамида цареше сумрак. Светеха само няколко факли, които пламтяха в ръцете на воините. Видях десетина уплашени лица — жени, притискащи към себе си деца, ранени мъже. Предполагам, че всички бяха роднини на Вилкафор, щастливците, които са били в крепостта по време на кошмарната касапница.

Освен това забелязах квадратен отвор в каменния под в него час по час влизаха или излизаха хора. Изглежда долу имаше някакъв проход.

— Това е кенко — прошепна в ухото ми Басарио.

— Какво?

— Лабиринт. Мрежа от тунели, изсечени в скалата под селището. Недалеч от Куско има един такъв прочут кенко. Първоначално проходите са били път за бягство на управляващия елит — единствено царското семейство на даден град е знаело как да се ориентира в объркващия лабиринт.

Днес обаче тунелите се използват главно за развлечение и залагане по време на големи празници. В лабиринта влизат двама воини. После пускат вътре пет възрастни ягуара. Печели воинът, който успешно излезе от кенко и избегне ягуарите. Предполагам обаче, че лабиринтът в това село се използва по първоначалното му предназначение — като тунел, по който да бягат знатните.

Вилкафор ни отведе в един от ъглите на цитаделата, където гореше огън, и ни покани да седнем върху разстланото сено. Неколцина слуги ни донесоха вода.

— Е, Ренко, носиш ли идола? — попита старейшината.

— Да. — Князът извади каменната скулптура от кожената си чанта. Той свали великолепното копринено покривало от лъскавото черно-лилаво изображение и малката група наоколо ахна.

Струва ми се, че под мъждукащата оранжева светлина озъбената котешка муцуна на идола придоби още по-зловещ вид, — ако това изобщо беше възможно.

— Ти наистина си Избраникът, племеннико — каза Вилкафор. — Човекът, предопределен да спаси нашия идол от онези, които искат да ни го отнемат. Гордея се е теб.

— И аз с теб, чичо — отвърна Ренко, макар че интонацията му показваше друго. — Кажи ми какво се е случило тук.

Старейшината кимна.

И после рече следното:

— Чух за светотатствата на златоядците в нашата земя. Те нахлуват в селищата и в планините, и в горите. Отдавна смятам, че е само въпрос на време да открият тази тайна крепост.

Ето защо преди две луни заповядах да бъде направена нова пътека, която да води дълбоко в планината, надалеч от онези жадни за злато варвари. Но този път ще е особен — щом веднъж се използва, може да бъде унищожен. И заради терена в тези краища, на двайсет дни път оттук няма да има друг вход към планината. Преследвачите ще изгубят седмици в опити да ни настигнат и дотогава ние отдавна ще сме изчезнали.

— Продължавай — каза Ренко.

— Моите строители избраха съвършеното място за пътеката, извънредно чудноват каньон недалеч оттук. Той е широк, кръгъл и в средата му стърчи огромна скала, която прилича на човешки пръст.

Стените на този каньон бяха подходящи за нашия нов път и аз наредих незабавно да започне работа. Всичко вървеше добре до деня, в който моите строители стигнаха до върха на каньона. Защото в този ден я видяха.

— Какво са видели, чичо?

— Видели някаква сграда, сграда, построена от човек на върха на гигантския скален пръст.

Ренко тревожно хвърли поглед към мен.

— Веднага заповядах да направят въжен мост и после, придружен от строителите, разгледах сградата на върха.

Князът мълчаливо слушаше.

— Тя не е построена от инки. Прилича на някаква религиозна постройка, храм или светилище, подобно на много други, които често се срещат наоколо. Храмове, издигнати от загадъчна империя, обитавала тези земи много години преди нас.

Но в този храм имаше нещо изключително странно. Входът му беше затворен с голям камък. И на камъка бяха изсечени образи и знаци, които даже нашите най-свети мъже не успяха да разчетат.

— Какво стана после, чичо?

Вилкафор сведе очи.

— Някой предположи, че това е легендарният Храм на Солон. В такъв случай вътре щяхме да намерим огромно съкровище от смарагди и нефрит.

— И ти какво направи, чичо? — сериозно попита Ренко.

— Заповядах да отворят храма — без да вдига глава, отвърна старейшината. — И пуснах навън зло, каквото никога не бях виждал. Пуснах навън рапа.

Настана нощ и двамата с Ренко се качихме на покрива на цитаделата, за да видим животното, което наричат рапа.

Както обикновено, Басарио се оттегли в един тъмен ъгъл на голямата каменна крепост и седна с гръб към стаята.

От покрива аз плъзнах поглед към селото.

Трябва да отбележа, че след пътуването ни през джунглата вече бях свикнал със звуците на нощната гора. С крякането на жабите, жуженето на насекомите, шумоленето на високите клони, по които скачаха маймуни.

Ала тук не се чуваха такива звуци.

В гората около Вилкафор цареше пълна тишина.

Нямаше никакви шумове. Нищо не помръдваше.

Погледнах надолу към труповете на убитите по главната улица.

— Какво се е случило тук? — тихо попитах Ренко.

Той дълго мълча и накрая каза:

— На свобода е пуснато страшно зло, приятелю мой. Страшно зло.

— Какво искаше да каже чичо ти с това, че може да са открили Храма на Солон? Кой е този Солон?

И Ренко отговори:

— В продължение на хиляди години по тези земи са съществували много велики империи. Не знаем много за тях, само онова, което сме научили от сградите им и от легендите на местните племена.

Едно от племената в този район разказва за странна империя на хора, които се наричали Моксе или Моче. Те били блестящи строители и според туземците боготворели рапа. Някои твърдят, че дори били опитомили рапа, но това е спорно.

Така или иначе, най-любимата легенда на местните племена е за мъж на име Солон. Според нея той притежавал изключителен ум, бил велик мислител и затова скоро станал главен съветник на императора на Моче.

Когато остарял, императорът го наградил за вярната му служба с баснословни богатства и заповядал да построят храм в негова чест. Владетелят му позволил сам да избере мястото и формата на храма.

Ренко впери очи в мрака.

— Казват, че Солон поискал да построят храма му на тайно място, за да скрие вътре всичките си богатства. После наредил на най-ловките императорски ловци да хванат глутница рапи и да ги затворят при съкровището.

— Затворил е глутница рапи в храма, така ли? — смаях се аз.

— Да. Но за да разбереш защо го е сторил, трябва да знаеш какво е искал да постигне Солон. Искал неговият храм да е изпитание за човешкото поведение.

Той знаел, че вестта за богатствата в храма бързо ще се разпространи. Знаел, че алчността ще накара мнозина да потърсят съкровището.

И затова направил своя храм изпитание. Изпитание за избора между баснословно богатство и сигурна смърт. Изпитание, целящо да провери дали човек е способен да контролира грешната си алчност.

Ренко ме погледна.

— Човекът, който победи алчността си и не отвори храма, остава жив. Онзи, който се поддаде на изкушението и влезе вътре да търси съкровището, ще бъде убит от рапите.

— Храмът, за който ни разказа Вилкафор — попитах аз, — онзи на върха на гигантския каменен пръст, според теб наистина ли е храмът на Солон?

Князът въздъхна.

— Ако е той, сърцето ми се изпълва със скръб.

— Защо?

— Защото това означава, че сме изминали дълъг път, само за да умрем.

Известно време с Ренко останахме на покрива на цитаделата, загледани в дъжда.

Изтече час.

От гората не се появяваше нищо.

Още един час. Пак нищо.

Тогава князът ми каза да сляза долу и да поспя. С радост изпълних нареждането му, толкова бях изтощен от дългото пътуване.

И така, аз се върнах в крепостта, където легнах върху настланото сено. В ъглите на помещението горяха два малки огъня.

Отпуснах глава, но тъкмо бях затворил очи, когато някой настойчиво ме потупа по рамото. Вдигнах клепачи и се озовах пред най-грозното лице, което съм виждал през целия си живот.

До мен беше приклекнал старец и ми се усмихваше с беззъбата си уста. От веждите, носа и ушите му стърчаха отвратителни снопчета сиви косми.

— Поздрави, златоядецо — каза той. — Чух какво си направил за младия княз — че си му помогнал да избяга от затвора. Искам да изразя най-дълбоката си благодарност.

Озърнах се наоколо. Огньовете бяха угаснали, всички спяха. Всъщност трябва да съм задрямал, поне за кратко.

— О — рекох аз. — Хм… моля.

Старецът насочи костеливия си показалец към гърдите ми и мъдро кимна.

— Внимавай, златоядецо. Ренко не е единственият, чиято съдба е обвързана с идола.

— Не те разбирам.

— Искам да кажа, че ролята на Ренко като пазител на Духа на народа бе предсказана направо от пророчицата в Пачакамак. — Той пак ми се усмихна с беззъбата си усмивка. — Твоята също.

Бях чувал за пачакамакската пророчица. Тя беше уважавана старица, жрица в храма светилище. Традиционната пазителка на Духа на народа.

— Защо? — попитах аз. — Какво е казала за мен пророчицата?

— Скоро след като златоядците стъпиха на нашите брегове, пророчицата съобщи, че нашата империя ще загине. Ала също предсказа, че докато Духът на народа остане в наши ръце, душите ни ще продължат да живеят. Но ясно даде да се разбере, че един-единствен човек може да спаси идола.

— Ренко.

— Точно така. Пълните й думи обаче бяха:

Ще настъпи време, когато ще дойде той,

човек, герой, носещ Слънчевия знак.

Той ще има смелостта да се бие с големите гущери,

той ще има джинга,

той ще се радва на помощта на сърцати мъже,

мъже, които ще дадат живота си

за неговата благородна кауза,

и той ще падне от небето, за да спаси нашия дух.

Той е Избраникът.

— Избраникът ли? — попитах аз.

— Да.

Зачудих се дали спадам към категорията на „сърцатите мъже“, които ще дадат живота си, за да помогнат на Ренко. Реших, че не съм от тях.

После се замислих над думата „джинга“. Инките извънредно ценяха това качество, рядко срещано съчетание от равновесие, сила и бързина, способността на човек да се движи като котка.

Спомних си как по време на дръзкото ни бягство от Куско Ренко с лекота беше скачал от покрив на покрив и как се бе плъзнал по въжето. Дали се беше движил с уверената грация на котка? Несъмнено.

— Какво означава това, че Избраникът ще има смелостта да се бие с големите гущери? — попитах аз.

— Когато Ренко бил на тринайсет години — отвърна старецът, — един алигатор захапал майка му, когато наливала вода на брега на местния поток. Младият Ренко бил с нея и щом видял, че чудовището завлича майка му в реката, той се хвърлил след нея и се борил с грозния звяр, докато я измъкнал от зъбите му. Малцина ще скочат във водата да се бият с такова страшно създание. Още по-малко едно тринайсетгодишно момче.

Преглътнах.

Не бях чувал за тази геройска постъпка на Ренко. Знаех, че е храбър мъж, но чак толкова? Е, аз не бях способен на такова нещо.

Старецът прочете мислите ми. Той отново насочи дългия си костелив показалец към гърдите ми.

— Не пренебрегвай собственото си смело сърце, млади златоядецо. Ти също си проявил огромен кураж, когато си помогнал на нашия млад княз да избяга от испанския затвор. Някои дори биха казали, че си проявил най-голямата смелост — смелостта да застанеш на правата страна.

Скромно наведох глава.

Старецът доближи уста към ухото ми.

— Не вярвам, че такива геройства трябва да останат невъзнаградени. Не, като награда за храбростта ти искам да ти подаря ето това.

Той ми протегна мехур от някакво малко животно. Вътре имаше течност.

Взех го.

— Какво е това? — попитах аз.

— Маймунска урина — отвърна старецът.

— Маймунска урина — безизразно повторих аз.

— Тя ще те пази от рапа — поясни той. — Запомни, рапа е котка и също като всичките си събратя е извънредно суетно създание. Според племената в този район рапа не може да понася някои течности. Ако намажеш тялото си с тях, тя няма да те докосне.

Усмихнах се. В края на краищата за пръв път ми подаряваха в знак на благодарност екскременти от диво животно.

— Благодаря ти — казах аз. — Такъв… прекрасен… подарък.

Старецът ужасно се зарадва.

— Тогава ще ти намеря още.

Положих усилия да отклоня щедростта му — за да не ми даде екскременти и от друго животно. Но вторият му подарък не беше материален.

Искам да споделя с теб една тайна — рече той.

— Каква?

Ако някога се наложи да избягаш от това село, влез в кенко и тръгни по третия тунел отдясно. После завивай ту наляво, ту надясно във всеки следващ проход, който видиш, но първо завий наляво. Лабиринтът ще те отведе до водопада при джунглата. Тайната на кенко е проста, само трябва да знаеш откъде да започнеш. Повярвай ми, млади златоядецо, и използвай моите дарове. Те могат да ти спасят живота.

Освежен от дрямката, аз отново се качих на покрива на цитаделата.

Там заварих Ренко, който продължаваше да бди. Трябва да беше крайно изтощен, но с нищо не издаваше слабостта си. Просто напрегнато се взираше в главната улица, без да обръща внимание на дъжда. Аз безмълвно застанах до него и проследих погледа му.

Освен дъждовните капки нищо не помръдваше.

Не се чуваше нито звук.

Ренко заговори, без да се обръща към мен.

— Вилкафор казва, че е отворил храма през деня. После пратил петима от най-добрите си воини да търсят съкровището на Солон. Те не се завърнали. Рапите се появили едва по залез слънце.

Сега пак ли са навън? — плахо попитах аз.

— Не. Поне аз не съм ги видял.

Погледнах Ренко. Очите му бяха зачервени и под тях висяха издути торбички.

— Приятелю мой — внимателно казах аз, — трябва да поспиш. Трябва да пестиш силите си, особено ако моите съотечественици открият това село. Поспи сега, аз ще остана на пост и ще те събудя, ако забележа нещо.

Той бавно кимна.

— Както обикновено си прав, Алберто. Благодаря ти.

С тези думи той слезе долу и аз останах сам на покрива на цитаделата.

В селото под мен не помръдваше нищо.

Случи се след около час.

Бях се загледал във вълничките на реката, които хвърляха сребристи отблясъци под лунната светлина, когато внезапно видях малък сал. Отгоре му стояха три фигури, три тъмни сенки в нощта.

Кръвта ми изстина.

Хората на Ернандо…

Тъкмо се канех да изтичам при Ренко и салът спря на дървения кей на селото. Пътниците му слязоха. Тогава успях да ги разгледам по-добре.

Раменете ми се отпуснаха от облекчение.

Не бяха конквистадори.

Бяха инки.

Мъж в традиционното облекло на воин и жена с малко дете, покрити с плащове с качулки срещу дъжда.

Тримата бавно тръгнаха по главната улица, смаяно озъртайки се към проснатите наоколо трупове.

И тогава ги видях.

Отначало си помислих, че е сянка на клатещ се клон, падаща върху една от колибите от двете страни на улицата. Ала после тя се плъзна по стената и мястото й зае втора сянка.

Видях тъмния силует на голяма котка — видях черната котешка глава, извития нагоре нос, острите върхове на ушите. Видях разтворената й в безшумно очакване на плячката уста.

Не можех да повярвам на очите си. Този звяр беше огромен…

Изведнъж животното изчезна и остана само стената на колибата, гола и огряна от лунните лъчи.

Тримата инки бяха на двадесетина крачки от цитаделата.

— Насам! — високо им прошепнах на кечуа. — Елате бързо! Бързо!

Отначало като че ли не разбраха какво им казвам.

И тогава първият звяр бавно излезе на улицата зад тях.

— Бягайте! — извиках аз. — Те са зад вас!

Мъжът се обърна и видя гигантската котка.

Втурнах се към отворената врата, която водеше към долния етаж.

— Ренко! Отворете портала! Навън има хора!

Побързах да се върна на ръба на покрива и стигнах тъкмо навреме, за да видя, че жената вече е до самата цитадела. Тя носеше детето на ръце. След секунди мъжът бе до нея.

Двете котки се приближаваха.

Долу не се чуваше никой да отваря вратата.

Жената ме погледна с уплашени очи — и за миг красотата й ме хипнотизира. Никога не бях срещал такава хубавица…

Светкавично взех решение.

Смъкнах плаща си и спуснах единия му край през ръба.

— Дръжте се за плаща ми! — извиках аз. — Ще ви изтегля!

Мъжът го хвана и го подаде на жената.

— Хайде!

Задърпах с всички сили.

Тя едва се беше отделила от земята, когато видях, че една от котките се хвърля върху воина долу. Тялото му се блъсна във външната стена на цитаделата. Той закрещя, когато звярът започна да го яде жив.

Напрегнах се да изтегля жената и детето при себе си.

Те стигнаха до ръба на покрива. Жената се хвана за един от каменните бойници и в същото време се опита да ми подаде детето. Момченцето ме гледаше с големите си уплашени кафяви очи.

Трябваше едновременно да държа три неща — жената, детето и плаща си. Междувременно на главната улица се бяха появили още няколко котки.

В този миг един от огромните зверове под нас скочи от калта към висящите стъпала на жената. Ала тя реагира бързо, вдигна крака в последния момент и зъбите на чудовището захапаха само въздуха.

— Помогни ми!

— Ще те спася — брулен от силния дъжд, отвърнах аз.

Котката отново скочи, заби дългите си нокти в края на наметалото й и за свой абсолютен ужас видях, че то се опъва под тежестта й.

— Не! — извика жената, когато усети, че животното я тегли надолу.

— О, Господи — ахнах аз.

Звярът рязко дръпна плаща и жената се вкопчи в мократа ми ръка. Ала напразно. Огромната котка бе прекалено тежка, прекалено силна.

Последен вик. Пръстите на жената се изплъзнаха от дланта ми и с детето на ръце тя се скри от погледа ми.

И тогава направих невероятното.

Хвърлих се долу след нея.

И до ден днешен не знам защо го сторих.

Може би ме подтикна начинът, по който притискаше към себе си момченцето. Или ужасът, изписан на прекрасното й лице.

Или пък просто прекрасното й лице.

Нямам представа.

Приземих се доста комично в една от калните локви пред цитаделата. В този момент по лицето ми се разплиска кафеникава течност и ме ослепи.

Избърсах калта от челото си.

И видях не по-малко от седем рапи, застанали в тесен полукръг наоколо и впили в мен студените си жълти очи.

Сърцето ми кънтеше в ушите ми. Не знаех какво да правя.

Жената и момчето бяха точно до мен. Пристъпих пред тях и яростно извиках на чудовищата.

— Махайте се! Махайте се!

Извадих стрела от колчана на гърба си и я размахах пред муцуните на котките.

Рапите като че ли не обърнаха внимание на смехотворната ми проява на смелост.

Те се приближаваха.

Трябва да кажа, че ако ми бяха изглеждали грамадни от покрива, отблизо тези дяволски изчадия определено бяха гигантски. Черни, свирепи и силни.

После първият звяр ненадейно замахна с предната си лапа и строши острия връх на стрелата ми. Създанието наведе глава и изръмжа, напрегна се, приготви се за скок и…

Нещо цопна в калната локва от дясната ми страна.

Обърнах се да видя какво е. И се намръщих.

Идолът.

Идолът на Ренко.

Мислите ми запрепускаха. Какво правеше тук идолът на Ренко? Защо го бяха хвърлили в калта в такъв момент?

Вдигнах поглед и видях самия княз, надвесен над покрива. Именно той ми бе хвърлил идола.

И тогава се случи.

Вцепених се.

Никога през живота си не бях чувал такъв звук.

Беше невероятно пронизителен. Той разцепваше въздуха като нож и заглушаваше дори трополенето на дъжда.

Като екот на камбана. Някакво ужасно силно вибриране.

Ммммммммм.

Рапите също го чуха. Онази, която само допреди секунди се готвеше да ме нападне, сега просто стоеше пред нас и зяпаше в тъпа почуда идола, полупотънал в кафявата локва до мен.

В този момент едновременно започнаха да се случват изключително странни неща.

Глутницата котки около нас бавно заотстъпва назад. Зверовете бягаха от идола.

— Алберто — прошепна Ренко. — Движи се съвсем бавно, чуваш ли ме? Съвсем бавно. Вдигни идола и иди до входа. Ще накарам някой да ви пусне вътре.

Подчиних се на заповедта му до последната дума.

Извадих идола от водата и плътно притиснали гърбове до стената на цитаделата, заедно с жената и детето бавно се приближихме към портала.

Рапите от своя страна просто предпазливо ни следваха от разстояние, хипнотизирани от мелодичната песен на мокрия камък.

Ала не ни нападнаха.

Голямата каменна плоча внезапно се плъзна настрани, ние се вмъкнахме в крепостта и когато вратата зад; нас се затвори, аз се строполих на пода, задъхан, подгизнал, разтреперан и крайно удивен, че съм останал жив.

Ренко слезе от покрива да ни посрещне.

— Лена! — познал жената, извика той. — И Мани! — Князът грабна момчето на ръце.

Аз просто лежах изтощен настрани от цялото това щастие.

Срам ме е да го призная, но в момента наистина изпитвах ревност към моя приятел Ренко. Тази смайващо красива жена несъмнено му беше съпруга — както можеше да се очаква от толкова възхитителен човек като княза.

— Чичо Ренко! — възкликна момченцето.

Чичо ли?

— Брат Алберто — приближи се до мен Ренко, — не знам какво възнамеряваше да направиш навън, но моят народ има една поговорка: „Не е толкова важен подаръкът, колкото намерението“. Благодаря ти. Благодаря ти, че спаси сестра ми и нейния син.

— Сестра ти? — ахнах аз и погледнах жената, която свали мокрия си плащ и остана по къса долна туника, прилепнала към тялото й от влагата.

Гледката ме накара да преглътна.

Тя беше по-красива, отколкото отначало ми се струваше — ако това изобщо бе възможно. Двадесетина годишна, с меки кафяви очи, гладка матова кожа и чуплива тъмна коса. Имаше дълги стройни крака, пищната й гръд прозираше през мократа туника и за свой срам аз виждах щръкналите й зърна.

Ренко я наметна със сухо одеяло и тя ми се усмихна. Усетих, че коленете ми омекват.

— Брат Алберто Сантяго — официално каза князът. — Позволи ми да ти представя сестра си Лена, първа княгиня на империята на инките.

Лена пристъпи напред и пое ръцете ми в своите.

— За мен е удоволствие да се запозная с теб — усмихнато рече тя. — И ти благодаря за смелата ти постъпка.

— А, това… не беше нищо — изчервих се аз.

— Благодаря ти също, че си спасил брат ми от затвора.

Забелязала изненадата ми, Лена прибави:

— О, уверявам те, храбрецо мой, вестта за благородното ти дело се е разпространила в цялата империя.

Скромно наведох глава. Харесваше ми, че ме наричаше „храбрецо мой“.

В този момент ми хрумна нещо и аз се обърнах към Ренко.

— Кажи ми откъде знаеше, че идолът ще въздейства така на рапите?

Князът ме погледна с дяволита усмивка.

— Всъщност не знаех.

— Какво! — извиках аз.

Ренко се засмя.

— Алберто, не аз скочих от напълно безопасния покрив, за да спася жена и дете, които дори не познавам!

Той ме прегърна през раменете.

— Говори се, че Духът на народа притежава способността да укротява свирепите зверове. Никога не го бях виждал, но бях чувал, че потопен във вода, идолът успокоява дори най-разяреното животно. Когато виковете ти ме събудиха и видях, че рапите са ви обкръжили, реших, че моментът е подходящ да проверя тази теория.

Смаяно поклатих глава.

— Ренко — пристъпи напред Лена, — нося ти съобщение.

— Да?

— Испанците превзеха Роя. Но не могат да разчетат тотемите. Затова когато стигат до всеки следващ, пращат по дирите ви следотърсачи чанки. След като златоядците обсадиха Паксу и Тупра, трябваше да дойда при теб и да ти обясня положението, тъй като съм една от малкото, които знаят кода на тотемите. После научих, че са изгорили Роя из основи. По петите ти са, Ренко. И скоро ще бъдат тук.

— Кога?

Лицето й помръкна.

— Движат се бързо, братко. Много бързо. Ако продължат с досегашната скорост, предполагам, че ще пристигнат до изгрев слънце.

— Открихте ли нещо? — внезапно попита иззад Рейс полковник Наш.

Уилям вдигна очи и видя, че Наш, Лорън, Габи и Краус стоят на вратата на БТР-а. Беше късно следобед и покритото с буреносни облаци небе вече тъмнееше.

Рейс си погледна часовника.

16:55.

По дяволите.

Нямаше представа, че е чел толкова дълго.

Скоро щеше да е нощ. И с мрака щяха да дойдат рапите.

— Е? Успяхте ли да откриете нещо? — повтори полковникът.

— Хм… — започна Рейс. Толкова дълбоко бе потънал в ръкописа, че почти беше забравил защо го чете — за да научи как да победят котките и да ги върнат обратно в храма.

— Е?

— Тук пише, че те излизат само нощем или когато е много тъмно.

— Това обяснява активността им в кратера — обади се Крас — Там беше толкова тъмно, даже през деня, че те бяха…

— Рапите също явно знаят, че в селото могат да намерят храна — прекъсна го Рейс, преди зоологът да успее да оправдае предишната си грешка — грешка, довела до смъртта на трима добри войници. — В ръкописа го нападат два пъти.

— Пише ли как изобщо са се озовали в храма?

— Да. Били затворени вътре от велик мислител, който искал да превърне храма в изпитание за човешката алчност. — Рейс подчертано изгледа Наш. — Предполагам, че сме се провалили.

— Храмът на Солон… — ахна Габи Лопес.

— Пише ли как можем да ги победим? — попита полковникът.

— Да, споменава се нещо за това. Всъщност две неща. Първо, с маймунска урина. Явно всички котки не могат да я понасят. Намазваш се с нея и рапите бягат от теб.

— Ами вторият начин? — рече Лорън.

— Хм, това е доста странно. Точно когато котките са се готвели да нападнат Сантяго, индианският княз хвърлил идола в една локва. Щом попаднал в контакт с водата, камъкът издал странен вибриращ звук, който очевидно спрял животните.

Тези думи накараха Наш да се намръщи.

— Звукът наистина бил много особен — продължи Рейс. Сантяго го описва като екот на камбана и изглежда принципът е същият като при свирките за кучета — някакво високочестотно вибриране, което въздейства върху котките, но не и върху хората.

И най-странното е, че инките знаели за това. В ръкописа на няколко пъти се казва, че според тях при потапяне във вода идолът укротявал дори най-свирепия звяр.

Наш погледна Лорън.

— Може да е резонанс — предположи тя. — Контактът с концентрираните кислородни молекули във водата кара тирия да резонира по същия начин, по който реагират с кислорода във въздуха други ядрени вещества.

— Но тук става въпрос за много по-големи мащаби… — рече Наш.

— И сигурно тъкмо поради това монахът е чул екота — отвърна Лорън. — Хората не могат да чуват резонанса, предизвикан, да речем, от плутоний и кислород, честотата е прекалено ниска. Но тъй като тирият е невъобразимо по-плътен от плутония, възможно е при контакт с вода резонансът да е толкова силен, че да се чува от човешко ухо.

— И щом го е чул монахът, за котките трябва да е било два пъти по-зле — отбеляза Краус.

Всички се обърнаха към него.

— Спомнете си, че котешкият слух е приблизително десет пъти по-остър от човешкия. Те чуват неща, които ние физически не сме способни да усетим, и общуват на честота, която е извън нашия слухов обсег.

— Общуват ли? — попита Лорън.

— Да — потвърди зоологът. — Отдавна е установено, че големите котки общуват със сумтене и гърлени вибрации, които са недоловими за хората. Въпросът обаче е, че онова, което е чул монахът, сигурно е било само една десета от онова, което е достигнало до котките. Екотът трябва да ги е влудил и това ги е накарало да спрат.

— В ръкописа има нещо повече — каза Рейс. — Звукът не само ги е спрял. Изглежда, котките са последвали идола, след като е бил хвърлен във водата. Като че ли ги е привличал или дори ги е хипнотизирал.

— Пише ли как идолът се е озовал в храма? — попита Наш.

— Не — отвърна Уилям. — Поне засега. Кой знае, Ренко и Сантяго може да са го намокрили и с негова помощ да са отвели котките в храма. Както и да са постъпили, те са успели да ги примамят обратно вътре и в същото време са занесли идола. — Той замълча за миг. — Всъщност е доста логично. Като са го оставили там, те просто са допълнили Солоновото изпитание на човешката алчност.

— Тези котки — рече полковникът. — Сантяго пише, че са нощни животни, нали така?

— Пише, че обичат всякакъв мрак — и нощен, и дневен.

— Но всяка нощ са слизали в селото за храна, нали?

— Да.

Наш присви очи.

— Тогава можем ли да приемем, че всяка нощ напускат кратера, за да ловуват?

— Ако се съди по ръкописа, да.

— Добре — каза Наш и се обърна.

— Защо?

— Защото, когато довечера котките излязат, ние ще отидем в храма и ще вземем идола.

Мракът с всяка минута се сгъстяваше.

В небето тътнеха черни буреносни облаци и в студения късен следобед над селото се стелеше гъста сива мъгла. Сипеше се ситен дъжд.

Рейс седеше до Лорън, която опаковаше някаква техники, за да я внесе в цитаделата преди нощните им действия.

— Как е семейният живот? — колкото може по-небрежно попита той.

Тя кисело се подсмихна.

— Зависи за кой говориш.

— Колко пъти си се омъжвала?

— Първият ми брак се провали. Мъжът ми не споделяше професионалните ми амбиции. Разведохме се преди около пет години.

— О.

— Но наскоро пак се омъжих. И е страхотно. Адски готин човек. Впрочем точно като теб. И с огромни възможности.

— Кога?

— Преди година и половина.

— Чудесно — любезно рече Рейс. Всъщност си мислеше за сцената, на която по-рано беше присъствал — Лорън и Трой Коупланд, които страстно се целуваха в хеликоптера. Коупланд нямаше венчална халка. Дали Лорън имаше връзка е него? Или той просто не носеше пръстена си…

— Ти женен ли си, Уил? — откъсна го от унеса му Лорън.

— Не — тихо отвърна той. — Не съм.

Получаваме данните от МСАН — каза от компютърния терминал на стената на бронетранспортьора Ван Люън.

Той, Кокрън, Райкарт, Наш, Рейс и двамата агенти от БКА — Шрьодер и русокосата Рене Бекер стояха в осемколесната бронирана машина, паркирана близо до реката, в очакване на нощния поход до храма.

Лорън и Йохан Краус вече бяха отишли в цитаделата.

Бъз Кокрън бе донесъл в БТР-а шепа светлокафява каша, която изпълни затвореното пространство с отвратителна миризма.

— Не успях да намеря нито една маймуна наоколо, за да взема пикнята й — каза той. — Сигурно са избягали преди падането на нощта. — Кокрън протегна шепата си. — Обаче намерих това. Маймунско лайно. Предполагам, че ще свърши същата работа.

Зловонието накара Рейс да потръпне.

Кокрън го забеляза.

— Какво? Не искате ли да се намажете с лайна, професоре? — Той погледна Рене и се ухили. — Добре че професорът няма да ходи там, нали?

Ефрейторът започна да маже униформата си с маймунските изпражнения. Райкарт и Ван Люън последваха примера му. После намазаха и ръбовете на тесните прозорци на бронетранспортьора.

Докато Рейс беше чел ръкописа, по заповед на Наш другите цивилни бяха устроили оперативна база в цитаделата. В това време четирите останали зелени барети бяха работили върху хеликоптера. За съжаление бяха успели да поправят само двигателя. Перката на опашката се оказа повредена по-сериозно, отколкото предполагаше Кокрън. Бяха възникнали усложнения и тя все още; не се въртеше, а хюито не можеше да лети без нея.

Със спускането на мрака Наш реши да се заеме с идола. Той повика командосите при БТР-а, където Рейс накратко им предаде разказания в ръкописа случай със странния камък.

Междувременно полковникът нареди на Габи, Коупланд, Дъги и младия немски редник Молке да останат в цитаделата.

Той им обясни плана си. Когато котките дойдеха в селото, по-голямата част от групата трябваше да е в крепостта, а той и зелените барети — в БТР-а, по-близо до крайречната пътека.

Рейс, който тъкмо бе свършил с разказа си, трябваше веднага да се присъедини към другите цивилни в цитаделата.

— Получаваме данните от МСАН — каза от компютърния терминал Ван Люън. — Всеки момент трябва да пристигнат и сателитните снимки.

— Какво пише? — попита Наш.

— Вижте сам. — Сержантът се отдръпна настрани.

Наш погледна екрана. Виждаше се карта на северната половина на Южна Америка:

НАЦИОНАЛНА РАЗУЗНАВАТЕЛНА СЛУЖБА

ЕКСПЕД. ЗАДАЧА № 040199–6754

ПРЕДВАРИТЕЛНО ПРОУЧВАНЕ НА МСАН

ПАРАМЕТРИ: 82,00°W–30,00°W; 15,00°N–37,00°S

ДАТА: 5 ЯНУАРИ 1999; 16:59 (ПЕРУАНСКО ВРЕМЕ)

— Какво е това, по дяволите? — намръщи се Наш.

— Поне непосредственият район е съвсем чист… — рече Ван Люън.

— Какво показва тази карта?

— Правите линии са петте главни пътнически въздушни коридора в Южна Америка — поясни сержантът. — Панама играе ролята на врата на континента и търговските полети обикновено отиват оттам направо в Лима и Рио де Жанейро, а от тези два града — до Буенос Айрес. Сивите квадратчета са самолетите в нашия район извън редовните пътнически въздушни коридори.

Рейс погледна екрана и видя трите групи сиви квадрати над северозападната четвъртина на континента.

— Какво означават буквите и цифрите?

— Сивият кръг точно над Куско — отвърна Ван Люън, — под който е написано Н-едно, сме ние. Съкращението означава „Наш-едно“, нашата група в селото. Наш-две, три и четири са хеликоптерите, които летят от Панама за Вилкафор. Но изглежда, че им остава още доста път.

— Ами другите сиви квадратчета?

— Р-едно, две и три са хеликоптерите на Романо — каза полковникът.

— Но са далеч на север — обърна се към него Ван Люън.

— Как може толкова много да са се отклонили?

— Изгубили са се — рече Наш. — Тотемите трябва да са ги заблудили.

Рейс отново се запита кой е този Романо, ала само прехапа език и не каза нищо.

— А тези? — Рене посочи към трите квадратчета в океана в крайния ляв ъгъл на екрана.

— Р-едно, две и три са сигнатури на американския флот — каза Ван Люън. — Някъде там трябва да има самолетоносач.

— И нито следа от щурмоваците, така ли? — попита Шрьодер.

— Не — мрачно отвърна Наш.

Часовникът на Рейс показваше пет. Черните буреносни облаци съвсем покриха небето и в късния следобед се спусна необичаен мрак. Като че ли бе нощ.

Наш се обърна към Ван Люън.

— Какво става със сателитните образи?

Трябва да пристигнат след около минута.

— Снимки или в реално време?

— Инфрачервено сканиране в реално време.

— Добре. Така ще получим ясна картина на котките в момента, в който излизат от кратера и се насочват към селото. Готови ли сте?

Ван Люън се изправи. До него Бъз Кокрън и Текс Райкарт вдигнаха пушките си.

— Тъй вярно — отвърна Кокрън и намигна на Рене. — Готови сме за купона.

Рейс потръпна.

Кокрън похотливо и с грубиянска самоувереност зяпаше дребната немкиня. Като че ли оръжието му — снабдено с лазерен мерник, гранатохвъргачка М–203, изстрелваща се кука и фенерче — и бойната му униформа го правеха неотразим.

В този момент Уилям го мразеше.

— Получаваме сателитна картина — съобщи Ван Люън.

На стената на БТР-а оживя втори компютърен екран.

Образът беше черно-бял и зърнист. Отначало Рейс не можеше да различи нищо.

Лявата страна на екрана бе напълно черна. Фонът надясно от нея беше сивкав. Още по-надясно се виждаше нещо, което приличаше на подкова, с квадратчета в средата и голям кръг в края.

В долната част на монитора минаваше широка тъмносива ивица. До нея имаше малък правоъгълен обект. Две бели точки се отдалечаваха от него по посока на големия кръг в края на подковата.

И тогава разбра.

Това бе Вилкафор.

Подковата беше ровът около селото, квадратчетата и кръгът вътре — колибите и цитаделата. Черният участък отляво бе скалното плато с храма, сивият фон — джунглата между платото и селото. А тъмносивата ивица беше самата река.

Малкият правоъгълен обект до реката, досети се Рейс, бе бронетранспортьорът, спрял до западния мост.

Той погледна двете точки на екрана, които бързо се приближаваха към крепостта. После се обърна, надникна през вратата и видя Лорън и Краус да тичат към цитаделата.

О, Господи, помисли си Уилям.

Това беше образ на Вилкафор, излъчван от сателит на стотици километри над земята — в реално време.

Сега.

— Лорън — каза по ларингофона си Наш, — тук всичко е готово. Влязохте ли в крепостта?

— Още малко — разнесе се в слушалките им гласът на Лорън.

Двете бели точки на екрана изчезнаха в кръга на цитаделата.

— Вътре сме. Ще пратите ли Уил?

— Веднага — отвърна полковникът. — Професор Рейс, най-добре да тръгвате за крепостта, преди да стане съвсем тъмно.

— Добре. — Уилям се запъти към вратата.

— Един момент… — внезапно го спря Ван Люън.

Всички се вцепениха.

— Какво става? — попита Наш.

— Имаме си компания.

Сержантът кимна към екрана.

Рейс се обърна.

И ги видя.

Бяха в сивата джунгла наляво от подковата — между селото и платото.

Шестнадесетина.

Приближаваха се.

Шестнадесет зловещи бели точки с дълги опашки се промъкваха през гъсталаците към Вилкафор.

Рапите.

Дебелата стоманена врата на БТР-а се затвори с металически трясък.

— Подранили са — каза полковникът.

— Заради буреносните облаци е — разнесе се от тонколоните гласът на Краус. — Нощните животни нямат часовници, доктор Наш. Те се ръководят само по светлината. Ако е достатъчно тъмно, излизат от бърлогите си…

— Няма значение — прекъсна го Наш. — Важно е, че са навън. — Той се обърна към Рейс. — Съжалявам, професоре. Изглежда ще се наложи да останете с нас. Лорън, затвори цитаделата.

Лорън и Коупланд натиснаха високата метър и осемдесет плоча и я забутаха по изсечения в пода жлеб.

Плочата имаше приблизително правоъгълна форма, но заоблената й основа позволяваше лесно да се плъзга по жлеба. Тъй като беше от вътрешната страна на стената, враговете навън не можеха да я поместят.

Камъкът прилепна на мястото си — макар че Лорън и Коупланд нарочно оставиха малка пролука. Според плана котките трябваше да усетят присъствието им в цитаделата.

В края на краищата те бяха примамката.

Всички в БТР-а напрегнато се взираха в сателитната картина на екрана.

Котките се разделиха на две „групи“. Едната вървеше на запад от платото, другата заобикаляше от север.

По гърба на Рейс пълзяха тръпки, докато гледаше телата им — яркобели петна с дълги опашки, които бавно се свиваха и отпускаха.

Поведението им го смущаваше. Беше прекалено координирано за глутница животни.

Котките пресякоха рова от различни страни. Някои минаха по западния мост, други просто скачаха по повалените дънери на дъното и изпълзяваха от отсрещната страна.

И навлязоха в селото.

Повечето рапи, видя Рейс, се насочиха право към цитаделата, привлечени от миризмата на хората вътре.

В този момент обаче той забеляза едно самотно бяло петно, което се приближи до неподвижния БТР.

Уилям мигновено се обърна надясно — и зърна дългите черни мустаци на звяра точно пред прозорчето до себе си!

Усетило зловонието на маймунските екскременти, животното изсумтя. После се отдалечи, за да се присъедини към другите при крепостта.

— Добре, всички котки отиват при цитаделата — каза Наш. — Лорън, какво става при вас?

— Те са навсякъде. Искат да влязат, но вратата е затворена. Засега сме в безопасност. Можете вече да пратите момчетата.

Полковникът се обърна към зелените барети.

— Готови ли сте?

Войниците кимнаха.

— Тогава тръгвайте.

С тези думи той отвори задния люк на БТР-а и Кокрън, Ван Люън и Райкарт, целите намазани с вонящите кафяви маймунски лайна, изскочиха навън. Наш бързо затвори след тях.

— Кенеди — попита по микрофона си той, — някаква промяна на положението в района?

— Според сателита в радиус от сто и петдесет километра няма нищо, господин полковник — отговори от цитаделата Дъги.

Докато Наш разговаряше, Рейс напрегнато следеше сателитния образ на селото.

Котките предпазливо се събираха около крепостта. В същото време обаче в долната част на екрана се появиха още три точки, които се отдалечаваха от бронетранспортьора и бързо се придвижваха на запад по моста, после към тъмното скално плато.

Кокрън, Ван Люън и Райкарт.

Отиваха за идола.

Зелените барети изскочиха от мъглявата пелена, която покриваше крайречната пътека и се затичаха към цепнатината. Движеха се бързо и дишаха тежко. На каските им бяха монтирани камери.

Стигнаха до прохода.

Той тънеше в гъста сива мъгла. Без да забавят ход, войниците продължиха напред.

Наш, Шрьодер и Рене не откъсваха очи от мониторите и следяха напредването на командосите.

Рейс стоеше на няколко крачки от екраните. Не искаше да им пречи.

Наш и двамата немци обаче наблюдаваха само картината от цепнатината. Те просто не обръщаха внимание на сателитния образ.

Уилям погледна другия монитор.

И се намръщи.

— Хей, какво е това, по дяволите? — попита той.

Полковникът разсеяно се озърна към него. Ала когато видя излъчваната от сателита картина, рязко се изправи.

— Мамка му…

В дясната част на екрана — от източната страна на селото — се виждаше сивота, която представляваше гората, водеща към края на платото и долината на Амазонка.

Доскоро там не бе имало нищо.

Но сега положението се беше променило.

Целият участък гъмжеше от бели петна — поне тридесет — които бързо се приближаваха към селото.

Кръвта на Рейс се вледени.

Това определено бяха хора и очевидно — всичките въоръжени.

Те безшумно излязоха от джунглата, притиснали прикладите на автоматите към раменете си и готови за стрелба.

Рейс и другите ги наблюдаваха през прозорците на БТР-а.

Носеха черни керамични бронирани жилетки и се движеха прецизно и бързо, като се прикриваха един друг.

Когато усетиха новия си враг, рапите при цитаделата едновременно се обърнаха. Те се напрегнаха, готови да скочат, после…

Останаха неподвижни.

Кой знае защо котките не нападнаха новодошлите. Просто ги гледаха.

И в този момент, точно в този момент, един от войниците откри огън с автомат, който в очите на Рейс приличаше на оръжие от „Междузвездни войни“.

От правоъгълното дуло изригна невероятно количество куршуми, които разкъсаха на парчета главата на първата котка. Тя просто избухна и наоколо полетяха пръски кръв и късчета плът.

Същата участ сполетя още един от зверовете и рапите се пръснаха във всички посоки.

Рейс надничаше през прозореца и се опитваше да разгледа по-добре оръжието в ръцете на непознатия.

Изглеждаше невероятно, като нещо от космическата ера.

Имаше правоъгълна форма и нито една негова част не приличаше на цев. Тя трябва да бе скрита някъде в дългото правоъгълно тяло.

Уилям и преди беше виждал такива оръжия, но само на снимка, никога на живо.

Това бяха „Хеклер & Кох“ G–11.

Според брат му Марти, „Хеклер & Кох“ G–11 бяха най-модерните автомати в света.

Разработени и създадени през 1989-та — преди десет години — те все още бяха с две десетилетия пред другите.

Това бяха единствените оръжия, които се зареждаха направо с куршуми. А също и единствените с микропроцесори — главно защото никой друг автомат на Земята не бе толкова сложен, че да се нуждае от такъв.

Поради факта, че не използваха патрони, G–11 не само изстрелваха две хиляди и триста „парчета“ в минута, но и побираха сто и петдесет куршума — пет пъти повече от пълнителя на обикновена автоматична пушка като М–16. А бяха два пъти по-малки от нея.

Само парите спираха масовото им приложение. В края на 1989-та политически съображения бяха принудили германското правителство да анулира договора си с „Хеклер & Кох“ за доставка на G–11 за бундесвера.

В резултат бяха произведени само четиристотин такива оръжия. Колкото и да е странно обаче, ревизията в компанията по време на поглъщането й от британската „Роял Орднънс“ установи наличието едва на десет автомата от тази първа партида.

Другите триста и деветдесет просто бяха изчезнали.

„Струва ми се, че току-що ги открихме“ — помисли си Рейс, докато гледаше как рапите бягат от ужасяващата канонада.

— Това са щурмоваците — каза Шрьодер.

Двама щурмоваци обсипваха селото с опустошителен огън.

Паднаха още две котки.

Другите от глутницата се скриха в джунглата наоколо и скоро на главната улица останаха само тежко въоръжените войници.

— По дяволите, как са успели да се промъкнат, без да да ги засече сателитът? — попита Наш.

— И защо котките не ги нападат? — прибави Рейс.

Досега рапите безмилостно се бяха нахвърляли на всяко човешко същество, ала кой знае защо нито бяха усетили, нито бяха атакували немците.

В този момент през прозорците на бронетранспортьора проникна характерната миризма на амоняк. На урина. Маймунска урина. Нацистите също бяха чели ръкописа.

Внезапно по аудиоуредбата се разнесе гласът на Ван Люън.

Стигнахме до въжения мост.

Рейс и Наш се обърнаха едновременно към монитора, който показваше картината от камерите на тримата войници в кратера.

Ван Люън вече тичаше по висящия мост към храма.

— Кокрън! Ван Люън! Побързайте! — нареди по микрофона Наш. — В селото има враж…

В този момент от тонколоните запищя пронизителен звук и радиостанцията замлъкна.

— Имат електронни заглушители — каза Шрьодер.

— Какво? — попита Рейс.

Заглушават ни.

Какво ще правим? — рече Рене.

Трябва да съобщим на Ван Люън, Райкарт и Кокрън да не се връщат тук — отвърна Наш. — Да вземат идола и да го отнесат колкото може по-надалеч. После да влязат във връзка с хеликоптерите и да уговорят среща някъде в планината.

— Само че как, щом щурмоваците ни заглушават? — попита Рейс.

— Налага се някой от нас да отиде при храма и да им каже.

Последва кратко мълчание.

— Аз ще отида — накрая наруши тишината Шрьодер.

Чудесна идея, помисли си Рейс. След зелените барети немският агент бе в най-добра форма.

— Не — решително отсече Наш. — Вие имате опит с огнестрелно оръжие. Трябвате ни тук, освен това познавате нацистите по-добре от нас.

Оставаха полковникът, Рене и… Рейс.

О, божичко, мислено изпъшка Уилям.

После каза:

— Аз ще отида.

— Но… — понечи да възрази Шрьодер.

— Навремето бях най-бърз в студентския бейзболен отбор. Ще успея.

— Ами рапите? — попита Рене.

— Ще успея.

— Добре тогава, отива Рейс — реши Наш и се приближи до задния люк на БТР-а. — Вземете. — Той подаде на Уилям автоматична пушка М–16 с всички екстри. — Това може да ви помогне да не станете храна на котките. А сега вървете. Вървете!

Рейс пристъпи към люка, бавно си пое дъх и хвърли последен поглед към полковника, Шрьодер и Рене.

После изпусна въздуха, подаде глава навън…

… и се озова в друг свят.

Навсякъде кънтеше автоматична стрелба, куршумите се врязваха в листака, разцепваха на трески дънерите. Тук се чуваше много по-силно, всичко изглеждаше много по-реално. И по-смъртоносно.

Сърцето му се разтуптя и отекна в ушите му.

„Какво правя тук с тая пушка в ръце, по дяволите?

Правиш се на герой, ето какво, тъпако!“

Той отново дълбоко си Пое дъх.

Добре…

Рейс изскочи от бронетранспортьора, пресече западния мост и се затича по крайречната пътека. Наоколо се стелеше гъста сива мъгла. Възлестите клони на дърветата стърчаха от двете му страни като кинжали.

Пушката тежеше в ръката му и той неловко я притискаше към гърдите си. Стъпките му вдигаха пръски вода.

Внезапно от мъглата надясно се появи гигантска котка, изправи се в целия си ръст пред него и…

Бум!

Главата й се пръсна и тя се строполи като камък. Краката й диво подритваха в калта.

Без да забавя ход, Рейс прескочи животното и обърна глава. Видя Шрьодер, застанал на отворения люк на БТР-а и притиснал към рамото си М–16.

Продължи да тича.

След минута от мъглата изплува цепнатината в платото. И в този момент зад него се разнесоха викове на немски.

— Achtung!^[1]

— Schnell! Schnell!^[2]

Изведнъж някъде зад себе си чу гласа на Наш.

— Бързо, Рейс! Зад вас са! Насочват се към храма!

Уилям се вмъкна в цепнатината.

Влажните каменни стени се понесоха от двете му страни.

И внезапно се озова в огромния кратер, в средата на който се издигаше високата колкото небостъргач скална кула. Основата й беше обвита в призрачна сивкава мъгла.

Без да губи нито миг, той се затича по извитата пътека.

Рене Бекер плахо надзърташе през тесните прозорци на бронетранспортьора.

В селото имаше тридесетина нацисти. Всички носеха супермодерни бойни униформи — керамични бронирани жилетки, леки тактически каски и, разбира се, черни маски. И се движеха решително като отлично обучена десантна група.

Един от тях застана в средата на главната улица и си свали каската. После смъкна черната си маска и се огледа наоколо.

Очите на Рене се разшириха.

Макар че хиляди пъти бе виждала снимката му, когато го зърна от плът и кръв, кожата й настръхна.

Тя веднага позна сресаната напред коса и тесните като цепки очи; И лявата длан с липсващ безименен пръст.

Хайнрих Анистазе.

Без да каже нито дума, Анистазе посочи с два пръста към БТР-а.

Десетина от хората му вече бяха притичали покрай бронираната машина, за да се отправят по пътеката към цепнатината и храма.

Сега натам се насочиха още шестима войници, докато останалите дванадесет заеха отбранителни позиции около селото.

Двама мъже останаха настрани да пазят заглушаващото устройство на нацистите.

Големият колкото раница уред се наричаше „импулсен генератор“ и заглушаваше радиосигналите, като излъчваше контролиран електромагнитен импулс — ЕМИ.

Електромагнитните импулси смущаваха всички уреди с процесори — компютри, телевизори, комуникационни системи. Те се наричаха „неконтролирани“ ЕМИ. Като контролираха честотата на импулса обаче и като използваха друга честота за собствените си радиостанции, нацистите можеха да заглушават радиосистемите на врага си.

И в момента правеха тъкмо това.

Когато шестимата нацисти стигнаха при бронетранспортьора, всички люкове и прозорци бяха затворени.

Затаили дъх, Наш, Шрьодер и Рене седяха свити в ъглите.

Щурмоваците не губиха време.

Те приклекнаха под голямата бронирана машина и започнаха да поставят експлозиви.

Рейс тичаше по пътеката.

Мускулите му се напрягаха, сърцето му бясно туптеше.

Стигна до въжения мост. Прекоси го. Продължи по каменното стълбище, което водеше към храма.

Промъкна се през папратовите листа и внезапно се озова на площадката пред портала.

Нямаше никого.

Не се виждаше нито животно, нито човек.

Обгърната в мъгла, вратата зееше отворена. Стъпалата, които се спускаха надолу, тънеха в мрак.

„Не влизай в никакъв случай.

Вътре дебне смърт.“

Рейс вдигна пред себе си пушката, включи монтираното на цевта фенерче и предпазливо се приближи до портала. Застана на прага — заобиколен от ужасните релефи на рапи и надаващи предсмъртни викове хора — и впери очи в тъмнината.

— Ван Люън! — прошепна той. — Ван Люън! Там ли сте?

Никакъв отговор.

Несръчно насочвайки оръжието напред, Рейс заслиза по стъпалата.

И тогава чу отговора.

Бавно, протяжно ръмжене някъде от самата вътрешност на храма.

Той още по-здраво стисна пушката, затаи дъх и продължи надолу.

Десет стъпала и се озова в мрачен каменен проход, които описваше широк завой надясно.

В стената видя малка ниша и насочи лъча на фенерчето си натам.

От нишата се зъбеше скелет.

Задната половина на черепа му бе смачкана навътре, една от ръцете му липсваше и челюстите му бяха разтворени, сякаш в замръзнал ужасен вик. По него висяха останките от стара кожена дреха.

Рейс уплашено отстъпи назад.

И тогава забеляза онова, което висеше на шията му. Трябваше да се наведе напред, за да може да го види по-добре.

Кожена огърлица.

Той докосна тънката каишка и иззад шийните прешлени на скелета проблесна ослепителен зелен смарагд.

Сърцето му се разтуптя. Знаеше какво е това.

Смарагдът на Ренко.

Смарагдът, който му бе дала върховната жрица в Кориканча.

Рейс впери ужасен поглед в скелета.

Ренко.

Той свали смарагда от шията на княза.

За миг си помисли за Ренко — и после изведнъж си спомни нещо, което неотдавна беше казал на Франк Наш.

„Ренко и Сантяго са успели да примамят котките в храма и в същото време са оставили там идола.“

Уилям мъчително преглътна. Дали Ренко беше довел котките в храма?

И ето каква участ го бе сполетяла.

Ето каква участ очакваше героите.

Рейс тържествено постави смарагда на Собствената си шия.

— Пази се, Ренко — каза той.

В този момент силен бял лъч освети лицето му и Уилям се обърна — с разширени очи като животно, попаднало под автомобилни фарове. И се озова пред Кокрън, Ван Люън и Райкарт, които излизаха от мрачната вътрешност на храма.

Райкарт носеше нещо увито в дрипав лилав плат.

Кокрън грубо блъсна настрани пушката на Рейс.

— Я разкарай това нещо, преди да си убил някого.

Текс Райкарт спря пред Уилям и усмихнато повдигна предмета, който носеше.

— Взехме го — каза той.

Райкарт бързо свали плата и Рейс за пръв път го видя.

Идолът.

Духът на народа.

Подобно на каменния тотем от джунглата, Духът на народа изглеждаше безкрайно по-зловещ, отколкото си го представяше.

Беше тридесетина сантиметра висок и приблизително с форма на кутия за обувки. Предната част на правоъгълния — камък обаче бе изсечена като глава на рапа — най-разярената, най-свирепа рапа, която Рейс беше виждал.

Широко разтворената му паст разкриваше остри зъби, готови да разкъсват и убиват.

Ала най-много го порази това, че изображението наистина изглеждаше като живо. Сякаш котката бе затворена в лъскавия черен камък и отчаяно се опитваше да се освободи от него.

Камъкът, замисли се Уилям, загледан в тънките лилави жилки, които се спускаха по муцуната на звяра и му придаваха още по-ужасен вид.

Тирий.

Ако инките бяха знаели какво ще се случи, когато бяха издялали този идол…

Райкарт отново го покри и четиримата забързаха нагоре към портала на храма.

Какво правиш тук, мама му стара — изсумтя Кокрън, когато стигнаха.

— Наш ме прати да ви кажа, че нацистите са в селото. Заглушаваха радиостанцията ни и изгубихме връзка с вас. Неколцина от хората им идват насам. Наш нареди да не се връщате във Вилкафор, а да се отдалечите оттук, да влезете в контакт с хеликоптерите и да се уговорите да ви вземат от планината…

В този момент в стените на портала се забиха куршуми. Четиримата бързо приклекнаха под опустошителния огън. Каменните блокове се трошаха, сякаш бяха мазилка.

Рейс се обърна и видя дванадесетина нацистки командоси, които ги обстрелваха от дърветата в края на площадката.

Кокрън отвърна на огъня от прикритието на портала. Ван Люън направи същото. Изстрелите на пушките им почти не се чуваха от безпощадния грохот на свръхмодерните G–11.

Уилям също се опита да се включи в стрелбата, но когато натисна спусъка на своята М–16, не се случи нищо.

Кокрън го забеляза, пресегна се и дръпна назад Т-образната ръчка отстрани на оръжието му.

Господи, ти си също толкова безполезен, колкото поп в бардак — изръмжа ефрейторът.

Рейс отново натисна спусъка и този път от дулото изригнаха куршуми. Откатът едва не извади ръката му от раменната става.

— Какво ще правим? — надвика грохота Райкарт.

— Не можем да останем тук! — отвърна Ван Люън. — Трябва да се върнем при въжения…

В този момент някъде над главите им се разнесе резониращ екот.

Рейс вдигна очи и видя черен хеликоптер „Москито“ MD–500, който изплува от мъглата и се понесе над върха на скалната кула.

Макар и много по-малък от „Апачи“ и „Команчи“, той компенсираше по-скромната огнева мощ с бързина и маневреност.

Името му идваше от външното му сходство с някои представители на насекомите^[3]. Той имаше заоблена стъклена кабина, която приличаше на широките полусферични очи на пчела, и дълги колесници като крака на комар.

Вертолетът над кулата изстреля оглушителен откос със страничните си картечници и описа дълги непрекъснати линии в калта пред храма.

— Положението се влошава! — извика Рейс.

Експлозивите, които нацистите бяха заредили под БТР-а, избухнаха.

Изпод голямата осемколесна машина изригна огнено кълбо, което я повдигна на три метра над земята и я завъртя във въздуха. Бронетранспортьорът тежко се стовари на едната си страна.

Светът вътре полудя.

Когато разбраха какво ги очаква, Наш, Рене и Шрьодер бяха закопчали предпазните ремъци на седалките си и се бяха приготвили за взрива.

И сега висяха перпендикулярно на земята.

Ала най-важното бе, че БТР-ът беше издържал.

Засега.

Дъги Кенеди боязливо надникна от покрива на цитаделата.

На равни разстояния един от друг в сивкавата мъгла стояха десетина нацистки командоси, насочили напред своите G–11.

Той бе видял взривяването на бронетранспортьора и благодареше на Господ, че нацистите не знаят за хората в крепостта. Стените й нямаше да устоят на такава страшна експлозия.

После внезапно чу викове — някой лаеше заповеди на немски.

Дъги не знаеше много немски и не разбра повечето думи. После обаче долови нещо, което му беше познато: „das Sprengkommando“.

Той се вцепени. И рязко се обърна, за да види, че четирима нацистки командоси тичат по посока на реката в отговор на заповедта.

Въпреки скромните си познания по този език, по време на службата си в едно ракетно поделение на НАТО край Хамбург бе усвоил поне най-често използваните немски военни термини.

Един от тях беше „das Sprengkommando“.

Група за унищожаване.

От прикритието на портала Ван Люън стреля с гранатохвъргачката си. Секунда по-късно сред дърветата край позициите на нацистите се разнесе взрив и наоколо се посипаха листа и кал.

Сержант! — извика Кокрън.

Какво?

Ако продължаваме така, ще ни очистят! Те са много повече! Ще изчакат, докато ни свършат боеприпасите, и тогава ще попаднем в капан! Трябва да бягаме!

— Какво предлагаш? — попита Ван Люън.

— Ти си сержантът, не аз — отвърна Кокрън.

— Добре тогава. — Ван Люън се намръщи и се замисли за миг. — Единственият начин да се измъкнем оттук е да минем по въжения мост, нали така?

Да.

Тогава някак трябва да стигнем дотам… Да.

— Предлагам да заобиколим зад храма и да се спуснем до ръба на кулата. После ще се промъкнем през гъсталака до моста. Когато минем оттатък, ще отвържем моста и ще оставим копелетата на върха.

— Звучи добре — каза Райкарт.

— Тогава да действаме — рече Ван Люън.

Зелените барети се приготвиха да напуснат входа на храма. Рейс реши просто неотлъчно да ги следва — каквото и да правеха.

— Добре… — провлачи Ван Люън. — Хайде!

Четиримата се втурнаха под дъжда, като обсипаха враговете си с дъжд от куршуми.

Нацистите залегнаха сред дърветата.

Сержантът и Райкарт първи завиха зад ъгъла.

Секунди по-късно заобиколиха задния ъгъл и се озоваха на познатата на Рейс каменна пътека със странния кръгъл камък.

Разкаляният склон под тях стръмно се спускаше на петнадесетина метра и завършваше с тесен скален перваз, който образуваше ръба на кулата — и който гледаше над сто метровата бездна. Наляво обаче имаше група дебели дървета. И тъкмо в тази посока се намираше въженият мост.

Кокрън и Рейс последваха другите. Двамата веднага видяха стръмния склон.

— Май ще се окаже по-трудно, отколкото очаквахме — каза на Ван Люън ефрейторът.

В този момент, като акула, изплувала от океанските глъбини, от мъглата под скалния перваз се издигна немският хеликоптер и спря точно пред четиримата американци. Страничните му картечници оглушително тракаха.

Всички се хвърлиха на земята.

Текс Райкарт обаче закъсня. Куршумите безмилостно го прерязаха през гърдите и го задържаха изправен дълго след като умря. По мократа каменна стена зад него разцъфнаха кървави петна с форма на звезди.

Получил две рани в крака, Бъз Кокрън мъчително извика. Рейс тежко падна в калта — невредим — и запуши ушите си с длани, полуоглушал от грохота на картечниците. Ван Люън просто безстрашно откри огън по хеликоптера, докато накрая пилотът рязко зави и тялото на Райкарт се строполи по очи на земята.

За нещастие идолът бе в ръцете му.

Правоъгълният камък се изхлузи от пръстите му и заподскача по стръмния склон… към ръба.

Рейс пръв го видя.

— Не! — ахна той, хвърли се напред, падна по корем и се запързаля по калта след него.

— Професоре! — извика Ван Люън. — Чакайте, не… Ала Уилям вече стремглаво се носеше след идола.

Три метра.

Два метра.

Един метър.

Внезапно хеликоптерът се завърна, отново откри огън и в калта между Рейс и идола се появиха дупки от куршуми.

Уилям светкавично реагира. Като заслони очи от хвърчащата във всички посоки кал, той премести тежестта си и полетя надолу по склона.

Скалният перваз се приближаваше към него. Рейс видя бездната, видя черния вертолет, ала се спускаше прекалено бързо. Още преди да разбере какво става, той се озова във въздуха на сто метра над дъното на кратера.

В последния момент протегна ръка и се хвана за ръба на перваза.

Полетът му рязко спря и той увисна над пропастта!

Въздушното течение от перките на хеликоптера притисна надолу бейзболната му шапка. Рейс прехвърли върху перваза свободната си ръка, ръката, в която все още държеше автоматичната си пушка, и започна да се изтегля нагоре.

„Каквото и да правиш, Уил, не поглеждай надолу.“

Той погледна надолу.

Отвесната стена на кулата изчезваше в мрака под него. Дъждът сякаш се вливаше в нея, потъвайки в гъстата сива мъгла.

С тежко пъшкане Рейс опря лакти върху ръба на перваза, покатери се върху него и вдигна очи, за да види Ван Люън — преметнал през рамо Кокрън — който бързаше към дърветата надясно.

Видя и нацистите, две групи от по шест души — всички въоръжени с G–11 — от двете страни на храма.

Те забелязаха идола, който лежеше по средата на стръмния кален склон.

Войниците бързо се разгърнаха и заеха отбранителни позиции, а един от тях предпазливо се заспуска странично надолу, за да вземе камъка.

Нацистът стигна до идола. И го вдигна.

Рейс може би щеше да изругае.

Ала нямаше такава възможност. Защото точно в този момент един от немците го видя — полуувиснал на перваза и вперил в тях уплашените си очи.

Те едновременно насочиха автоматите си към него и преди да натиснат спусъците, Рейс направи единственото пешо, което му хрумна.

Пусна се.

Падаше.

Бързо.

Покрай стената на скалната кула.

Неравната каменна повърхност летеше край него с невероятна скорост. Той погледна нагоре и видя смаляващия се в сивото небе перваз.

Мислите му препускаха.

„Не мога да повярвам, че го направих! Спокойно, спокойно, направи го, защото знаеше, че можеш да се спасиш.

Точно така.“

Докато падаше, той светкавично завъртя пушката си в ръце.

„Няма да умреш.

Няма да умреш.“

Опита се да си спомни как Ван Люън бе изстрелял куката си над бездната. Беше натиснал втори спусък, разположен под цевта на оръжието.

Продължаваше да пада.

Рейс отчаяно потърси втория…

Ето го!

Бързо вдигна пушката и се прицели в отдалечаващия се връх на кулата. После натисна втория спусък.

Сребристата кука с пронизително съскане излетя от гранатохвъргачката и челюстите й с остро изщракване се разтвориха.

Уилям стремглаво падаше в пропастта.

Куката прелетя над ръба на перваза.

Той с всички сили стисна пушката си, затвори очи и зачака — зачака въжето да се опъне или да падне в езерото на дъното на кратера.

Въжето се опъна.

Рейс рязко спря.

Чувстваше се така, като че ли ръцете му току-що са били изтръгнати от ставите, ала някак успя да задържи пушката.

И отвори очи.

Висеше на тридесетина метра под върха на скалната кула.

Той остана неподвижен в продължение на половин минута, като дишаше тежко и клатеше глава. Горе не се виждаха нацисти. Трябва да бяха напуснали склона, веднага щом го бяха видели да пада.

Уилям облекчено въздъхна. После се зае със задачата да се изтегли горе.

Използвайки войнишкия си нож като мачете, Ван Люън си пробиваше път през гъсталака.

Преди секунди бе видял нацистите да взимат идола и сега отчаяно се опитваше да стигне до въжения мост преди тях.

Той се намираше в южния край на кулата. Двамата с ранения Кокрън се насочваха натам, като заобикаляха откъм югозапад.

Немците минаваха напряко през площадката и по каменното стълбище.

Сержантът отмести последния клон и видя моста, величествено увиснал над бездната между кулата и пътеката в стената на кратера.

До него оставаха петнадесетина метра. И в този момент десетината нацистки войници, които ги бяха нападнали при портала, вече го пресичаха.

По дяволите, помисли си Ван Люън, бяха го изпреварили!

Той погледна един от немците, който тъкмо стъпваше на пътеката от отсрещната страна на пропастта. В ръцете му имаше нещо — нещо увито в дрипав лилав плат.

Идолът.

Мамка му.

И тогава нацистите направиха онова, от което най-много се страхуваше Ван Люън — онова, което бе възнамерявал да направи самият той, ако беше стигнал пръв.

Отвързаха моста и го оставиха да падне.

Големият въжен мост се прилепи към стената на скалната кула. Въжето, с което можеше да се изтегли обратно, изчезваше в гъстата мъгла под него.

Сержантът безпомощно проследи с поглед войниците, които се спускаха по пътеката от отсрещната страна на бездната.

Бяха взели идола.

И той не можеше да ги спре.

Хайнрих Анистазе стоеше с ръце на хълбоците в центъра на Вилкафор. Беше доволен от развоя на събитията.

Импулсният генератор бе свършил чудесна работа, прекъсвайки радиовръзките на врага. Американците в БТР-а бяха неутрализирани с лекота. И сега току-що беше научил, че хората му са взели идола от храма.

Разнесе се вик и Анистазе се обърна. Групата от кулата се връщаше по крайречната пътека.

Командирът й незабавно дойде при него и му подаде завит с плат предмет.

— Хер обергрупенфюрер — тържествено каза той. — Идолът.

Анистазе се усмихна.

След като се изкатери по въжето на куката, Рейс се втурна към площадката пред храма да търси на зелените барети. Ако някой от тях бе оцелял.

Откри Ван Люън и Кокрън на скалния перваз, където доскоро беше висял въженият мост.

— Копелета — изруга той, когато видя зейналата бездна пред тях. — Отрязали са моста.

— Няма как да минем оттатък — отвърна Ван Люън.

В този момент покрай тях отново прелетя черният хеликоптер. Дулата на страничните му картечници бълваха огън. Нацистите трябва да го бяха оставили, за да довърши работата.

Рейс и другите незабавно се прикриха в храсталака. Над главите им се сипеха листа, дънерите на дърветата се цепеха на трески.

— Мамка му! — надвика грохота Кокрън.

Уилям погледна хеликоптера над пропастта. Дългите му колесници висяха под тялото му.

„Колесниците…“ — помисли си той.

Нещо в главата му прещрака — някаква яростна решителност, каквато никога не бе знаел, че притежава.

— Ван Люън! — извика Рейс.

— Да?

— Прикривайте ме!

— Защо?

— Просто накарайте хеликоптера да се издигне малко по-нависоко! Но не и да отлети!

— Какво ще правите?

— Ще се махна от тая скала!

Това беше достатъчно за сержанта. Секунда по-късно той изскочи от гъсталака и откри огън.

В отговор черният хеликоптер се издигна малко и отвърна на стрелбата.

Междувременно Рейс трескаво размотаваше въжето на куката си. Той вдигна очи към вертолета.

— Още по-нависоко! Много е ниско!

Уилям прецени разстоянието до хеликоптера. Бе прекалено близо, за да изстреля куката. Трябваше да я хвърли.

Рейс размота въжето още малко, като внимаваше да не го оплита.

— Кокрън! — извика той. — Можеш ли да се движиш с тоя твой ранен крак?

— Ти как мислиш, Айнщайн?

— Тогава не ми трябваш! Оставаш тук. Ван Люън! Прикривай ме!

С тези думи Рейс изскочи от храстите и плавно хвърли куката към левия колесник на хеликоптера.

И още в мига, в който я пусна, разбра, че точно е пресметнал разстоянието.

Куката описа дъга и два пъти се уви около колесника.

— Добре, Ван Люън! Хайде!

Сержантът изстреля последен откос по вертолета и се затича към Рейс на ръба на перваза.

— Хващай се! — подаде му пушката си Уилям. Тя беше завързана за края на въжето.

Ван Люън го погледна.

— Знаеш ли, ти си много по-смел, отколкото те смятат хората.

— Благодаря.

С тези думи двамата се оттласнаха от перваза и полетяха във въздуха над тридесетметровата бездна.

— Скапаняк… — изсумтя Бъз Кокрън, докато ги следеше с поглед.

Рейс и Ван Люън скочиха на пътеката от отсрещната страна. Уилям бързо освободи въжето от пушката си и го пусна.

Нацистите като че ли не разбраха къде са изчезнали. Хеликоптерът просто продължи да кръжи над пропастта, безцелно стреляйки с картечниците си, а Рейс и Ван Люън се затичаха надолу към селото.

Хайнрих Анистазе взе загърнатия в плат предмет и със затаен дъх го разви.

— Да — когато видя лъскавия черен идол, каза той. — Да…

После рязко се завъртя на токове и закрачи към източния мост.

— Sprengkommando — извика немецът, — готови ли са хлорните заряди?

— Още три минути, хер обергрупенфюрер — отвърна откъм очукания бронетранспортьор един от хората му.

— Значи закъснявате с три минути — излая Анистазе. — Чакаме ви при реката.

— Слушам, хер обергрупенфюрер.

Анистазе включи радиостанцията си.

— Хер оберстгрупенфюрер? Чувате ли ме? — Оберстгрупенфюрер бе най-високият ранг в СС — генерал.

— Да.

— Взехме го.

— Донесете ми го.

— Слушам, хер оберстгрупенфюрер. Веднага. — Анистазе пресече източния мост и навлезе в джунглата.

Рейс и Ван Люън тичаха надолу по пътеката.

Стигнаха до дъното на кратера, вмъкнаха се в цепнатината и продължиха край реката, насочили пушките си напред. Гъстата мъгла обгръщаше всичко.

Докато Рейс тичаше, в слушалката му внезапно се разнесоха гласове.

— … ан Люън, докладвайте. Кокрън, Райкарт, Ван Люън, докладвайте…

Беше Наш. Радиостанциите им отново работеха. Нацистите трябва да бяха изключили заглушаващата си система или поне бяха излезли извън обхвата й.

— Полковник, тук Ван Люън — без да спира, отговори сержантът. — Изгубихме Райкарт, Кокрън е ранен. Но нацистите взеха идола. Повтарям. Нацистите взеха идола. С мен е професор Рейс. В момента се приближаваме към селото.

— Изгубили сте идола?!

— Да.

— Върнете го — бе единствената заповед на Наш.

Рейс и Ван Люън стигнаха до западния мост и предпазливо го прекосиха.

Потънало в мъгла, селото пустееше. Не се виждаха нито нацисти, нито рапи.

Непосредствено пред тях бе тъмният силует на преобърнатия БТР. Наляво се издигаха сградите на Вилкафор.

Сержантът се приближи до бронетранспортьора.

— Полковник?…

Отговори му автоматичен огън — от тримата немци, които поставяха хлорните заряди.

Рейс се хвърли наляво, Ван Люън — надясно. Двамата вдигнаха пушките си, ала напразно. Мъглата скриваше всичко.

Уилям се изправи и в този момент видя един нацистки командос да се появява иззад БТР-а.

После някъде зад Рейс отекна изстрел и главата на немеца отскочи назад сред кървави пръски. Уилям зяпна смаяно, когато войникът се строполи на земята.

— Какво става, по дяволите?… — Той се обърна по посока на изстрела.

Внезапно от мъглата точно пред него се появи рапа, оголи зъби и скочи към гърлото му… Бум!

Улучен в главата, големият звяр се плъзна по земята и спря на сантиметри от Рейс.

Какво ставаше, по дяволите?

— Професоре! — разнесе се гласът на Дъги. — Насам! Бързо! Прикривам ви!

Той впери очи и различи покрива на цитаделата. Там се очертаваше силуетът на Дъги Кенеди, притиснал снайперистка пушка към рамото си.

От покрива на огромната каменна крепост се разкриваше цялото село.

През термичния мерник на своята М–82А1А Дъги можеше да вижда всичко долу сякаш е ден: фигурите на Рейс, Ван Люън и двамата останали нацисти от групата за унищожение, трапецовидните, но студени очертания на БТР-а и зловещите четириноги силуети на котките.

Котките.

С изчезването на нацистките войници те вече можеха да се върнат в селото.

И сега търсеха кръв.

Рейс се обърна И видя Ван Люън до преобърнатия бронетранспортьор.

Бягайте оттам, професоре! — извика сержантът. — Дъги ще ви прикрива! Аз трябва да върна тази машина в нормално положение!

Нямаше нужда да му повтарят. Уилям незабавно се затича към цитаделата. В този момент обаче чу бързо шляпане на стъпки в сивата мъгла зад себе си.

Приближаваше се.

Настигаше го.

И изведнъж… Бум! Туп! Пляс!

Поредният изстрел на Кенеди, последван от глухото забиване на куршума в тялото на един от нацистите, който веднага се строполи в калта.

Рейс не можеше да повярва.

Все едно се луташе из лабиринт, пазен от ангел-хранител. Можеше само да продължава да тича напред, докато Дъги се справяше с опасностите наоколо — опасности, които самият той не виждаше.

Разнесоха се нови стъпки, този път по-тежки. Стъпки на четириного създание.

Бум.

Туп.

Пляс.

Дъги изруга.

Патроните му бяха свършили. Той се наведе и бясно започна да презарежда.

Ван Люън се намираше от долната страна на преобърнатия БТР и дърпаше с всички сили, като ясно съзнаваше, че в мъглата зад него е пълно с рапи.

— Преместете се по-нависоко! — каза на Наш и другите в бронетранспортьора той. — Трябва да го обърнем!

Те незабавно се подчиниха и БТР-ът започна да се накланя.

Ван Люън бързо отскочи назад и осемколесната машина застана на гумите си. Сержантът се втурна към страничната врата.

Рейс все още тичаше, когато внезапно видя цитаделата.

Чу изщракване от сваляне на предпазител и замръзна. После бавно се обърна. Последният нацистки командос стоеше зад него и се целеше право в главата му.

Уилям зачака вече познатия звук на снайперистката пушка на Дъги. Ала наоколо цареше тишина.

Защо Кенеди не стреляше?

Изведнъж се разнесе могъщ рев и на Рейс му се стори, че е някоя от котките.

Но не бе котка.

Беше рев на двигател.

От мъглата ненадейно изскочи БТР-ът и блъсна нациста отзад.

Немецът падна, смазан под тежестта на бронетранспортьора и дори Уилям трябваше да отскочи настрани. Бронираната машина мина с тътен покрай него и спря пред крепостта — така, че лявата странична врата да е точно пред входа.

Миг по-късно люкът се отвори и Ван Люън надникна навън.

— Хей, професоре, идвате ли?

Рейс се хвърли с главата напред и едва се бе озовал вътре, когато сержантът затръшна стоманения люк.

— Те взеха идола — каза Ван Люън, седнал на пода в цитаделата и заобиколен от другите на слабата светлина на фенерчетата.

— Мамка му — изруга Лорън. — Ако заредят Суперновата е тирий, ние сме изгубени…

— Какво ще правим? — попита Йохан Краус.

— Ще си го върнем — безизразно отвърна Наш.

— Как? — рече Трой Коупланд.

— Трябва да тръгнем след тях — каза Ван Люън. — Сега са най-уязвими. Най-слабото място на такива операции е моментът на връщане от целта.

— А къде е базата им?

— Трябва да е наблизо — твърдо заяви Рейс и изненада всички с убедеността си, включително и себе си. — Ако се съди по бързината, с която дойдоха.

— И как точно са пристигнали тук, професоре? — скептично попита Коупланд.

— Не съм сигурен, но мисля, че мога да се досетя. Първо, придвижването им не беше засечено от вашата супермодерна сателитна мрежа, значи не са дошли по въздух. Второ, какъв е най-бързият начин група от трийсетина души да мине през джунглата, освен по въздух и пеш?

— По дяволите, защо не се сетихме за това… — промълви Лорън.

— За какво? — раздразнено попита Коупланд.

— За реките.

— Точно така — каза Рейс. — Дошли са по вода. Което означава, че оперативната им база не може да е много дале… — Той замълча.

— Къде е тогава? — рече Наш. — Къде е оперативната им база?

Ала Уилям не го слушаше. В главата му току-що бе прещракало нещо.

Оперативна база…

Къде беше чувал тези думи?

— Професор Рейс?

Не, почакай. Всъщност не ги бе чул.

Беше ги прочел.

И тогава се сети.

— Лорън, оная телефонна транскрипция още ли е у вас? От телефонния разговор между между мобифон някъде в Перу и Колония Алемания?

Тя се обърна и затършува из багажа.

— Намерих я. — Лорън му подаде лист хартия и Рейс го погледна.

ГЛАС 1: … перативната база е установена… останалите… ще са… мината…

ГЛАС 2: … за устройството?… готово?…

ГЛАС 1: … на пясъчен часовник на базата на американския модел… два термоядрени детонатора, монтирани над и под вътрешен контейнер от титаниева сплав. Опитите показват, че… устройство… действа. Сега се нуждаем само от тирия.

ГЛАС 2: … безпокои. Грижата за това е поел Анистазе…

ГЛАС 1: Ами съобщението?

ГЛАС 2: … пратено веднага щом вземем идола… до всеки министър председател и президент в Европейския съюз и президента на Съединените щати… откупът ще е сто милиарда щатски долара… иначе ще взривим устройството…

Вниманието му приковаха първите думи:

ГЛАС 1: … перативната база е установена… останалите… ще са… мината…

— Ще са в мината — прочете той. — Мината… Рейс се обърна към Лорън.

— Как се казваше онази изоставена златна мина, която видяхме на идване от хюито? Онази, която беше осветена. И изобщо не изглеждаше изоставена.

— „Мадре де Диос“.

На реката ли е разположена?

— Да, на Алто Пурус. Почти всички открити мини в района на Амазонка са на реки, защото единственият начин за транспортиране на златото са хидропланите и корабите.

— На какво разстояние е оттук?

— Не знам. Сто, сто и десет километра.

Рейс се обърна към Наш.

— Ето къде отиват, полковник. В златната мина „Мадре де Диос“. По реката.

Хайнрих Анистазе крачеше на изток през гъсталака и когато отмести последния клон, пред очите му се разкри възхитителна гледка.

Амазонската джунгла приличаше на зелен килим, който се простираше чак до хоризонта.

Немецът стоеше на върха на отвесна, покрита с растителност скала, която гледаше към джунглата. Непосредствено надясно бе величественият шестдесетметров водопад, който се изливаше над платото и черпеше водите си от гъмжащата с каймани река, течаща край Вилкафор.

Анистазе не обърна внимание на водопада.

Интересуваше го онова, което лежеше под него в този разширен участък от реката.

Той се усмихна.

Да…

После с идола под мишница бързо се спусна по въжетата, които висяха по скалата и водеха до реката.

— И как ще хванем тия копелета? — попита Коупланд.

Те имат петнайсет минути преднина и в случай че сте забравили, наоколо дебнат рапи…

— Ако лодките им са където си мисля, има и друг път дотам — отвърна Рейс. — Път, по който ще избегнем рапите.

Уилям застана на колене и започна да мете с ръце пода на цитаделата.

— Какво правите? — попита Наш.

— Търся нещо.

— Какво?

Той внимателно се взираше в пода. Според ръкописа трябваше да е някъде тук. Единственият въпрос бе дали инките са го отбелязали с някакъв символ…

— Ето го — каза Рейс. Под тънкия пласт кал се показа каменна плоча.

В ъгъла й имаше кръг с вписано двойно „V“.

— Помогнете ми.

Ван Люън и Дъги се приближиха, хванаха плочата и я повдигнаха.

Тя бавно се плъзна настрани и под нея се показа мастиленочерна дупка.

— Това е кенко — каза Рейс.

— Какво? — попита Наш.

— Прочетох за него в ръкописа. Това е лабиринт, изкопан в скалата под селото, път за бягство, система от тунели, които водят към водопада в края на платото — ако знаете ключа за лабиринта.

— А вие знаете ли го?

— Да.

— Откъде? — подигравателно рече Трой Коупланд.

— От ръкописа.

— Кой ще отиде? — попита Лорън.

— Ван Люън и Кенеди — каза Наш. — И всеки, който може да носи оръжие — прибави той и погледна двамата агенти от БКА и немския командос. Рене, Шрьодер и Молке кимнаха.

Полковникът се обърна към Коупланд.

— Ами ти, Трой?

— Никога през живота си не съм държал оръжие.

— Добре тогава. Изглежда, че само вие петимата…

— И аз мога да боравя с… — обади се Рейс.

— Какво? — възкликна Лорън.

— Вие? — изгледа го Коупланд.

— Е, поне с някои оръжия — сви рамене Уилям. — Брат ми постоянно мъкнеше разни железа вкъщи. Не съм добър с всички, но…

— Професор Рейс отлично се справи горе на кулата — пристъпи напред Ван Люън, размени поглед с Уилям и му подаде пистолет „Зиг-Зауър“.

Той се обърна към Наш.

Това ли е всичко, господин полковник?

Наш кимна.

— На всяка цена вземете идола. Хеликоптерите всеки момент трябва да са тук. Веднага щом пристигнат, ще ги пратя да ви помогнат. Ако успеете да вземете идола и известно време да задържите нацистките копелета, хеликоптерите ще ви измъкнат оттам. Разбрахте ли?

Ясно — отвърна сержантът и стисна автоматичната си пушка. — Да вървим.

Ван Люън вървеше пръв по тесните каменни проходи на лабиринта под Вилкафор.

Той притискаше пушката към рамото си и осветяваше тунела пред тях с монтираното на цевта фенерче.

Рейс, Кенеди, Молке и двамата агенти от БКА плътно го следваха. Дъги и тримата немци също носеха М–16. Уилям бе въоръжен само със сребристия „Зиг-Зауър“.

Макар че не го признаваше, Рейс беше уплашен до смърт. Но бе там, където искаше да е — с Ван Люън, Дъги и немците, търсеше идола, преследваше нацистите. Вършеше нещо.

Лабиринтът обаче не го успокояваше.

Приличаше на някакъв ужасен зандан — кошмарен хаос от подземни тунели с каменни стени и хлъзгав разкалян под.

В ъглите висяха огромни космати паяци, отвратително дебели змии пълзяха в лепкавата кал. И беше тясно, клаустрофобично тясно — проходите бяха широки по-малко от метър.

Ван Люън тичаше начело на малката им група.

— Завий по третия тунел надясно — каза иззад него Рейс. — И после продължавай по зиг-заг. Първо наляво.

Докато Рейс и другите бяха в лабиринта, Хайнрих Анистазе се спусна в подножието на платото.

Той отиде на речния бряг и се качи на гумена моторна лодка „Зодиак“.

— Sprengkommando — каза по микрофона си Анистазе. Докладвайте.

Не получи отговор.

Шестимата тичаха в тунелите.

Тичаха с всички сили, завиваха наляво, после надясно, разкъсваха паяжини, препъваха се в дванадесетметрови змии, залитаха по хлъзгавите, покрити с мъх проходи на ужасния подземен кенко.

— Хей, Ван Люън — задъхано рече Рейс, когато влязоха в дълъг прав тунел.

— Да?

— Какъв е тоя „Клуб на осемдесетте“?

— Клуба на осемдесетте ли?

— Снощи Кокрън спомена за него, докато вие разтоварвахте хеликоптерите, но не ми обясни какъв е. Искам да разбера, преди да умра.

Сержантът изсумтя.

— Мога да ти кажа, обаче е доста, хм, гадно.

— Опитай.

— Ами добре… За да станеш член на Клуба на осемдесетте, трябва да си правил секс с момиче, родено през осемдесетте години.

— Божичко! — потръпна Рейс.

— Казах ти, че е гадно.

Продължиха да тичат.

Вече бяха от около седем минути в лабиринта, когато Ван Люън внезапно зави зад поредния ъгъл и се блъсна в каменна стена.

Само че изобщо не бе стена.

А изход.

Каменна плоча, също като онази на входа на цитаделата квадратна и със заоблена основа, така че лесно да бъде избутана настрани, но не и отвън.

Рейс и Ван Люън я преместиха…

… и незабавно чуха рева на могъщ водопад.

На няма и три метра пред тях падаше плътна водна завеса.

Уилям се огледа наоколо.

Вяха на някаква пътека, пътека на инките, изсечена в скалата зад водопада.

Вече бяха стигнали до края на платото.

Ревът на падащата от огромна височина вода бе невероятен. Той заглушаваше всички други звуци. Ван Люън трябваше да извика, за да го чуят.

Насам! — Сержантът се затича наляво.

Скалната пътека беше влажна и хлъзгава, ала Рейс и другите бързо се придвижиха зад водопада.

Ван Люън първи стъпи на здрава земя и спря на калния речен бряг.

Мамка му — изпъшка той.

— Какво има? — попита Рейс. Той застана до него и погледна към реката.

И видя малката моторна лодка на Хайнрих Анистазе, която се отдалечаваше от тях.

— За какво говориш?

После забеляза корабите.

— Мамка му.

Приличаха на истинска армада.

Трябва да бяха поне двадесет. Кораби с всякаква форма и големина.

Пет дълги плоскодънни десантни катера обикаляха около флотилията. Това бяха „Риджид Рейдър“ — лъскави, открити съдове с алуминиев корпус, масово използвани от американските десантни части.

Край някои от по-големите кораби в центъра на армадата плаваха четири военни речни патрулни катера от епохата на Виетнам. Това бяха бързоходни десетметрови бронирани съдове с двадесетмилиметрови картечници и странични торпедни апарати. Обезсмъртени в холивудския филм „Апокалипсис сега“.

Десантните катери обграждаха три големи хеликоптерни понтона. На площадките на два от тях бяха кацнали хеликоптери „Москито“. Вертолетът, който по-рано бе обстрелвал върха на скалната кула, в момента се спускаше към третия.

Зад средния понтон се носеше очукан наглед малък хидроплан, който изглеждаше абсолютно не на място на фона на трите свръхмодерни „Москито“.

„Груман“ JRF–5, компактен двумоторен речен хидроплан от годините на Втората световна война.

„Груман“ бе много специфична машина с класически дизайн. Гледана отстрани, носът й приличаше на муцуна на лабрадор — къса и с плосък покрив, но заоблена на ватерлинията. От лявата й страна бе монтирана двуцевна двадесетмилиметрова лека картечница „Катлинг“.

В самия център на нацистката армада имаше огромен бял катамаран.

Командният кораб.

Изглеждаше великолепен, дълъг най-малко четиридесет и пет метра. Двата му масивни корпуса бяха боядисани в снежнобяло, а полегатите прозорци — мастиленочерни. На покрива му се въртяха сонари. На хеликоптерната площадка на кърмата на кораба беше кацнал ослепително бял „Бел Джет Рейнджър“.

Завързана за големия катамаран, във водата се поклащаше най-зловещата наглед моторница, която бе виждал Рейс. И тя беше бяла, също като командния кораб и хеликоптера. Издълженият й корпус завършваше с остър нос. Отстрани бе написано „Скарабей“.

Около тази разнородна флотилия обикаляха шест малки „Джет Рейдър“ — едноместни десантни машини, които приличаха на обикновени джетове.

Само че бяха по-дълги от нормалните — може би около два и седемдесет. И по-бързи, по-зловещи. Имаха носове, напомнящи на куршум, и докато се движеха във водата, само задната им половина докосваше повърхността.

Пред погледите на Рейс и другите зодиакът на Анистазе стигна до командния кораб и известният нацистки полеви командир се качи на борда му. Огромният бял катамаран незабавно потегли, последван от цялата флотилия.

— Тръгват! — извика Дъги.

— Натам! — Ван Люън посочи към три изоставени джета на речния бряг, недалеч от водопада — несъмнено принадлежали на групата за унищожение.

— Хайде — каза сержантът.

Шестимата се затичаха към брега.

Водата под тях кипеше.

Трите откраднати джета вдигаха бели пръски след себе си, докато се носеха след нацистката армада.

Рейс седеше пред Ван Люън и караше. Сержантът го бе прегърнал през кръста, а в другата си ръка държеше автоматичната си пушка, готов да открие огън.

Дъги Кенеди и немският командос Молке бяха от дясната им страна, а Рене и Шрьодер — от лявата.

Нацистките кораби се движеха на около триста метра пред тях и бързо напредваха по широката кафява река — истинска бойна група с големия команден катамаран в центъра, заобиколен от многобройни катери.

Трите хеликоптерни понтона плаваха накрая, а малките джетове се провираха между по-големите съдове — бяха като мухи около купчина боклук.

Вятърът и водните пръски шибаха лицето на Рейс. С периферното си зрение забелязваше дърветата по речния бряг, които летяха покрай него като зелена мъгла. После видя странния дънер във водата.

„Не се блъскай в дънерите, Уил. Не се блъскай в дънерите…“

И тогава разбра.

Това не бяха дънери.

А каймани.

„Не се блъскай в кайманите, Уил. Не се блъскай в кайманите…“

— Ван Люън! — надвика рева на вятъра той. — Какъв е планът?

— Спокойно! Превземаме командния кораб, връщаме си идола, после чакаме нашите хеликоптери!

— Превземаме командния кораб…

— Щом го превземем, можем да го задържим.

— Както кажеш! — отвърна Рейс.

Нацистката армада изчезна зад един завой на реката. От въздуха Алто Пурус приличаше на виеща се змия, безкрайна поредица от извивки.

— Добре, слушайте — каза по микрофона си Ван Люън. — Виждате ли ония дървета напред? Отиваме там.

Рейс забеляза, че бреговете на завоя, зад който току-що се бяха скрили немските кораби, са гъсто обрасли с дървета. Когато се вгледа по-внимателно обаче, откри нещо странно — в основата им нямаше пръст. Дънерите им сякаш се издигаха от самата вода.

После се сети. Сега бе дъждовният сезон и реките в долината на Амазонка бяха придошли. Земята, върху която растяха тези дървета, беше потопена.

Което означаваше, че малките съдове като техния могат да пресекат напряко през дърветата.

Джетът на Дъги се стрелна напред, последван от Рейс и Рене.

Трите съда навлязоха в лабиринта от гъсти тъмни дънери — лъкатушеха между тях и леко се плъзгаха по вълните, едва докосвайки с дългите си плоски корпуси речната повърхност. Отляво се виждаха нацистките кораби, които плаваха по течението на реката.

Уилям отчаяно се опитваше да се съсредоточи. Скоростта, с която се движеха, го ужасяваше.

Носеха се невероятно бързо. Носеха се стремглаво!

Дървесните дънери летяха покрай тях. Носът на джета се издигаше във въздуха. Внезапно Рейс видя, че Дъги и Молке се навеждат без очевидна причина. После разбра защо и извика:

— Ван Люън! Наведи се!

Двамата се снишиха точно в момента, в който над главите им изсвистя ниско надвиснал клон.

— Благодаря! — отвърна сержантът.

— Няма проблем!

След секунди Рейс зърна светлина сред гъсталаците. Тежка, сива привечерна светлина.

— Добре, слушайте — каза Ван Люън. — Подреждаме се във формата на връх на стрела. Дъги и Молке са първи. Шрьодер и Бекер — отляво. Ние с професор Рейс сме отдясно. Готови ли сте?

Едрият командос вдигна пушката си с една ръка, докато с другата се държеше за Уилям.

Дъги и Молке също насочиха напред оръжията си.

Готов — разнесе се отговорът на Дъги.

След него потвърдиха тримата немци.

— Професоре?

— Готов съм — отвърна Рейс.

— Тогава да започваме — каза Ван Люън.

Изскочиха от дърветата точно до армадата и след миг Рейс вече се носеше между четири нацистки джета!

Нацистите едновременно се обърнаха към тях и в очите им се четеше пълна изненада. Те се пресегнаха за оръжията си.

— Дъги! — извика Ван Люън. — Вземи левия!

Двамата американски командоси стреляха с автоматичните си пушки в двете посоки. Немците полетяха във водата и трите откраднати джета профучаха край тях.

Рейс се озърна назад и видя, че към нацистите се приближават няколко вълнички.

Кайманите…

Внезапно от двете му страни засвистяха куршуми, които мигновено го откъснаха от унеса му.

Той бързо се обърна. Един „Риджид Рейдър“ и един патрулен речен катер се носеха след него. Вторият го обстрелваше с двадесетмилиметровата си картечница.

Уилям увеличи скоростта и джетът полетя напред. Зад него Ван Люън се врътна на седалката, вдигна пушката си и откри огън по преследвачите.

Куршумите му разбиха предното стъкло на патрулния катер и улучиха трима от четиричленния екипаж на „Риджид Рейдъра“.

Изведнъж пред тях се появи поредният речен завой.

— Наляво! — извика по микрофона Ван Люън.

— Наляво ли? — обърка се Рейс.

— През дърветата! Трябва да стигнем до командния кораб!

В този момент наоколо им отново отекнаха изстрели. Над главата на Уилям засвистяха куршуми и на лявото рамо на Дъги разцъфна кърваво петно.

Викът на младия командос отекна по радиостанцията, но той някак си успя да се задържи на седалката и дори не намали скоростта.

Трите американски джета се врязаха в гъсталаците на завоя — първо Рене и Шрьодер, после Дъги и Молке, и накрая Рейс и Ван Люън.

След миг ги последваха два от нацистките джетове.

Куршуми се забиваха в дънерите точно над Рейс. Ниско надвисналите клони заплашваха да го повалят от седалката. Всеки път, когато пред тях се появяваше някакво препятствие, той викаше обърнатия с гръб към него Ван Люън и го предупреждаваше да се наведе.

Сержантът стреляше по преследвачите им, но нацистите се прикриха зад дърветата и след поредния продължителен откос пълнителят на пушката му се изпразни.

Немците се възползваха от това и започнаха да се приближават.

Единият от тях ги настигна, мина от дясната им страна и извади пистолет „Глок“ от кобура си. Ван Люън замахна с празната си пушка и изби оръжието от ръката му точно в момента, в който дърветата около тях се тресяха под опустошителната канонада на G–11!

Сержантът и Рейс мигновено се снишиха. Вторият нацистки джет изскочи отляво и ги блъсна.

Уилям едва не изхвърча от седалката, но някак си успя да се задържи. Без да намалява скоростта, той рязко зави, за да избегне едно от дърветата. После се опита да види новия им нападател…

… и се озова пред дулото на G–11.

Мъжът, който го държеше, злобно се хилеше.

В този момент обаче джетът му се заби в дебел черен дънер и избухна в пламъци.

Рейс рязко завъртя глава.

Беше се случило невъобразимо бързо!

Като че ли дървото бе прелетяло край тях и беше отнесло нациста със себе си.

Другият, който бе непосредствено от дясната им страна, също се обърна към експлозията. Ван Люън използва възможността, скочи от джета на Рейс върху седалката точно зад немеца!

Нацистът беше изненадан. Ван Люън обаче погледна напред към реката, очите му се ококориха и той светкавично се наведе. Немецът се озърна да види какво има и един приближаващ клон се заби в челото му, прониза главата му и го уби. Войникът политна назад върху приведеното тяло на сержанта и се претърколи в реката.

Няколко секунди по-късно Ван Люън и Рейс, вече на отделни джетове, настигнаха Дъги и Молке. Рене и Шрьодер бяха пред тях.

— Дъги! Добре ли си? — попита по микрофона сержантът.

— Ще се оправя. Куршумът излезе от другата страна — отвърна Кенеди.

В това време Рейс продължаваше да се оглежда за други нацисти. Ала през гъстата зеленина надясно виждаше само два от сребристите десантни катери „Риджид Райдър“, които плаваха по реката успоредно с тях. На палубите им стояха въоръжени нацистки командоси — те се взираха към гората и ги чакаха отново да се появят.

— Добре, слушайте — каза Ван Люън. — Дъги е ранен, но се държи. Планът е следният. Трябва да превземем командния кораб. Вие двамата от БКА — кимна той на Рене и Шрьодер, — ще отнемете един от патрулните катери. За да можем да задържим катамарана, имаме нужда от тежка огнева подкрепа и това означава една от ония двайсетмилиметрови картечници да е в наши ръце. Мислите ли, че ще се справите?

— Можем да опитаме — отвърна Шрьодер.

Добре. Дъги, ние тримата с теб и Молке ще се заемем с командния кораб. В състояние ли си?

Кенеди сбърчи лице.

— Да.

— Ами аз? — попита Рейс.

— Имам специална задача за вас, професоре. Тъй като не сте обучен в спецчастите, мислех си, че няма да искате да участвате в шурмуването на корабите.

— Правилно си си мислил.

— Затова реших, че ще е най-добре да играете ролята на примамка.

— На примамка ли?

— Искам колкото може по-бързо да минете пред един от ония катери и да привлечете огъня им, докато ние превземаме командния кораб и патрулния катер. После ще ви приберем на борда на катамарана.

Рейс мъчително преглътна.

— Добре…

Той погледна наляво и срещна очите на Рене. Тя трябва да бе забелязала изписания на лицето му страх, защото окуражително кимна.

Ще се справиш — разнесе се в слушалката му тихият й глас.

Благодаря.

Уилям се обърна напред и видя, че полупотъналите дървета свършват след стотина метра.

По-нататък беше реката.

И нацистите.

— Добре, увеличете скоростта и бъдете нащрек — каза Ван Люън. — Знаете какво да правите.

Рейс усети, че кръвта му кипва. Не знаеше какво го очаква зад дърветата.

Ала нямаше много време за мислене, защото секунда по-късно шестимата изскочиха на открито.

Нацистите ги очакваха.

Рейс и другите едва бяха излезли от гъсталака, когато немците откриха огън.

— Внимавайте! — извика Дъги и се наведе, ала Молке закъсня. Обсипа го град от куршуми, които разпориха гърдите му, и младият командос изхвърча от седалката на джета.

Очите на Уилям се разшириха като видя какво има пред него.

Два от трите хеликоптера „Москито“ сега бяха над водата точно пред американската група, а останалата част от нацисткия флот плаваше зад тях!

По дяволите!

Дулата на страничните картечници на вертолетите бълваха пламъци. Куршумите се забиваха в дърветата зад Рейс и вдигаха пръски във водата.

— Разделете се! Разделете се! — извика Ван Люън.

Рейс се понесе успоредно с Дъги Кенеди.

Ван Люън, Рене и Шрьодер полетяха в другата посока и изчезнаха зад речната армада.

Уилям и Дъги се вмъкнаха между нацистките кораби, като се привеждаха и лъкатушеха. Един от хеликоптерите описа кръг във въздуха и се насочи към тях с глухо тракащи картечници.

Рейс рязко зави наляво и се озова между два от хеликоптерните понтони. Куршумите рикошираха от бордовете им.

От другата страна се появи джетът на Дъги — но под хеликоптера и успоредно с един от бързоходните нацистки катери.

— Бързо, професоре! — извика Кенеди, докато вадеше „Зиг-Зауъра“ с окървавената си лява ръка. — Прикривайте ме! Ще се кача на борда на катера!

— Ами командният кораб? — попита по микрофона Уилям. — Ами планът?

— Планът пропадна, още щом излязохме от дърветата! Хайде!

— Добре!

Рейс бързо извади собствения си пистолет и откри огън по двамата нацисти на кърмата на катера.

Докато те се прикриваха, Дъги приближи джета си до кораба и скочи върху предната му палуба.

Пред смаяния поглед на Уилям младият командос се покатери върху покрива, затича се, скочи на кърмата и застреля немците със „Зиг-Зауъра“ си.

— Професоре! Елате! Имам нужда от вас! — Кенеди посочи към картечната кула.

Рейс се подчини.

Дъги грабна автомата на един от убитите нацисти и застана зад руля, като стреляше към кръжащия във въздуха хеликоптер и продължаваше да поддържа бясна скорост.

Отчаяно опитвайки се да овладее джета, разтърсван, от вълните на големия съд, Уилям се приближи до патрулния катер. Погледът му бе насочен към страничните перила на по-малко от метър от него.

В този момент над главата му засвириха куршуми и той се обърна.

Към него се носеше втори катер, на носа на който стояха петима нацисти!

Щяха да се блъснат в кораба на Дъги. И да прегазят джета на Рейс!

Уилям отново погледна към перилата на първия катер.

Хайде!

Той скочи от седалката, хвана се за перилата и се прехвърли точно в момента, в който другият кораб се заби в левия борд на катера.

Рейс се затъркаля по палубата, а целият съд под него силно се разтърсваше.

— Професоре! Насам! — извика Кенеди.

Уилям все още лежеше по корем. Той бързо вдигна поглед и изведнъж в полезрението му се появиха кубинки.

Отекна изстрел и собственикът на кубинките се строполи пред Рейс, пронизан точно в челото. Зад мъртвия нацист Уилям видя Кенеди, протегнал автомат в здравата си дясна ръка.

Господи, помисли си той, докато вторият катер се носеше плътно до тях. На палубата му стояха четирима нацисти, готови да прескочат перилата.

От другата страна се приближаваше един от хеликоптерните понтони и пресичаше пътя им за бягство.

— Лошо — каза си Рейс.

Дъги очевидно си мислеше същото.

Той зави наляво и се блъсна в нацисткия катер. Войниците на палубата изгубиха равновесие и му дадоха безценните няколко секунди, от които се нуждаеше, за да вдигне своя G–11 и да стреля.

Ала младият командос не стреля по тях. Той се прицели в носа на катера — където нямаше нито един нацист.

— Какво правиш, по дяволите! — извика Рейс.

Автоматът на Дъги затрака.

Дълъг откос, може би двадесет и пет куршума.

Около стоманената котва на нацисткия катер полетяха искри.

После малката метална ключалка се освободи, котвата се спусна във водата и найлоновото й въже бързо започна да се развива.

Четиримата немци видяха какво става и насочиха автоматите си към Дъги и Рейс.

И тогава се случи.

Уилям не знаеше в какво се е закачила котвата, в корен или цяло потънало дърво, ала трябваше да е нещо голямо.

Сякаш невероятно силно чудовище я беше дръпнало, защото скоростта на бясно летящия катер от шестдесет и пет морски мили в час само за миг стана нула. Корабът се преобърна с кърмата напред и носът му рязко заора във водата.

Когато Рейс погледна назад, нацисткият катер бавно потъваше в далечината.

Лионардо Ван Люън провираше джета си между корабите от нацистката армада и ту изчезваше, ту се появяваше иззад понтони и патрулни катери.

Навсякъде около него ехтеше яростен огън. Той отчаяно се опитваше да избяга от „Риджид Рейдъра“ и хеликоптера, които го преследваха.

Честно казано обаче, Ван Люън не мислеше за тях. Очите му бяха насочени единствено към кораба, който се извисяваше на петдесет метра пред него.

Големият бял катамаран.

Нацисткият команден кораб.

На двадесет метра зад Ван Люън единственият оцелял на борда на „Риджид Рейдъра“ бясно стреляше по джета на американския войник. Куршумите му се сипеха във водата наоколо, дългият корпус на десантния му катер подскачаше по речните вълни.

Немецът внезапно чу някъде зад себе си тропот и бързо се обърна…

… тъкмо за да види летящия към брадичката му юмрук на Карл Шрьодер.

Рене Бекер се носеше на джета си и пръските брулеха лицето й като хиляди иглички.

Непосредствено от лявата си страна видя Шрьодер да застава на руля на „Риджид Рейдъра“ и да й прави знак с палци нагоре.

Като се увери, че той е овладял нацисткия катер, Рене незабавно увеличи скоростта, зави пред носа му, за да го използва за прикритие от хеликоптера, после полетя след Ван Люън по следите на командния кораб.

Огромният катамаран бързо напредваше по реката начело на флота.

На кърмата под перките на белия хеликоптер стояха шестима нацисти и стреляха по Ван Люън.

Ала едрият командос ловко завиваше ту наляво, ту надясно. След това изчезна.

Под прикритието на хеликоптерния понтон, който плаваше точно зад командния кораб, Ван Люън увеличи скоростта и по-бързият джет постепенно настигна катамарана.

Няколко секунди по-късно той стигна до носа на понтона, където дълбоко си пое дъх.

Приготви се и рязко зави наляво.

Като преследващ плячката си изтребител, джетът се понесе точно зад катамарана.

Нацистите на кърмата незабавно откриха огън, ала за огромна изненада на Ван Люън и шестимата бяха убити от Рене. Тя летеше отляво на собствения си джет и натискаше спусъка на автоматичната си пушка.

Двамата се плъзнаха под напомнящите на мост четиридесет и пет метрови корпуси.

Джетовете бързо стигнаха до носа.

Ван Люън се приближи до десния корпус, Рене — до левия. Американецът протегна ръка, хвана се за перилата и скочи.

Миг по-късно Рене последва примера му.

Вихрен вятър забрули лицето й, когато излезе от сенките под катамарана и застана на носа на левия корпус.

Видя Ван Люън от другата страна на петнадесетина метра от нея, стиснал пушката си и готов за атака.

Тъй като командният кораб плаваше начело на армадата, нацистите очевидно не бяха очаквали някой да ги нападне отпред и затова тук нямаше командоси.

Поне засега.

Рене се огледа наоколо. Корабът беше голям, много голям и невероятно аеродинамичен. Надстройката се състоеше от две нива, скрити зад тъмни прозорци.

— Накъде? — извика тя.

— Ще превземем кораба и ще го задържим, докато пристигнат хеликоптерите! — отвърна й Ван Люън.

— Ами идолът? Ако не успеем да превземем кораба, поне трябва да се опитаме да вземем…

В този момент отляво се появиха двама нацисти, които откриха огън с автоматите си. Ала стреляха от бедро и куршумите свиреха високо във въздуха. Ван Люън само завъртя пушката си, прицели се и ги свали с два абсолютно точни изстрела.

— Какво каза? — извика на Рене той.

— Няма значение! Тръгвай! Ще те прикривам!

С тези думи двамата затичаха от дясната страна на надстройката.

Рейс и Дъги се носеха напред с патрулния катер.

Един от хеликоптерите се движеше ниско над тях и ги обстрелваше с картечниците си. Страничната му врата бе отворена — оттам нацистки командос ги обсипваше с град от куршуми.

От дясната им страна плаваше хеликоптерен понтон и затваряше пътя им за бягство.

Докато маневрираше, Дъги стреляше по вертолета със своя G–11.

На няколко пъти напразно се опита да се добере до предната картечна кула, ала опустошителният огън от хеликоптера не му позволяваше да напусне руля.

— По дяволите! Не мога да се измъкна! — извика той. Черният „Москито“ отново прелетя над катера и ревът на перките му беше последван от безброй бронебойни куршуми, които се изсипаха върху покрива на кабината.

— Трябва да направим нещо с тоя хеликоптер! — извика Рейс.

— Знам! Знам! Бързо, професоре! Слезте долу и потърсете гранати или нещо подобно!

Рейс мигновено се подчини, отвори люка в предния край на кабината и се спусна във вътрешността на кораба.

Озова се в голо помещение със сиви метални стени.

В ъглите имаше мрежи и щайги. В средата видя сив квадратен сандък, висок около метър, и отначало си помисли, че вътре има боеприпаси.

Ала това изобщо не бе сандък. Когато го разгледа отблизо, Уилям видя, че е завинтен за пода.

После разбра. Това беше водолазна камера. Спецчастите и тюлените във Виетнам предпочитаха да използват патрулни катери, защото само те имаха такива камери. Така водолазите можеха да се гмуркат, без врагът да ги забележи.

Рейс бързо започна да търси някакво оръжие.

Първо намери малък сандък с британски ръчни гранати L2A2. После откри кутия с надпис на английски:

СОБСТВЕНОСТ НА АРМИЯТА НА САЩ

АРТИКУЛ К/56005/С/УСВП

6 ЕКСПЛОЗИВА М–22

Той я отвори и видя шест футуристични на вид епруветки от хром и пластмаса, грижливо поставени в отделни стиропорени гнезда. Бяха съвсем малки, приблизително колкото флакон червило, пълни с някаква странна кехлибареножълта течност.

Рейс сви рамене, взе кутията и сандъчето с гранати и ги качи горе при Дъги.

— А, професоре — когато прочете надписа, рече Кенеди. — Хм… ако бях на ваше място, нямаше да бързам да хвърлям тия неща.

— Защо?

— Защото ще ни убият.

— Какво?

— Това са М-двайсет и две. Високотемпературни експлозиви. Сериозна гадост. Виждате ли кехлибарената течност? Изотопен течен хлор. Трийсет грама са достатъчни, за да изпарят всичко в радиус от двеста метра, включително и нас. Нацистките копелета трябва да са откраднали товара на оня камион в Балтимор преди няколко години. Не ни трябва чак такава огнева мощ.

Дъги се усмихна и взе една от по-конвенционалните ръчни гранати L2A2.

— Това би трябвало да свърши работа.

В този момент хеликоптерът отново мина над тях и осея бордовете на катера с дупки от куршуми.

Само че този път Дъги дръпна шплента на гранатата и я хвърли като бейзболна топка със здравата си ръка към отворената странична врата на вертолета.

Гранатата полетя като ракета…

… и изчезна в кабината на черния „Москито“.

Миг по-късно стените му избухнаха. Обгърнат в пламъци, малкият хеликоптер се заби с носа напред във водата.

— Добър удар — рече Рейс.

Притиснали към раменете си автоматичните пушки, Ван Люън и Рене тичаха по широката палуба между перилата и надстройката на командния кораб.

Движеха се бързо и въртяха оръжието си във всички посоки. Изведнъж се озоваха на открито — на хеликоптерната площадка.

Ван Люън незабавно видя белия хеликоптер „Бел Джет Рейнджър“. Пилотът стоеше до него.

Нацистът също ги забеляза и се пресегна за оръжието си. Ван Люън го застреля, после се обърна надясно — тъкмо навреме, защото от вътрешността на катамарана излизаха още шестима немци, които стреляха с мощните си G–11.

По палубата отекна автоматичен огън, куршумите разцепиха дървения парапет зад тях.

Ван Люън се наведе и видя, че Рене отскача зад ъгъла, откъдето бяха дошли.

Той обаче бе прекалено напред.

Сержантът погледна към нацистите, които се приближаваха към него — бяха на петнадесетина метра и футуристичните им автомати бълваха град от куршуми. Тогава Ван Люън направи единственото, което му дойде наум.

Скочи от борда.

От кърмата на своя „Риджид Рейдър“, който се носеше по реката зад командния кораб, Карл Шрьодер с ужас видя как Ван Люън се хвърля от големия катамаран.

Ала нямаше време за мислене.

В този момент наоколо засвистяха куршуми от G–11 — два нацистки катера го връхлетяха от двете страни и го принудиха да намери прикритие.

Той залегна на палубата и светкавично потърси с очи нещо, с което да отблъсне нападателите.

Първо зърна немски автомат, оставен до някаква квадратна кутия. Добро начало.

Ала после забеляза още нещо.

И се намръщи.

Ван Люън полетя във въздуха и зачака да потъне в кафявата река.

Но не потъна.

Тежко падна върху нещо твърдо, нещо като пластмаса или фибростъкло.

Откри, че лежи на палубата на моторницата, завързана за десния парапет на командния кораб.

Секунда по-късно трима нацистки командоси се наведоха над перилата на катамарана, прицелиха се в главата му и в този момент, в момента, в който се вгледа в очите им, Ван Люън разбра, че идва краят на битката му.

Нацистите натиснаха спусъците на автоматите си.

Отначало Шрьодер не разбра какво е това.

Изглеждаше странно — уред, голям колкото раница, приблизително квадратен, с различни дигитални датчици, обозначени с килохерци, мегахерци и гигахерци.

Честотни датчици…

И тогава се досети.

Това беше заглушаващо устройство, устройството, с което нацистите бяха неутрализирали комуникационните системи на американците при пристигането си във Вилкафор.

Върху парче сив изолирбанд, залепено за уреда, бе написано на немски:

ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ!

ЕМИ не бива да надвишават 1,2 gHz.

Ококори се.

Господи.

Импулсен генератор.

Нацистите имаха електромагнитен импулсен генератор.

Но защо ограничаваха импулсите до 1,2 гигахерца?

После разбра.

Шрьодер бързо грабна автомата, който лежеше до него, и прочете написаните на тялото му спецификации.

„Хеклер & Кох“, ГЕРМАНИЯ

— 50V 3,5MV: 920 CPU: 1,25 gHz

Трябваха му само наносекунди, за да си спомни теорията за електромагнитните импулси: ЕМИ неутрализираха всички устройства с микропроцесори — компютри, радиопредаватели, телевизори.

А също, разбра Шрьодер, и автомати G–11, тъй като те бяха единствените оръжия на света с микропроцесор.

Нацистите не искаха хората им да настройват генератора на прекалено високи честоти, защото електромагнитните импулси щяха да направят автоматите им безполезни.

Той се усмихна.

И после — в същия момент, в който Ван Люън гледаше към дулата на нацистките оръжия от борда на моторницата — Карл Шрьодер включи импулсния генератор и завъртя копчето на 1,3 гигахерца.

Щрак. Щрак. Щрак.

Когато трите насочени към него автомата глухо изщракаха, примиреното изражение на Ван Люън се замени с пълно удивление.

Немците изглеждаха още по-смаяни. Просто не можеха да разберат какво става.

Американският командос не губи нито секунда.

Той вдигна пушката си с едната ръка, а „Зиг-Зауъра“ — с другата. И натисна спусъците им.

От дулата на двете оръжия изригна огън.

Тримата нацисти бяха улучени едновременно. От главите им бликнаха струи кръв и те се строполиха на палубата зад перилата.

Куршумите разцепиха самия парапет, рикошираха във всички посоки. Един от тях преряза въжето, с което бе прикрепена моторницата.

Тя светкавично се отдалечи от големия катамаран. Нацистите на командния кораб можеха само да държат в ръцете си безполезните G–11 и гневно да гледат смаляващия се зад тях Ван Люън.

От другата страна на реката Дъги Кенеди седеше на въртящия се стол в предната кула на патрулния катер и сееше смърт с двуцевната двадесетмилиметрова картечница.

Той превърна съда, който се носеше отляво, в швейцарско сирене.

После се прицели в един от понтоните пред него, натисна спусъка и проби резервоарите му. Огромно огнено кълбо погълна целия кораб заедно с кацналия на площадката му хеликоптер.

— Точно така! На ви, нацистки копелета!

На три метра зад него Рейс стоеше зад руля и управляваше катера, като в същото време се оглеждаше.

Третият и последен „Москито“ прелетя ниско над тях и страничната му картечница ги обсипа с куршуми. Рейс светкавично се наведе. Дъги завъртя кулата и изстреля оглушителен откос, ала хеликоптерът рязко зави настрани.

В този момент обаче Уилям видя друг патрулен катер.

По перилата му не стояха нацисти, от картечната му кула не бълваше огън.

Просто безшумно се плъзгаше на около триста метра зад техния кораб.

Внезапно от квадратното устройство, което висеше от едната му страна, блъвна дим и нещо дълго и бяло се стрелна във водата.

— Наистина ли е това, което си мисля? — каза Рейс в същия миг, в който зад тях се появи и друг „Риджид Рейдър“ — между техния катер и онзи, който току-що беше изстрелял странното тяло. На палубата му стояха четирима нацисти и стреляха по Рейс и Дъги с пистолети „Берета“.

Изведнъж — толкова ненадейно, че Рейс подскочи — „Риджид Рейдърът“ избухна.

Без предупреждение.

Без видима причина.

Дългият алуминиев десантен катер се издигна във въздуха сред гейзер от дим, вода и разкъсан метал.

Без видима причина, помисли си Рейс. Освен онова, което бе изстрелял другият патрулен кораб.

Двамата с Дъги едновременно разбраха.

— Торпеда… — ахнаха те и се спогледаха.

Отстрани на нацисткия кораб отново се появи валмо дим. Дългото бяло торпедо полетя с невероятна скорост във водата и се насочи право към тях.

— Божичко — възкликна Кенеди.

Рейс натисна напред дросела.

Торпедото се носеше по реката.

Уилям зави наляво към останалата част от армадата — с надеждата, че ще успее да се скрие зад някой от корабите.

Ала напразно.

Най-близките съдове бяха двата хеликоптерни понтона. Единият, който теглеше хидроплана, бе надясно от тях, а другият — напред и наляво.

Палубите им бяха пусти, а широките им хеликоптерни площадки — голи.

Рейс още по-силно натисна дросела.

Катерът се стрелна напред, подскочи върху гребена на голяма вълна и тежко се стовари във водата.

Торпедото бързо се приближаваше.

— Професоре! — извика Дъги. — Имате десетина секунди да направите нещо!

Десет секунди, помисли си Рейс.

Мамка му.

Той видя понтона вляво от тях и се насочи към него.

Осем секунди.

Катерът се носеше по речната повърхност на тридесетина метра от големия понтон.

Очите на Рейс бяха приковани в него. Корабът представляваше просто широка и плоска хеликоптерна площадка, метър над водната повърхност, с малка стъклена рулева рубка на носа.

Шест секунди.

Уилям рязко завъртя руля и катерът зави право към понтона.

Пет секунди.

Торпедото ги настигаше.

Четири секунди.

— Какво правите?! — извика Дъги.

Три.

Рейс натисна дросела докрай.

Две.

Катерът летеше към десния борд на понтона.

Внезапно се блъснаха във висока вълна и се издигнаха високо във въздуха.

Витлата продължаваха да ги тласкат и корпусът на катера с оглушителен трясък се стовари върху празната хеликоптерна площадка!

Ала продължиха да се движат — с пронизително металическо скърцане патрулният кораб се плъзна напред, прелетя над площадката и падна в реката от другата страна на понтона. Витлата му отново зацепиха водата. Катерът се отдалечи точно в момента, в който торпедото стигна до нещастния понтон и го взриви.

Стените му едновременно се пръснаха. Във въздуха изригнаха парчета стомана, цели части от корпуса, хиляди късчета стъкла.

— Страхотен полет! — извика от картечната кула Дъги.

Рейс задъхано погледна назад, докато по покрива на кабината му се сипеха останки от понтона.

— Леле — каза той.

Рене Бекер се вмъкна през една от страничните врати на командния кораб и предпазливо пристъпи в тесен, ярко осветен коридор.

Вратата пред нея се отвори и тя светкавично се скри в малка ниша. Покрай нея минаха двама мъже с пистолети в ръце.

— Те използват собствения ни импулсен генератор срещу нас! — каза единият от тях. Нацистите не я забелязаха.

Рене продължи напред. Вътрешността на катамарана беше разкошна — бели стени с ламперия от тъмно дърво и дебел син килим.

Ала това не я интересуваше.

Тя търсеше нещо друго.

Идолът.

След като се беше плъзнал по хеликоптерната площадка на понтона, катерът на Рейс и Дъги отново се носеше по речната повърхност. Кенеди обстрелваше с картечницата последния „Москито“, който яростно ревеше над тях.

Но хеликоптерът бе прекалено бърз, прекалено маневрен. Той избягваше огъня, докато накрая патроните на двадесетмилиметровата картечница свършиха и тя защрака насухо.

— Мамка му — намръщи се Дъги.

Младият командос светкавично се измъкна от кулата, грабна автомата си и влезе в кабината при Рейс.

Трябва да свалим хеликоптера — каза той. — Иначе няма как да победим тия копелета.

— Какво предлагаш?

Дъги кимна към последния понтон, който плаваше на петдесетина метра от дясната им страна, теглейки след себе си хидроплана.

— Да ги атакуваме по въздух.

След секунди патрулният катер се плъзна до широкия плосък хеликоптерен понтон.

За миг бордовете на двата кораба се долепиха и Дъги скочи върху площадката на понтона.

— Хайде, професоре! — извика той. — Ваш ред е!

Рейс кимна и пусна руля. В този момент целият катер се разтърси под силата на зашеметяващ удар.

Уилям падна на палубата. Видя един от двата останали немски патрулни катери отново да се блъска в левия борд на неговия кораб.

На хеликоптерната площадка Дъги вдигна откраднатия от немците G–11 и натисна спусъка — ала кой знае защо, оръжието не реагира.

— По дяволите! Мамка му! — извика командосът, докато пред очите му Рейс и другият катер се отдалечаваха от понтона.

Рейс беше в ада.

Нацистите от другия кораб обстрелваха кабината му с пистолети. Предното стъкло се пръсна и по него се посипаха парчета стъкло.

Внезапно усети нов удар — вторият катер се бе блъснал в левия парапет на кораба му.

На кърмата на другия съд четирима нацисти бяха стиснали беретите си, готови да се прехвърлят при него.

Уилям погледна в обратна посока. Хеликоптерният понтон вече беше поне на десет метра. Прекалено далеч.

Сега бе сам.

Той извади „Зиг-Зауъра“ си.

„Какви възможности имаш, Уил?

Не са много.“

Първият нацист скочи на неговия катер.

Рейс мигновено се хвърли през разбитото предно стъкло на кабината върху издигнатата предна палуба. Немецът откри огън с пистолета си и куршумите се забиха в рамката на прозореца, само на сантиметри над главата на Уилям.

Той запълзя по палубата. Поне засега бе в безопасност. Зад него стъпките на другите нацисти затрополиха по кърмата.

Мамка му.

Рейс се озърна и видя главите на четиримата командоси, които бързо се приближаваха. Той инстинктивно се претърколи, нещо остро се заби в гърба му.

Котвата на катера.

Немците продължаваха да го настигат.

„Направи нещо!

Добре…“

Рейс насочи пистолета си към въжето на котвата и стреля.

Куршумът преряза въжето, стоманената тежест се стовари върху палубата.

Той свали бейзболната си шапка и я захапа със зъби.

Първият нацист се появи в кабината, вдигна беретата си и натисна спусъка.

Уилям се хвърли настрани, стисна въжето на котвата и без да се замисля, се затъркаля към носа на катера.

По стоманената палуба се посипа град от куршуми, ала той остана невредим.

В момента, в който и четиримата нацисти бяха в кабината, Уилям Рейс скочи в реката.

Падна по гръб сред гейзер от пръски и бясно се плъзна по повърхността с невероятна скорост, като отчаяно, стискаше въжето на котвата. От време на време вълните изхвърляха във въздуха тялото му и го блъскаха в борда на катера.

Положението му беше ужасно, ала знаеше, че ако не стори още нещо, ще стане много по-лошо.

Чуваше тежките стъпки на нацистите по предната палуба над себе си. Ако го видеха да виси от носа, с него бе свършено. Щяха веднага да го застрелят.

„Направи го, Уил!

Добре — помисли си той. — Ще го направя.“

Рейс стисна клепачи и напрегна всичките си мускули.

После се остави да потъне под водата, под порещия вълните нос на катера!

Първо потънаха краката му.

После кръстът, коремът и гърдите.

Той дълбоко си пое дъх и потопи главата си.

Светът потъна в зловеща тишина.

Нямаше го ревът на бордовите двигатели, грохотът на хеликоптери, тракането на автомати. Само постоянното вибриране на корабните двигатели.

Сивият корпус на катера изпълваше полезрението му. Покрай лицето му бясно прелитаха точици бог знае какво и изчезваха в зеления мрак зад краката му.

Рейс бавно и решително се плъзна по въжето към задния край на кораба, като не изпускаше шапката от зъбите си!

Беше изминал около една трета от пътя, когато от тъмната бездна се появи първият кайман.

Влечугото заплува успоредно с катера, раззина уста и се опита да захапе маратонките му.

Уилям сви крака към гърдите си. Челюстите на гигантския кайман се затвориха, без да го засегнат, и неспособно да поддържа безумната скорост на патрулния кораб, чудовището потъна в зелените глъбини.

Рейс отчаяно се нуждаеше от въздух. Дробовете му горяха. Повръщаше му се.

Той бързо се спусна по въжето и накрая откри каквото търсеше.

Водолазната камера.

Да!

Уилям удари с юмрук и отвори вътрешния й капак. После изплува на повърхността.

Главата му се показа над водата — в долната кабина на катера!

Рейс бързо пусна бейзболната шапка от зъбите си и си пое колкото може повече въздух.

После се изкатери в камерата и се просна на пода — задъхан и измъчен, но щастлив, че е жив.

Дъги Кенеди тичаше по откритата хеликоптерна площадка на последния понтон и по палубата зад него оставаше диря от рикоширали куршуми.

Веднага щом беше видял Рейс да потъва под носа на катера, той бе открил огън по четиримата нацисти в кабината. И сега те го обстрелваха, докато се опитваше да се добере до хидроплана.

Стигна до задния край на кораба, бързо развърза въжето на самолета.

После скочи върху носа му и отвори малкия люк. Хвърли се вътре с главата напред, седна зад шурвала, натисна ключа за запалването. Двата монтирани на крилете двигателя изреваха. Перките отначало се завъртяха бавно, след това се превърнаха в мъгляви кръгове.

Докато хидропланът се откъсваше от понтона, куршумите на нацистите тракаха по корпуса му.

В отговор Дъги обърна самолета така, че да сочи към палубата на катера, който неотдавна бе напуснал.

Натисна спусъка на шурвала.

От страничната картечница изригна оглушителен откос.

Улучени в гърдите, трима от немците незабавно се строполиха.

Четвъртият също падна, но по свое желание — за да се прикрие от картечния огън.

— Господи, как обичам тия двайсетмилиметрови пушкала — каза Дъги.

Рейс стоеше точно зад малката метална врата, която водеше към рулевата рубка, когато чу изстрелите на Дъги.

Щом грохотът на картечницата утихна, той надникна навън и видя, че е останал жив само един от четиримата нацисти — той лежеше на палубата и презареждаше беретата си.

Това бе неговият шанс.

Рейс си пое дъх, рязко отвори вратата, насочи пистолета си към изненадания немец и натисна спусъка.

Щрак!

В пълнителя не бяха останали повече патрони!

Той хвърли „Зиг-Зауъра“ и направи единственото, което му хрумна.

Втурна се напред и се хвърли върху нациста.

Двамата се плъзнаха по палубата.

После бързо скочиха на крака. Войникът замахна към Рейс, който се приведе и юмрукът на немеца профуча над главата му.

Уилям светкавично му нанесе яростен удар с дясната си ръка. Главата на нациста рязко отскочи назад.

Рейс продължи да го удря, докато противникът му омаломощено отстъпваше назад.

— Махай…

Удар.

— … се…

Удар.

— … от…

Удар.

— … моя…

Удар.

— … кораб!

Накрая немецът се блъсна в перилата на катера, преметна се отгоре и падна във водата.

Задъхан и с ожулени кокалчета на ръцете, Уилям погледна след него и тежко преглътна. Скоро видя познатите вълнички да се приближават към нациста и се извърна. Откъм водата се разнесоха отчаяни крясъци.

Рене предпазливо напредваше по коридора в командния кораб, когато неочаквано чу гласове. Идваха от една от стаите отдясно.

Тя пристъпи към вратата и надзърна иззад касата.

В центъра на свръхмодерна лаборатория стоеше мъж, когото познаваше. Той бе възрастен, но едър и дебел, с тлъст бичи врат и огромна брадичка. Голямото му шкембе силно опъваше бялата му риза.

Рене затаи дъх.

Това беше Одило Ерхарт.

Шефът на щурмоваците.

Един от най-жестоките нацисти от Втората световна война.

Сега трябва да бе на седемдесет и пет години, ала не изглеждаше по-възрастен от петдесет. Класическите арийски черти на лицето му все още бяха очевидни, макар и изхабени от възрастта. Светлорусата му коса оредяваше на темето и по кожата се виждаха грозни кафяви рани. Сините му очи безумно искряха, докато лаеше заповеди на хората си.

— … после намерете оня генератор и го изключете, идиоти такива! — изрева по радиостанцията Ерхарт. Той посочи с дебелия си показалец един от командосите. — Ти! Хауптщурмфюрер! Веднага ми доведи Анистазе!

Лабораторията представляваше смесица от стъкло и хром. Покрай стените бяха наредени суперкомпютри „Крей“, върху работните маси имаше вакуумни камери. Във всички посоки тичаха лаборанти в бели престилки, командоси с пистолети излизаха през главната стъклена врата, която водеше към задната хеликоптерна площадка.

Ала очите на Рене бяха насочени единствено към предмета, който нацистът държеше в лявата си ръка.

Предмет, увит в оръфан лилав плат.

Идолът.

В този момент откъм площадката влезе Хайнрих Анистазе и застана мирно пред Ерхарт.

— Викали сте ме.

— Какво става?

— Те са навсякъде, хер оберстгрупенфюрер. Трябва да са десетки, може би повече. Изглежда, че са се разделили, атакуват различни части на флота ни и причиняват сериозни щети.

— Тогава тръгваме — каза Ерхарт, подаде идола на Анистазе и го поведе обратно към площадката. — Бързо. Ще занесем идола в хеликоптера и излитаме за мината. После, ако правителствените глави не отговорят навреме на исканията ни, ще заредим тирия в Суперновата и ще я взривим.

От рулевата рубка на новозавладения катер Рейс наблюдаваше речното бойно поле наоколо.

Армадата продължаваше да плава напред, ала вече съвсем не изглеждаше толкова величествена.

Бяха оцелели три патрулни катера, но единият беше негов. От трите хеликоптерни понтона бе останал само един. Движеха се три от петте „Риджид Рейдъра“ — и един от тях беше на Шрьодер.

Последният хеликоптер продължаваше да сее опустошения от въздуха.

На четиридесетина метра зад себе си Рейс видя хидроплана на Дъги, който търсеше свободно пространство, за да излети.

Уилям се обърна и погледна напред.

На около тридесет метра вляво от катера му плаваше огромният команден кораб.

В този момент обаче внезапно забеляза двама души да излизат на задната палуба. Те бързо се насочиха към белия хеликоптер „Бел Джет Рейнджър“ на площадката.

Рейс веднага позна единия от тях. Анистазе.

Другият беше много по-стар — дебел, с мускулест врат и полуоплешивяла глава. Това трябваше да е човекът, за когото бе споменал Шрьодер. Командирът на щурмоваците, Ото Ерхарт или нещо такова.

Анистазе и Ерхарт скочиха в задния отсек на хеликоптера и перките му незабавно се завъртяха.

И тогава разбра.

Бягаха с идола…

Докато наблюдаваше раздвижването на кърмата на командния кораб, с периферното си зрение Рейс улови дребна тъмна фигура, която напредваше покрай десния парапет на катамарана.

Очите му се разшириха.

Това беше Рене.

Здраво притиснала пушката към гърдите си, тя бързо тичаше към кърмата.

Преследваше идола… Съвсем сама!

Пред смаяния поглед на Уилям, Рене изскочи иззад ъгъла и откри огън по нацисткия хеликоптер.

Двама от войниците до вертолета бяха улучени и се строполиха на палубата, но другите просто се обърнаха и започнаха да я обстрелват с калашници.

Рене се скри зад ъгъла и немците се втурнаха към нея.

Рейс можеше само ужасено да гледа, докато тя заотстъпва заднишком към носа, без да престава да обсипва с куршуми нацистите, за да ги задържи на кърмата.

И тогава Уилям го видя.

Самотен нацистки командос. Бавно напредваше към Рене по широкия покрив на командния кораб!

Мъжът държеше високо автомата си и решително крачеше към носа на катамарана.

Тя нямаше как да го забележи. Нямаше как да разбере за присъствието му.

— Мамка му — изруга Рейс и се озърна наоколо.

Погледът му попадна върху хидроплана на Дъги, който бързо се плъзгаше по вълните между катера и командния кораб.

Уилям мигновено видя възможността и без да се замисля, се хвърли през разбитото предно стъкло на кабината, после се покатери върху покрива й.

Точно когато самолетът минаваше покрай катера, Рейс скочи върху крилото му и се затича!

Беше поразителна гледка. Хидропланът, носещ се между нацисткия катамаран и патрулния кораб, и дребничката фигура на Уилям Рейс — по мокри дънки, тениска и с вечната си бейзболна шапка на глава — който тичаше с наведено напред тяло по петнадесетметровите му криле.

Рейс видя командния кораб пред себе си, видя Рене при носа, видя самотния нацист на покрива.

После хидропланът се изравни с катамарана, Рейс стигна до края на лявото крило, скочи…

… полетя във въздуха…

… и се приземи като котка на два крака върху покрива на командния кораб — точно до немеца, който се приближаваше към Рене!

Без да губи нито миг, Уилям се хвърли отгоре му, блъсна го и двамата изхвърчаха от покрива.

Паднаха се един върху друг на предната палуба недалеч от Рене. Дезориентиран, Рейс се претърколи настрани и ужасено вдигна поглед. Немецът вече бе на крака.

В този момент зърна лицето му, несъмнено едно от най-грозните, които някога беше виждал — продълговато, криво, цялото осеяно с белези от шарка. И излъчващо дива ярост.

Ала това продължи само миг, защото грозното лице в полезрението му се замени с приклад на калашник, който се носеше надолу към него и после… Светът потъна в мрак.

Рене съзря как главата на Рейс рязко отскача назад от удара. Тялото му тежко се стовари на палубата.

Изправеният над него грозен нацист рязко вдигна очи и я погледна.

После вдигна автомата си и се усмихна.

Хидропланът се стрелна пред командния кораб.

Дъги натискаше дросела и се опитваше да издигне малкия самолет във въздуха, когато някъде отляво внезапно се разнесе грохот и хидропланът рязко се наклони. Кенеди видя, че на мястото на левия стабилизатор сега няма нищо.

След по-малко от секунда от двете му страни се появиха два нацистки „Риджид Рейдъра“ и пресякоха пътя му, като го обсипваха с автоматичен огън.

Дъги се наведе. По предното стъкло полазиха паяжини.

Той забеляза, че нацистът отдясно вдига на рамото си ракетохвъргачка М–72А2 и се прицелва в хидроплана!

— Божичко… — ахна младият командос.

Немецът стреля.

От дулото на оръжието му блъвна дим и точно в този момент Дъги рязко дръпна щурвала наляво.

Хидропланът бясно зави и върхът на останалото му без стабилизатор крило заора във водата, вдигайки гейзери от пръски!

В резултат ракетата се стрелна на сантиметри под повдигнатото нагоре дясно крило и избухна в дърветата на брега.

Малкият самолет на Кенеди продължи да се носи по корем във водата.

Тогава ненадейно, сякаш от нищото, се появи последният хеликоптер и обсипа реката с град от куршуми.

— По дяволите! — извика Дъги и пак се сниши под таблото. — Нима може да стане по-лошо от това?

В този момент чу зловещ, но много познат звук.

Бам!

Той се обърна назад.

Видя как един от двата оцелели нацистки патрулни катери изстрелва торпедо към него.

Торпедото се понесе по водната повърхност.

Дъги натисна дросела напред.

Катерите летяха от двете му страни и го притискаха.

— Мамка му — изруга Кенеди.

Торпедото го настигаше.

Той още повече увеличи скоростта.

Малкият хидроплан цепеше вълните, заобиколен от четири страни: отляво и отдясно бяха „Риджид Рейдърите“, патрулният катер го следваше на сто метра зад него, а черният „Москито“ го обстрелваше отгоре.

Дъги отчаяно се огледа. Докато двигателите на неговия самолет изнемогнаха, двата „Риджид Рейдъра“ се движеха с лекота и нацистите сякаш изпитваха перверзно удоволствие да наблюдават как се мъчи.

Не се смейте предварително, фашистки копелета — каза Кенеди. — Още не е свършило.

Торпедото бе на двадесет метра от опашката му. Той натисна дросела докрай.

Петнадесет метра и хидропланът се носеше с осемдесет възела.

Десет метра — деветдесет възела.

Пет метра — сто възела.

Дъги виждаше, че нацистите на „Риджид Рейдърите“ се хилят, докато той се опитваше да избяга от торпедото с безнадеждно остарелия си хидроплан.

Два метра — сто и десет възела. Максимална скорост.

Торпедото се плъзна под самолета.

— Не! — извика Кенеди. — Хайде, миличък! Направи го заради мен!

Хидропланът продължаваше да се носи по повърхността на реката.

Нацистите се смееха.

Дъги ругаеше.

И тогава малкият самолет внезапно стори онова, което никой друг освен Кенеди не вярваше, че ще направи.

Издигна се във въздуха.

Издигна се съвсем ниско, само на половин-един метър, ала това бе достатъчно.

Изгубило първоначалната си цел, торпедото във водата незабавно потърси нова.

И я откри в десния десантен катер.

„Риджид Рейдърът“ избухна с оглушителен взрив.

Хидропланът отново се спусна сред гейзер от пръски.

Хеликоптерът прелетя над него, завъртя се странично и го обсипа с картечен огън.

Дъги отново се наведе под таблото.

Проклети вертолети! — извика той. — Да видим как ще ви хареса това!

С тези думи той рязко завъртя щурвала наляво.

Хидропланът зави — върхът на останалото му без стабилизатор крило пак докосна водата — и пресече пътя на последния десантен катер!

Нацистът не реагира достатъчно бързо.

Като ракета, полетяла в небето, „Риджид Рейдърът“ се издигна над реката по наклонените криле на хидроплана!

Катерът с металическо скърцане се плъзна нагоре, изхвърча от края на дясното крило и се блъсна в кабината на хеликоптера, който висеше във въздуха пред силно наклонения хидроплан!

Вертолетът се олюля назад — като боксьор, ударен в носа. Кабината му се пръсна и миг по-късно целият „Москито“ избухна в огромно огнено кълбо.

Дъги се огледа наоколо — видя бавно потъващите почернели останки от торпилирания „Риджид Рейдър“, видя падащия във водата обгорял корпус на хеликоптера и другия десантен катер.

— На ви, нацистки копелета — тихо каза той.

Замаян, объркан и измъчван от ужасно главоболие, Уилям Рейс бе отведен под оръжие на задната палуба на командния кораб.

До него вървеше Рене, блъскана напред от невероятно грозния нацист, когото мислено наричаше „Надупченото лице“.

Едрият немец се беше свързал по радиостанцията с другарите си на кърмата и те бяха прекратили огъня. После отведе пленниците си на хеликоптерната площадка.

Анистазе ги видя и отвори вратата на хеликоптера.

— Доведете ми ги! — извика той.

Ван Люън летеше по реката пред армадата.

Той седеше на руля на моторницата. Едва една трета от оформения като куршум корпус на бързоходния съд докосваше водната повърхност. Двата двигателя от по четиристотин и петдесет конски сили почти го оглушаваха.

Сержантът се обърна назад и видя, че белият „Бел Джет Рейнджър“ се издига от кърмата на командния кораб.

— По дяволите — изруга той.

Карл Шрьодер беше в беда.

Неговият „Риджид Рейдър“ плаваше в края на армадата между последните два нацистки патрулни катера, Които яростно го обстрелваха.

Специалният агент отчаяно се опитваше да се скрие от куршумите, ала те бяха прекалено близо.

Един от откосите прониза десния му крак и на бедрото му разцъфтяха няколко червени дупки.

Шрьодер падна, стисна зъби и сподави вика си.

Някак успя да се изправи на коляно и продължи да управлява катера, но нямаше смисъл. Нацистите го бяха притиснали.

Останките от армадата — командният кораб, моторницата, хидроплана и един от хеликоптерните понтони — се носеха на повече от сто метра пред него.

Белият „Бел Джет Рейнджър“ излетя от площадката на катамарана. Само преди минути Шрьодер бе видял нацистите да блъскат вътре Рейс и Рене…

В този момент катерът му отново беше обсипан с куршуми. Няколко го улучиха в гърба и пробиха бронираната му жилетка, сякаш бе от лигнин. Шрьодер мъчително извика и се строполи на палубата.

Разбра, че ще умре.

Раните го изгаряха, нервните му окончания пищяха, беше на ръба на шока. Той отчаяно се озърна за нещо, което да използва, за да отнесе със себе си колкото може повече нацисти.

Погледът му попадна върху кутията, която бе забелязал по-рано на палубата на „Риджид Рейдъра“. Сега обаче забеляза, че отстрани има думи на английски.

Шрьодер бавно прочете надписа.

Когато свърши, очите му се разшириха.

Катерът на Шрьодер се носеше зад останките от армадата, притискан от двете страни от нацистки патрулни кораби.

Специалният агент лежеше по гръб на палубата и гледаше буреносните облаци в смрачаващото се привечерно небе. Животът бавно го напускаше.

Изведнъж в полезрението му се появи зловещото лице на един от нацистите и Шрьодер разбра, че катерът му се е приближил до него.

Но това не го интересуваше.

Когато нацистът спокойно вдигна калашника си, агентът просто безразлично погледна към дулото му, примирен със съдбата си.

После странно се усмихна.

Нацистът се поколеба.

Той се озърна настрани — към кутията, която лежеше от лявата страна на жертвата му.

Капакът й бе отворен.

Вътре видя пет малки епруветки от хром и пластмаса, пълни с кехлибареножълта течност. Те бяха грижливо подредени в отделни стиропорени гнезда.

Знаеше какво е това.

Изотопни експлозиви М–22.

Само че в кутията имаше и шесто гнездо.

Празно.

Погледът му светкавично се върна наляво. Шестата епруветка беше в окървавената ръка на ранения.

Шрьодер вече бе отворил гумената й запушалка и беше разпечатал червения предпазител, покриващ взривяващия механизъм.

И сега притискаше с палец бутона на детонатора, докато спокойно се взираше в празното пространство.

Очите на нациста се разшириха от ужас.

— Мамка му…

Шрьодер затвори клепачи. Вече всичко зависеше от Рене и американския професор. Надяваше се да успеят. Надяваше се двамата американски войници да са далеч пред неговия катер, извън радиуса на взрива. Надяваше се…

Той въздъхна, пусна бутона и изотопният експлозив М–22 избухна в цялото си великолепие.

Светът се разтърси.

От „Риджид Рейдъра“ изригна огромно, нажежено до бяло кълбо и се стрелна във всички посоки.

Към дърветата от двете страни на реката — възпламени ги за миг и ги превърна в пепел.

Под повърхността на водата — кипяща, пенеща се гореща стена, която с невероятна скорост се понесе надолу и убиваше всичко по пътя си.

Нагоре в небето — бяло сияние като проблясък на фотографска светкавица, всепоглъщаща светлина, която трябва да се виждаше от космоса.

И по самата водна шир — след останалите кораби от армадата.

Моторницата на Ван Люън и хидропланът на Дъги се движеха първи — пред гигантската вълна от бяла светлина, която поглъщаше реката зад тях.

Донякъде имаха късмет. По време на експлозията бяха на повече от триста метра от катера на Шрьодер.

Другите кораби — последният хеликоптерен понтон, двата останали патрулни катера и самият катамаран — нямаха това щастие.

Те се намираха по-близо. И разширяващата се стена от нажежена до бяло светлина просто се надвеси над тях като гигантско митологично чудовище. После внезапно обгърна понтона и катерите, взривявайки ги, преди да ги погълне и да продължи ужасяващото си напредване.

Следващата й цел беше командният кораб. Подобно на тромав носорог, опитващ се да изпревари бясно летящ камион, големият катамаран увеличи скоростта в отчаян опит да избяга от прииждащата унищожителна стена.

Ала експлозията бе прекалено бърза, прекалено мощна.

Бялата вълна го настигна, погълна го в себе си и за миг от огромния съд не остана нито следа.

И също така внезапно, както се беше надигнала, тя започна да отстъпва и да се разпръсква. Скоро изгуби цялата си инерция и изостана в далечината.

Ван Люън погледна за последен път към реката зад себе си. В небето над дърветата се издигаше черен облак дим — но току-що завалелият субтропичен дъжд бързо го разкъса.

После обаче сержантът се озърна наоколо и разбра, че в реката са останали само неговата моторница и хидропланът на Дъги.

Всъщност единственото друго нещо, оцеляло след завършилото преследване, бе малка бяла точица, която изчезваше над дърветата пред тях.

Белият хеликоптер.

Бележки

[1] Внимание! Б.пр. ↑

[2] Бързо! Бързо! Б.пр. ↑

[3] Mosquito (англ.) комар. Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Матю Райли Храмът на инките (10)

Метаданни

Данни

Храмът на инките

Информация

История

Сваляне / Връзки

ТРЕТО ЧЕТЕНЕ

Матю Райли
Храмът на инките (10)